Дейвид Фарланд
Леговище от кости (27)

Небесните завеси

Много воини демонстрират умения в боя, но само глупците пренебрегват да се усъвършенстват в деликатното изкуство на отстъплението.

Из „Деликатното изкуството на отстъплението“ от Колм Брайънт, послушник в Стаята на оръжията

Боренсон и Мирима се измъкнаха от Айселферион с инкарския Дни Сарка Каул като техен водач. На вратата стражата им върна оръжията и Сарка ги поведе към подземните конюшни, където Боренсон откри конете. Много инкарски лордове посещаваха града, така че Сарка не се затрудни особено да открадне подходящ кон за себе си.

Тримата напуснаха Айселферион в ясната утрин, оставяйки зад гърба си заспалия град, в който нито един инкарец не подозираше, че върху крака на Боренсон мрачно блещука руна на волята. Самият той беше сигурен, че спокойствието дълго време няма да ги съпътства.

Предполагаше, че щом инкарците разберат за случилото се, ще изпратят легион бледи воини по петите им. Които ще убият както него, така и всеки, с когото е разговарял.

Но засега не ги преследваше никой и нямаше дори и следа от инкарец зад гърба им. Сарка ги водеше по пустите пътища, които лъкатушеха из пусти ниви и градини, обработени и подрязани, но някак странно изоставени, тъй като нито един стопанин не работеше из тях и наоколо не се виждаше нито обор, нито колиба. Единствен знак за присъствието на хора бяха блесналите под слънчевите лъчи стели, които стърчаха край всеки град.

Боренсон дори не бе мечтал за по-безпрепятствено бягство. Сарка Каул ги преведе по изоставени пътища, докато най-после стигнаха потъналите в сенки гори, където прелитаха крилати гущери, подгонили сред клоните пеперуди и комари.

Само веднъж се опитаха да ги проследят. Докато наближаваха подножието на планината Алкаир, една тъмна фигура препусна зад тримата. Тежкото тропане на копитата подсказваше, че това е подсилен кон с голям брой дарове, и Боренсон хвърли поглед назад към планинския път и зърна галопиращия между дърветата ездач.

— Оставете го на мен — настоя Мирима, докато приближаваха една ливада.

Цялата сутрин бе държала лъка си изопнат. Сега забави коня си, скочи от него и го потупа по задницата. Конят препусна след Сарка и сър Боренсон през ливадата от белезникави цветя, толкова нежни, че проблясваха под слънчевите лъчи като лед.

Сарка Каул яздеше отпред и тъкмо стигна до дърветата, когато преследвачът им изскочи от гората. Боренсон погледна зад себе си. В сенките препускаше инкарец. Краищата на кървавочервената му пелерина се развяваха зад гърба му като крила. Конят му беше черен като нощта. Жребецът препусна през ливадата, а Мирима се показа иззад един чворест явор и пусна стрелата.

Ездачът изкрещя и се наведе напред, забил пети в хълбоците на коня. Боренсон видя белите гъши пера на стрелата да стърчат от гърба му.

Черният кон спря насред ливадата и се завъртя в кръг. Ездачът ръсеше проклятия, като се мъчеше непохватно и да пришпори коня, и да не се строполи от него.

Боренсон препусна към ранения конник. Беше принц Веразет. Беше се отпуснал върху седлото, притиснал се към врата на жребеца; от ребрата му стърчеше стрелата. Мирима го бе улучила близо до сърцето. Конят подскачаше, ужасен от миризмата на топла кръв.

Сарка Каул приближи зад Боренсон.

— Кор ас! Кор ас! Помогнете ми! — мълвеше принцът.

— Веднага — отвърна Сарка и пришпори коня си към него.

Сграбчи принца за косата и заби меча си в гърба му. След това с един замах метна тялото на земята и хвана юздите на коня му.

След миг през поляната дотича Мирима.

— Мъртъв ли е? — зададе излишен въпрос тя. И се надвеси над принца с готов за стрелба лък.

— Мъртъв е — отвърна Сарка.

— Но… нали си го наблюдавал да расте още от дете — недоумяваше тя.

— И неведнъж съм изпитвал желание да сложа точка на мизерния му живот — прошепна инкарецът. — Ето, вземи коня му. Дойде ни тъкмо навреме. Има много дарове на взор, с които може да препуска из тъмнината.

— И това ли е всичко? — не можеше да повярва Боренсон. — Само него ли са изпратили да ни преследва?

Сарка Каул изсумтя.

— По всяка вероятност. Инкарската политика е много объркана. От десетки години крал Криометес е в таен съюз с Краля на бурите и Веразет не е посмял да разкрие стореното от баща му. Нито пък да каже на своите приближени за случилото се, тъй като това би дало повод да стане за посмешище заради глупостта си пред Осветителите на деня, към които се отнасяше като към подчинени. Имал е един-единствен избор. Да тръгне да ви преследва сам. Само така би могъл да отмъсти за поруганата семейна чест и да възвърне достойнството си. Затова се е спуснал след вас, проявявайки абсолютната глупост да го прави на дневна светлина, и така отнесе тайната си в гроба.

Мирима не изглеждаше съвсем убедена.

— Да се махаме оттук все пак — подкани ги тя.

Тя изтегли тялото на принца от пътя и го скри сред дърветата на около двеста разкрача навътре в гората. След което се метна на черния жребец, успя да го укроти и поведе групата.

Изкачването на Алкаир мина бързо. Покритите със сняг планински склонове блестяха като кости на дневната светлина и конете препускаха нетърпеливо в студения въздух.

Изкачваха назъбени върхове по пътища, почти недокосвани от човешки крак. Най-после наближиха крепостта. Откъм върховете се носеше леден вихър и колкото повече приближаваха, толкова по-плътна мъгла ги обграждаше.

Пътят лъкатушеше зигзагообразно нагоре по стръмния склон. Сарка Каул заобиколи по странични пътеки и излязоха на главния път над крепостта. Дори подсилените им коне се катереха трудно по хлъзгавия лед през мъглата.

Когато наближиха върха със страховитата стена, Мирима и Сарка стиснаха плътно очи, а Боренсон мина начело. Потръпна само веднъж, докато минаваше под сянката на портата. По обяд тримата вече се спускаха по заснежените склонове.

От силната светлина Сарка почти бе ослепял. Боренсон оглеждаше зорко за инкарци. Сарка предупреди, че крал Зандарос и воините му може да са устроили крайпътен лагер, скрити до някое мрачно мочурище. Но по снега не се забелязваха никакви следи и накрая Сарка предположи, че Зандарос е минал по обиколните пътища на запад, преди да поеме на север. По този начин Кралят на бурите щеше да избегне често използваните пътища в Мистария и да мине по-голяма част от пътя през пущинаците.

— Малко го е грижа за съдбата на Роуфхейвън — обърна се Сарка Каул към Боренсон, — но му е ясно, че ако халите съсипят земята ви, собствения му народ го чака люта бран.

Слънцето приличаше на огромен кехлибар върху безкрайно море и на Боренсон му се струваше по-голямо от обикновено. Долу в ниското на север облаци покриваха като наметало зелените равнини на Мистария.

Пришпорваха конете и яздеха колкото се може по-бързо. Отминаха Батен и продължиха през блатата на Фенрейвън. Жребецът на Веразет беше по-бърз и неуморим от всички коне, които Боренсон бе виждал, и препускаше, понесъл Мирима на гърба си без никакви протести. Собственият му боен кон и бялата кобила се уморяваха по-често, но Боренсон се стараеше да не ги изтощава и ги сменяше, щом усетеше, че почват да забавят ход срещу вятъра. Сарка Каул си бе откраднал добър кон, чиято кожа имаше странен яркочервен цвят.

— В Южна Инкара ги наричат кървави жребци — обясни им Сарка. — Много са ценни заради способността си да виждат в тъмнината.

Конят му препускаше най-отзад, явно притеснен от дневната светлина. Когато прекосяваха град или село, Сарка Каул свеждаше ниско глава, прикрил лице под дълбоката си качулка. Носеше и черни ръкавици, тъй че ако някой мистарец го забележеше да язди открито на дневна светлина, нямаше да го подгони.

В ранния следобед оставиха зад гърба си блатата във Фенрейвън и продължиха на запад, все по-близко и по-близко до пътя на халите.

По целия хоризонт горяха пожари: бълваха във влажния въздух необичайно черни талази. Пушекът се извиваше в огромни колони към небето на много мили височина. На Боренсон те му напомняха черни вени върху каменна канара. На върха им вятърът издухваше пушеците на изток и те приличаха на ластари на лоза върху градинска ограда.

Започнаха да срещат бегълци, които се измъкваха от приближаващата бран. Боренсон видя млада жена, подкарала волска талига. Отзад върху купа сено спяха четири деца. Храната и дрехите им бяха омотани в няколко малки вързопа.

Срещаха все повече и повече бегълци — по пътя куцукаха старици с тояги, млади жени, понесли бебета в ръце. Но нямаше нито един мъж — нито старци, нито младежи над единайсет-дванайсет години. Дори куците и сакатите бяха останали в Карис.

Пушекът покриваше огромни пространства. Простираше се като таван над главите им най-малко на двайсетина мили. Тримата препускаха все по-близо и по-близо до черните колони. От небето започна да се сипе ситна пепел.

Боренсон спря конете на водопой до една рекичка близо до изоставена ферма, където се бе струпала тълпа жени, прекалено изтощени, за да продължат по-нататък.

— Кога пламна пожарът? — попита ги Мирима и посочи пушеците на запад.

— Рицарите на справедливостта го запалиха вчера преди разсъмване — отвърна една старица. — Препускат пред халите и опожаряват всичко, надяват се така да забавят ордата.

Доколкото Боренсон ги познаваше, Рицарите на справедливостта нямаше да се задоволят с едно запалване на огън. Беше по-лесно да влезеш в открит бой с халите, отколкото скрит зад стените на замъка. Върховният маршал Хондлър би тръгнал в директна схватка.

— Видяхте ли ордата? — попита ги Боренсон. — Имате ли представа колко е голяма?

Предишната орда срещу Карис наброяваше около седемдесет хиляди хали. Сарка твърдеше, че тази надхвърля милион, но бе трудно да се вярва на подобни налудничави цифри.

— Не може да ги преброи човек — отвърна старицата. — Редиците им се простират на стотина мили като някаква черна река, толкова широка, че не се вижда отсрещният й бряг.

— В името на Стихиите! — изруга Боренсон. — С такова нещо не можем да се преборим. В цяла Мистария няма толкова мъже и пики!

Сарка Каул метна поглед на северозапад и прошепна:

— Със сигурност ще се намерят достатъчно мъже, стига да имат волята да влязат в сражение.

Продължиха да препускат под сянката на пушеците. Още няколко левги срещаха бягащи тълпи жени и деца, след което броят им започна да намалява.

С всяка миля облаците пушек ставаха все по-гъсти и скоро сякаш се спусна нощ. Прекосиха изоставено селище, в което петлите кукуригаха, сякаш приветствайки изгрева.

Налетяха на селско девойче, което се опитваше да носи на ръце изтощените си сестрички. Зад него щапукаха, ревейки от умора, две току-що проходили дечица.

— Къде са майка ви и баща ви? — попита Боренсон.

— Отидоха да се бият в Карис — отвърна девойчето.

— Нямате ли храна? — запита Мирима.

— Имахме малко, но не можех да взема и малките, и храната. Затова я оставих. По пътя има ферми. Все ще намерим нещо да се нахраним.

Настъпи мълчание. Боренсон обмисляше затрудненията на девойчето. Земята беше каменлива и на четирийсет мили нямаше никакво селище. По-нататък покрай пътя имаше десетина ферми, но другите бегълци бяха обрали и последната ябълка. Девойчето и братчетата и сестричетата му нямаше да оцелеят. Той самият никога не би изоставил рожбите си по такъв начин.

— Дай й четвъртия кон — предложи Мирима.

Боренсон се поколеба. Хвърли поглед на запад. Пламъците бушуваха съвсем близо — прииждаща огнена вълна на хоризонта. Ако дечицата скоро не намереха подслон, огънят щеше да ги погълне преди халите.

— Не — отсече той. — Конете може да ни потрябват в битката. Дай им храна.

— На нас конете може да ни потрябват — възрази Мирима, — но на тях наистина им трябват.

Боренсон приведе глава. Сега проумя частица от болката, която изпитваше Габорн. Ако дадеше боен кон на тези дечица, може би щеше да спаси живота им. Но конете му трябваха в боя, в който би могъл да спаси много повече хора, а не само тези пет деца.

Погледна за съвет Сарка Каул, но инкарецът само повдигна рамене.

Изборът беше мъчителен. Той даде на девойчето няколко сливи и един хляб, който бе купил в Батен, посъветва го да продължат на изток към река Донестгрий, след което препуснаха нататък.

Докато приближаваха сянката, го споходи неочаквана мисъл: „По този път баща ми е вървял към смъртта си“.

Беше изминала само седмица, откакто баща му бе потеглил към Карис. Небето е било синьо и ясно и баща му със сигурност не е подозирал какво му предстои, но пътят е бил същият, същите са били фермите и дърветата, в същото тъмно езеро в далечината се е отразявало небето.

Сенките се издължиха още повече и мракът стана по-плътен. Въздухът застина неподвижен. Огненият ад сякаш престана да бълва пушеци. Боренсон си представи невидими ръце да проникват в земята и да разкъсват утробата й, както ловец изкормва сърна.

След един завой най-после видя червената ивица съскащи пламъци под пушеците. Пътят прекосяваше огъня.

Пришпориха конете през бушуващите от двете страни на пътя пламъци под сянката на пушеците. Въздухът се превърна в пелена от пепел и дим, толкова плътна, че омотаха кърпи около главите си.

Небето над тях беше черно като нощ, а земята под копитата на конете овъглена. Смътна светлинка хвърляше единствено разпокъсаната редица пламнали храсти, която се извиваше като змия на хоризонта.

До слуха им достигна тропотът на настъпващите хали, на чийто фон се чуваше пращенето и съскането на пламъците. Виячите надаваха скръбни викове. Боренсон, Мирима и Сарка Каул препускаха срещу ордата. Много скоро над главите им като камшици заусукваха криле грий — надаваха сякаш предсмъртни писъци.

Халите настъпваха сред плътния мрак. Стотици и стотици една до друга, те се носеха край овъгления път в редици, чиито краища се губеха в безкрая. Черупките им отразяваха тъмночервените пламъци. Под стъпките им земята се тресеше, а над нея се носеше съскащото им, хриптящо дишане.

Оръженоските съставляваха основната маса от армията им заедно с огромен брой бледи паякоподобни виячи, чиито смразяващи писъци често цепеха сумрака. Сред тълпата тъмни тела Боренсон съзря няколко аленочервени магесници.

— Какво е това? — викна с пълно гърло Мирима, за да надвика гюрултията.

Сочеше три огромни хали, които подскачаха на около четвърт миля. На Боренсон му приличаха на най-обикновени хали, с тази разлика, че на гърбовете имаха по няколко десетки черни израстъци, наподобяващи огромни луковици.

Мирима пришпори коня си към чудовищата. Боренсон я последва с по-голяма предпазливост. Сарка Каул остана отзад, тъй като се страхуваше от халите и освен, че бе Дни, не ползваше привилегията на даровете.

Щом приближи, Боренсон разбра загадката: огромните хали, изглежда, бяха бавачки, които се грижеха за подрастващите хали. Всяка от тях беше огромна, дълга поне четирийсет стъпки, а гърбиците бяха самите малки хали, всяка не по-висока от пет-шест стъпки и осем стъпки дълга. По десетина-петнайсет млади хали се бяха вкопчили в гърбовете на бавачките си.

— Защо им е да водят малките си? — викна Мирима и опъна лъка си.

Боренсон май се досещаше защо. Представи си как младите хали нахлуват в залите и мазетата на някоя крепост, за да търсят скрили се жени и деца. Как се изкачват по тесните стълби на кулите, как се промъкват във всяко местенце, където някой би могъл да намери убежище. Нямаше никаква представа колко свирепи биха могли да бъдат тези създания.

В този момент една огромна оръженоска, изглежда, ги надуши. Отдели се от редицата и се спусна с огромна скорост с бясно размахващи се сетивни пипала. Боренсон моментално прецени, че конете не биха могли да я надбягат.

Никога не бе виждал хала да препуска с такава скорост.

— Стреляй! — изкрещя Боренсон и измъкна бойния чук от калъфа.

Чудовището се спусна към Мирима. Беше над двайсет стъпки високо, а с огромната си уста спокойно можеше да налапа кон. Огнени руни блещукаха върху оръжието му като призрачни пламъчета над блатата във Фенрейвън. Халата изсъска.

Мирима дръпна юздите на черния жребец и опъна лъка си, докато оръженоската връхлиташе насреща й. Но конят присви уши, очите му се разшириха от ужас и той заотстъпва назад.

Боренсон възви коня си към чудовището, нададе боен вик и атакува.

Тъкмо връхлиташе върху чудовището, когато тъмната стрела изсвистя над главата му и изчезна в сладкия триъгълник на халата. Десните й крака се извиха на една страна и тя се плъзна върху пепелта, след което преплете крака, докато се опитваше да запази равновесие. Стрелата бе попаднала в мозъка й, но не я бе убила на място.

— Бягай! — викна Боренсон и се обърна да види къде е Мирима.

Тя пришпорваше коня и се отдалечаваше от редиците на халите.

Ранената хала се опита да се изправи — без успех — и в същия момент други две се отделиха от ордата.

Боренсон заби пети в хълбоците на коня си и той препусна в галоп през овъгленото поле. Мирима яздеше пред него, а най-отпред конят на Сарка Каул препускаше като вятъра. Боренсон погледна през рамо. Ранената хала се въртеше като пумпал на едно място, а другите две препускаха след него.

Вече го застигаха.

Боренсон теглеше вързаната на въже кобила. Мина му през ума да среже въжето. Ако не друго, кобилата можеше да послужи като примамка за халите.

Погледна напред към Мирима. Тя измъкваше нова стрела от колчана и се опитваше да я нагласи.

Халите го настигаха. Усещаше дишането им все по-близо; тежките им стъпки тресяха земята. В Карис бе взел един дар на метаболизъм, а през последните дни облекчителите му бяха прехвърлили още, но все пак се движеше по-бавно от халите. Не смееше да се изправи срещу тях само с бойния си чук.

Погледна напред.

Мирима се отдалечаваше през сиво-кафявото поле. Сарка Каул продължаваше да е най-отпред. Облаците пушек мятаха плътна сянка и те сякаш препускаха под бурята. Изпод копитата на коня на Мирима полетяха буци пръст и той прескочи обгорелия ствол на рухнал дъб. Захапала поводите, Мирима опъна лъка.

Боренсон пришпори коня, за да го накара да препуска още по-бързо, и стисна здраво бойния чук. С толкова малко дарове едва ли би му свършил много работа, но беше всичко, с което разполагаше.

Чуваше приближаващите се хали, усещаше връхлитащите им тела. Чудовищата бяха по-тежки от слон. Съскането им беше оглушително.

Веднъж, още момче, беше отишъл в корабостроителниците на северния бряг на Туин, където правеха корабите на крал Ордън. Щяха да монтират огромна стенобойна машина на един кораб. Беше по-висока от централната мачта. Корабостроителите разправяха, че по-голямата й част ще е скрита в корпуса на малък бързоподвижен кораб, построен специално да обезврежда големите тежковъоръжени „плуващи дворци“ на Туум. Той беше присъствал на спускането на току-що излятата стенобойна машина в рова с мазна течност. Когато докосна повърхността й, машината засъска като хилядоглава змия и въздухът се изпълни с фучаща пара.

Съскането на догонващите го хали върна този спомен.

„Какво ли не бих дал за едно добро копие!“, мина му през ума.

Дочу резкия вик на Мирима и погледна напред. Беше обърнала коня си и препускаше към него.

— Внимавай! — изкрещя тя.

Боренсон пусна юздите на бялата кобила и тя препусна наляво. За да не се сблъскат с Мирима, той пришпори жребеца си вдясно.

Мирима профуча между тях с приведена глава: атакуваше халите, които се сепнаха от неочакваното й нападение.

Тази отпред се плъзна, опитвайки се да спре, и пипалата й се размятаха тревожно. Изпод краката й изригнаха облаци прахоляк и тя вдигна пръта си, за да промуши коня на Мирима. Дългото черно острие отрази далечните червени пожари. Втората хала не можа да спре и се блъсна в задните й крака, от което се паникьоса.

Мирима за малко да се блъсне в преплелата се двойка, но успя да пусне стрелата. Тя бръмна към предната хала и с тъп звук прониза сладкия й триъгълник.

Чудовището се метна почти отвесно нагоре, размахало задните си крака, сякаш се опитваше да побегне, преметна се във въздуха и се пльосна с главата надолу на земята.

Рухналата хала не се надигна повече. Остана да лежи с лице, заровено в пепелта, подритвайки безпомощно със задните си крака.

Остана само едната хала. Боренсон изви коня си и застана насреща й.

Тя не помръдваше от мястото си. Мирима препусна зад нея и огромната оръженоска се извъртя натам. В същия миг Боренсон я нападна и халата изви глава, за да прецени голяма ли е опасността. Сарка Каул набра смелост и препусна да им помогне.

Чудовището се отпусна на задните си крака и вдигна предните, сякаш загубило самообладание. Двама от спътниците му бяха мъртви, а то не беше наясно кой е по-голямата заплаха — Боренсон, Мирима или Сарка Каул.

— Двеста крачки! — изкрещя отдалеч Мирима.

Беше се отдалечила на приблизително такова разстояние от халата и сега извади стрела от колчана си. Боренсон се сети какво възнамерява да направи.

Ейвран им беше казала, че „зрението“ на халите стига до двеста разкрача. На такова разстояние халата ги надушваше, но не ги „виждаше“ ясно. Боренсон също се отдалечи отвъд „зрителната“ граница, докато Сарка Каул препускаше към халата, отвличайки вниманието й.

Мирима вдигна големия стоманен лък и нагласи стрелата. От такова разстояние почти не се надяваше да улучи чудовището в сладкия триъгълник. Боренсон дори се съмняваше, че ще може да пробие кожата на халата, независимо колко остър е върхът на стрелата.

Стрелата се извиси в дъга и се заби в хълбока на халата.

Чудовището изръмжа и подскочи във въздуха, след това проточи глава, захапа стрелата и се опита да я измъкне. Но напразно. Не можеше да изтегли забилия се под кожата връх на стрелата, без да си причини още по-големи поразии.

Халата изсъска и се завъртя в кръг, търсейки да открие нападателя си. На Боренсон му заприлича на ранена мечка, която се опитва да захапе наобиколилите я ловни кучета. Изглеждаше объркана и безпомощна.

„И защо не?“ — запита се той. Във всички досегашни битки срещу халите бяха заставали воини с обикновени лъкове и бойни чукове. Никога не им се бе налагало да се справят с лъковете от кована стомана на Силвареста. Насреща им никога не се бяха изправяли стрелящи от конски гърбове воини на разстояние отвъд границите на „зрението“ им.

Халата се завъртя в кръг. Ръмжеше и размахваше острите си нокти във въздуха, като полюшваше бясно пипала, опитвайки се да надуши неприятеля.

— Тръгвайте! — извика Мирима. — Идвам след вас.

Изобщо не се надяваше да убие и тази хала, а само да я забави, докато успеят да се отдалечат. Сарка Каул обърна коня си и препусна към пътя. Боренсон се спусна да настигне бялата кобила, докато Мирима обикаляше халата откъм подветрената страна зад рухналата й спътница.

Беше нагласила нова стрела на тетивата.

Боренсон приближи кобилата, заговори й успокояващо и хвана юздите. Тя го погледна ужасена, присвила уши назад, и се задърпа от уплаха.

— Всичко е наред — успокои я той. — Няма да те оставя на халите.

Потупа я по гърба и чу халата да надава яростен вой. Погледна назад.

Мирима нападаше ранения звяр, като заобикаляше трупа на мъртвата хала. Беше на по-малко от стотина крачки от чудовището.

Зави на север и халата я надуши и подскочи светкавично напред, вдигнала гигантското острие във въздуха. Изправи се на задните си крака, разтворила огромна паст.

Мирима пусна стрелата към устата й, опитвайки се да улучи мекото на небцето й. След това смуши коня в слабините и препусна към Боренсон.

Огромната оръженоска изсъска, обезумяла от ярост, и се втурна след нея. Продължи да съска освирепяло, докато я преследваше, и Боренсон ужасен си даде сметка, че Мирима не е улучила.

Препускайки, тя приготвяше нова стрела.

Чудовището почти я настигаше въпреки стърчащата от крака му стрела. Яростта сякаш му вливаше допълнителна сила и то всеки миг щеше да разкъса Мирима на парчета.

Боренсон изкрещя, заби пети в хълбоците на коня и препусна право срещу Мирима. Разстоянието между двамата бързо се стопяваше и той вече виждаше бялото на разширените й от ужас очи. Черната й коса се развяваше зад нея.

В следващия миг тя профуча край него и Боренсон се оказа лице в лице срещу халата. Тя спря, изпързаля се и дръпна инстинктивно глава назад, очаквайки удара му. Но Боренсон не разполагаше с подходящо оръжие, така че изви коня наляво и препусна.

Изненадан, звярът остана за миг неподвижен на мястото си и в същия момент пуснатата от Мирима стрела прониза сладкия триъгълник и потъна в мозъка му. Чудовището като че ли се напрегна да скочи, но само пристъпи и се отпусна полека върху тревата, сякаш полягайки да поспи.

И повече не помръдна.

Мирима препусна към Боренсон. Беше навъсена.

— Три стрели — викна тя. — Изхабих цели три стрели за една хала.

Боренсон разбра какво има предвид. Имаше само няколко безценни стрели в колчана си, а в далечината маршируваше армия от стотици хиляди хали и земята тътнеше под стъпките им.

— Според мен три стрели за една хала не са много. Освен това ти уби три хали с пет стрели, а не една с три.

Мирима хапеше устни. Беше му пределно ясно, че вътрешно се проклина за неточността си, вместо да се радва, че е останала жива. Колко мъже бяха убивали хала с лък? Тези, които познаваше, се брояха на пръстите на едната му ръка. А току-що тя бе ликвидирала цели три!

Сарка Каул се приближи до тях и попита:

— Колко метални лъка мислиш, че има в Хиърдън?

Мирима поклати глава.

— Не съм виждала много. Доколкото мога да предположа, може би към триста в цял Хиърдън.

— Добре би било да са сто хиляди и някой да се сети да ги докара в Карис — добави Сарка Каул. — Заедно с всичките ви метателни машини.

Но Боренсон усети, че тонът му е тревожен, тъй като знаеше, че Карис не може да се похвали с подобни оръжия. Сарка Каул обърна кървавия си кон и тримата препуснаха в галоп под мъждукащата зад завесата димни облаци небесна светлина.