Никола Вапцаров
Вълната, която бучи (2)

Действие първо

 

Елена. Лили, тука ли си?

Лилия. Да, майко.

Елена. Андрей още ли не е станал?

Лилия. Още е рано.

Елена. Някакъв файтонджия го търси.

Лилия. Файтонджия ли? Защо пък файтонджия?

Елена. Не зная. Дошъл бил още преди един час.

Лилия. Интересно. (Подрежда бели цветя, които е оставила за себе си.)

Елена (вижда измокрените крака на Лилия). Ах, боже мой, какво е това, Лили? Защо все искаш да ме сърдиш?

Лилия. О, майко, аз днес съм настроена като пролетна чучулига. Искам да хвъркна горе във висините и… да пея… да пея. А ти какво мислиш, искам да те сърдя ли? Защо? Защо се сърдиш, майко? Нима това светло небе не те кара п тебе да пееш? И после… другото… Нима именно днес ти можеш да се сърдиш? Нали той е тука, той — блудния син, твоя син, майко!

Елена. Виждаш ли, ти спекулираш н, значи, не си глупава, за да не можеш да ме разбереш. Краката ти са само вода.

Лилия (смее се). С какво искам да спекулирам?

Елена. С това, че Андрей е тука. С това, че днес в нашия дом е празник.

Лилия. Но, майчице, и аз искам да участвувам в този празник, нали съм негова сестра? Виж колко много, колко хубави цветя… „бели като душата на дете“. Помниш ли, преди да замине, много по-преди, той така казваше.

Елена. Да, да… той така казваше. Някога — по-преди… може би под влияние на романите, може би…

Лилия. Ти мислиш, че под влияние на романите? Така ли мислиш? Не, не може да бъде! Още тогава той беше самобитен, някак си не като другите. Аз бях малка, не разбирах нищо от неговите лудории, но после, сега, като че ли мотивирам всяка негова постъпка, как да кажа… като един вътрешен бунт… като непримиримост… (Престава да реди цветята). Ами те (сочи към статуите), и те ли са от романите? Нали когато идва у нас онзи, скулптора, помниш ли колко учудено клатеше глава: „Ай-ай, какъв усет към красота… но няма система“…

Елена. И сякаш оттогава баща ти почна да гледа на Андрей не с предишната заклетост. В сърцето му внезапно отекна и гордост. Той дори търсеше мотиви да смекчи онова, което извърши Андрей.

Лилия. И той нали вече му е простил, майко?

Елена. Мисля — да. Мисля, че съвсем му е простил. Осем години изминаха оттогава… Осем години…

Лилия. Осем години… А помниш ли, вие никога не говорехте за него. Като че ли беше умрял… Толкова ли е голям грехът му? Наистина, мъртъв ли беше за вас — за тебе, за татко? И после, след амнистията, вие не го потърсихте. Сякаш не му давахте в душите си амнистия.

Елена. Онова, което направи Андрей, не е нещо, което може да се прости. И ти не знаеш момента. Напразно обвиняваш. Баща ти беше уволнен от параходната компания п ние цяла година се суетихме без работа. Лишавахме се от най-необходимото. Всичките ни накити — старинните накити, оставени от баща ми — отидоха, за да може да се показвам пред обществото без срам. Да мога да приемам в къщи хора, с които се разбирам; да мога да им подам стол, на който няма да се скъсат дрехите. Саможертвата ми не бе малка. Аз запазих външния вид на нещата с крайна предвидливост, но вътре, в мене, чувствувах как се ломят късове, чувствувах как ние неминуемо ще пропаднем.

Лилия. Да, да — неминуемо ще пропаднем… после?

Елена. После… случайно дойде г-н председателят, г-н Бурмов, приятел на баща ти още от тяхното ученичество. Покани го да дойде тука и ние пак се стабилизирахме.

Лилия. И пак само външно, нали?

Елена. Защо само външно? Сега ние показваме онова, което притежаваме. Но всичко премина. Той е пак при нас. Ние му простихме всичко. На младостта лесно се прощава. Може ли майчиното сърце да не прости?

Лилия. Не ти ли се вижда някак късно, майко? Не мислиш ли, че днес в града има мнозина, които отдавна са му простили?

Елена. Кои са те? Не са ли онези, които искаха да дадат съвсем друг характер на престъплението? Онези, които не гледаха на тази постъпка като младенческа разпаленост, а като, как да кажа, като… политическа акция. Кажи ми, знае ли някой защо Андрей постъпи така? Майката на онова полудяло дете може ли да му прости?

Лилия. А ти как мислиш, защо той хвърли бомбата? Кой го накара? Кой е виновният?

Елена. Най-много баща ти.

Лилия. Татко!?

Елена. Да, той, защото му даваше да чете всичко. Да дружи с всеки, мислейки, че така ще се оформи самостоятелно, че ще избере сам своя път.

Лилия. Той го избра и вие го прокълнахте.

Елена. Но какво можехме да направим ние? Нима закона не го преследваше, нима не го осъди обществото, не това общество, което не знае да се подпише, а стълбовете, интелигенцията? Ние му простихме. Какво искаш повече? Той е пак при нас и отново ще го огрее слънцето на родителската любов.

Лилия. И ти наричаш това любов?! Да, да, любов… някаква своего рода любов. По-скоро честолюбие.

Елена. Защо честолюбие?

Лилия. Защо ли? Защото вие бяхте оставили всичките му статуи да прашясат в килера и когато онзи, скулптора, ви каза, че биха правили чест на всеки баща, на всяка майка, която е родила такъв син, вие ги изкарахте на показ. Майко, не разбираш ли ти, че съвсем несправедливо постъпихте с Андрей?

Елена. Ние му простихме. Какво искаш повече? Той сега ще бъде доволен, че ще има всички удобства да твори. Аз като че ли го виждам: седнал на някой от фотьойлите да съзерцава през тънките завеси, сякаш ловящ в трептящия въздух своите образи.

Лилия. Виждаш ли, виждаш ли колко хубаво го каза! Но аз се страхувам… Ти не се ли страхуваш, майко?

Елена. От какво?

Лилия. Страхувам се, че може би Андрей ще мрази тези завеси и фотьойли, заради които го пожертвувахте. И после… него се страхувам да кажа. Но то трябва да се поправи… Трябва (Поривисто.) Окото на Андрей не лъже. Той ще види, майко, и тогава?… Тогава!…

Елена. Дете, ти бълнуваш, ти преувеличаваш страшно. А къде отиде твоето настроение на чучулига? Защо човъркаш? Какво именно не е в ред?

Лилия. Ах, майко, там е работата, че не всичко е в ред. В ред е само външното, а вътре е такъв хаос. (Пауза.) По-рано никой нищо не забелязваше или се преструвахме, че не забелязваме. Искахме живота ни да тече привидно тих, щастлив и… всички размазвахме. Мислехме, че така ще запълним грапавините. А сега ето — завърна се Андрей… аз се радвам и треперя. Той сякаш донесе едно огромно слънце. От неговата топлина се изпаряват илюзиите за нашия благополучен живот.

Елена. Ти прекомерно фантазираш. Андрей се завърна, защото е станал по-умен. Той сега ще изгражда, а няма да руши. Какво сме виновни пред него? Мразила ли съм го някога аз? Мога ли аз с майчиното сърце да го мразя? Нам само се налагаше едно такова поведение… че много съжаляваме за станалото, защото трябваше да заздравим връзките с обществото, защото иначе отдавна не бихме били тука. Кажи ти, как да постъпим другояче? Кажи, добре ли постъпи Андрей?

Лилия. Ах, майко, майко… Та аз не казвам, че Андрей трябваше да хвърли бомбата именно в храма или въобще, че трябваше да хвърля бомба, но… но вие биваше ли заради „стълбовете“ и „интелигенцията“ да държите това поведение спрямо него? Друго, би било, как да кажа, ако вие негодувахте, защото е заплюта вашата вяра, защото е поругана светинята ви, защото сте възмутени… Възмутени — да, но значеше ли, че вие трябва да го забравите?

Ето къде е вината ви, ето кое е непростимо.

Елена. Ти не си със себе си. Андрей да обвинява? Хъъ… Не затова се е завърнал той, а да се прислони под бащиния покрив. И ние му разтворихме широко сърцата си. Ние няма да обвиняваме и той няма да обвинява.

Лилия. Значи, чувствуваш, че не всичко е било, както трябва да бъде. (Като на себе си.) „Ние няма да обвиняваме и той няма да обвинява“… (Пауза, после високо.) Добре, ако Андрей е съгласен на тази компенсация, добре. Но защо на мене ми се струва, че той непременно ще поиска да промени нещо тука?

Елена. Какво ще промени Андрей? Какво няма да му харесва? Аз не виждам нищо.

Лилия. Да, може би, може би… После, той възможно е да се е променил. Нали е възможно, майко, да се е променил. Но мене ми се иска да бъде същия. Знаеш ли, свикнала бях да го виждам в неговото изгнание — с разчорлена коса, която се вее от вятъра, с чук и длето в ръка, да вае, да разбива всичко, което не му харесва. Сега дали ще бъде същия — не знам. Дали ще каже това, което другите виждат, но не смеят да кажат? Ако той може, ах, ако той може!… Колко светло, колко хубаво ще стане тука, майко!

 

Попов. Стана ли?

Елена. Кой?

Лилия. Андрей ли, татко?

Попов (раздразнено). Кой друг, разбира се, че Андрей.

Елена. Защо се сърдиш? Днес като че ли напук всички сте настроени кой знае как.

Попов. Настроени?… Хъм… това не е само настроение, слабо е да се каже така…

Елена. А какво? И защо са, моля ти се, тези трагични физиономии? Нали днес е празник?

Попов. Лили, иди виж дали той е станал. Аз не мога да понасям това състояние. Трябва да се разреши, да се реши!… Всичко в този дом е дяволски разбъркано, а трябва да се поправи. Всичко трябва да има свое място. Всичко… И Андрей също.

Елена. Как, и Андрей?

Попов. Даа, и Андрей! Защото досега ние още не знаем какво място ще му дадем тука.

Лилия излиза боязливо.

Елена. Господи, господи… какво става днес, какво става?…

Попов. Ти преди малко каза, че днес е празник. Вярваш ли сама на това? Не се ли страхуваш? Познаваш ли сегашния Андрей? Покаял ли се е той? После… после, ако се е покаял, няма ли да обвинява? Е-ее при толкова въпроси празник ли е днес?

Елена. А нима не е празник?

Попов. Празник ли е, когато се страхуваш от нещо? Ние сме на изпитание… Както някога — там, в морето, при силна буря… (В забрава и силно.) Ах… Девятий вал, девятий вал…

 

Елена. Г-н Романов, защо не се качите? Елате, елате, ние идвате навреме и с късмет. Първият гост сте. Елате, има за какво.

Инж. Романов (отвън). Научих, госпожо, нека е честито. Но — после. Борисе, слез, моля те, искам да поговорим набързо.

Елена. Че толкова ли бързате?

Инж. Романов. Пак неприятности… Нали знаете, ние не бързаме, но те бързат.

Попов. Сега, за минута, Романов. (Повръща се. Върви бавно. На средата на стаята се спира, мисли нещо и после излиза.)

 

Лилия (от вратата). Андрей, по-скоро, по-скоро. (Влиза.) Мамо, той сега ще дойде. Връзва си връзката! Уф, каква връзка!… Представи си, аз го помолих да вземе една от татковите, а той не иска.

Елена. Не иска ли?

Лилия. Да. Казва, че и без нея прекрасно би могло.

Елена. Снощи не можах да забележа добре, той как изглежда, Лили, много ли е измъчен?

Лилия. От пътуването ли?

Елена. Не, от живота му там. Навярно не е било лесно да се живее в чужбина без никаква поддръжка.

Лилия. И като си помисля, майко, че ние тука живяхме нелошо през тези години, като си помисля за безгрижния живот в пансиона… в същото време Андрей може би се е борил с глада и…

Елена. Да, лошо е, макар и по своя вина, трудно е да страдаш.

Лилия. Майко, но сега ти почваш.

Елена. Няма. Няма повече. Всичко ще забравим. Ще отслужим една панихида на миналото, за да заживеем с празника на настоящето.

Лилия. Всички ли ще отслужим панихида, майко?

Елена. Разбира се, че всички.

Лилия. И ще бъде много хубаво. (Неусетно.) Нали ще бъде хубаво? Скоро аз ще свиря сносно на пиано, а Андрей ще вае. Сега навярно той е много по-силен и вече не му липсва-система. А за панихидата много хубаво каза. Всички да отслужим една панихида на миналото, за да заживеем с празника на настоящето. Една панихида на всичко лошо, за да бликнат лъчи… лъчи… Да, да, тя би била една действително радостна панихида.

 

Андрей. О-оо, страшно мирише на тамян. (Прави комична гримаса, като че ли мирише въздуха на стаята.) Добро утро.

 

Елена. На тамян?

Лилия. На тамян?!

Андрей (смее се). Да, където има панихида, има и тамян, нали?

Лилия. Ти се шегуваш, а мама така хубаво каза… И аз вярвам. Ти вярваш ли? Сега всичко ще се промени, ще бликне слънце през прозорците.

Елена (със страхлива нежност). Стига, Лили, ти не го оставяш той да разправя. Е, кажи, как си, мое загубено момче?

Андрей. Великолепно! Тука е много приятно. Как блести небето!… И ако да не беше толкова хубаво в стаята, може би сърцето ми съвсем щеше да се разтвори.

Елена. Защо слагаш такова условие?

Андрей. Защо ли? Но… това после… по-късно… Кой знае — сигурно още не съм привикнал. (Разхожда се из стаята.)

Лилия (неочаквано поривисто). Андрей, разкажи нещо.

Андрей. Какво?

Лилия. За тебе, за това къде си бил, какво си правил.

Андрей. Хъмм — ще бъде дълго, много дълго. (Като съглежда статуите.) Още ли ги пазите тези неща?

Елена. Как да не ги пазим? Те са нашата гордост.

Андрей (спрял пред „Човекът под бреме“). Колко е прегърбен… колко е примирен!… Човече, ти ще носиш бремето си всякога, ако не станеш по-млад и ако в очите ти не блесне една искра…

Лилия. Ти работиш ли още, Андрей?

Андрей. Разбира се, че работя, иначе ще трябва да прося.

Лилия. Не, искам да кажа, ваеш ли още?

Андрей. Понякога, когато хлябът ставаше много оскъден. Тогава правех статуйкн и ги давах на някой уличен продавач. Но в повечето случаи правех машинни модели.

Лилия. Машинни?

Елена. Какво е пък това?

Андрей. Навярно вие не знаете, че аз следвах машинно инженерство.

Лилия. Андрей, откъде ти идват такива хрумвания? Значи, ти остави скулптурата заради някакви машини?! Е, и, разбира се, от това нищо не излезе, нали?

Андрей. Как нищо?…

Лилия. Разбира се. Когато бог е окрилил душата на човек, когато му е дал едно направление в простора, когато му е казал: „Ти ще летиш нагоре“, а той слиза „доле“, за да заживее с машини, обикновено тогава нищо не излиза.

Андрей. И най-силния тласък „нагоре“ е под влияние на земното притегляне. Особено днеска човек не може да лети, без да падне. Може би затова дълг се налага на няколко генерации по-малко да летят и повече да обитават своята грешна земя, за да могат после свободно децата им да се издигат високо нагоре. Но не се безпокойте, у мен остана жаждата и навика да вая. Да, макар и малко по-иначе, въпреки че съм машинен инженер.

Лилия (с разочарование). Ти — машинен инженер?

Елена. Как, но ти завърши ли? Ти вече инженер ли си?

Андрей. Да. Какво чудно има в това?

Лилия. Но, братко, нали ти заради машините няма да оставиш скулптурата? Нали ти ще работиш? Та толкова години аз съм мечтала — да се завърнеш, да те видя отново да твориш… а сега…

Елена. Лили, нали той ни обеща преди малко… Нали каза, че останала жаждата. Андрей, колко щастлива съм, че ти изплава! Знаеш ли, ние се страхувахме, че ще погинеш. Ние се страхувахме, че ти, свикнал на крайности, под влиянието на тъмни сили ще си счупиш главата. Слава богу, ти се завърна… с познания, със звание, с опит. Нека говорят сега! Машинен инженер!… Къде е сега баща ви? Небето бе облачно — сега се разведря. Деца, останете за малко сами. Искам да излеза… Аз толкова се радвам. Навярно вече сте гладни… сега ще наредя всичко… сега… Ах, машинен инженер… (Излиза.)

Андрей. Къде отиде мама?

Лилия. Сигурно да разпръсне новината, че ти си инженер. Не разбирам защо се радва. Аз никак не се радвам.

Андрей. Не разбираш ли? Интересно, струва ми се, че аз напълно я разбирам. Тя много повече би се радвала, ако за мене като скулптор вестниците на Запад тръбяха похвали. Тогава инженера би останал в сянка. Но там е работата, че дипломирания инженер е все пак повече за обществото на мама от скулптора.

Лилия. Да, мама е малко практична. Ти не й се сърди, Андрей, тя… за твое добро…

Андрей. И своя гордост, нали?

Лилия. Защо дращеш?

Андрей (смее се). Дращя ли? Силно ли дращя?

Лилия. Не е необходимо толкова да бързаш. Аз искам днес да се радвам. Та ти не забелязваш ли цветята, Андрей? В зори съм ги брала за тебе. Твоите „бели цветя, като душата на дете“.

Андрей (приближава се към нея и я прегръща). Благодаря ти, Лили. Аз и сега много обичам цветята, въпреки че малко време съм имал да се любувам и мисля за тях.

Лилия. Знаеш ли колко е хубаво полето рано сутрин! Ние често ще ходим, нали, Андрей? И после… ти ще събираш от него всички сокове — на младостта, на нежността, на аромата — и ще ваеш.

Андрей. А кой ще работи?

Лилия. Как?

Андрей. Нали все пак трябва някой да работи, за да можем ние с тебе спокойно да правим нашите пролетни разходки, да берем цветя (с ирония), „бели като душата на дете“, и да ваем.

Лилия. Защо иронизираш тази фраза за цветята, нима си забравил, че е твоя?

Андрей. Моя ли? Да, действително съм забравил.

Лилия. Защо, неприятно ли ти е, че е твоя? Аз я намирам за твърде хубава.

Андрей. Там е работата, че не е правдива, и аз не съм забелязал по-рано.

Лилия. Нима не може да се каже за белите цветя, че са като душата на дете?

Андрей. Изглежда, че не може. Представи си едно вестникопродавче, запалило угарка, и тича или не… по-добре едно ваксаджийче, зъзнещо през зимата на тротоара, очите му, които молят, малкото треперещо телце, посинелите му устни… Как, Лили, бяла ли е душата на това дете?

Лилия. Какъв си ти — такъв… все гледаш на черната страна.

Андрей. Напротив, знаеш ли, ако аз съм гледал скептично на живота, ако аз не съм вярвал в звездата на страдующите, отдавна да съм свършил със себе си.

Лилия. Да си свършил! Защо?

Андрей. Ех, мъчно е да се разправя за това… Тежко беше там и сам човек не може да понесе. Но другите окуражават.

Лилия. Кои други?

Андрей. Онези, конто работеха и гладуваха заедно с мене.

Лилия. А те всички ли вярваха?

Андрей. Да, всички. Ония, които не вярваха — загиваха.

Лилия. Ах, колко е хубаво да вярва човек! Знаеш ли, Андрей, аз понякога се страхувам. От какво? Не зная. Но тръпна в смътен ужас. А друг път — вярвам. И струва ми се, че навлиза светлина в душата ми, че „хубавото“ се приближава и ще ме целуне топло по лицето като пролетен вятър. И чакам… чакам често така със затворени очи…

Андрей. Там е работата, че нито един от нас не чакаше със затворени очи. Ние вярвахме в едно „добро“ или в нещо „по-добро“ и се стремяхме към него с цялата младост на душите ни. Стремяхме се с ум, със сили, с всичко. И колкото страданието се сгъстяваше, толкова пие ставахме по-настойчиви, дори нагли. Защото човек, поставен в безизходност, отнасяща се не само за него, има право да избира най-прекия път.

Лилия. В такива минути, „когато страданието се сгъстяваше“, както казваш ти, не си ли се опитал да обичаш, да любиш?

Андрей. Защо?

Лилия. Така — да ти олекне.

Андрей. Когато нямаш хляб, какво ще ти помогне? Да обичаш е хубаво чувство, но там нямаше време дори и за това. (Пауза.) Защо, ти обичаш ли?

Лилия. Аз ли?… (Нерешителна.) Да… от тебе защо да крия, Андрей. И без това щях да ти кажа. После, ти сам би забелязал. Той е много хубав! Знаеш ли, Андрей, ние скоро ще се сгодим.

Андрей. Той ли ти каза това?

Лилия. И той, и мама, и г-н председателя.

Андрей. Кой председател?

Лилия. Председателя на дружеството. Той е главен акционер във фабриката.

Андрей. Хъмм, значи, има акции и във вашия годеж?

Лилия. Той е негов баща, може ли да не знае?

Андрей (учудено и с омраза). Негов баща?! Какво правите вие тука! Хубаво сте я заплели!

Лилия. Андрей… какво искаш да кажеш?

 

Елена. Забравих да ти кажа, Андрей — един файтон-джия е дошъл още преди час и настоява да те види. Ще слез-пеш ли доле?

Андрей. Нека дойде тук.

Елена (неохотно). Добре, както искаш. (Излиза и вика отвън: „Мария, нека се качи горе!“ Гласът на слугинята: „Госпожо, та той ще изцапа.“)

Андрей (смее се беззвучно и с болка). „Ще, изцапа“… Та тука и без това е достатъчно изцапано. Не мога да разбера как се гледате в очите. Не се ли срамувате една от друга?

Лилия. Андрей, Андрей… кого осъждаш, какво съм виновна аз?

Андрей. Ти ли? Да, ти може би не си виновна, защото си млада и имаш своя дял, свое право над младостта. Впрочем защо се бъркам аз, когато осем години живота е текъл така? Кой ми дава право да преобразявам? Мога ли?

 

Файтонджията. Прощавайте. (Сваля си шапката и я държи отпред с двете ръце.)

Андрей. А-аа, вие ли сте?

Файтонджията. Ъ-ъ… вчера стана една неразбория с парите, дето ми дадохте. Нема време снощи да я оправим. Хора сме, викам — грешим. Казвах на слугинята да слезнете, по-хубаво беше.

Андрей. Да не би да съм ви дал по-малко пари?

Файтонджията. То за по-малко — не е, току викам, некак да я оправиме… Милостта ви да прощава. Знаете, стар човек съм, та ченето ми комай повече работи.

Андрей. Нищо, старче. Кажи каква грешка има с парите, да я уредим. Другото… остави. Истината си е истина — какво си виновен ти?

Файтонджията. Там е всичкото — кой знае истина ли е, или не е? Гледаш го черно, току виж — излезе бело. Очите ми не гледат хубаво вече. Гледам ви, знаете — чужд човек, и почнах да бръщолевя и за било, и за небило. От прост човек — толкоз. Де да зная аз, стар човек съм; в наше време чест беше едно, сега е друго. Че госпожата ходела с господин председателя на разходка — какво от това? — сега всички така правят…

 

Андрей. Остави това… Нищо…

Файтонджията. Та ще ви се моля, не хващайте ку-сур. И малко ракия бях пийнал, а тя, пустата, развързва езика. Пиян човек — съдран чувал. Аз само добро съм видел от фабриката и ако научи господаря, ще изгони по моя вина син ми… Та… много ще ви се моля…

Андрей (тупа го по гърба и му подава цигара). Не се бой. Нищо няма да кажа. На — запали. Нали пушиш? А за парите, какво?

Файтонджията (взема цигарата и я поставя на ухото). Благодарим. Таквоз… за парите — нищо. Аз само тъй… Уж де… (Гледа умолително Андрей.) Пак ви се моля… Сбогом. (Излиза, мърморейки.) От прост човек — толкоз. Само беля да си навлече на главата.

 

Лилия (разтреперана). Значи, ти знаеш?… Затова ли се възмути?… Андрей, затова ли негодуваше, когато ти казах, че обичам Жорж?…

Андрей. О, той Жорж ли се казва?

Лилия. Какво е виновен, та го мразиш?

Андрей. Не го мразя. Но чудно ми е как вие, които, за да защитите вярата си, се отказахте от мене, сега можете да живеете под един покрив, като че ли нищо не става помежду ви.

Лилия. Андрей, аз треперя и се радвам… Знаеш ли? Сега ти ще промениш всичко. Ти за това си дошел, нали?… Да промениш всичко. Да направиш в този дом да бъде по-топло… Аз съм слаба, Андрей, какво съм аз? Аз дори не виждам какво трябва да се промени освен онова, което се отнася до любовта ми, освен онази преграда между мене и мама, която чувствувам благодарение на женската си интуиция. А ти си силен, Андрей, ти ще преобразиш нетърпимото, ти ще разрушиш прегради…

Андрей. Да разруша преградите? Хъмм… би било много хубаво. Но преградите крепи най-богатия човек в града — председателя на дружеството, главния акционер във фабриката. Едва ли ще бъде лесно да се бори човек сам. Каква полза да бъда Стокман, когато мръсотиите на Мюлтал ще останат. Но мене ме боли… боли… Гост съм и пак боли.

Лилия. Тогава?… Все нещо трябва да стане. Ти дойде, за да ни кажеш, че тука е гнило. Ние знаехме, но не обръщахме внимание. Сега?… Нищо ли няма да ни дадеш ти, Андрей?

Андрей. На вас ли да дам? Едва ли. Какво мога да ви дам? Най-хубаво щеше да бъде за вас, ако въобще не бях идвал.

 

Мира. Добро утро, Лилия. Днес ще свирим ли?

Лилия. Добро утро, Мира. Ах, днес едва ли ще можем. Снощи си дойде моя брат и аз не искам сега да се отделям от него. Андрей, това е моята учителка по пиано.

Андрей (покланя се). Предполагах, че едва ли ще намеря тука човек, който да свири на пиано.

Мира. Защо?

Андрей. Кой знае — една моя приумица. В един малък град, където има няколко фабрики, струва ми се, сега музиката слабо би виряла.

Мира. Прав сте. Тука живеят повече работници и имат малко време да се занимават с музика. Другите намират, ако мога да се изразя по-радикални развлечения… Вие обичате ли музика?

Андрей. Аз обичам всяко изкуство, стига то да ми дава импулс да живея.

Мира. Така ли? Тогава защо се завърнахте? Нима можете вие да живеете при нас?

Лилия. Нали ние сме тука?

Мира. Макар. Какъв импулс може да има тука? Аз съм слушала много за вас. Познавам ви и от вашите скулптури. Без да искам, чух последните ви думи, когато влизах. Какво ще правите? Вие ще си счупите крилата, преди да започнете да летите.

Андрей. Прекомерно ме надценявате. Преди всичко — не мисля да летя. Аз имам доста работа на земята.

Лилия. Ние ще ваяме, нали, Андрей? През прозорците ти ще съзерцаваш далечината и както казва мама (отива на прозореца), „ще ловиш своите образи в трептящия въздух“.

Андрей. Много си нетърпелива. И защо ще ловя образите из въздуха, на земята има достатъчно.

Мира. Вижте какво, много ли сте измъчен, много ли сте гладувал вие?

Андрей. Неприятно е да се говори за това. Защо питате?

Мира. Защо ли? Защото, ако останете тука, може би съвсем ще пропаднете. Създала си бях едно предубеждение за вас и като че ли ще го разбиете. Аз си мислех, че ще запалите огъня, който сте носили в душата си, а изглежда, че живота ви е уморил. По-добре идете си. Боя се за вас, идете си!…

Лилия (изплашено). Татко!…

Андрей. Защо така извика?

Лилия. Не зная… Моне ме е страх как бързо почнаха да летят часовете. Андрей, моля те, бъди по-примирителен… Не бързай, м ля те, Андрей, не бързай… (Трескаво.) Аз много те обичам, Андрей… и ти ме обичаш, нали?… Не бързай… ти имаш време… Нали няма да бързаш?

Андрей. Какво става с тебе? От какво се плашиш? Разбира се, че имам време.

Лидия. Той ще дойде сега и… ще почнете… И за него ми е много мъчно, Андрей… Повярвай, той е много добър… Но всички ние тука сме заплетени, всички ние сме… Почакай, не бързай…

Мира. Тебе не ти е добре, Лилия, по-хубаво да излезем. (Хваща я за ръката и я подпира.)

Лилия. Не, нищо не ми е… Сега, Мира, нека отидем да посвирим… Ти ще изпълниш онази легенда, как се казваше? — Ах, да, „Предпролет“. За жената в северните страни, която тъй жадно чакала пролетта и когато лъхнал първият пролетен вятър, една лавина я затрупала в хижата й…

 

Попов (развълнуван). Сам ли си?

Андрей. Да, току-що излязоха Лили и учителката й по пиано.

Попов. Така е по-добре… Исках да поговоря с тебе насаме.

Андрей (овладян). Не е излишно.

Попов. И мисля, че колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва да се разясни хоризонтът, докато не е настъпила буря.

Андрей. Ти все още си запазил морската си терминология. Само че не е ли необходимо да настъпи бурята и тогава да се разясни?

Попов. Андрей, не играй на думи. Аз винаги съм бил радикален. Компромисите никога не са ми били присъщи. Твоето място в този дом след завръщането ти е съвсем не-уяснено. Това чувствуват всички. И все още като че ли моите мишци са най-здрави и ще трябва аз пръв да се пусна в открито море.

Андрей. Работата не е толкова рискована, колкото я представяш. Въпросът се свежда — ще остана ли аз тука, или не. И едното, и другото не е страшно. Вие осем години сте живели нелошо без мене, така че прекрасно бихте могли да живеете и по-нататьк.

Попов. Да оставим дилемите. И без това ще трябва да бързаме. След малко тука ще дойдат председателя и инженер Романов. А да чакам повече нямам сили, не мога. (Отчаяно.) Защо направи това, Андрей?

Андрей. Защо хвърлих бомбичката ли? Защо беше толкова малка? Защото силите ми бяха — шепа барут и съзнанието — мъгливо.

Попов. Какво те накара да оскверниш вярата на толкова поколения; какво те накара да поругаеш онова — единствено и неотменно, — към което обръщахме очи в най-критичните минути?

Андрей. Не, аз не исках да поругавам вярата ви. Напротив — исках да я пречистя. Аз тогава наивно вярвах, че някак си с един протест би могло да се преобрази всичко. А не било така. После всеки ден моите илюзии умираха една след друга. И днес вече не мисля да пречиствам онова, в което вие вярвахте. Безполезно е.

Попов. Пречистване… да пречистиш нашата вяра? Защо? От какво? Хубаво пречистване!… Блестели са свещите… Стотици души, обърнати към небето, са чакали да възкръсне Оня, който е носил любов на цялото човечество… И когато свещеника е казал „Христос възкресе!“, твоята играчка, както я наричаш, иде да пречисти хората. Едно полудяло дете и днес напомня за твоето причастие.

Андрей. Разбира се, че не е хубаво да полудее заради мене едно дете. Да прекъснеш нормалното съществуване на един току-що започнал живот… Не е хубаво… Но тогава всички бяхме полудели или не — хипнотизирани.

Попов. Всички! (Раздразнено.) Не е вярно, аз никога не съм бил хипнотизирай! Винаги съм гледал с отворени, моряшки очи. Морето никога не търпи хипнотизираните.

Андрей. Нека да не бъдат всички. Имаше някои, които виждаха, но мълчаха, защото им беше удобно да мълчат. Други не смееха. Аз бях най-младия, най-избухливия и не издържах…

Попов. Да… не издържа… и все пак началото не е ясно. Какво те накара?

Андрей. Чакай, чакай, сега ще ти кажа… Нека събера мислите си. Няма да се оправдавам… Отначало, когато бях в чужбина, дълго мислих за това. Отпърво всичко беше в мъгла, но после лека-полека взе да се прояснява. Разбрах, че не така би трябвало да постъпя. Най-голямата ми грешка е тази, че хората не знаеха защо постъпих така. А иначе, по принцип, бях прав.

Попов. Не разбирам. Прав?!… Как по принцип… Защо прав?… Какво бяха виновни онези, които бяха вътре, та искаше да ги накажеш? Какво бе виновно детето…

Андрей. Детето не е виновно за нищо. Но другите все пак бяха виновни, защото не виждаха. И ако съм избрал тази нощ, сигурно съм искал да разберат. Именно това ли съм искал, или не — и досега точно не мога да разбера, но иначе не може да бъде. Съвсем ясно помня обаче, че моята бомбичка бе предназначена главно за свещеника.

Попов. За свещеника?!

Андрей. Тук е цялата наивност.

Попов. Андрей, ти още носиш гангрената, с която избяга. Внимавай, днес ние се мъчим да поставим мост над пропастта. Стига толкова! Бъди конкретен! За какво причастие бълнуваш?

Андрей. Не бълнувам. Като че ли сега оживява картината пред мене. Помниш ли, десет дни преди Възкресение обесиха едного. Разправяха, че бил предател. Защо, какво го е накарало? Сложните предпоставки обществото обикновено не търси. Спомням си последния момент: свещеникът се приближава до него да му даде причастие. Тука е всичко! Именно в този момент ме озари една светлина. Трябваше ли свещеника да носи причастие? Той извърши обреда със същото равнодушие, с което венчава. Той способствуваше да се убие един човек. Той беше едно цяло с оная официална процедура. До бесилката, безмълвен, с див поглед, стоеше оня, който след няколко минути нямаше да бъде жив. Човека бе извършил престъпление. Но трябваше ли религията да се присъединява към новото, което щеше да се извърши след малко? И ако съдът искаше да премахне опасния човек, ако искаше да го накаже, сега религията му отваряше вратите на рая. Това съвсем не е вярно. Тука между съд и религия съществуват очебийни противоречия, но ясно е, че нито едните, нито другите имаха право. Съдът убиваше по строги закони, работени стотици години. И страшното е там, че се убива човек с умисъл, че се извършва злодеяние, написано в хиляди томове, а религията не протестира Напротив — присъединява се към процедурата, раздавайки индулгенции.

Попов. Нима не трябваше да му облекчи последните минути?

Андрей. Но защо да бъдат последни? И после с каква вяра в този момент човек приема причастие? В неговото лице няма капка кръв. И аз съм убеден, че ако в същата минута го разстреляха или удареха толкова силно, че той да умре, сигурно не би почувствувал никаква болка, сигурно толкова силно е бил овладян от призрака на бесилката.

Попов. Но въставаш против убийството с убийство. Къде е логиката? Значи, все пак ти си бил много млад и избухлив. Значи, не си имал право.

Андрей. Да, да… много бях млад… Но методът ми бе лош не защото е жесток, а нямаше никакво въздействие. Кой разбра тогава моята погнуса? Никой. А нея трябваше да разберат. Нея… Сега не бих постъпил така. Сега бих накарал хората да разберат ползата от всичко, което ще върша. Бих ги накарал сами да постъпят като мене и тогава вече е друго.

Попов. А знаеш ли в какъв критически момент за нас направи твоето „причастие“? Знаеш ли, че ако не беше председателя, ние отново щяхме да пропаднем?

Андрей. Възможно е. Но доколкото разбирах, постъпих честно. А този „председател“ — няма един ден откак съм пристигнал, и постоянно слушам за него. (Изпитателно.) Що за благодетел е тон?

Попов. Стига, Андрей, ти все още много бързаш. Какво мислиш да правиш тука?

 

Андрей. Мисля да работя, ако намеря работа.

Елена (към Попов). Защо така питаш? Нима той не е в своя дом? Андрей ще работи, Андрей ще вае.

Попов. И ти бързаш. Чакай… Аз много бих искал…

Андрей (с копнееща болка), ти да останеш тука… да заработиш над твоите статуи… Знаеш ли, често пъти сам себе си съм обвинявал… Може би моя живот на моряк ти е дал този огън в жилите. Но ти го дай на твоите статуи и аз ще ти бъда много признателен.

Андрей. Разбирам. Само че аз искам да работя. Не желая да съм в тежест на никого.

Попов. Андрей, вие сте само двама — ти и Лилия. Ние работихме за вас цял живот и много горчивини понесохме. Ти си страдал достатъчно. Остани тука, работи над твоите скулптури и забрави миналото. Може би това, дето каза за религията, е право. Но аз съм стар, Андрей, и не мога вече да летя толкова високо.

Това са те. Сега нека всичко има нормален вид. Моля те, Андрей, бъди разумен. Председателя и инженер Романов не са лоши хора… (Забъркано.) Председателя е… как да кажа… Председателя… наш покровител… (Гледа уплашено. Елена нервно си търси място на сцената.)

Андрей (с болка). А твоята безкомпромисност, татко?

Попов (отива при Андрей и го прегръща, не давайки му да говори). Стига, стига, мое момче… Колко е хубаво сега… ти се завърна… ти си здрав. После ние ще говорим за без-компромисността… Знаеш ли, Андрей, аз бих искал ти да изваеш Бранд, с развети коси, в момента, когато преминава разпенения фиорд…

 

Романов (смее се басово). Виж, това е хубаво… Нали, драги Председател?… След като си гледал кръв, да присъствуваш на една сантиментална сцена… Нали е хубаво?… (Смее се.)

Председателят. Вие все се шегувате. Впрочем в сл)чая не е съвсем уместно.

Романов. Защо?

Жорж. Разбира се, че не е хубаво да се подигравате с чувствата на един баща.

Попов. Нали аз имам право, г-н Председателю?

Председателят. Разбира се, разбира се.

Жорж. Инженер Романов никога не е имал деца и не разбира.

Елена. Моля ви, господа, защо не седнете?

Попов. Да, аз съвсем забравих.

Романов. А кой ще ни представи?

Попов. Почакай, Романов, ти все искаш всичко да върви като машина. (Като сочи Андрей.) Моят син. (Последователно сочи.) Господин Председателя на управителния съвет на дружеството, инженер Романов — заведующ техническата служба — и Жорж, тука всичко така го наричат — син на господин Председателя.

Андрей. Но аз познавам господин Председателя и син му още от по-рано.

Председателят. Съвършено вярно. Само че вие сте се променили до неузнаваемост… Възмъжали сте.

Романов. И тъй, вие се завърнахте-е-е. Все пак — родината… Това е хубаво… да, да, това е хубаво. Къде бяхте досега, ако моя въпрос не ви огорчава?

Андрей (смее се бодро). Защо да ме огорчава? Не съм бил в затвор.

Романов (смее се). Заслужен отговор. В Русия ли бяхте?

Андрей. Не. Бях в Германия.

Елена. Вие почвате като следовател. Не е ли по-добре да вземем по чашка ликьор?

Попов. Непременно, Елена.

Председателят. По случай завръщането на син ви, нали?

Елена. Да, за нас днес е празник. Извинете ме за момент. (Излиза.)

Романов. Тя сигурно много се радва?

Попов. Ние всички се радваме.

Жорж. Знаете ли, и аз се радвам, че вие се завърнахте. Лилия често ми е разказвала за вас.

Андрей. Тъй ли? Защо се радвате?

Жорж. Не зная защо, но, струва ми се, че бихме могли да станем Добри другари. Ние ще се разхождаме с нашата кола и ще говорим за много неща.

Андрей. Кой знае дали ще имам време.

Жорж. Не се безпокойте. В един такъв град винаги има повече време, отколкото ви е нужно.

Романов. Напълно съм съгласен с Жорж. Човек просто не знае къде да дене това дяволско време.

 

Елена. Ако вие се бяхте оженили, навярно нямаше да бъде така.

Председателят. Да, господин инженер, ако вие се бяхте оженили, ако имахте деца, сигурно времето нямаше да ви достига.

Попов. Сега ти си кораб, който няма определен порт за спиране.

Романов. И така е по-хубаво, нали? Вечно на открито море…

Попов (смее се). Да, романтично…

Жорж. То е, защото у вас няма вече енергия. И не само у господин Романов, а почти във всички стари. Аз никога не мога да остана без цел.

Романов. Да установиш рекорд на автомобилна скорост в България?

Жорж. Макар и само това да е, все пак е цел. После, да подготвя речта…

Романов. Ти още ли не си подготвил тази реч? Досега бих направил два генерални ремонта.

Андрей. Вие говорите за реч. По какъв случай?

Жорж. Нашият град устройва футболен турнир и на утрото по този случай аз ще трябва да произнеса реч. Ах! — ето, вече имам идея! Вие можете да ми помогнете.

 

Андрей. Не зная с какво бих могъл да ви бъда полезен.

Попов. Виждате ли, прав е Жорж, младите започнаха веднага дейност. Ние ставаме бракувани кораби.

Жорж. Ще бъде много хубаво, ако вие декорирате салона за утрото. Татко обеща вече своята подкрепа.

Председателят. Може да се вземе една купа, която те носи името на дружеството. Така би се подигнала неговата морална п обществена стойност.

Жорж. О, идеята е великолепна!

Романов. Но ние се забравихме, господа. Наздраве!

Попов. Наздраве за младите.

Председателят. Наздраве за завърналия се. Момко, тази фабрика е издигната на плещите на вашия баща и инженер Романов. Ние искаме от вас — нашите синове — да я запазите, да удвоите това, което ние направихме. Не е мъчно. Трябва да бъдете малко умни и никак не сантиментални. Останалото е лесно.

Романов. И за ваше здраве, господин Председател — двигателя на фабриката! За здравето на всички. (Смее се.) И за моите бъбреци…

Елена. Пардон, аз съвсем забравих, че не биваше да ви поднасям ликьор.

Романов. Нищо, госпожо, сега е екстрен случай.

Председателя т. Трябва да спазвате предписанията.

Жорж. Наистина господин Романов, защо не вземете мерки? Вие имате пари, защо не се лекувате при специалист?

Романов Л къде е времето, времето къде е?

Андрей. Мисля, че който има пари, има и време.

Романов. Теоретически е така. Но практически — работата стои малко по-иначе.

Андрей. Защо?

Романов. Защото днеска ще се случи нещо, утре друго и време все не остава. Например тази сутрин някакъв каиш замотава никой си… Кой е отговорен? Аз. Кой ще се разправя с разните следствени власти? Аз. Вие не познавате отговорностите. И после — всяко предприятие си има своя, тъй да се каже, интимен живот. Ако не го пазя скрит, то значи да рискувам преди всичко своите акции.

Андрей. Такаа… Значи, и вие имате акции във фабриката и затова пазите скрит „интимния й живот“?

Председателят. Въобще всяка индустрия, всяко предприятие има свои скрити страни. Необходимо е.

Попов. Те са млади и не разбират нищо от тази материя. Елена. Борисе, нали и той е инженер. Може би Андрей има право.

Попов. Какъв инженер?!

Елена (със задоволство). Забравих да ви кажа, че Андрей е завършил инженерство.

Попов (радостно изненадан). Истина ли, Андрей? Романов. Вие сте инженер? Какъв инженер?

Андрей. Миналата година завърших машинно инженерство.

Председателят. Ето един рационален младеж. Попов. И ти сега си инженер? Андрей, а как можа да завършиш, отгде взе пари?

Андрей. Ех, сега защо да се връщаме на толкова болни теми. Разбира се, не е лесно да се работи нощем, а денем да се слушат лекции; не е лесно да правиш на половината студенти от факултета чертежите. Но всичко мина…

Попов (сконфузено). Да, да, да не се връщаме на такива болни теми… всичко мина…

Председателят. Виждаш ли, Жорж, ето един положителен човек. На такива хора може да се довери всичко.

Андрей. Там имаше много такива и все пак нямат работа.

Председателят. Бъдете сигурни, щом сте изплавали дотука, останалото е лесно.

Романов. Чакайте, чакайте… М-м… защо да не е възможно?… Господин Председател, ето ви удобен случай за моите бъбреци. Вие преди малко казахте, че на такива хора може всичко да се довери Аз съм вече стар, имам акции във фабриката, имам държавна пенсия… защо ми е повече работа? Ето ви моя заместник. Уморен съм, стига толкова.

Председателят. Не е невъзможно, но… как да кажа, той е още много млад.

Романов. Добре, сега сме в началото на май. Нека работи заедно с мене два-три месеца и после…

Елена. Ах, много-много съм ви признателна, господин Романов.

Попов. Вие просто се жертвувате.

Романов. Никаква жертва. Необходима ми е по-дълга почивка, а още по-добре, ако съвсем зарежа работата. Здравето преди всичко.

Елена (кокетно към Председателя). Надявам се, че ще бъдете така добър…

Председателят. Защо не. Ще покаже пробната му служба, нали, Романов? Още по-добре — че ще можем да поставим на този отговорен пост човек, който произхожда от нашите среди. Но ние не сме питали още него.

Елена. О, Андрей ще бъде съгласен.

Андрей. Разбира се, съгласен съм да работя и като обикновен техник, в случай че няма работа.

Попов. Нуу, какво, Андрей?

Елена. Никога няма да допусна.

Председателят. Не се безпокойте, госпожо, съгласен съм, ние Есе пак трябва да си създаваме кадър.

Елена. Съгласен сте?! (Гледа го ласкаво.) Благодаря ви, господин Председатели).

Попов. Просто не зная как да ви благодаря.

Андрей (със сдържана учтивост). И аз също. Ще се помъча да оправдая себе си като техник.

 

Сираков. Извинете… (Раболепно.) Но… господин директоре, имам да ви докладвам нещо важно. Струва ми се, че ще… но вие по-добре знаете какво трябва да се направи.

Попов. Какво има?

Сираков (вади от чантата си вестници). Заповядайте. Тук в местния вестник има една статия по повод тазсутрешната злополука.

Попов. Дайте.

 

Андрей. Какво се е случило? Каква злополука?

Романов. Неприятности винаги се случват. Тука не е Германия. Там работниците са дисциплинирани — внимават. При качване на каиш тази сутрин един работник е бил убит.

Председателят. В България повече от 80% от злополуките се дължат на невниманието на работниците.

Андрей. Нямате ли специалист за тази работа?

Романов. Имаме, но той е в отпуск.

Попов. Дявол да го вземе, това куче, Сидеров, пак се зъби.

Романов. И има право.

Попов. С какви ли не храчки ни кичи… „фабрика за човешки кожи“, „експлоататори, които нямат милост“…

Елена. Фуу… що за сарказми!

Романов. Пак ви казвам — има право. Хиляди пъти съм ви говорил по тази работа. Да му метнем нещо, и ще видите как ще млъкне. Ще млъкне, помнете ми думата.

Председателят. Трябва да се помисли. Всеки случай така не бива да продължава. Инженер Романов има право. Жалко е само, че тези проклети журналисти много често се сменяват в нашия град. Виждате ли, господин млади инженер, „интимният живот“ се налага, не може без него. Но… да ставаме.

Попов. В другата стая ще бъдем по-спокойни.

Романов. Не трябва още отсега да отчайваме моя заместник.

Елена. Господа, толкова ли е важна работата? Поне днес…

Председателят. Разбираме ви, но трябва да се бърза. Всеки момент може да пристигнат следствените власти и ние трябва да бъдем готови да ги осветлим и да приготвим показанията на свидетелите работници.

 

Романов (на излизане). И тъй, колега, не се отчайвайте. Все пак всичко е лесно. Принципа е — живот на машините и производство. (Излиза.)

Жорж. Интересен човек е инженер Романов. Вие как го намирате?

Андрей. Рано е да се произнасям.

Елена. Той ти направи голяма услуга. Искате ли да извикам пианистките?

Андрей. Както обичаш, майко.

Жорж. Непременно. Аз съм обещал за днес една разходка на Лили.

Елена. Искате да кажете да я извикам.

Жорж. Ако не им преча?

Елена. Не се безпокойте, Жорж, тя би се радвала да ви види. (Излиза.)

Жорж. За какво мислите? Или сте уморен?

Андрей. Уморен? От какво? Някак си още не съм свикнал с обстановката.

Жорж. Тука е много глухо, нали? А там — шум, живот… Ах, колко ми се иска да се запилея, да бъда погълнат от онзи шум, от онова веселие!

Андрей. Вие имате възможност, защо не заминете нанякъде?

Жорж. Татко не позволява. Исках, но той се страхува. Знаете… аз съм му единствен син.

Андрей. Да, да, естествено…

 

Лилия (изплашена). Свърши ли се, Андрей?

Андрей. Засега — да.

Жорж. Ти си изплашена, Лили, какво има?

Лилия. А-аа, Жорж!… Извинявай, аз забравих… Добро утро. Нищо, нищо няма.

Мира. По-добре е да си отида; и без това днес нищо не свършихме.

Лилия. Не, остани! Моля те, Мира — остани. Нека има понече хора… По-хубаво е…

Жорж. Лили, ти сега можеш да поздравиш брат си за новата му длъжност.

Андрей. Много бързате. Още не е окончателно установено.

Жорж. Познавам баща си — той държи всякога на дадената дума.

Лилия. Каква длъжност?

Жорж. Брат ти ще замести инженер Романов.

Лилия. А господин Романов?

Жорж. Той ще отиде да се лекува.

Лилия. Аз никак не се радвам.

Андрей. Защо?

Лилия. Много повече бих искала ти да ваеш.

Мира. Значи, наистина вие ще заместите инженер Романов?

Андрей. Така казаха, госпожице. Изглежда, че и вие не се радвате?

Мира. Право да си кажа — не.

Андрей. Интересно.

Мира. Защо трябва да се механизирате и вие? Защо трябва и вие да ставате част от тази фабрика?

Андрей. Защото трябва да се яде.

Мира. И вие ще ръждясате, както всички. Непременно ще ръждясате… Мислех, че ще донесете нещо ново тука. Мислех, че ще раздвижите душите на хората. А сега си поставяте сам веригата… Ние и без това сме много тихи… Колко е страшно, че тука няма нито една гръмотевица… Мислех, че ще бъдете огън, който ще махне ръждата.

Андрей. А боли ли?

Мира. От какво?

Андрей. От веригата, от пустота.

Мира (въздиша). Да, много боли.

Жорж. И от скуката, нали?

Мира. Не само аз чаках да дойде някой и да раздвижи града, а много други. Сега ще настане отново мъртвило. Сега ще бъде по-мъртво отвсякога… Значи, и вие не носите огън?

Андрей. Разбирам ви… Мнозина ли, казвате, чакат? От дълго ли чакат? Искате ли? Вие нищо не искате, госпожице, вие само мечтаете. Не може, ако се иска, да се чака осем години, и то само един човек. Какво съм аз? Сам не съм нищо. Тука има други, много по-силни от мене. И ако само аз съм някаква надежда, дълго има да носите своята болка като онзи там. (Сочи „Човека под бреме“.)

Лилия. Защо го кориш, Андрей?

Андрей. Защото и той много е ръждясал.

Мира. Не сте справедлив. Вие много хубаво сте въплътили в него трагедията на тишината. На нашата тишина… Бедния, как крета… също като нас… като всички ни. А вие не сте ли изгубили надежда, че той някога просто тъй — ще изтърси бремето си — болка и тишина?

Жорж. Заклевам се, че вече не разбирам от тази философия.

Лилия. И аз. Но мене ми се струва, че чувствувам.

Андрей (към Жорж). Вие не разбирате, защото за вас бремето е само скука. (Към Мира.) Как мислите, не възприемате ли и вие малко едностранчиво „Човека под бреме“?

Мира. Едностранчиво?

Андрей. Да. Защото някога аз исках да символизирам с него не само страданието, а и много други неща. Някога мислех, че този човек въобще няма да се освободи от предразсъдъците, от мизерията, от вярата си, че върши подвиг, като носи това бреме.

Мира. А сега?

Андрей. Сега вярвам. Мина времето, когато хората мислеха, че с гладът ще отидат по-близо до бога. Гладът ги учи сега да искат свое право под небето. Те много чакаха, чакаха като вас и сега вече искат.

Мира. Тогава гръмотевицата ще дойде?

Андрей. Ще дойде. Гръмотевицата, когато човекът ще хвърли своето бреме и то ще падне със страшен грохот. Този човек аз бих искал да извая. (С увлечение.) Този човек… Силен, опиянен от свободата си… с мускули от стомана… с бляскав поглед…

Мира (унесено). И възроден, нали?

Андрей. И възроден…

Мира. И горд, нали?

Андрей. Да, и горд… С бликаща младост…

Мира (увлечена, неусетно отива при него и го хваща за ръката). С младост, с младост!… Ти ще го изваеш!… Трябва да го изваеш, Андрей, трябва да го изваеш!…

Жорж. О, вие много бързо станахте интимни!

Лилия (бързо). Жорж, моля те…

Мира (стряска се). Да… Какво?… Извинете… Какво направих аз?… Извинете… Аз трябва да си отида… Така неусетно…

Лилия (отива при нея). Мира, слушай, аз те разбирам… Остани, Мира!… Той не искаше…

Мира. Не, трябва да си отида… Довиждане. (Излиза.)

Лилия. Какво направи, Жорж. Колко си лош!

 

Жорж. Какво?… Аз се пошегувах. А тя така се увлече… (Към Андрей.) Вие като че ли ми се сърдите?

Андрей. Нещастната, тя трябва много да е страдала.

Лилия. И да знаеш как чувствува музиката!

Андрей. А само с уроци по пиано ли живее?

Лилия. Помага на татко в неговата работа. А някога и те са били богати.

Жорж. Аз не я обичам много. Тя като че ли ни гледа ня как отгоре и с малко злоба.

Лилия. Отгоре? Кой знае, може би има право.

 

Попов. Жорж, ние отиваме до фабриката. Баща ти пита дали ще дойдеш с нас.

Жорж. Разбира се, че ще дойда. В такова време е просто удоволствие да се кара. Лили, кога ще дойдеш с мене, нали ми обеща за днес? Ще те взема днес и ще караме славно! (Към Андрей.) И вие, ако обичате. Много се радвам, че се виждаме отново след толкова време. Довиждане. Ще има доста да говорим. По въпроса за „стоманените мускули“ съм напълно съгласен с вас. (Излизат заедно с Лилия.)

Попов. Андрей, когато отпочинеш, ще бъде необходимо понякога да обикаляш из фабриката, за да се запознаеш с машинарията, а главно — с двигателя и котлите.

Андрей. Добре. Мисля, че утре или други ден ще мога да почна.

Попов. До заминаването на Романов ти ще бъдеш негов заместник, а отговорност за всичко ще поемеш след тази дата.

Андрей. Добре.

Попов (към Сираков). Сега, Сираков, ти ще отидеш в канцеларията и там ще приготвиш изложенията по злополуката. При себе си няма да допускаш никого. Трябва също да редактираш в духа, в който ти казах, показанията на свидетелите работници.

Сираков. Разбирам. Господин директоре, не е излишно да ви доложа,… (Поглежда Андрей.)

Попов. Може да говориш всичко пред него.

Сираков. Като че и Боев насъсква работниците. Нещо негодуват за злополуката…

Попов. Кой ти каза това?

Сираков. Хе-хе-хе, аз имам хорица, които…

Попов (като на себе си). Ако той не беше толкова способен, ако производството не вървеше с него тъй добре…

Сираков. Аз само тъй… долагам…

Попов. Сега остави това… аз зная. Прибери всички книжа и иди в канцеларията.

А ти, Андрей, почини си и можеш да обикаляш. (Гледа го.) Здрав си. Нищо ти няма. (Приближава се до Андрей и го тупа по рамото.) Само малко си бледен… Ще се поправиш. (Излиза.)

 

Андрей. А вие, какво?… (Гледа го. Пауза.)

Сираков. Нищо.

Андрей. Чиновник ли сте тука?

Сираков. А че… чиновник.

Андрей. В канцеларията?

Сираков. Навсякъде…

Андрей. Професия имате ли?

Сираков. И аз съм техник, само че в едно предприятие на господин Председателя си изгубих ръката при злополука. Андрей. А сега?

Сираков. Сега — нищо… работя…

Андрей (с презрение). Работиш… А знаеш ли каква е разликата между тебе и червея?

Когато настъпиш червей и се откъсне част от него, тя пак ще израсне, но твоята ръка — никога!