Никола Вапцаров
Майка

Колко всички майки си приличат в света!

И сърцата им как са еднакви!

Иди потърси на Украйна в степта

и след туй провери в Киренайка…

 

        Имала майка,

        имала син. —

        Хубав бил, млад бил

        и волен.

        Раснал.

        Над него синеел Пирин

        с мури и кмъни голи.

 

Нейде бащата погинал.

Тогаз

малък бил още

синът й

и във вековната тъмна гора

дебнел пашата хайдутин.

 

Под планините горели села.

Светел високия хребет.

И от селяшките гладни гърла

беят изтръгвал и хлеба.

 

Гледала майката свойто дете,

гледала с мъка сурова —

как очите му бягали все

на бащата в пищова.

 

        Имала майка,

        имала син. —

        Хубав бил, млад бил

        и строен.

        Но възмъжал

        и хванал Пирин,

        тъмното хванал усое.

 

Години минали

и смутни били.

Добри не дошли за раята.

Отдръпнала

свойте зелени поли

от равнините

гората.

 

Понякога нощем

мъжете дома

се връщали гузни и плахи.

Изгаряли ризите скрито в жарта

и криели свойте силяси.

 

        Пак майка.

        И нощем,

        когато звезди

        над тъмния хребет горели,

        тя

        вземала в скутите малкия син

        и тихо му пеела:

 

„Не слушай,

не гледай,

а нанкай сега.

Дано не кръвясат очите ти,

когато

след време изправиш снага

и сам си поемеш юздите.

 

Отвънка е смутно.

Отвънка снежи.

Но топло е в моите скути.

Спи ми, детенце,

спокойно ми спи,

нанкай…

Не ставай хайдутин…“

 

Добър

и послушен излязъл синът.

Не хванал с хайдутите горите.

Оженил се,

сетне зарязал домът

и… станал комита.

 

        Години на кръв.

        Години на кръв и войни.

        Пирин.

        И орлите

        в горите на мърша налитат.

        Под всяко дърво,

        с изцъклени,

        тъмни очи,

        убитите гледат как вечер изгряват звездите.

 

Отишъл си бея.

Отишъл си — значи, добре.

Но хората после запсували нещо султана.

Народ е това! —

А някой нахакан келеш

си мисли,

че може сърцето му в шепа да хване.

 

        Смълчал се народа.

        Смълчал се и само сумтел.

        И вече не виждал на робството де ще е края.

        Излезли комити,

        в горите не бродили те,

        а се разкарвали с „Щаери“.

 

А там, във гората,

израсли железни тръби.

Комини израсли в гората.

И със рапидно-стоманни зъби

заръфал снагата й

                        гатер.

 

        Пак майка.

        И майката имала син.

        Залоствала всяка вечер вратите

        и пяла му:

        „Нанкай, сега сме сами,

        нанкай, не ставай комита.“

 

        Комита не станал.

        Не бил бикоглав. —

        послушен бил момъка, значи.

        Но някой разнесе в селото мълва,

        че паднал убит като стачник.