Чарлс Мун Бенет
Бунтовният остров (12)

ОБРАТНО НА ОСТРОВА

Утрото ни свари отново на Бунтовния остров. През нощта се влачихме из морето, като очаквахме „Златен полумесец“ да потъне под краката ни всеки момент. Лодките на кораба бяха разбити на трески по време на артилерийския бой с „Пламтящ кръст“. Оставаше ни или да направим сал, или да държим кораба на повърхността както можем, докато стигнем до сушата. Затова всички, и здравите, и ранените, работиха усилено с помпите. Въпреки усилията ни водата продължаваше да се вдига в трюма, макар и бавно, и корабът се движеше все по-полека през вълните.

Щастливи бяхме, че сме толкова близо до острова. За съжаление, вятърът не беше достатъчно силен, за да ни закара бързо до спасителния бряг. Савидж отправи кораба право към сушата и го вряза в наклонената пясъчна ивица.

— Ако „Пламтящ кръст“ не ни следва, което е твърде вероятно, утре ще се заловим здраво за работа да поправим кораба. Ще запушим всички дупки, ще затъкнем разцепените ръбове. Но първото нещо е да стигнем до укреплението и да се уверим, че можем да се защитаваме — заяви Були.

— Ами Хътълстоун и неговият екипаж, а да не говорим за хората, които избягаха от този кораб, когато го завзехме? — промърмори един от бунтовниците.

Савидж се изсмя високо, но лесно бе да се долови безпокойството му:

— Трябва да намерим начин и средства да накараме Хътълстоун да се присъедини към нас отново — това е всичко. Имаме си много полезен заложник — и той сложи ръка върху рамото ми, като ме стисна болезнено.

Реших да се възползвам от първия удобен случай, за да избягам и да се присъединя към приятелите си. Но Були Савидж бе съвсем искрен в намерението си да ме използва за изнудване на капитан Хътълстоун и нито за миг не разхлаби желязната си хватка. Служеше си с мен като с един вид човешка патерица, крачейки по палубата, докато даваше заповеди за по-скорошното напускане на кораба.

При врязването в сушата корабът силно се наклони на една страна. Това направи много трудно ходенето по палубата. Изведнъж Були се плъзна и се изтърколи на пода, като повлече и мене. При падането ме изтърва и аз веднага се преметнах през борда.

— Ела тук, дяволе — извика Були гневно, като видя, че заложникът, на когото възлагаше толкова много надежди, се изплъзва от ръцете му.

Без да обръщам внимание на вика му, който всъщност ме подтикна към по-големи усилия, бързо затичах из водата към брега. Луната плуваше величава по ясното небе и отпреде си виждах тъмните очертания на дърветата, които сякаш ме канеха на свобода. Зад мен се чу силен плясък, последван от шумно цапане през водата: очевидно някой се бе впуснал да ме преследва. Прехапах устни и затичах по-бързо.

Струва ми се, че щях да избягам, ако не беше една случайност. Двама души бяха изпратени на брега да търсят лодката на капитан Хътълстоун. Единият се бе оказал близо до кораба, когато съм се хвърлил във водата да бягам. Представете си моя ужас, като попаднах право в ръцете му.

— Ето го, Були — каза спокойно човекът на преследващия ме гигант.

Савидж ме сграбчи с мощните си ръце и се втурна обратно навътре в морето.

— Ти се хвърли във водата по своя воля, а сега аз ще те удавя, куче — изръмжа той и натисна главата ми да изпълни заплахата си.

— Полека, капитане — намеси се човекът, който ме залови. — Не забравяй, че момчето ще ни е полезно, нали искаме да се помирим с Хътълстоун и екипажа му и да се върнем в укреплението?

Були, поколебал се за миг, продължи да изпълнява заплахата си — натисна главата ми под водата и я държеше там въпреки всичките ми усилия да я извадя. Ушите ми шумяха ужасно, дробовете ми почти се пръскаха, когато ме освободи и можах да поема отново освежителен въздух. После, полуудавен, бях занесен на заседналия кораб…

— Слинки Дан и Фидлър, вземете съкровището — заповяда Були, щом сандъкът бе изваден на палубата. — Заровете го… — зашепна той на двамата. Колкото и да напрягах слух, не можах да доловя нито дума от шепота. — И слушайте, никой да не се опитва да ми изиграе някаква игра — продължи той заплашително. — Не се мъчете да скриете съкровището и да го запазите за себе си, защото…

Той не довърши заканата си, но думите му бяха достатъчно ясни, затова Слинки Дан и Фидлър започнаха да го уверяват високо в своята вярност.

— Не съм ли бил винаги с тебе? — извика Слинки Дан.

Савидж изръмжа заплашително:

— Само се опитай да ми измениш!…

Забелязах, че Стъмпи се опита да се присламчи към двамата със съкровището. За жалост, капитанът веднага схвана намеренията му.

— Върни се назад, уродливо куче! — ревна той.

Стъмпи се подчини, но в очите му отново пламна оня жесток блясък, който не вещаеше нищо добро за Савидж.

— Ние, останалите, ще се държим заедно, въоръжени и готови — каза Були. — Ще направим малка огърлица за момчето. Може би ще е от полза, ако неочаквано попаднем на капитан Хътълстоун или на някого от екипажа му.

Едно въже, краят на което представляваше примка, бе нахлузено на шията ми. Тръпки ме побиха при допира на тази зловеща „огърлица“. Ами ако Савидж е намислил да ме обеси? Разтреперих се при тази мисъл и пръстите ми се плъзнаха между въжето и гърлото, като че ли това щеше да ме спаси.

Зазоряваше се, когато напуснахме „Златен полумесец“ и забързахме към острова. Напредвахме предпазливо. Бунтовниците държаха оръжието си в готовност. Бояха се от засада, от някакъв опит за моето освобождение. Стигнахме до укреплението без произшествия и аз започнах да се страхувам, че моите другари може би са заспали дълбоко и ще бъдат изненадани от групата на Савидж.

— Прехвърли се, Пат — прошепна Були. — Вземи още двама-трима със себе си. Ние ще останем тук. Не искам да рискувам да изпусна това момче.

Избраните хора тръгнаха крадешком към оградата. Були прехвърли свободния край на въжето, което стягаше шията ми, през дебел клон над главите ни.

— Ако твоите приятели не бъдат сговорчиви, ще увиснеш като нов плод на този остров — каза той с грубо остроумие и задърпа свободния край на въжето.

Примката се затегна и ме принуди да се повдигна на пръсти. Той повече не продължи, вниманието му бе насочено към укрепената сграда.

Мад Пат и другарите му едва бяха пристъпили до оградата, когато от сградата се разнесе изстрел и заповеднически глас им каза да не мърдат. Изглежда изстрелът бе само предупреждение.

Були подаде свободния край на въжето на друг и като се оглеждаше предпазливо, отиде при Мад Пат.

— Ей! — извика той високо. — Там ли е капитан Хътълстоун?

— Тук е! — чу се добре познатият глас на капитана. — Какво искате от него?

— Току-що докарах кораба да ви взема, капитане! За жалост, се натъкнахме на оня пиратски кораб, „Пламтящ кръст“, и дойдохме за ремонт.

— Виждам, виждам — отговори капитан Хътълстоун. — Струва ми се, че едва ли би се върнал, ако можеше свободно да плаваш. Донесе ли и съкровището?

— Разбира се! Заровено е на сигурно място. Слушай, Хътълстоун, не смятам да стоя тук и да си разменям закачки с тебе. Ще ти кажа направо какво искам, без много приказки. Ние бяхме бити при сблъсъка с пиратите. Те сигурно ще ни преследват и тук. Искаме да се обединим с вас, ако дойдат, и заедно да отбраняваме укреплението. Какво ще кажеш?

Възмущението на капитана бе явно.

— Тук има хора, които са били на „Златен полумесец“. Мислиш ли, че ще стиснат ръката ти за съюз, същата ръка, изцапана с кръвта на техни другари? Ние намерихме съкровището на пиратите и бяхме готови да го разделим по равно с вас. А как се отнесохте вие за отплата? В наше отсъствие изровихте съкровището и отплавахте с него, като ни изоставихте. И най-лошото — отведохте малкия Франк Мартин, когото сигурно сте погубили. Казвам ти направо, ще ми се да те застрелям ей сега като куче! Ако искаш това укрепление, ще трябва да се биеш с нас!

— Свърши ли? — попита Були с престорена ирония.

— Да, свърших! Само едно ще прибавя — ако разбера, че си сторил нещо на малкия Мартин, знай, че ще те преследвам до края на света, ако ще да си намеря и гроба.

— И сигурно ще го намериш! — започна Савидж, но аз прекъснах думите му.

Мисълта, че капитан Хътълстоун и останалите са загрижени за моята съдба, прониза сърцето ми. Почувствах, че трябва да им се обадя. Извиках с всички сили, че съм още жив и здрав, но че ме държат за заложник.

— Тегли въжето и затвори устата на малкия глупак — извика Були раздразнено.

Отново усетих, че смъртта е близо, и се помъчих с безсилни пръсти да скъсам въжето около шията си. Явно моите думи стигнаха до приятелите ми. Те побързаха да се притекат на помощ. Изскочиха от укрепената къща, навличайки си опасността бунтовниците да открият стрелба. Видях ги всичките: капитана начело, после Боксър Джим и брат му Алек, стария Троуър и дори Сам. Редом с тях имаше още девет други: бунтовникът Чивърс и, както предположих, оцелелите от „Златен полумесец“, защото четиримата избягали през нощта очевидно бяха стигнали на острова живи и здрави.

При вида на тази внушителна група няколко от бунтовниците клекнаха на коляно и насочиха мускетите си. Були им викна да не стрелят. В същото време той се хвърли към мене и опря дулото на пищова си в главата ми.

— Стойте, където сте! — извика на моите приятели, когато първите от тях вече прескачаха оградата.

Разбрали страшната опасност, в която се намирам, те спряха, погледнаха се объркано и не знаеха какво да правят.

— Така! — извика доволно Савидж. — Не, не се опитвайте да стреляте срещу мен. Спусъкът на пищова ми е много лек. Едно докосване и вашият приятел ще отиде на оня свят.

Капитан Хътълстоун прехапа устни с досада. По всичко личеше, че се бои за живота ми.

— Добре, ти ни спря — каза той. — Ние сме достатъчно, за да ви смажем, но това ще струва живота на момчето. Какво искаш? Кажи си условията!

— А, сега вече говориш разумно. Дявол да го вземе, кой можеше да си помисли, че едно момче — корабен юнга, може да бъде толкова полезно. И като се сетя, че без малко щях да го хвърля на акулите!…

— Ти не отговори на въпроса ми, Савидж! — извика капитанът. — Каква цена искаш за живота и свободата му?

— Да ми казваш капитан Савидж, когато се обръщаш към мене, и да съедините съдбата си с моята, докато съм на острова. Аз трябва да бъда капитан за всекиго на тази суша! Ако пиратите нападнат, ще се защитавате заедно с мене. Ако не нападнат, ще ми помогнете да ремонтирам кораба си. После, ако желаете, можете да отплавате с мене или да останете тук със скъпоценното си момче. Ако не искате то да умре, трябва да приемете моите условия!

Капитанът се обърна към брадатия човек, същия, който така мъжествено се беше борил срещу нападателите на „Златен полумесец“.

— Виждаш какво е положението — чух го да казва, макар че говореше ниско. — Колкото за мене, а навярно и за Джим и останалите, ние по-скоро ще приемем условията на този човек, отколкото да допуснем убийството на момчето. Но за тебе работата е друга. Момчето ти е чуждо и ти има да си отмъщаваш много: за загубата на кораба, за убитите си другари. Оставям на теб да решиш! Ако кажеш да нападнем, ще се присъединим към вас и ще унищожим тези разбойници. Но заради момчето, което при това ще бъде убито, както се закани Савидж, моля те да приемеш условията на този човек.

Натискът на пищова в главата ми бе вече непоносим. Усетих, че скоро позорно ще заплача. Затова, докато още имах кураж, набързо изговорих:

— Не се съгласявайте, сър! Оставете ме! Накажете тези бунтовни кучета, както те…

Савидж прекъсна геройската ми реч с тежък удар, който разклати зъбите ми, и за да обезсили моите думи, извика като ново предупреждение:

— Не ти знам името, ти там, с брадата, но тъй като на тебе е оставено да решиш дали момчето да живее или не, съветвам те да побързаш. След половин минута ще стрелям без всякакви понататъшни пазарлъци! Колкото до заплахите да ни нападнете и унищожите, жестоко се мамите. Не сме забравили оръжието си, нито пък да си служим с него!

Брадатият загледа спокойно грамадния бунтовник, който не можа да издържи погледа му и сведе очи.

— Трудно е да стоя на двайсет метра от теб — каза той с плътен глас — и да бъда молен да те пусна на свобода, не, нещо повече — да се присъединя към теб и да ти помагам, докато си на острова. Аз бях капитан и съдружник на собственика на „Златен полумесец“. Това бе първото ми пътуване като капитан! Ти завладя кораба с коварство, отне работата ми и спестяванията, уби най-добрите ми моряци. Сега от мен се иска да ти помогна да ремонтираш моя собствен кораб и да гледам отстрани, когато отплаваш с него. Преди няколко минути бях готов да кажа: „Не!“ Но сега съм принуден да се съглася. Не мога да гледам как се убива пред очите ми едно храбро момче, щом една моя дума може да го спаси. Затова казвам: „Приемам условията ти…“

— Благодаря ти, капитан Холт — извика моят капитан и горещо му стисна ръката.

Вълнението, че съм спасен от неизбежна смърт, бе толкова силно, че загубих съзнание и се опрях на бунтовническия главатар. Едва когато той накара двамата капитани да се закълнат, че те и екипажите им ще спазват условията, които бе поставил, Були Савидж ме освободи и аз политнах замаян секунда преди да се строполя на земята.

Замайването ми мина внезапно, както бе дошло. Скоро можах да стисна ръцете на своите приятели и да разменя поздрави с тях. Старият Троуър се просълзи. Не по-малко развълнувани бяха Джим, Алек и Чири Сам. Те ми помогнаха да прескоча оградата и ме заведоха в укрепената сграда, където паница силен бульон ми даде нови сили.

Бях представен на капитан Холт и на другите моряци от „Златен полумесец“. Четиримата, които бяха вързали Стъмпи, Пат и мен през нощта, започнаха да разказват колко съжаляват, че не са повярвали на думите ни, че сме техни приятели. Набързо прекъснах съжаленията им, защото не исках Савидж да научи как Мад Пат и Стъмпи щяха да му изневерят в онази лунна нощ.

През всичкото това време се оглеждах наоколо с надежда да видя Фред Скипърс. Като не го открих никъде, помислих, че е умрял, когато Були го хвърли на земята след отчаяния му опит да ме отърве. Използвах излизането на бунтовниците навън и попитах дали е намерено тялото на Фред.

— Но Фред е жив и здрав — отговори капитан Хътълстоун и сърцето ми подскочи от радост при тази новина. — Снощи бяхме на стража в очакване „Пламтящ кръст“ да се завърне и потърси съкровището си. Фред и Чивърс патрулираха по брега близо до залива миналата нощ и видяха „Златен полумесец“, преди Були да го бе напуснал. Чивърс ни донесе вестта, а младият Скипърс остана скрит да следи какво става. Скоро ще се върне!

Преди Фред да се върне, в укреплението дойдоха Фидлър и Слинки Дан — първият с лодката на рамо, а и двамата с ясни следи по себе си, че са копали. Савидж веднага ги повика настрана и разбрах, че им иска подробни сведения за мястото, където бяха заровили пиратското съкровище. За жалост, не можах да чуя по-нататъшния им разговор. Щом се опитах да припълзя, за да подслушам, груба ругатня ме застави бързо да се върна при приятелите си.

Минаха повече от два часа, преди Фред да се завърне. През това време се отпуснах и поспах. Той се изкатерил от другата страна на оградата, незабелязано се вмъкнал в къщата и се смесил с хората.

При първия удобен случай се измъкнахме да си поговорим необезпокоявани от никого. Опасност от внезапно нападение на пиратите от „Пламтящ кръст“ нямаше. Були Савидж бе оставил наблюдатели на брега, за да съобщят веднага, ако корабът се появи. В укреплението се правеха големи приготовления — мускетите се напълниха и поставиха на стойки, близо до бойниците се натрупа голям запас от муниции и храна, две големи бъчви бяха напълнени догоре с чиста вода. Част от бунтовниците и техните принудени съюзници, които не бяха на стража, се излежаваха из укреплението. Мнозина от тях заспаха поради крайното си изтощение от битката предната вечер и дългото работене с помпите.

Започнах да благодаря на Фред, задето се бе помъчил да ми помогне оня ден, но той не ме остави да говоря за това.

— Имам да ти кажа нещо по-важно — сините му очи блестяха от вълнение. — Можеш ли да се сетиш какво?

Опитах се да отгатна, но не успях.

— Да не си видял някой кораб — не „Пламтящ кръст“, а някой друг, който да ни спаси? — попитах.

Фред Скипърс поклати глава отрицателно.

— Не, съвсем друго нещо! Е, не можеш ли да се сетиш? Тогава ще ти кажа! Миналата нощ старият Чивърс и аз бяхме изпратени на брегова стража, близо до залива. Видяхме „Златен полумесец“ заседнал на брега, накривен на една страна и чухме гласа на Були да дава заповеди. Чивърс бързо отиде да занесе известието на капитан Хътълстоун, а аз се скрих добре в едни храсти, откъдето можех да наблюдавам, без да ме видят. Скоро забелязах как една лодка се отдели от брега към кораба. Нещо се спусна в лодката — не можах да видя какво, но наострих уши и чух, че…

— Съкровището! — довърших вместо него, развълнуван толкова, колкото и той.

— Ш-ш-шт! — Фред се огледа със страх. — Да, прав си, това беше съкровището! След като си помислих какво е най-добре да направя — да наблюдавам кораба или да проследя лодката, реших да видя къде ще заровят съкровището.

— И видя ли?

Фред се намръщи като всички разказвачи, щом ги прекъснат.

— Ще стигна и до това — каза малко сърдито и продължи да разказва, както си знае. — Те гребаха край брега доста дълго и аз пълзях след тях безшумно, без да ги изпусна от очи. Скоро спряха лодката на брега и можах да видя кои са. Бяха Фидлър и оня угодник на Були — Слинки Дан. Не се страхувах от такива негодници и продължих дебненето. Те вдигнаха сандъка от лодката и го занесоха сред една палмова горичка, недалеч от морето. Съвсем не подозираха, че някой ги следи. Като сложиха сандъка на земята, бях достатъчно близко и можех да ги застрелям с пищовите си — Фред се търкулна по гръб и се засмя от удоволствие.

— Какво стана после?

На Фред бе потребно доста време, за да спре да се смее.

— Слинки Дан се мъчеше да убеди Фидлър да не заравят съкровището, а да го отнесат обратно в лодката и да отплават на север, натам, към многото острови. Фидлър заяви, че е много рисковано. „Не искам да умра от глад и жажда в една малка лодка, далеч от сушата — каза той. — Ще заровим съкровището тук и ще се върнем при Були Савидж и другите.“

— И заровиха ли го?

— Много бързаш! Да, заровиха го, но след това Слинки Дан започна да убеждава Фидлър да пазят мястото в тайна. Препираха се доста дълго, най-после си тръгнаха, като ме оставиха сам със съкровището.

— Премести ли го? — почти извиках.

— Че как можех да го преместя? Те не оставиха лопатите си, а аз не можех да го изровя с ръце. Освен това то е на безопасно място. Були не подозира, че знаем къде е заровено и можем да го преместим по всяко време, когато поискаме.

— Но не е ли добре да отидем веднага? Знаеш, винаги има опасност…

Думите ми бяха прекъснати от Фред, който ме натисна внезапно на земята и ми пришепна в ухото:

— Преструвай се на заспал!

Направих това, но наблюдавах през полузатворените си клепачи. На вратата се бе появил Були. Бунтовникът постоя малко на входа, оглеждайки се внимателно. Видя ни да лежим и помисли, че спим. После нарами лопата и тръгна с големи, предпазливи крачки към оградата. Щом я прескочи, хвърли последен поглед назад да се увери, че никой не го следи, и изчезна между дърветата.

— Негодник! — извика Фред, като седна. — Той отива при съкровището! Сигурно ще го премести другаде.

Бях вече скочил на крака.

— Прав си, Фред, но нищо не ни пречи да го проследим и видим къде ще го зарови…