Симеон Радев, Траян Радев
Ранни спомени (17)

В битолския пансион

Когато напуснах Охрид за ваканцията, аз смятах, че ще се върна пак там заедно с брата си, за да продължа учението си в четвърти клас. Обстоятелствата обаче наредиха друго. Брат ми биде преместен за учител в Тетово.^[1] Така се реши да постъпя в битолския пансион. После разбрах, че баща ми от страх, че веселият живот на другарите му зле ще повлияе на брат ми, ненавършил още двадесетата си година, не желаел да го остави по-нататък в Охрид. Брат ми замина за новото си местоназначение с тежко сърце.

В Битоля баща ми беше ме водил вече няколко пъти. Когато се занимавах с Любен Каравелов и неговия престой в Белград, направи ми впечатление, че половин век след като Сърбия беше свободна държава, нейната столица брояла 30 000 жители. Битоля тогава имала 80 000. Сега тя имаше като че ли още по-многобройно население, от същите народности, както в Ресен, и всички говореха български. Който би се разходил по пазара, би помислил, че това е чисто български град. Особено впечатление направил тоя факт на Биман, бивш кореспондент на „Standard“ в София, автор на биография на Стефан Стамболов. Когато посетил Битоля, останал учуден, че навсякъде се говори български. Отишъл на едно заседание на административния съвет на вилаета и чул, че разискванията стават на български. Разпитал за това председателя на съвета. Малик бей му казал: „Иначе и не можеше да бъде. Членовете на съвета от разните народности не знаят турски. Единственото средство да се разбираме е българският език.“

Ние слизахме в „Ингилизхани“, едно грамадно старовремско здание, което свидетелствуваше за старите времена на Турция и за някогашния й търговски живот. През една тежка врата се влизаше в голям двор, около който се издигаха два етажа. В приземието бяха яхърите и складовете за стоки, донасяни от кервани. В етажите над него вървяха околовръст чардаците, край които имаше стаи за пътниците, а в двора — чешма и водопой. Битоля, така бърже западнала под сръбското владичество, тъй като от територията, икономически свързана с нея, част се даде на Албания, част мина под Гърция, беше тогава търговски център на обширна област, която отиваше чак до Елбасан и нататък. Пъстро гъмжило пълнеше хана. Тук беше като един види борса. Турци, албанци, власи, българи — всичко това влизаше, излизаше, шумеше. Вечерта зрелишето беше още по-живописно. Аз го гледах с удивени очи като нещо странно, но и много любопитно. След дневната залисия пътниците насядваха по чардаците. Тук някой свири на тамбура, там събрани групи пеят; други под светлината на мъждееща лампа играеха табла. На прага на някои от стаите се продължаваха с ръкомахания и ировиквания недовършени пазарлъци. Ето че се отварят с трясък тежките врати на хана и в тъмното пристига някой керван. Той влизаше като нашествие в двора и го изпълваше с тропота на конските копита и с викове. Тия сцени много поразяваха въображението ми и да ги опиша беше първият ми опит за съчинителство.

Друг един детски спомен от Битоля е безистенът — старо каменно здание с няколко пасажа, в което се намираха магазините на големите търговци. Безистенът беше като постоянна изложба на всички манифактурни стоки, които оттук се пръскаха в областта. Пред погледите на минувачите лъщяха със своите разноцветни и ярки бои коприни от Бруса, джанфеси от Дамаск, шалове от Кашмир, килими от Персия. За пръв път виждах пред себе си такава картина на източен разкош и великолепие.

Баща ми лично ме заведе в Битоля, за да ме настани в пансиона. Пристрастен вече към народните работи, аз го питах кои са тук големите българи. Големите, ми каза той, са вече умрели. Това бяха д-р Мишайков и Димитър Робев. По-сетне, готвейки „Македония и Българското възраждане“, се запознах с тяхната дейност. Те и двамата са учили в Атина. В същото време там се намирали д-р Чомаков и другарите му от училището на прочутия Каирис в Андрос.

Аз съм разказал в „Македония и Българското възраждане“ как те образували на тоя гръцки остров тайно дружество за пробуждането на българския народ. Д-р Мишайков и Димитър Робев попаднали в кръга им и споделили неговите мечти и техния жар. Д-р Мишайков, след като свърши медицината в Пиза, където се учеше и д-р Чомаков, се настани в Битоля и достигна чина на главен лекар на областта. Димитър Робев, познат на Раковски от Атина, поде голямата търговия на баща си, която се простираше и вън от пределите на Турция. Различни по природа, но сдружени в съшия устрем, те поведоха борбата срещу тая силна крепост на елинизма, която представляваше в Битоля гъркомано-цинцарската едра буржоазия под водителството на гръцкия владика. Димитър Робев бил смел и неустрашим; д-р Мишайков по-улегнал, но със същата волева сила.

За него се предаваше един трогателен спомен.

След като подарил едно голямо място за българска църква в Битоля и едра сума за построяването и, той при това високо официално положение, което имал, носил сам тухли за нейното съзиждане, давайки така пример на своите съграждани. За успеха на борбата на д-р Мишайков и Димитър Робев против гърцизма способствувало много тяхното влияние пред турските власти. За почитта на турците към първия свидетелствува неговият чин: за втория достатъчно е да кажа, че беше избран депутат в турския парламент в 1877 година. „Ние, казваше баща ми, отивахме при тях за съвет и подкрепа. Охрид беше примерът, Битоля — водителството“.

Когато се учех в Битоля, имаше двама познати български първенци Никола Робев и Петраки Радев. Никола Робев, брат на Димитър Робев, учил и той в Атина, бе участвувал в българското движение. Но той бе човек въздържан и утежнял вече от годините. Петраки Радев, макар добър българин и с влияние в града, се държеше малко настрана. Сам с гръцко образование, той не вярваше на българските училища. Двамата му синове, д-р Александър Радев, бъдещ голям адвокат в София и министър на правосъдието в кабинета на д-р Данев, Гоце Радев, бъдещ пълномощен министър в Рим и сетне главен секретар в Министерството на външните работи, се учеха в гръцката гимназия в Битоля и свършиха правото в Атина.

Между общинарите в Битоля имаше един човек, популярен между народа, обичан и от интелигенцията: Димо Камче. Като ме заведе при него, баща ми каза: „Той е син на даскал Камче, от село Ватоша, Тиквешко. У тех е била първата българска печатница в Македония.“^[2] Димо Камче беше нисък, пълен човек, с кръгла като луна глава и мургаво лице, по което добротата и благодушието течеха като на струи. В действителност в оня момент ставаше смяна на поколенията. Готвеше се също и промяна в задачите. Борбата срещу гърцизма продължаваше, но вече по периферията на Македония и със своите последни удари. Една друга борба трябваше скоро да почне — революционната. По Черковния въпрос бяха водили народа чорбаджиите и една интелигенция с български пламък и гръцко образование. Революционното движение ще извика на сцената друг род водители; излезли из българските училища, между които ще има и млади чорбаджии, синове на старите дейци. Такива ще се явят скоро в Битоля.

Битолският пансион се помещаваше в къща, принадлежаща по-рано на турски първенец и голям приятел на българите, Малик бей. Тя се състоеше от две здания: едното, по-голямо, е служило според турския обичай за харемлък, т.е. там, където живееха жените; другото за селямлък, т.е. дето се приемат гостите. В по-голямото се помещаваха класовете, канцеларията, трапезарията и някои спални. Другото служеше само за спални.

Битолската прогимназия имаше в очите ми голям престиж. Постъпих в нея с трепетно чувство, като че ли чаках да получа откровения. Цялото ми битие бе погълнато от трескава жажда да се уча, но бях обзет също и от боязън пред новия живот, който ме очакваше. В Ресен бях се учил с познати деца и в Охрид в класа ми имаше само момичета. Навикнал на меки отношения, тук трябваше да живея с по-друг род другари. Първите дни бяка доста мъчителни. Имаше между съучениците ми някои от Прилеп, по-възрастни от мен, по-яки и грубо закачливи. Моето слабо здраве и свенливият ми тогава характер като че ли ме предопределяха за жертва. Но това не трая дълго. Една скрита сила за отпор, която се събуди неочаквано у мен и която сетне винаги ме е придружавала през дългия ми живот, тури край на тия задиряния, изходящи, впрочем, не от лоша умисъл, а от лош навик. Сърдечността, която владееше между другарите, заличи скоро тоя неприятен спомен.

Учениците в битолския пансион идеха от цяла Югозападна Македония, от Прилеп до Костур и от Костур до Струга. Те бяха от разни социални среди. Някои бяха синове на състоятелни граждани; те плащаха пълен пансион. Други — деца на еснафите; те бяха на полустипендия. Имаше и селянчета — стипендианти. Ние се стараехме да говорим на чист, литературен език. Но влиянието на диалектите ни силно се чувствуваше в изговора. Особено се изтъкваха дебелото произношение на Прилеп и пеещият акцент на Костурско. От разни класи на обществото, от разни места, с различни темпераменти и с различни, добити в семейството понятия, едно ни свързваше като в някаква свещена связ — фанатичната любов към отечеството. Народността беше нашето верую. Българският дух бе у всички висок, но с особена страстност у учениците от костурските села, тъй като борбата срещу гърцизма, улегнала другаде след победата, се водеше там с постоянен пристъп и при големи жертви. Слушал у дома толкова разкази за гръцко-българската разпра в нашия град, аз бях в пълно съзвучие с тях. Разговорите ни често се въртяха около народните работи: в еди-кое си село църквата била отнета вече от гъркоманите; еди-кое си друго село не се отказвало още от патриаршията; български училища били отворени, но не навсякъде, дето имало българи. Да мине цялото Костурско под екзархийската власт беше мечтата, която ги владееше. Аз, от своя страна, им разправях как сме посрещали нашите владици, ликуването на българите, яда на гъркоманите; те въздишаха: кога ще ни огрее и ние да посрещаме български владика!

Другарите ми от Костурско, след като свършиха Солунската гимназия, станаха учители, някои по селата си, някои другаде по Македония. Влезли във Вътрешната организация още в Солун, те се явиха ръководители в революционното движение и участвуваха в Илинденското въстание.

Ще говоря за двама от тях Кузо Чеков и Васил Шанов. Кузо Чеков, арестуван след Илинденското въстание, бе научил в затвора от някои турци да прави кесета с разноцветни мъниста. Като дойде след освобождението си в България, той подари едно такова кесе, много изкусно изработено, на д-р Генадиев, тогава министър на търговията и земеделието. Генадиев, очарован от неговата сръчност и от проявения в работата му вкус, го изпрати със стипендия в Лион да постъпи в едно училище за тъкачество. Ловък и със съдействието на някои членове на френската франкмасонерия, в която постъпил, Кузо Чеков се добрал и до някои технически похвати, които в Лион ревниво крият от чужденците, за да се избегне конкуренцията. Като се завърна в България, той основа, с един отначало малък и после разширен капитал, фабрика за тъкане на копринени платове. По едно време той бе почнал и тъкането на платове за църковни одежди.

Васил Шанов, живееше в пансиона, но се учеше в Идадието.^[3] Турското училище не го направи туркофил. Учител в Битолската гимназия по турски език, участник в революционното движение, в неговата къща се е вадил на циклостил бунтовническият лист, издаван от Вътрешната организация. Много близък с него в битолския пансион, поради отсъствието си от България аз дълго време не бях го срещал. В последните години той работеше в Народната библиотека, в Ориенталския отдел, при разчитането на стари турски документи. Отличен преподавател, той приготвил по турски език две студентки^[4], които сега също работят в полето на турската история във връзките и с нашето минало. Васил Шанов почина неотдавна, чист човек, блага душа, всичките му другари го оплакваха.

Искам да отбележа имената на още двама съученици, добили известност в България — Филип Манолов, учил философия в Германия и после в Берн, беше седемнадесет години (с прекъсвания) главен секретар в Министерството на народната просвета. Знаех, че Филип Манолов беше от село Емборе; после се научих за заслугите на семейството му към българското дело. За втория, Борис Стрезов, говорих вече.

Пансионът имаше голям двор. Но нямаше никога в него игри, викове. Ние се разхождахме тихо по него, кога разговаряхме, кога си приповтаряхме уроците, помагайки един на други. За спорт не можеше да става и дума. Прилежността беше изобщо голяма. Повечето от нас влязоха в училището, както се влиза в църква, с някакво благоговейно чувство. Жаждата да се учим беше част от нашето родолюбие. Разбира се, успехът не беше еднакъв у всички. Имаше ученици, които бяха дошли от техните места със слаба подготовка. Но със своята ревност и с вътрешен пламък те успяваха да догонят другарите си.

Един от моите съученипи от четвъртия клас бавно и мъчително се влачеше по пътя на своя напредък. Учението му бе почнало с наустницата в един кичевски манастир. За забавление ни учеше да сричаме по старобългарската азбука. Думата „желька“^[5] той четеше: животе-же, люди-лъ, како-ка = желька, Той имаше дълъг нос и другарите бяха му дали името тапир. За да го закачат, те сричаха тази дума, както той сричаше думата желвка: твърдо-та, пуки-пи, ръци-р = тапир. Добродушен момък, той сам се смееше на тия закачки. Бях в много добри отношения с него и го карах да ми разправя за учението в манастира подробно. В замяна на това му помагах по френски език, което бе сизифовски труд, защото каквото научеше през деня, на другия ден го забравяше. Действително, минаването от наустницата към френските неправилни глаголи беше изпитание над силите на неговото разбиране.

Учителите ни съставляваха отличен отбор. Ахил Минджов ни преподаваше естествена история, физика и химия. Уроците му много ни увличаха. Той беше хубав човек, елегантно облечен. Неговите бели жилетки, пъстрите му вратовръзки ни правеха особено впечатление. Макар да бе много въздържан и да се носеше малко отвисоко, ние го обичахме. Не съм чувал да е бил замесен в революционното движение, но като толкова други и той след Илинденското въстание дойде в България и учителствува между другото в Дупница. Научих се преди двадесет години, че лежал болен в Александровската болница. Казах на един другар от Битоля, че ще отида да го видя. „Недей — ми отговори той. — Не обича посетители. Не желае да го видят познатите му легнал в леглото, изменен от болестта и в болнични дрехи.“ Минджов почина скоро след това от рак.

Учител по геометрия и алгебра ни беше Антон Кецкаров. Не знам защо, ние имахме впечатлението, че той не е много силен по математика. Но бяхме привързани към него, защото от цялото му същество идеше лъх на сърдечност и доброта. Макар тъй мек на вид, неговото участие в Илинденското въстание го показа способен за енергия и смелост. Той имаше двама синове. Единият, генерал от запаса в българската армия и преподавател във Военната академия; другият, познат скулптор, работи в Париж. Заварен от събитията в Охрид, Антон Кецкаров почина там преди шест-седем години. Бях на панихидата му тук, в София. Един неизвестен на мене човек говори. Той каза, че покойникът издъхнал щастлив, тъй като видял Македония свободна и така както той бил мечтал да я види. Излизаше от тия думи, че Антон Кецкаров се бе борил през своя живот за една Македония, откъсната от българщината, с едно антибългарско правителство и включена в една държава със столица Белград. Аз слушах със скръб и срам. Казвах си: „Ако имаше задгробен живот, и ако нашият любим учител, който ни възпитаваше във верност към българското име, можеше да чуе от небесните селения какво се говореше за него при молитви в църква за мир на неговата душа, колко той би страдал от това поругание на най-светлите му чувства, от това светотатство над паметта му!“

Гьорче Петров ни беше преподавател по география, по български и по френски език. Той бе несъмнено между всички свои колеги най-силната личност. За него ще има да говоря много по-нататък, тъй като името му се свързва с дейността и големите разпри на Вътрешната организация. В тия разпри той падна жертва. Не беше добър преподавател. Френски сам не знаеше много и в българския език не бе можал да се отърве от прилепското си наречие. Блед, дори жълтеникав, със студено лице и с очи, които като че ли проникваха в душите ни, и с някаква загадъчност, която вееше от него, ние не го обичахме. Но уроците му по география ни привличаха. От тях ние добихме една идея за пределите на българското отечество. Той изтъкваше пред нас, и в тия моменти като че ли се разгорещяваше, неделимостта на Македония от българската цялост. В 1916 година го видях в Битоля. Той се радваше, както всички нас, които вярвахме тогава, че България е обединена. Гьорче Петров беше председател на Постоянната комисия в Битолския окръг, пост, несъмнено важен, но който не отговаряше нито на неговата амбиция — и ще добавя, — нито на неговите способности.

Дудев бе нашият учител по старобългарски език и по история. Той беше свенлив човек, който ни преподаваше с наведени очи. Старобългарски език ни учеше да четем с носовките заедно: „Прежде убо словене не имехон къниг, но…, читамон и гадахон“ и пр. Това ни чудеше и забавляваше. Аз много добре учех старобългарската граматика. Тя ми помогна по-късно да чета свободно руски книги, без да съм учил руски език. Старобългарският език силно ме привличаше. Намирах у него звучност и ритъм, които просто ме пленяваха. Когато четях „И ти, Витлееме, земля Юдова“^[6], по цялото ми същество минаваше като че ли някаква тръпка. Ако някои намират в моето писателство известни качества на стил, несъмнено е, че това се дължи в голяма степен на влиянието на френската литература. И досега, когато има да напиша нещо изискано, най-напред го съчинявам на френски. Обаче разказванията на майка ми и старобългарският език са първите ми уроци по словесно изкуство.

Дудев ни преподаваше обща история и история на България. Колкото и да му липсваше всякакъв патос, ние, когато той ни приказваше за далечното българско минало и за превратностите на българската съдба, слушахме го като че ли със спрян дъх. Обстановката, при която ставаха тогава предаванията му, още повече засилваше нашето вълнение. Преди да почне урока по българска история, той ни караше да затворим здраво прозореца, за да не се чува отвън, и снишаваше гласа си. Така настъпваше в цялата зала една тайнственост.

Да се затворят прозорците беше разумна мярка, тъй като те гледаха направо на улицата. Веднъж, бидейки отворени, те станаха причина за много любопитна случка.

Директорът ни, Наследников, който преподаваизе катехизис, ни изпитваше. Вдигна едного от нас да каже „Веруюто“. Нещастникът не го бе научил и като почна: „Верую во единнаго Бога Отца, Вседържителя Творца“, по-нататък не можа да отиде и спря. Настъпи мълчание, през време на което Наследников строго го гледаше. В това време тишината бе нарушена от един глас, който идеше от улицата. Тоя глас подемаше „Верую“ оттам, отдето бе спряно в класа, и го продължи безпогрешно. Наследников отиде към прозореца и констатира, че успешният продължител е едно бозаджийче от кичевските села. Тоя ден ние не се чувствувахме горди за класа си.

Имахме и един учител по псалтика^[7], предмет необходим, тъй като някои от учениците предстоеше да стават учители по селата и трябваше да пеят в църква. Имаше между другарите и такива, които се учеха добре при него, за голяма негова гордост. От мене обаче беше крайно недоволен, защото аз не можах да науча даже имената на нотите. Като почнех па-ву-га-ди, не можех да изкарам това до края. „Срамота, казваше ми той. Син на Трайче Радев, един прочут певец. Когато баща ти рече да изпълни едно «Достойно естъ» на пети глас, дори стените на църквата се раздвижват. А ти не можеш да научиш да пееш даже «Христос воскресе».“ Трябва да призная, че от тези укори не почувствувах никакъв срам.

Учителите ни бяха родом от Македония. Ахил Минджов и Кецкаров — охридчани; Дудев и Гьорче Петров — прилепчани; учителят по псалтика — битолчанин; само директорът, Антон Наследников, беше от княжеството, габровец. Ние много се възхищавахме от него. Беше висок, представителен човек, вървеше по улиците, макар вече възрастен, с бодри стъпки, турил феса си ниско до веждите на една страна, което му придаваше според понятията в Турско нещо гордо и смело. Той знаеше добре турски и със своето държане много импонираше на турците. Ние чувствувахме разлика между него и другите ни учители. Сега разбирам, че от него вееше духът и самочувствието на един свободен гражданин от свободна България, докато другите ни учители, расли в Турция, колкото и да кипеше в душата им бунт против робството, чувствуваха неволно неговата тежест.

Малко след като напуснах битолската прогимназия, в семейството на нашия директор се разрази голяма драма. Преди да дойде да служи в Македония, жена му се побъркала и била пратена в лудница, понеже лекарите обявили, че болестта и е неизцерима. Наследников, който бе баща на три дребни дечица, без да има при него някой да ги гледа, поискал развод и се оженил. Минало бе доста време и ето, че напук на мнението на лекарите, душевно болната се изцерила. Тя дошла в Битоля да види децата си, но без намерение да заеме при бившия си съпруг своето място. Тогава между двете съпруги на Наследникова, бившата и настоящата, се разиграла борба на благородство. Едната казала, че ще си замине, защото загубила по своя вина правата на венчилото си; другата, че трябва да остане в семейното огнище тая, която е майка на децата. Така и станало.

Първата жена била образована и високо интелигентна. Може би от нея наследили своите дарби, двамата й синове се отличиха много в учението си и своята кариера на юристи. Чувам, че единият работи отдавна в Париж, него не съм имал случай да срещна; другият, Тихомир Наследников, беше един от най-видните адвокати в София. Той преведе от френски и издаде голямото съчинение на професор Планиол по гражданско право. Почина тази година (1954).

Аз се учех добре по всички предмети, но най-ревностно по френски език.

В Ресен се говорят и досега четири езика: български, турски, албански и влашки. Бих могъл да кажа, че оттам ми дойде желанието и способността да уча чужди езици.

Но виждам и друга причина. Както казах, като дете бях много слаб. Баща ми беше изписал едно френско вино с хинин — „Quina Laroche“. Беше в стъкла, увити в хартия, по която имаше фотографиите на прочути лица от Франция заедно с факсимилета на писмата, с които те го препоръчваха, изтъквайки ползата, която са видели от него. Гледах ги и се чудех колко много се различаваха по вид от хората, които виждах около себе си в Ресен. Попитах майка си: „Майко, какви са тия люде?“ Тя ми каза: „Французи.“

Французи! Тая дума остана в паметта ми и породи желание да науча езика им.

Имаше между книгите, които брат ми Владимир бе донесъл от битолската прогимназия, една с наслов „Способ за изучаване на френския език“. Аз се нахвърлих върху нея, прелиствах я, впивах се върху нейните страници и страшно се мъчех, че нищо не разбирам. Колко годишен съм бил тогава, не мога да кажа. Но помня добре, че когато майка ми на колене на пода капладисваше юрган, аз, влачейки се тоже на колене с книгата в ръце, й казвах: „Майко, научи ме френски!“

В битолската прогимназия учителят ни по френски, Гъорче Петров, беше лош, но учебникът — методата на Ploetz — беше отличен. Изучих го много добре и на свършване четвърти клас имах здрава основа. За произношението, на което Гъорче Петров ни учеше, няма да говоря, тъй като вече споменах, че той и българския език произнасяше по прилепски.

Средствата за издържането на пансиона бяха много ограничени, но условията на живота ни бяха задоволителни. За учениците, които идеха от селата, те бяха даже прекрасни. Носехме униформа, добре ушита, от здраво сукно, с червени ширити и жълти копчета. Храната ни беше достатъчна, но бидейки слаб, обстановката беше за мен доста сурова. Прането се простираше в двора на въжета. Зимно време понякога замръзнало, търсехме го под снега, паднал върху него, после се събирахме около печката в спалнята, за да го сушим.

Когато се върнах в Ресен за коледната ваканция, легнах болен. В града по-рано бе имало един лекар, грък от Атина, на име Ангелопулос, когото чорбаджиите бяха довели не знам откъде със задължение всеки един от тях да му плаща на годината известна сума. Ангелопулос — аз го помня добре — беше благ и благороден човек, обичаше българите. Децата му се научиха български, като че ли бяха побългарени. Той сам бе уважаван от всички. Но намери по-добри условия в Охрид, дето се пресели. Когато баща ми видял, че болестта ми е опасна, прати слугата Имер да го доведе. Ангелопулос констатира, че кризата била минала, но намерил, че съм бил много отпаднал. „Трябва да направя нещо, за да го извадя от тази апатия — казал той. — Трябва да му се раздвижи кръвта.“ — „Това е лесно, отговорил баща ми. Кажи му, че Кирил и Методий бяха гърци.“ Действително Ангелопулос, като дошел да ме види втори път, казал ми със своя гръцки акцент: „Знаес оти Кирил и Методий беха гърци?“ При тия думи аз съм дигнал главата си и съм бил извикал: „Не е верно, българи, българи!“ Тогава Ангелопулос заявил на баща ми „Видех червенина по лицето му и очите му блеснаха. Сега ще е всичко добре.“

Заедно с мен заболяла и по-малката ми сестра, Олга. Тя починала, преди да пристигне Ангелопулос. В това време аз съм бил почти в безсъзнание. Пренесли ме у тетка ми Доля и оттам ме върнали у дома след погребението на сестричката ми. Докато дойда съвсем на себе си, не знаех за нейната смърт. Криеха това от мене. Каква трагедия е било за родителите ми — една дъщеря умряла, син на умиране, — всеки ще разбере! Олга беше много красива, с големи сини очи, руса коса, лице като цвете и много весела и умна. Баща ми казваше сетне: „Тя и от тебе по-добре се учеше. Беше още по-даровита.“^[8] Олга имаше голяма обич към мен. Сутрин, преди да се събудя, прегръщаше ме и туряше главата си до моята. Нейната смърт щеше да бъде за мен едно тежко страдание. Но при болестта ми по-лесно я понесох. Казват, че болните, когато оздравяват, имат нещо в себе си, което отблъсква скръбта. От какво бях боледувал, не зная.

Много големи лекари са ме гледали в чужбина и никой не бе забелязал, че имам в гърдите си следа от някакво боледуване. Само д-р Фъртунов каза: „Трябва да сте боледували като дете. Имате на лявата страна хилуси.“ Както и да е, аз бързо се възстанових. Вече коледната ваканция се свършваше. Учениците от Охрид, от Струга, от Ресен се връщаха в Битоля. Исках да се върна и аз, но родителите ми не ме пускаха. Беше голяма борба. Бил съм толкова възбуден, разправяше ми после майка ми, че съм казал „Ако не ме пуснете, ще се хвърля в бунара!“

Времето беше много студено, духаше вятър и по пътя за Битоля бе паднал дебел сняг. Качиха ме на кон, обут в чизми, облечен в кожух, цялата ми глава завита в шалове; бях обвит отвсякъде като мумия. Ратаят ни Юмер водеше коня. Така стигнахме до Битоля сред почивка на хана в Гявато. Като се завърнах в Битоля, лекарят на пансиона, румънски евреин, д-р Миклеско, постави на гърдите и на гърба ми една мушама, която носих известно време.

Учебната година мина. За подготовляването на изпитите учителите ни дадоха отпуск една седмица. Всеки си избираше някой другар, за да повтаря с него. Аз избрах Георги п. Христов от близкото село Кръстофор. Бяха чудесни летни дни. Ние ходихме с учебниците си на полето, за пълно спокойствие. Там ни връхлетя една беда, от която едвам се спасихме. Еднъж, докато усетим, че се е заоблачило, почна да капе и ние отидохме да се скрием под моста на една близка река, почти пресъхнала. Заваля силен двжд и ние стояхме там, чакайки да спре. Но ето, че внезапно по коритото на реката се спусна голям порой, който нахлу под моста с буйна сила, надигайки водите си високо. Да не бяхме успели да излезем навреме, щяхме да бъдем удавени, както става при наводнения.

С риск да прекъсна прекомерно разказа си, трябва да говоря за тоя свой другар.

След Битоля той свърши педагогическите класове в Солунската гимназия и стана учител. Във Вътрешната организания бе постъпил още като ученик, въведен в нея от Даме Груев. Участник в Илинденското въстание, той остана в Македония след неговото потушаване, подкрепяйки духовете при настъпилите бедствия и будейки у тях нови надежди. Георги п. Христов живее сега в София и понякога се срещаме и приказваме за миналото. Става често дума между нас за големите водители на революционното движение и сме съгласни и двамата, че Даме Груев бе тоя, който със своето сладкодумство, със своите похвати в агитацията и с познаването на народната психология най-много се е доближавал до образа на Васил Левски. Идеализъм, решителност, себеотрицание, това бяха качества общи във Вътрешната организация през нейния светъл, героически период. Към тия качества се прибавяше у Георги п. Христов и едно друго, по-рядко. Да се каже за един революционер, че бил мъдър, звучи доста необикновено. Но Георги и. Христов притежава именно мъдрост. Това му е давало особено място на почит между неговите съидейници. Последния път, когато се видях с него, стана дума за положението в Македония след Илинденското въстание. Селата разорени, страната пълна с турска войска, хората стреснати, у някои разкаяние, ропот; между големите водители, останали в Македония, избухнало несъгласие досежно уредбата на организацията; Гьорче Петров искал децентрализация. „Ако властта е съсредоточена в едно тяло — казвал той, — ако то бъде заловено, унищожено, всичко пада в разстройство; при окръжни комитети, действуващи самостоятелно, ако единият от тях пострада, другите ще останат. Организацията ще продължава.“ Гьорче Петров бил подкрепен и от Пере Тошев. Даме Груев поддържал, че едно централно ръководство е необходимо; без него нямало да има нито трайност в направлението, нито единство в действията. Различието в характерите правело още по-остро противоречието в идеите. Това беше беда, на която трябваше да се тури край.

Станал тогава конгрес в Прилеп. Били там и тримата. „Аз им заявих — разказва Георги п. Христов, — почитаме ви, вие сте ни водили, но искаме от вас да дойдете до съгласие. Вашите различия могат да докарат раздор, опасен за организацията сега, когато тя е подвергната на най-големи изпитания.“ Гьорче Петров след това се завърна в България и Даме остана до смъртта си безспорен ръководител.

Георги п. Христов ми разправи и друго обстоятелство, в което личи неговият голям такт и разбирането му на човешката душа.

В Лерин имало един гъркоманин шпионин, който със своите предателства правел големи пакости, особено след въстанието. Трябвало да се тури край на това зло, но човекът се пазел много. Нямало как. Един щастлив случай най-сетне помогнал. Той се оженил за гръцката учителка в едно село и там отишъл да прекара коледните празници. „Четата ми и аз се криехме тогава в едно блато, разказваше моят стар другар. Щом се научих, реших, че сега е моментът да се справя с него. Тръгнахме веднага. Единият край на селото беше зает от турска войска; къщата, дето се намираше предателят, беше на другия. Пратих шестима четници да нахълтат безшумно и да го доведат. Доведоха го; заедно с него тръгнали жена му и гръцкият поп. Предателят трепереше като лист. Напомних му всички предателства, казах му: «Сега си в ръцете ни, дойде часът за твоето наказание!» Той стоеше ням. Жена му беше умна и куражлия. Тя каза, че не е знаела, че той е лош човек. «Ако би знаела, каза тя, не бих се почернила да го взема. Аз виждам, че вие сте добри хора, работите за свободата на отечеството. Давам ви дума, че той ще върви с вас.» Мъжът даде същите обещания, кле се. Аз му простих и ги пуснах да си вървят. Четниците бяха разочаровани от тази развязка; душите им жадуваха за отмъщение. Но прошката се оказа разумна мярка. У шпионина настъпи пълна промяна: от Савел стана Павел. Той не само се отказа от предателското си минало, но и стана наш агитатор. Гъркоманите го намразиха, взеха да го преследват, заплашваха го със смърт. За да се спаси, той избяга в Америка; там продължи агитацията си между емигрантите.“

Да се върна сега на училището. Годишният акт стана, както е ставал винаги в Битоля, с голяма тържественост. Присъствуваха много видни турци, между които и самият валия. Изпяхме в негова чест една песен за султана и после се мина към зрелищно изпитване на някои от отличилите се ученици, за да се покаже техният успех. На мене бе дадено да направя един химически опит. Отделих от водата кислорода и водорода, обяснявайки същевременно извършвания процес, и после с един кибрит запалих водорода. Как съм треперел, преди да изляза така на показ пред толкова хора, аз сам си знаех. Но учителят ни Минджов искаше непременно аз да бъда. Валията следеше с внимание опита и когато се свърши сполучливо, чух го да казва: „Машалла.“ Той обсипа учителите със своите похвали за всичко, показано тоя ден. Училищата на турците бяха тогава на много ниска степен и те гледаха с учудване на това, което виждаха у нашите. Завистта им дойде по-късно.