Сюзън Хейстингс
Целувката на прокудения (11)

11.

Изабела седеше на ръба на леглото си и скучаеше. Отново и отново пред вътрешния й взор минаваха картини от петъчната баня. Беше й мъчно, че не можеше да ги задържи. Ето какво било да се любиш с мъж!

Срам, възбуда, объркване и желание се бореха в нея. Как щеше да го погледне в очите, след като двамата се бяха забавлявали така безсрамно? Срамуваше се не само от Мартин. Всички хора от замъка знаеха, самата тя го беше заявила в пристъп на безумна дързост! Мартин сигурно се беше похвалил със завоеванието си. Тя бе слушала много пъти безсрамните разкази на мъжете — грубите шеги и неприличните забележки не бяха за ушите на дама! Дали и Мартин беше говорил по същия начин?

От няколко дни Изабела се промъкваше тайно в кухнята, за да си вземе нещо за ядене, докато другите седяха на трапезата. Никой не я търсеше, Мартин също не се интересуваше повече от нея.

Ала колкото по-дълго седеше в самотната си стаичка, толкова по-бързо се разсейваше срамът от онова, което беше сторила. Копнежът да го повтори се засилваше с всяка минута. Напиращото желание неумолимо гонеше съмненията. Тя се бе отдала на Мартин — случилото се не можеше да се върне, а ако беше съвсем честна към себе си, трябваше да признае, че самата тя го желаеше. Напротив, искаше да го преживее отново — тръпките в корема, туптенето на сърцето, лудостта на сетивата… Как ли щеше да бъде, ако го направеха не във водата, а тук, на нейното широко легло…

Изабела чакаше и се надяваше напразно. Мартин не влезе нито веднъж в стаята й, макар че тя всеки ден го наблюдаваше от прозореца си. Мъжете се упражняваха да си служат с оръжията, понякога седяха в двора, разговаряха и се шегуваха. Често се случваше Мартин да се изкачи сам в галерията с бойниците и да остане там часове наред, загледан в далечината.

Цялото й упорство, цялата й враждебност към него се бяха разтворили в топлата вода на голямото ведро. Изабела копнееше за милувките му, за страстните целувки, за настойчивите движения на хълбоците му. Само при мисълта за онова, което бяха преживели заедно, тялото й се разтърсваше от сладостни тръпки. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно я измъчваше желанието. Неведома сила я тласкаше към него и много скоро й стана все едно какво мислеха другите за нея. Само да усети отново жадните му устни, нежно милващите я ръце, горещия му дъх…

Решена да се бори за щастието си, тя скочи и излезе от стаята. Огледа изпитателно пустия двор. Когато пророкът не отива при планината, планината трябва да отиде при пророка, каза си сърдито тя.

Забеляза Мартин и застина насред движението. Двамата с Констанца стояха в един ъгъл. До тях се виждаше кошница със зеле. Разговаряха за нещо, което Изабела не можеше да чуе. Ала тя видя ясно жадния поглед на Констанца, устремен към лицето на Мартин, ръцете й, които обхванаха хълбоците му. Той се опитваше да й обясни нещо, засмя се, когато тя упорито издаде долната си устна. А после я привлече към себе си и я целуна!

Изабела нададе остър вик и двамата се стреснаха. Мартин се обърна и я погледна изненадано. Изабела усети как лицето й пламна от срам. В стомаха й заседна камък, обзе я луд гняв.

Мартин моментално пусна Констанца и несъзнателно я отблъсна от себе си. Изабела впи гневен поглед в лицето на съперницата си. Констанца също се изчерви. Тъмните й вежди се събраха и тя изгледа с омраза принцесата. Ето каква беше истината! Мартин не се тревожеше толкова за пратеника, нито беше нервен заради предстоящите преговори с княза. Тя беше виновна за състоянието му — тази руса отрова, тази надменна, жестока принцеса, която дори не се държеше като дама!

— Змия! — изсъска Констанца, грабна кошницата и се отдалечи бързо. Беше готова да издере сините очи на Изабела, но беше сигурна, че Мартин ще се намеси в нейна защита. Никой нямаше право да докосва с пръст високопоставената му пленница!

— Мръсница! — изфуча в отговор Изабела и проследи Констанца с отровен поглед. После се обърна към Мартин, който стоеше пред нея с леко смущение. Ала се овладя много бързо.

— Радвам се да те видя — промълви с усмивка той.

— Аз обаче не се радвам! — Очите на Изабела изпущаха светкавици и той забеляза възхитено двете отвесни бръчици на ясното чело. В същия миг ги усети и тя и гневът й се усили. — Копеле! — Вече не се опитваше да овладее вълнението си. — Получи, каквото искаше, и сега ме захвърляш като стар парцал. Не ти ли хареса да се любиш с принцесата, та пак потърси простата селянка?

— Изабела! — Възмущението на Мартин беше напълно искрено. Направи крачка към нея и протегна ръце. — Ти не разбираш! Аз само исках…

— Спести си лъжите, развратнико! Дадох ти невинността си и сега апетитът ти е утолен. Ти ме обезчести, унижи, изнасили, сега не съм нищо повече от една жалка уличница и изобщо не се сещаш да дойдеш да ме видиш!

— Какво говориш, Изабела? Ти го поиска, ти ми се отдаде доброволно!

— О, така ли? Значи напълно съм изгубила ума си. Тогава изобщо не помислих, че след това няма да искаш да ме видиш. Толкова ли беше лошо? Или Констанца го прави по-добре от мен?

Изабела даде воля на разочарованието си. Малките й ръце бяха стиснати в юмруци. Хвърли се срещу Мартин и го заудря по гърдите. Той сграбчи китките й и с мъка я задържа. На лицето му беше изписано пълно стъписване.

— Успокой се, Изабела, моля те! Хайде да поговорим разумно!

— Не искам да говоря с теб, искам да те набия! — Тя се опита да освободи китките си, за да го удари отново.

Естествено, той беше по-силен от нея, но това не го направи по-щастлив. Какво й ставаше? Наистина ли ревнуваше от Констанца? Нима не усещаше, че Констанца не представлява опасност, че цялата му любов принадлежи на нея?

Изабела престана да го напада. Изхълца и се отдръпна. Той я привлече към себе си и притисна лицето й до гърдите си.

— Ох, малкото ми глупаче, какво става в красивата ти главичка? Нима не проумяваш, че обичам само теб?

— Това ли беше доказателството за любовта ти? — изплака тя. — Защо целуна Констанца?

Мартин безпомощно поклати глава.

— Това е нещо друго. Аз харесвам Констанца и ти го знаеш. Много пъти съм споделял леглото си с нея. Но това свърши. — Той я погледна настойчиво. Тя го виждаше едва-едва зад потоците от сълзи и не му повярва.

— Защо тогава не идваш повече при мен? — попита тихо тя.

— Това ли искаш? Да вляза отново в леглото ти?

Изабела кимна засрамено. Мартин я погледна изпитателно.

— Нищо повече ли не искаш? — Изабела поклати глава и Мартин я отблъсна грубо. — Какво тогава те различава от Констанца? — попита злобно той и я остави.

Изабела го проследи с разширени от ужас очи. Защо беше толкова гневен? След това закри лицето си с ръце и заплака отчаяно.

Някой докосна рамото й и Изабела подскочи уплашено. Обърна се бавно и не повярва на очите си. Пред нея стоеше Матилда! Погледна я изумено и се опита да каже нещо, но Матилда я изпревари.

— Чух и видях всичко — каза тихо тя. — Хайде да отидем в стаята ти. — Посочи тъмния коридор и Изабела закрачи безмълвно натам. Матилда я последва.

— Видя ли какво става, когато се забъркаш с някой мъж! — изфуча разярено Изабела.

Матилда приседна мълчаливо на ръба на леглото и зачака приятелката й да се успокои.

— Първо ти прави мили очи, шепне в ухото ти сладки думи, ласкае те, а когато достигне целта си и бедната жена прояви слабост, губи интерес и се обръща към следващата! И как се чувства тогава жената? Като нещастно изоставено плашило!

Бушуваща от справедлив гняв, Изабела ходеше напред-назад с разпуснати коси, намръщено чело, издадена брадичка и стиснати юмруци. Наистина прилича на плашило, развявано от бурния есенен вятър, помисли си неволно Матилда и тихо се засмя. Изабела спря и я погледна смаяно.

— Какво смешно има? — попита раздразнено тя.

— Прощавай, но изглеждаш толкова… странно. Когато си гневна, не само ти се образуват бръчки, ами и ушите ти се запушват.

Изабела се ококори от изненада и челото й се изглади. За да се увери, тя го опипа с два ръста и с облекчение установи, че двете дълбоки бръчици са изчезнали.

— Какво каза за ушите ми?

— Запушват се — повтори Матилда. — Иначе щеше да разбереш какво ти каза Мартин. А може би умът ти не е схванал какво искаше да ти намекне с думите си?

Изабела се учуди още повече и нервно захапа долната си устна.

— По дяволите, Матилда, наистина ли съм толкова глупава, че не проумявам скрития смисъл в думите му? — попита направо тя.

— Вие ругаете, Ваше Височество! — извика шокирано Матилда и в следващия миг се разсмя.

Изабела се усмихна смутено.

— Остави тези глупости, Матилда! Не знам какво да правя. Повярвах, че го обичам истински, но винаги, когато мисля за него, изпитвам див гняв. Повярвах, че той също ме обича, а днес го видях да целува Констанца. — Тя седна на леглото до Матилда. — Как е при теб и Рудолф? И вие ли се гневите един на друг?

— Не, никога. Чувството между нас е прекрасно, толкова хубаво, че понякога изпитвам болка. Усещам теглене в сърцето, тръпки в стомаха, кръвта ми пулсира неудържимо. Чувството е много съкровено, то е дълбоко в нас.

— И как го постигате? Изпитвате ли постоянно желание да сте заедно?

— Ако говориш за телесното, изпитваме го често, разбира се. Но много по-силно е желанието за близост. Правим много неща заедно, винаги сме близо един до друг. Когато мъжете се упражняват с оръжията, аз съм там и го наблюдавам. А той седи до мен, когато чистя зеленчуци или кърпя дрехи. Обичаме да си говорим.

— Говорите си? За какво?

— За нас. Той ми разказа всичко за досегашния си живот. Когато бил дете, обичал да ходи на лов с баща си и да го придружава на всеки турнир, в който участвал. По-късно баща му го дал в дома на съседния рицар, който го обучил за свой паж. Разказвал ми е много весели случки и вече имам чувството, че съм го познавала още като дете. По-късно придружил господаря си, който бил рицар на император Барбароса. Представи си, преди началото на кръстоносния поход Барбароса лично го провъзгласил за рицар, защото се отличил с особена смелост в похода срещу Хенри Лъва. Толкова се гордея с Рудолф!

Изабела мълчеше объркано. Значи двамата обичаха да разговарят? Нима това не беше губене на време? Защо рицарят Рудолф бъбреше по цели часове с любимата си? Тя поклати глава.

— Нима никога не си разговаряла с Мартин? — попита изненадано Матилда.

— Не.

— Какво правите, когато сте заедно?

— Караме се!

Матилда въздъхна съчувствено.

— Странна двойка сте вие, наистина! Постоянно се карате, после отиваш при него в банята, после пак се карате. — Тя избухна в смях.

— Не се смей, моля те. Наистина е така.

— А не бива! Любовта не е само леглото. Най-важното е да проявяваш интерес и разбиране към другия.

— А той проявява ли разбиране спрямо мен? — попита възмутено Изабела. — За интерес изобщо не може да се говори.

— Ако и двамата приберете рогата си, ако престанете да настоявате всеки на своето, може би ще се намерите. Повярвай, Изабела, той много те обича, но отново и отново се удря в стената от гордост и надменност, която си издигнала около себе си. Естествено, не иска да падне в краката ти, защото и той е много горд. Мъжете също обичат да ги ухажват.

— Какво? Не говориш сериозно!

— Напротив! Знаеш ли, аз тайно помолих ковача да направи от желязо малка лисица. Получи се красив медальон, който окачих на тънка кожена връв. Може би не знаеш, но Рудолф ме нарича рижа лисичка. Подарих му медальона и той толкова се зарадва, че загуби ума и дума. Сега постоянно го носи под ризата точно до сърцето.

— Това е наистина романтично — въздъхна Изабела, но изражението й бързо се помрачи. — Не бих могла да направя такова нещо — прошепна нещастно тя.

— Тогава се пребори със себе си и поговори с него! Поинтересувай се от съдбата му. Тя е повече от трагична. Той копнее да излее сърцето си пред близък човек, а за теб ще бъде много поучително.

— Как да го направя?

— Покажи кралско величие! Направи първата стъпка. Той ще ти благодари хилядократно.

— Така ли мислиш? — Изабела замислено прехапа устни.

— Повярвай ми, ще стане! — Матилда прегърна приятелката си и заключи насърчително: — Любовта е сложно нещо, но не чак толкова, че да не можем да се справим. А когато я преживееш истински, ще повярваш, че си била на небето.

Изабела вдигна поглед към тавана.

— Защо не съм вече там… — въздъхна тежко тя. — Но нагоре води много стръмен път.

 

 

След като размишлява цяла нощ над съветите на Матилда, Изабела стана с твърдото намерение да говори с Мартин. Намери го пред голямата зала. Една свиня се ровеше в купчината боклуци и той я прогони гневно. Изабела вдигна полите на роклята си и се опита да потисне отвращението си, но Мартин веднага го забеляза.

— Можете да се разходите на поляната отвън, Ваше Височество — произнесе язвително той.

Изабела спря пред него.

— Искам да говоря с теб — рече тихо тя.

— Вероятно си дошла да се оплачеш от мръсотията? — Мартин влезе в залата и тя го последва.

— Не, вече свикнах с нея — отвърна тя. — Иска ми се да изчистим отпадъците от сърцата си.

Мартин вдигна изненадано вежди. Изабела изглеждаше различна от друг път, но въпреки това трябваше да е нащрек. Твърде променливи бяха настроенията й, твърде стихийни — чувствата й. Не му се вярваше, че ще получи от нея нещо друго, освен упорство и горда враждебност. Вярно, беше му се отдала, но според него това беше само моментно настроение. Твърде често беше търсил от нея разбиране за душевните си терзания, ала досега не беше открил нито една искра в очите й. А вчерашната жестока караница му бе доказала, че тя копнее за тялото му и очаква с нетърпение да го приеме в леглото си. Защо не се интересуваше от сърцето му, от желанието му да си върне изгубената чест, от наранената му гордост?

Мартин прогони няколко пилета от масата и недоволно изтри повърхността й с ръкав. Хвърли бърз поглед към Изабела и попита тихо:

— Да не мислиш, че ми е приятно да живея така?

Изабела сведе глава.

— Представям си нещо по-добро — отвърна смутено тя.

— Ти видя замъка на Гундрам. Този замък беше мой. Там е домът ми, там е мястото, където искам да живея. — В гласа му прозвуча горчивина и той не направи опит да я прикрие.

След кратка пауза Мартин нареди на една от слугините да донесе вино и две чаши. Напълни своята до ръба и я изпи на един дъх.

— Не бива да пиеш толкова — прошепна Изабела.

— Това заповед ли е? — попита рязко Мартин и се намръщи.

— Не, в никакъв случай. Но пиенето не е решение.

— Това го знам и аз. Вече говориш като Рудолф!

Изабела неволно се засмя. Сложи ръка върху неговата и помоли:

— Разкажи ми какво се случи.

Мартин въздъхна и я погледна със съмнение.

— Наистина ли искаш да чуеш историята ми?

— Да, защото искам да се науча да те разбирам.

Той сведе глава и заигра с празната чаша.

— Никога няма да забравя онзи ден в Майнц, когато всички стояхме на площада пред катедралата. Нашият владетел излезе от божия дом и тълпата го посрещна с мощно ликуване. Император Фридрих бе решил да поеме кръста и да освободи Йерусалим и Светите земи от игото на неверниците. Денят беше двайсет и седми март, годината хиляда сто осемдесет и осма. Общо тринайсет хиляди души положиха клетва да вземат участие в кръстоносния поход. Беше направо невероятно, величествено!

Мартин замълча и се загледа някъде в далечината, сякаш искаше да върне картините от миналото. Изабела слушаше с огромно внимание и не смееше дори да диша. Усещаше, че това беше много важно за него.

— Гундрам беше един от рицарите в свитата на императора. Също като мен, като Рудолф и много други. Общо четири хиляди рицари последваха Фридрих в кръстоносния поход към Светите земи. Той умееше да въодушевява хората, да ги води. Беше известен с чувството си за справедливост. Всеки рицар мечтаеше да бъде като него. Естествено тази мечта беше неизпълнима, той бе недостижим. За съжаление никой от нас не желаеше да види, че междувременно императорът бе навършил шейсет и седем години и великолепната му червена брада беше осеяна със сиви кичури. В началото нямаше проблеми. Яздехме по течението на Дунав. Докато почивахме, организирахме турнири, императорът провъзгласи много пажове за рицари. Между Белград и Константинопол трябваше често да се отбраняваме срещу разбойнически банди. Византийският император Исак ни отказа обещаната подкрепа и дори взе в плен пратениците на императора. Трябваше да прекараме зимата в Адрианопол. Едва през пролетта византийците ни дадоха кораби, за да прекосим Хелеспонт.

Той млъкна отново и погледна изпитателно Изабела.

— Сигурно ти досаждам с приказките си. — В гласа му имаше умора.

— Не, в никакъв случай — побърза да го увери тя.

— Походът през Мала Азия беше безкрайно уморителен — продължи със запъване Мартин. — Храната и водата бяха оскъдни. Постоянно ни атакуваха бандити, завладяхме град Иконион само със смелостта на отчаянието. Не подозирахме, че ни очакват още по-страшни неща. Пред нас се простираше планината Таврия с остри върхове, нарязани склонове и бързи реки. Пресичането на планината почти напълно изтощи силите ни. В ранните утринни часове на десети юни лето господне деветдесето намерихме брод през реката Салеф. Озовахме се в живописна долина, където растяха тръстики, тополи и маслинови дървета. Императорът реши да направи почивка. Първо прекосихме реката и стигнахме невредими отсрещния бряг. Бяхме уморени и прашни от дългия път. Устроихме лагера си и много от нашите, между тях и императорът, се върнаха на реката да се измият. Пръв във водата влезе Барбароса, но само до коленете. Видях как изведнъж се сгърчи и падна по лице във вълните. Преди да сме успели да го хванем, течението го повлече. При това си удари главата в един клон и загуби съзнание.

— Каква трагична случайност! — извика ужасено Изабела. — Мъртъв ли беше?

— Да. Когато го извадихме от водата, вече не дишаше. Според мен причината беше изтощението, студената вода, възрастта му, сърцето. Цялата войска бе обзета от мъка и страх, скоро избухнаха караници. Много от рицарите потеглиха обратно — според тях походът беше провален.

— Между тях и Гундрам? — попита тихо Изабела.

— Всеки имаше право да реши свободно. Никой не спря завръщащите се. Командването пое Фридрих Швабски, синът на Барбароса, и онези, които пожелаха да продължат кръстоносния поход, тръгнаха с него. Той взе тялото на баща си и го погреба в Антиохия. Реши обаче да отдели костите и да ги постави в базиликата на Светия гроб. За съжаление не успя да го направи. Много от кръстоносците умряха от глад, болести и лишения. Само хиляда души стигнаха до Акон. Там умря и Фридрих Швабски. Аз също заболях от дизентерия и треска. Един кораб откара болните в Кипър. Две години живях при братята от ордена на Йоанитите, докато се възстанових достатъчно, за да се върна в родината.

Обзета от топло съчувствие, Изабела помилва ръката му.

— Много съжалявам — пошепна тя. — Причиних ти силна болка с глупавите си думи. Нямах представа какви лишения си преживял.

Мартин се изсмя горчиво.

— Разбираемо е, че тези новини не са проникнали зад стените на Светата църква. Въпреки че ние преживяхме целия този ужас в името на църквата!

Изабела засрамено сведе глава.

— А ние се молехме, обработвахме градинката с билки и шиехме. През това време хиляди храбри рицари са били погребани в чужда земя. — Тя изплака задавено. — Ах, Мартин!

Той я прегърна и се опита да я утеши.

— Не плачи, любов моя. Ние тръгнахме доброволно и с радост. В името на небесния господар бяхме готови да изтърпим всички несгоди.

Сините му очи бяха изпълнени с любов.

— Целуни ме — помоли тихо тя и Мартин сведе устни към изкусителната й уста.

— Скъпа моя Изабела, всичко е толкова сложно! Ако бях оставил костите си в Светите земи, сега щях да съм спокоен.

— О, не, дори не бива да мислиш за това! — Тя се вкопчи в него с все сила. — Всичко ще бъде добре!

— Не вярвам. — Мартин се извърна настрана и напълни чашата си. — Когато се върнахме, войниците на баща ти ни обезоръжиха и затвориха. Отначало нямахме представа в какво сме обвинени. Един ден ми казаха, че съм обявен за убиец на императора. Гундрам бе пуснал този слух, за да получи от княза моето ленно владение. Очевидно не очакваше да се завърна. Верни приятели ме освободиха, избягахме — останалото ти е известно.

— Господи, това е крещяща неправда! — извика възмутено Изабела. — Трябва да направим нещо, за да възстановим справедливостта!

— Опитах всичко. Но сега знам, че не биваше да постъпвам по този начин. — Той я прегърна отново. — Всичко щеше да бъде много по-просто, ако аз… ако не те обичах толкова силно! О, Изабела, какво направих!

Той я притисна до гърдите си и покри лицето й с целувки. Отчаянието му я разтърси до дън душа.

— Ще намерим начин да възстановят правата ти и да бъдем заедно — изрече задъхано тя, когато той я пусна.

— Аз не виждам такъв начин — пошепна той с безкрайна болка.

— Не се отчайвай, любов моя, аз ще съм до теб. Заедно ще се справим. Нашето оръжие е любовта!

Двамата отново се прегърнаха нежно, без да подозират, че не бяха сами в тихата зала. Зад завесата на вратата святкаха две черни като въглени очи, пълни с дива злоба. Докато двамата си разменяха горещи любовни клетви, Констанца ядно стискаше ръце в юмруци.

— Подъл предател! — шепнеха черешовите й устни. В душата й бе капнала отрова и намери добра почва в блатото на ревността.

 

 

Пътят минаваше между меки възвишения. На тъмнозелената поляна мирно пасеше черен кон. Собственикът му се бе облегнал на стъблото на стар дъб и наблюдаваше минаващите хора изпод полуспуснатите си мигли. По пътя вървяха селяни от околността, които носеха продукцията си на пазара, който се устройваше всяка седмица в полето под княжеския замък. Минаваха и търговци с колите си, пътешественици, куриери, просяци и безделници, които се надяваха да припечелят нещо на пазара.

Между многото хора, облечени богато или бедно, му направи впечатление млада жена, която вървеше сама. Тя не носеше вързопче, нито кошница, красивата й фигура не беше покрита с наметка. Виненочервената рокля се виждаше отдалече, гъстата черна коса беше разпусната по гърба. Сигурно отдавна беше на път, защото изглеждаше изтощена и гладна.

Орловият поглед на Дьо Казевил обхвана женствената фигура, пламтящите тъмни очи и прасковените бузи. Тялото му се напрегна, но той потисна напиращото желание, защото безпогрешният усет му сигнализира, че тази жена можеше не само да задоволи сетивата му. Остана неподвижен и проследи уморените й крачки. Едва когато тя се отдалечи достатъчно, той стана, без да бърза, оседла коня си и се метна на седлото. Тръгна след нея на почтено разстояние.

Когато се приближи достатъчно, подкара коня си в галоп. Профуча съвсем близо до нея и уж случайно я блъсна с крак. Младата жена изпищя и падна в праха.

Дьо Казевил дръпна юздите на коня си и се обърна. Непознатата се изправи и очите й срещнаха загрижения поглед на мъжа. Той скочи гъвкаво от коня си и отиде при нея. Коленичи и внимателно я прегърна.

— Неутешим съм — заговори с топъл глас той. — Пострадахте ли?

— Не, не — заекна смутено тя. — Аз… ох… мисля, че коляното ми…

— Дайте да видя. Аз съм лекар и мога да ви помогна. — Вдигна полата й и огледа одрасканото коляно. — Добре е да го почистя и превържа, за да не се възпали — продължи със същата загриженост той.

— Не е нужно, благородни господине, не си правете труда.

— Аз съм виновен за падането ви — възрази той, — затова няма да ви оставя сама на пътя. А като лекар съм задължен да помагам на ранените. — Той се усмихна и усмивката смекчи острите черти на лицето му. Властният му поглед се потопи в черните очи на момичето.

Без да губи повече време, той я вдигна на ръце и я отнесе край пътя. Положи я в тревата и извади от чантата на седлото си мехлем и тънки ивици лен. Почисти внимателно раната, намаза я с мехлем и я превърза.

— Как е името ви? — попита той, докато стягаше превръзката.

— Констанца — отговори тихо тя, загледана в красивите му ръце.

— И каква е целта на пътуването ви? — продължи уж между другото той.

— Отивам в замъка на княза. Трябва да му съобщя нещо важно.

— Аха. — Лицето на Дьо Казевил остана безизразно. Цялото му внимание беше посветено на раненото коляно. — Виждам, че идвате отдалече. През цялото време ли вървяхте пеша? С това ранено коляно няма да стигнете далеч.

— Ще се справя — отговори Констанца и се надигна.

Дьо Казевил й предложи ръката си и двамата направиха няколко крачки заедно. Младата жена куцаше силно и той поклати съчувствено глава.

— За съжаление не сте в състояние да вървите. — Острите му очи се впиха в тила на Констанца, която погледна безпомощно коляното си и спусна полата на роклята си. Тя пое дълбоко въздух и изведнъж се разхълца. — Недейте така, не е чак толкова лошо — произнесе утешително той и дружелюбно сложи ръка на рамото й.

— Знам — пошепна тя и извърна поглед. — Плача, защото… трябва веднага да отида при княза.

— Ако е само това… — засмя се Дьо Казевил. — Пътят ни е един и същ. Конят ми е млад и силен. Ще ви взема с мен.

Констанца го погледна смаяно.

— Искате да яздя с вас?

Дьо Казевил се засмя и черните му очи светнаха развеселено.

— Знам, че не е прилично да се качите на коня при непознат мъж. Но след като толкова бързате… Освен това съм ви задължен… — Нарочно остави изречението недовършено.

Констанца въздъхна тихо.

— Аз съм само едно просто селско момиче — обясни тихо тя. — С радост ще приема предложението ви.

Дьо Казевил кимна доволно и се метна на коня си. Дръпна се назад и вдигна Констанца пред себе си на седлото. Конят пое в умерено темпо към княжеския замък.

Равномерното люлеене много скоро приспа и без това изтощеното момиче. С доволна въздишка тя облегна глава на рамото на непознатия и затвори очи. Изобщо не забеляза как „лекарят“ отклони коня си от пътя и препусна по тясната странична пътека, която водеше към гората.

 

 

Гората тънеше в дълбок мрак, само жълтото сияние на малък огън пронизваше черната бездна на нощта. Силната миризма на печено месо проникна в носа на Констанца и я събуди. Огледа се стреснато, опитвайки се да съобрази къде се намира. Погледът й падна върху непознатия мъж, който седеше до нея и правеше чай в малка съдинка.

Когато тя се раздвижи, той обърна глава към нея и сиянието на огъня оцвети лицето му в червено и златно. Кимна й и с усмивка й подаде купичка с горещ чай.

— Наистина бяхте много изтощена — промълви той и гласът му предизвика тръпки по кожата й. В първия момент не бе сигурна дали да му благодари, или да се страхува. Но в момента нямаше друг избор. Отпи голяма глътка от ароматния чай и усети дълбока благодарност. Вдигна очи към него и му се усмихна.

— Много сте добър към мен — произнесе със запъване тя.

— Това е най-малкото, което можех да направя — отговори той, докато разрязваше печения фазан на тънки парчета. Нареди ги на голям лист, украси ги със стръкчета дива мента и подаде едно парче на Констанца.

— Подкрепете се! Кога за последен път сте се нахранили както трябва?

— Вече не помня — отговори тя и жадно посегна към месото. Беше готова да изяде целия фазан.

— Бавно, бавно, иначе ще ви стане лошо! — Той сложи в скута й парче хляб и я загледа как яде. Наля й още чай и я подкани да го изпие.

Констанца изяде всичко до последната трохичка и със смутена усмивка му протегна отново купичката си за чай. Крайниците й натежаха, отново й се доспа. Рупърт дьо Казевил й наля чай и седна до нея. Погледът му внимателно се плъзна по тялото й. Взе едно от красивите пера от опашката на фазана, който беше уловил в гората, и погали косата й. Погъделичка я по носа, по шията и мушна перото в деколтето на роклята. Сита, доволна, топла и ленива, Констанца се изкиска.

— Виждате ли, пак можете да се смеете — отбеляза Дьо Казевил и се приближи още малко. Тя се изтегна на дебелата наметка, която той бе разпрострял на земята.

— Прав сте, сега всичко ми се струва не толкова ужасно — отговори с въздишка тя.

Рупърт посегна към одеялото, привързано на седлото му, и го разпростря върху себе си и Констанца.

— Нощем става хладно — рече меко той и гласът му наподоби гукането на гълъб. — Искам да ви опазя от неправдите на света.

Върхът на перото отново се плъзна по шията на Констанца и продължи към брадичката и устните. Тя се засмя гърлено, надигна се и го хвана със зъби.

Мъжът се усмихна и се наведе над нея. Очите й заискриха кокетно. Той потопи поглед дълбоко в очите й и последните остатъци от съпротивата й се стопиха. Констанца протегна ръце към него и го привлече към себе си. Устните му бяха изкусително чувствени, ръцете му милваха тялото й така умело, че я разтърсиха блажени тръпки.

Изведнъж очите й се напълниха със сълзи и във възбудата й се примесиха хълцания.

— Малката ми — прошепна Рупърт до устните й, — очевидно имаш голяма мъка.

— Да — отговори, хълцайки, тя. — Голяма мъка. — Отново притисна устни към неговите и той я прегърна силно. Знаеше, че е пробил тънката корица и скъпоценното месо на мидата се е разтворило подканващо пред него.

Разтвори бедрата й и чу въздишката й. Веднага усети, че тя има опит, зарадва се на умелите движения на хълбоците й.

— Искаш ли да те направя щастлива? — пошепна в ухото й той.

— Люби ме, моля те, люби ме! — Ръцете й се впиха в раменете му, докато той се движеше в нея предизвикателно бавно. При това наблюдаваше внимателно влажните черешови устни, дългите тъмни ресници, които засенчваха очите й, слушаше думите, с които тя го подканваше да ускори темпото. За първи път от много време отново усети желание в слабините си, настойчив напор да се съедини с жена. Наслади се на момента, засмука пищните й гърди и погали дългите, стройни крака. Освободи я от роклята и покри сладостно извиващото се тяло със своето. Горещата й кожа се отри в неговата и Констанца изпита непознато дотогава блаженство. Отново и отново той прекъсваше темпото на сливането им и се оттегляше от нея, за да я отведе още веднъж и още веднъж към върха на блаженството.

Устните й непрестанно мълвяха горещи думички, шепнеха, въздишаха, съединяваха се с устните му, после нежно се плъзгаха по опънатата кожа на шията му.

— Ох… да… страхотно е… о, божичко!

Той подкрепяше гърчещото се тяло при всеки от оргазмите й и не й даваше да си отдъхне.

Констанца почти загуби съзнание. Намираше се в недействителна вихрушка от почти непоносима наслада, неизтощима страст и болезнен огън в слабините. Загуби всякакво чувство за време и пространство. Остана само тази неутолима жажда за сливане с чуждия мъж. Беше невероятно как той умееше да владее и направлява тялото си, за да й достави такова удоволствие. Отдавна вече нямаше сили да отговаря на движенията му, но той очевидно не го и очакваше.

Рупърт пъхна ръце под гърба й и леко повдигна хълбоците й. Задавени викове се изтръгваха от гърлото й. Струваше й се, че няма да понесе още дълго тази могъща страст. Чуваше бучене в ушите си, сякаш наблизо имаше водопад, по вените й течеше изпепеляващ огън, тялото й се разтваряше. Непознатият мъж я пронизваше с неизтощимата си страст, заливаше я с течен метал, волята му нахлуваше в нея и я завладяваше без остатък. Тя се загуби в прегръдката му, остави го да прави, каквото иска, предаде се на силния му ритъм, докато пред очите й затанцуваха ярки светкавици и от гърдите й се изтръгна викът на спасението.

Рупърт дълго държа в прегръдките си мокрото от пот, извиващо се в тръпките на екстаза тяло. Мина доста време, преди възбудата й да отшуми и да отстъпи място на приятна замаяност. Тя направи безпомощен жест, понечи да каже нещо, но гласът й отказа. Тялото й отново се разтърси от хълцания. Рупърт я притисна до гърдите си.

— Плачи, малката ми, изплачи всичко, което те мъчи.

От тъмните очи се изля солен поток. Тя плачеше и плачеше и се учудваше, че в тялото й се е събрала толкова много течност, която трябваше да се излее навън. Чувстваше се защитена и на топло в прегръдката му, притискаше лице към твърдата му гръд и вдишваше аромата на кожата му. Той я бе обгърнал с ръце и крака и тя беше като в пашкул.

— Каква е мъката ти? — прозвуча тихият, гъргорещ глас, който вибрираше в гръдния кош.

— Той ме предаде — изхълца тя.

— Кой ти причини това зло?

— Онзи жалък негодник, онзи Мартин! Заради една принцеса. Аз съм само едно просто селско момиче. Но откакто тя дойде в крепостта…

— О, принцеса значи… Това наистина е много лошо от страна на Мартин. Нима не те обича?

— Досега вярвах, че ме обича, много пъти ми се е клел в любов. Но после… после… — Тя захълца отново.

Рупърт я прегърна по-силно.

— Какво стана после? — попита меко той.

— Ами появи се проклетата принцеса. Тя е дъщеря на княза и той я взе за заложница. Тя го омагьоса и вече не е в състояние да мисли за нищо друго. Накрая отиде в леглото й.

От очите й отново потекоха сълзи и намокриха гърдите му. Той притисна устни в косата й. Тя не можеше да види, че очите му блестяха тържествуващо. Ръцете му милваха гърба й и отново я разтърсиха сладостни тръпки. Като въздишаше и плачеше едновременно, тя плъзна ръце към слабините му.

— При това онази изобщо няма понятие как да ощастливи един мъж — заговори обвинително тя. Помилва фалоса му и се възхити на необикновената му големина.

— Той очевидно не е могъл да те оцени, онзи… как се казваше, твоят рицар?

— Мартин! Рицарят Мартин от Трейтнар! Не, наистина не, макар че след всяка нощ, която прекарвахме заедно, ме уверяваше колко съм добра. Обаче тази Изабела с детско лице и мършаво тяло му завъртя главата.

— Той е глупак — отбеляза Дьо Казевил и с учудване усети, че Констанца беше много сръчна в разпалването на мъжката похот. Остави я да действа и се усмихна доволно. Каква простота в това възхитително тяло!

— Значи ти напусна неверника? — Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

— Да, защото искам да си отмъстя! — В гласа на Констанца прозвуча упорство.

— Правилно си постъпила — промърмори Рупърт. — Който отблъсне жена като теб, не заслужава нищо друго. Сигурно си изминала дълъг път?

— От четири дни вървя пеш. С кон щях да стигна за ден и половина. Рицарят обитава един изоставен замък на юг от тук.

— Бедното ми момиче. Сигурно си предприела това рисковано пътуване, за да се върнеш у дома?

Той продължи да я милва, докато ръцете й масажираха члена му.

— Аз нямам дом. Реших да ида при княза и да му съобщя къде държат в плен дъщеря му. Може би ще ме възнагради и ще мога да започна нов живот.

— Сигурно ще те възнагради. Князът е добър човек.

— Познавате ли го? — попита учудено Констанца.

— Естествено. Аз съм неговият личен лекар. Познавам го отвън и отвътре.

Двамата се засмяха. Той се притисна към нея и Констанца затвори очи с въздишка.

— Мисля, че няма да мога да го направя още веднъж — изрече със съжаление тя.

— Не ти ли хареса първия път?

— Всичко ми е… подуто! — Въпреки мрака той забеляза червенината по лицето й и се засмя тихо.

— Няма от какво да се срамуваш. Ти си прекрасна жена. Има още много начини да изпиташ удоволствие. Искаш ли да ти ги покажа?

— Да — пошепна тя.

— Тогава се обърни, легни по гръб.

— Какво? — Тя се изкиска несигурно, но изпълни искането му.

— Свий коленете и ги раздели! — Ръцете му се плъзгаха успокояващо по гърба й. — Не се бой, няма да ти причиня болка. — Тя се отпусна веднага, той коленичи зад нея и обхвана хълбоците й. — Забрави Мартин и глупавата принцеса. Сега ще видиш небето и никога вече няма да поискаш друг мъж. Ти наистина заслужаваш особена награда.

 

 

Рицарят Гундрам от Оксензал и васалите му чакаха в едно от оскъдно обзаведените помещения, в които подслоняваха рицарите. На простата маса имаше кани с вино и бира. Мъжете се наливаха отдавна, пееха, ревяха и се смееха високо. Никой не забеляза облечения в черно мъж, който от доста време стоеше на вратата и наблюдаваше пиршеството с пренебрежителен поглед.

Гундрам пръв улови някакво движение на вратата, вдигна глава и потрепери. Закаленият в битки рицар всеки път потръпваше от появата на черния непознат. Тъкмо днес не го очакваше. Веднага забеляза саркастичния блясък в черните му очи.

— Ето как чакате пратеника — промърмори презрително Дьо Казевил.

— Защо не? Ако иска да иде при княза, трябва да мине оттук. — Гундрам вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

— В това състояние няма да забележите дори стадо волове, което минава през портата на крепостта — отвърна новодошлият.

Черните му очи изпущаха светкавици, които улучваха Гундрам право в сърцето.

— Защо? Нима вече е пристигнал? — попита объркано той.

Лицето на чужденеца остана неподвижно, но очите издадоха унищожителните му мисли. Гундрам очевидно притежаваше мозък на врабче.

— Много пъти съм се чудил защо трябва да ви помагам да мислите — промърмори Дьо Казевил и тонът му стана еднозначно обиден. Гундрам посегна към меча си, но мъжът в черно само се изсмя. — Доведох една млада дама, която желае спешно да говори с княза.

Гундрам се извърна настрана и поиска да му налеят още вино.

— Е, и? Какво ме засяга това? — попита надменно той.

Дьо Казевил се озова с няколко бързи крачки до масата и изби чашата от ръката му.

— Вдигайте ленивия си задник от пейката и вървете в залата за аудиенции! Седнете на трона на княза и се постарайте поне веднъж да използвате мозъка си! — изсъска ядосано той.

Гундрам все още не разбираше нищо.

— Но защо? — попита тъпо той. — Князът е на лов!

Дьо Казевил пое дълбоко въздух и мускулчетата на лицето му заиграха.

— Точно така! — кимна той и сграбчи Гундрам за жакета. Със сила, която никой не подозираше у стройния мъж, вдигна тежкия рицар и го блъсна пред себе си към изхода. — Оправете си дрехите, по дяволите! Приличате на уличен разбойник!

Нито един от седящите около масата не посмя да се притече на помощ на Гундрам. Всички останаха като вкаменени по местата си, само проследиха двамата с поглед.

Констанца чакаше послушно пред обора, както й беше наредил дружелюбният мъж. Почти съжаляваше, че на сутринта бяха продължили пътуването си. Едвам седеше на седлото и през цялото време си спомняше за невероятната наслада, изживяна през нощта. Гневът и тъгата й от изневярата на Мартин се изпариха без остатък. Въздишайки от блаженство, тя се облягаше на гърдите на Дьо Казевил и се наслаждаваше на телесната му близост. Отпочиналият кон препускаше като вятър и двамата стигнаха в замъка още предобед.

— Готово! — извика й отдалече Рупърт и Констанца се стресна. За първи път, откакто беше тръгнала на път, изпита страх.

— Как да се държа пред княза? — попита с треперещ глас тя.

— Аз ще бъда до теб — успокои я той и се усмихна. Взе ръката й и я поведе към главната къща. Спря пред тежката врата на залата за аудиенции и й кимна окуражително. — Почакай тук, ще дойда да те взема! — Открехна вратата и хвърли изпитателен поглед към Гундрам. Рицарят се беше настанил във владетелското кресло и на лицето му все още беше изписано неразбиране.

Дьо Казевил се ухили коварно.

— Днес ще се поупражнявате в управлението на княжеството, за което мечтаете — каза му саркастично той, обърна се и отвори вратата.

Галантно взе ръката на Констанца и я въведе в залата.

— Поклони се! — пошепна й той и я натисна надолу.

Констанца едва не падна на пода, докато Дьо Казевил направи само намек за поклон и отново прониза Гундрам с черния си поглед.

— Уважаеми княже — заговори високо той, — позволете да ви представя Констанца. — Ухили се злобно на тъпото изражение на Гундрам и си каза, че много скоро това щеше да се промени. — Младата дама се познава с дъщеря ви и ще ви съобщи интересни неща.

— С дъщеря ми? — попита смаяно Гундрам и Дьо Казевил беше на път да загуби свръхчовешкото си самообладание. Този безмозъчен кретен наистина не заслужаваше да го подкрепя. Но Гундрам беше воин, а Дьо Казевил нямаше никакво намерение да си цапа ръцете. Рицарите и войниците щяха да щурмуват разбойническото гнездо, а той щеше да свърши истинската работа.

— Вести от Изабела, княже — обясни с мек глас Дьо Казевил, сякаш говореше на вдетинен старец.

Гундрам изръмжа нещо неразбрано.

— Аз си мислех, че князът е много по-възрастен — пошепна развълнувано Констанца.

— Е, отдавна е минал най-добрите си години — отговори подигравателно Дьо Казевил. — Не се страхувай, и той е човек. — Обърна се към трона и продължи високо: — А сега, скъпа Констанца, разкажете на княза всичко, което разказахте на мен. За Мартин, за Изабела, за далечния замък…

Той се отдръпна назад и Констанца попита уплашено:

— Отивате ли си вече, господине?

— За съжаление — отговори с усмивка той. — Имам задължения. Князът ще ви възнагради. Нали, княже, сведенията си струват?

При споменаването на Мартин и Изабела, Гундрам се бе изправил и лицето му изразяваше пълно смайване. Опита се да се усмихне, но се получи само крива гримаса. За късмет Констанца не го видя.

— Да, разбира се, че ще я възнаградя — отговори бързо той и впи поглед в апетитното момиче.

— Моля ви, княже, не бъдете груб с младата дама. Мартин е измамил доверието й и бедното момиче е много уплашено. Но пред мен изля сърцето си и се надявам да каже същото и на вас.

Той хвърли на Гундрам подигравателен поглед, в който вложи цялото си пренебрежение, и тихо излезе от залата.