Дейвид Фарланд
Вълчето братство (60)

Неочаквани връзки

На четири мили от крепостта Карис Ейвран се беше прилепила до гърба на Роланд, уплашена да не падне от коня. Един от индопалските бойци беше успял с много борба да намести зелената жена на седлото пред себе си, въпреки че тя се съпротивляваше и се опитваше да скочи на земята.

Бяха оставили далече зад себе си чудовищата, които ги подгониха.

Но нещо не беше наред. Ейвран не можеше да разбере защо Роланд е тук с красивата жена от Индопал и нейните телохранители. Нито пък можеше да разбере защо е облечен в дрехи, различни от онези, които носеше предния ден, или защо язди толкова подсилен кон.

И изведнъж разбра, че това изобщо не е Роланд. Тук имаше нещо повече от дрехите и коня — този човек просто миришеше другояче. Дрехите му миришеха на пустиня и пясък, а не на зелената трева на Мистария.

— Кой си ти? — попита тя. — Помислих те за друг, за моя приятел Роланд.

Той я погледна през рамо и тя видя, че наистина не е Роланд. Този човек също имаше червена брада, имаше същите весели сини очи. Но косата му беше започнала леко да се прошарва.

— Познаваш човек на име Роланд? — попита непознатият. — Да не е от Синята кула?

— Да — прошепна тя. — Той ме возеше на коня си. Яздеше с барон Пол към Карис. Искаше да отиде на север да види Земния крал и сина си: теб. Искал е да види теб. Нали?

Мъжът кимна.

— Роланд е баща ми. Можеш да ме наричаш Боренсон. — Като че ли не се зарадва много, че баща му е тръгнал да го види.

— Ти не харесваш ли баща си? — попита Ейвран.

— Майка ми го презираше — отвърна Боренсон. — И тъй като приличам на него, след време започна да презира и мен.

— Аз харесвам Роланд — промълви Ейвран. — Той ще помоли Палдейн да разреши да му стана дъщеря.

— Той е несретник — каза Боренсон. — Ще ти бъде толкова баща, колкото беше на мен.

Студенината, с която говореше за баща си, я ядоса, освен това я ядоса това, че се държи с пренебрежение към всичко, което му каже. Вярно, че беше само на девет години и че си беше загубила даровете, но все пак не беше глупаво дете. Само му беше казала, че ще стане негова сестра, и очакваше от него някакво признаване. Но Боренсон, изглежда, предпочиташе да не й обръща внимание.

Поеха нагоре по един дълъг склон, през стръкове изсъхнала ръж, посърнали и сиви като пепел.

На върха на хълма лежеше в руини древен гранитен слънчев купол. Съвършеният кълбовиден каменен крематориум беше рухнал от пиедестала си, беше се напукал и лежеше на земята като счупено яйце.

Оттук низината се виждаше надалече на север и юг. Бяха достатъчно далече от всякакво укритие и никаква хала не можеше да ги нападне от засада.

Но след като заобиколиха рухналия купол, пред очите им се откри гледка към Карис и Ейвран ахна потресена.

Пламъци обгръщаха белите кули на Карис и се отразяваха във водите на езерото Донестгрий.

Барбиканите лежаха в руини, а западната стена на крепостта беше разбита. Гладката мазилка се беше олющила.

Земята, загърната в мръснокафява мъгла, беше почерняла от хали. Един от индопалските телохранители се взря с присвити очи към горящия замък и каза:

— Нашият господар Радж Атън защитава тази крепост заедно с много мъже на Мистария. Земния крал се сражава в полетата.

— Може би не сме необходими — каза един от евнусите. — Нашият господар, изглежда, вече е сключил примирието. — Гласът му трепереше и Ейвран реши, че е страхлив.

Полята долу се бяха превърнали в пустош. Карис като че ли никога вече нямаше да е годен за обитаване от хора — дори да се опитаха да вдигнат отново домовете си и да засеят нивята.

Ейвран се загледа как Земния крал препуска през гъстата мъгла към подножието на Костения хълм. Погледът й се прикова към него. Позна го мигновено, но видът му я изненада. Габорн приличаше на съвсем обикновен човек, нищо общо нямаше с онзи смарагдов пламък, който виждаше в ума си, щом затвореше очи.

Погледна зелената жена. Тя седеше в седлото пред Пащук и също гледаше към Земния крал, но го гледаше със затворени очи. И се усмихваше тъжно.

„Тя вижда същото — разбра Ейвран. — Вижда силата му.“ Затвори очи и се загледа към Габорн. Приличаше на смарагдов пламък, който проблясваше и подскачаше.

Единият индопалски телохранител предложи:

— Ако отидем до онзи хълм, можем да свием на север покрай канала и да стигнем при Земния крал.

— Не. — Боренсон се намръщи. — В дупките край канала може да се крият хали. — Посочи на север. — Трябва да тръгнем по пътя нагоре, около Стената на Барън — и подхождаме отзад.

— Много е далече! — възрази индопалецът.

Ейвран гледаше как Габорн се пробива с бой път към Костения хълм. Имаше толкова много дарове на метаболизъм, че действията му изглеждаха мълниеносни като вихър. Той се присви и хвърли заклинание, от което цялата земя потрепери. Тя видя как стените на Карис се разклатиха и как Габорн се обърна и ги зяпна с отворена уста. И как после вдигна лявата си ръка и отправи второ заклинание.

— Вижте — посочи Боренсон. — Той Избира. Избира целия град!

И да беше изрекъл нещо Габорн, Ейвран не можа да чуе думите му. Изгубиха се сред съсъка на хилядите хали и глухия тътен на земните трусове. Но я възхити мисълта, че е пожелал да Избере целия град, дори своите врагове.

Мъжете по стените на Карис отвърнаха с възгласи и побягнаха от рухващия град, а халите се втурнаха от всички посоки да нападнат Земния крал. Извираха от укрепленията на Костения хълм, изскачаха от дълбоките, изровени в земята тунели.

Земния крал водеше малката си конница все напред, притиснат от всички страни.

— Какво си мисли, че ще постигне? — попита евнухът.

— Опитва се да спаси Карис — отвърна Боренсон. — Надява се да отвлече щурмуващите го.

Но дори оттук Ейвран разбираше, че Габорн не може да успее. Много бяха чудовищата и много бързо връхлитаха. Щеше да бъде отрязан и обкръжен.

Отвъд долината прогърмя Гласът на Радж Атън, усилен от многобройните му дарове:

— Все още сме врагове, сине на Ордън!

Радж Атън стоеше на градската стена и размахваше бойната си брадва; около него се сипеше откъртена мазилка.

А на върха на Костения хълм злата магесница надигна един бледожълт прът към небето и изсъска. Отекна гръм и се затъркаля по хълма право към Карис.

Красивата жена от Индопал промълви тихо:

— Значи е вярно. Моят съпруг отхвърля Земния крал, своя братовчед по брак, и ще го остави на халите.

Тонът й бе изпълнен с мрачна погнуса, сякаш никога не бе допускала, че Радж Атън може да е толкова безсърдечен.

— Боя се, че е точно така, о, Велика звезда — каза с нежност Боренсон, за да облекчи удара.

Земята изтътна от нов трус и конете заподскачаха.

Сафира извика и пришпори коня си надолу по хълма. Той тичаше със скорост, гъвкавост и устрем, както можеше да тича само един подсилен кон, препускаше право на запад към Карис, сякаш тя искаше да стигне до града въпреки десетките хиляди хали, преграждащи пътя й.

Боренсон изрева и Ейвран се прилепи до гърба му, щом и техният кон се понесе напред.

Сафира свърна на изток и отначало Ейвран помисли, че язди слепешком. Но тя отново смени посоката, този път на юг, и Ейвран разбра накъде препуска.

Халите се бяха разкъсали на няколко фронта. Единият фронт насочваше атаката си срещу Карис, а вторият напираше към Земния крал. Третият бе подгонил конницата, ударила от юг.

Между чудовищата вече имаше пролука и Сафира препускаше право към нея.

— Чакай! — извика евнухът отзад. — Спри!

Но без полза. Сафира препускаше в галоп към Карис, докато не стигна на половин миля от стените му; халите по склона надолу бяха толкова нагъсто, че не можеше да продължи повече.

Усетили я зад гърба си, най-близките оръженоски започнаха да се обръщат. Съсъкът им се усили.

За миг Сафира спря на едно малко хълмче под последните дневни лъчи. Беше с наметало от тънък червен памук, изящно извезан със златни нишки на нежни филизи на лозници, обгръщащи ръцете и гърдите й. На главата си носеше тънък червен воал под сребърна коронка.

Тя откопча тънкото златно коланче на кръста си, хвърли го на земята и смъкна наметалото си. После дръпна воала и за миг остана така, гордо възседнала своя сив имперски боен кон, облечена само в тънка копринена рокля с цвета на лавандула, подчертаващ смуглата й кожа.

Далече на хоризонта слънцето се спускаше и няколко последни лъча се плъзнаха през пролуките на сивите облаци.

По изпепелената земя имаше още много такива малки хълмчета. Но Ейвран разбра, че Сафира е избрала точно това, защото бе забелязала лъчите над него и беше разбрала, че това е най-доброто място, на което да се появи.

Сафира бе самото съвършенство, придобило плът и кръв. Изящните извивки на шията и раменете й можеха да да накарат всеки менестрел да пише стихове до края на живота си, но дори Беоран Златния език нямаше да може да съчини мелодия и думи, които да уловят обаянието й, светлината на очите й и храбрата й стойка.

Ейвран си помисли, че Сафира знае, че ще загине. Твърде много се беше приближила до халите. Най-близката от тях се обърна на по-малко от сто крачки надолу по склона и зае отбранителна поза. Халите лесно се изненадваха и често се колебаеха, докато преценят заплахата, но щеше да отнеме само миг, докато чудовището разбере, че Сафира е сама.

Но един миг беше всичко, от което се нуждаеше Сафира. И тя запя.