Джуд Деверо
Никол (21)

Глава двадесет и първа

Джени едва не получи удар, като видя Ейръндел хол. На покрива на верандата зееше дупка и цялата веранда бе наводнена. Вратата на къщата беше полуотворена — персийската пътека беше прогизнала по краищата. Джени влезе и се опита да затвори външната врата, но от влагата дървото се бе раздуло и тя остана да зее. Нави мократа пътека по-далеч от влагата и погледна с ужас издутите дъски на пода около нея. Тук плачеше за ново дюшеме!

Със стиснати устни се огледана около. Влагата бе обхванала всичко, миришеше на мухъл. Господи! Джени затвори очи и помоли мислено майката на Клей за прошка. Завтече се към библиотеката.

Отвори вратата, без да почука. Веднага забеляза, че тук поне нищо не е променено. Но и не беше чистено! Остана няколко секунди в рамката на вратата, докато очите й свикнаха с царящия вътре полумрак.

— Сигурно съм умрял и съм на небето! — Гласът беше тих, думите малко провлечени. — Моята красавица Джени с панталони! Да не създаваш някаква нова мода?

Джени отиде до писалището, запали лампата и завъртя пламъка високо. Стъписа се, когато видя Клей. Очите му зачервени, брадясал и мръсен. Приличаше на човек, който не се е мил от седмици.

— Джени, момичето ми! Би ли ми подала… моля те, това шишенце от писалището…

Джени се взираше в него по-скоро ужасено, отколкото с упрек.

— Ти откога не си ял?

— Ял? Защо да съм ял? Тук няма нищо за ядене… Ти не знаеш ли, драга, че моята скъпа съпруга излапва всичко? Ял… Защо трябва да съм ял… — Той се опита да стане, но му се видя трудно и се отказа.

Джени се спусна да му помогне.

— Вониш!

— Много благодаря, мила моя! Такова мило нещо отдавна никой не ми е казвал…

Помогна му да се изправи. Той залитна, но успя да се задържи на краката си.

— Искам сега да дойдеш с мене.

— Естествено! Ще те последвам, където пожелаеш.

— Ще излезем малко навън, на дъжда може да поизтрезнееш, а и положително ще станеш по-чист. След това отиваме в кухнята.

— О, дадено — каза Клей. — Кухнята. Любимото място на жена ми. Горката Маги сега се трепе повече, отколкото когато готвеше за цяла армия. Ти разбра ли всъщност, че всички избягаха?

Джени леко го крепеше докато вървяха към страничната врата.

— Зная. Зная дори, че това твоето е най-отвратителният случай на самосъжаление, който съм виждала!

Навън дъждът ги заплиска безжалостно. Джени наведе глава, за да предпази лицето си. На Клей дъждът не правеше никакво впечатление.

В кухнята Джени раздуха жарта и нареди отгоре дървени въглища. Сложи тенджера с вода и направи кафе. Кухнята приличаше на склад за вехтории. Да не повярва човек, че едно време всичко блестеше от чистота. Сега беше запуснато, сякаш никой отдавна не влиза тук.

Джени настани Клей на един стол и хукна да търси Маги. Знаеше, че ще й трябва помощ, ако иска да изправи Клей на крака.

Час по-късно Маги и Джени продължаваха да правят черно кафе, бъркаха яйца, обръщаха филии. Маги не преставаше да мърмори.

— Това не е вече щастлив дом. Тази жена… пъха си носа във всичко. Тази жена… да й се кланяме и да й целуваме краката… — Маги млъкна и погледна остро Клей. — В началото й се смеехме. Но после какво не беше… Дори храната на работниците намали. Хората започнаха да бягат. Сигурно разбираха, че Клей няма да се поправи. Имали са… право.

Клей като че ли поизтрезня.

— Джени не се интересува от нашите проблеми, Маги! Хората, които живеят в рая, не искат да слушат за пъкъла!

— Този пъкъл ти сам си го избра… — започна Маги, явно готова да си каже приказката, която бе научила вече наизуст.

Джени сложи предупредително ръка на рамото й да млъкне.

— Клей — каза тя спокойно, — изтрезня ли достатъчно, за да чуеш какво ще ти кажа?

Той вдигна очи от чинията с пържени яйца. Очите му бяха хлътнали, устните му — стиснати, една твърда черта, с още по-твърди, сковани ъгълчета. Изглеждаше по-възрастен, отколкото го помнеше Джени.

— Казвай, каквото имаш да казваш! — промълви глухо той.

— Знаеш ли какво ще докара този дъжд? Какво може да стане?

Смръщи чело, бутна настрани чинията си. Джени го натисна да седне на мястото си. Той се подчини и продължи да яде.

— Може да съм пиян, но пак не мога да забравя всичко, което ме сполетя… Май ще е по-точно да кажа, всичко, което сам надробих. Зная. Зная какво може да причини този дъжд. Но не мислиш ли, че това е твърде подходящ край? Жена ми се скъса да прави дивотии, за да заграби плантацията, а сега, гледай ти, как и двамата ще я загубим…

— И си готов да го допуснеш?! — обърна се Джени като фурия. — Онзи Клей, когото аз зная, винаги се е борил. Пред очите си ми, когато три дена се борихте с Джеймс с онзи пожар.

— О, да, Джеймс — каза Клей тихо. — Тогава сърцето ми беше в тази работа.

— Виж какво — започна Джени яростно, — на себе си може да си безразличен, но на други хора не си! Ей в този момент Уесли и Никол се трепят навън в дъжда и се опитват да отронят няколко морена от земята на Никол, за да спасят твоята реколта! А ти седиш тук и се въргаляш в егоистичната си гордост! — Джени усети, че чак пръски й излизаха от устата.

— Гордост? Нямам вече гордост аз… Свърши се, оставих я в една малка пещера.

— Стига вече! — изкрещя Джени. — Престани да мислиш само за себе си. Чуй какво ти говоря? Разбира ли поне една дума от онова, което ти казах? Уес каза на Никол, че реката може да те залее и тя измисли как да спасят реколтата. Твоята!

— Не могат нищо да спасят! Единственото спасение е да спре да вали! Или си въобразяват, че могат да заприщят реката с бараж?

— Не да заприщят, а да я пуснат да тече край твоите полета.

— Какви ги приказваш?

Маги приседна до Клей.

— Как иска Никол да спаси посевите на Клей?

Сега вече Джени имаше най-сетне аудитория!

— Нали знаеш острия завой на реката веднага след мелницата? — Тя не дочака отговор: — Е, Никол мисли дали не може там да се прокопае, може пък реката да потече по-лесно надолу и няма да наводни падината с твоя тютюн.

Клей се изпъна в стола, втренчил очи в нея. Разбираше много добре какво казва Джени. Забавената в серпантината вода трябваше да се освободи — тя си търсеше широко корито, да потече… Мина доста време, преди Клей да проговори.

— Тя ще загуби няколко моргена най-малко, ако реката потече нататък.

— И Уес това рече. — Джени наля и на двамата по още една чаша кафе. — Опита се да я разубеди, но тя каза… — Тя млъкна и погледна Клей. — Тя каза, че ти имаш нужда от някой, който ти вярва… Та да си сигурен, че някой мисли за тебе. Това е.

Клей скочи от стола и застана до прозореца. Навън не валеше, а плискаше, не се виждаше нищо, освен една сива, движеща се водна маса. Никол. Почти цяла година той пи, за да не мисли и да не чувства. Ето че не помогна. Секунда нямаше, все едно дали беше пиян или трезвен, да не мисли за нея… И колкото повече мислеше, толкова повече пиеше.

Джени е права. Потънал е в самосъжаление. Цял живот бе имал чувството, че държи всичко в ръцете си. Но не излезе така. Родителите му си отидоха, след тях изчезнаха Бет и Джеймс. Мислил бе, че иска Бианка… Бе твърде късно, когато разбра, че обича Никол. Нарани я, засегна я толкова много, че тя никога повече не би му се доверила…

Дъждът се изливаше по прозореца. Някъде навън, в студения порой тя работеше за него. Жертваше от земята си, от добивите си… Бе хвърлила хората си, за които отговаряше… Какво каза Джени? Да му покаже, че някой мисли за него.

Той бавно се обърна към Джени.

— Ето какво. Имам само шест души в плантацията. Ще дойдем. — Клей се запъти към вратата, но бързо се обърна към Маги. — Ще ни трябва храна. Виж какво имаш.

— Разбира се, сър! — Маги мигаше, опитвайки се напразно да скрие сълзите си.

Двете жени гледаха втренчено вратата, която Клей хлопна след себе си.

— Това сладко момиче май още го обича, а? — попита Маги.

— Не е преставала нито за миг да го обича, макар че той направи всичко възможно да я отблъсне. Мене ако питат, никой мъж не е достатъчно добър за нея!

— А този французин, с когото живеела? — попита Маги враждебно.

— Господи, Маги, ти не знаеш какво говориш!

— Е, сега ще имаме няколко часа време да ми разкажеш — каза Маги. Бързо започна да разпределя в няколко чувала продукти. Щяха да ги занесат в мелницата и там да сготвят. В тоя дъжд по-трудно ще пренесат готови ястия.

— Мога да ти разказвам цяла година, само да ни спори работата.

 

 

Дъждът шибаше така силно, че Клей едва прекара хората си през реката. Тя бе станала враждебна — заплашваше да отнесе лодката ведно с бреговете. Нивото й се бе покачило толкова много, че липсваха цели редове от тютюните на Клей. Когато стигнаха на отсрещния бряг, мъжете бързо разтовариха лопатите и тръгнаха към хълма с наведени глави, криейки се под широките периферии на шапките си. Стигнаха до хората на Никол и веднага започнаха работа. Сега ставаше дума за Клей, човека, комуто бяха безрезервно предани.

Клей заби лопатата в мократа земя. Не бива сега да мисли за това, че всъщност помага на Никол да пожертва земята си… Разбира се, че е важно да спаси тютюна! Трябва да го спаси!

Работеше като бесен. Бързо и методично. Беше се задълбочил толкова в работата, че не усети ръката, сложена на рамото му. Обърна се. Пред него стоеше Никол.

Сякаш гръм го удари, като я видя. Сам-сами всред природната стихия! И двамата с широкополи шапки, и двамата с лица, облени от дъжда.

— Ето! — извика тя, надвиквайки се с плясъка на дъжда. — Кафе! — Държеше чаша кафе, като я пазеше с другата ръка от водните пръски. Той взе чашата, изпи я, без да каже дума. Тя пое празната чаша и го остави.

Загледа се след нея — как едва изважда краката си от лепкавата глина. Почти изгубена в тези мъжки дрехи и големите си ботуши. Наоколо бе залятото жито, набито в глината. Нейното жито.

За първи път той вдигна очи и се огледа. Петнадесет мъже — видя между тях Айзък и Уес. Отляво беше парчето земя, което искаха да отсекат. Пшеницата бе полегнала от поройния дъжд, но земята тук бе стръмна и водата се оттичаше. Наблизо се издигаше каменен зид. О, той бе наблюдавал как Никол и Айзък правеха тези тераси. При всеки камък, който тя повдигаше, той отпиваше по глътка от онова проклето шише. Сега целият този труд отиваше по дяволите — хвърляха го на реката, като че ли нямаше никаква стойност!

Клей заби отново лопатата и започна да дълбае още по-ядно.

Оскъдната светлина на деня, която се процеждаше през дъждовните облаци започна да чезне. Никол отново дойде при него и му обясни с жестове, че е време да прекъсва и да се нахрани. Клей само поклати глава и продължи да копае.

Падна нощ, а хората не преставаха да работят. При този дъжд бе невъзможно да се палят фенери — копаеха така, наслука, полузрящо, очите им бяха посвикнали с тъмното. Уесли следеше хората да копаят в направените от него очертания.

На зазоряване Уес дойде при Клей и му направи знак да го последва. Мъжете мръзнеха, изтощени от работа, едва изправяха подгизналите си гърбове. Дъждът ги шибаше с камшиците си, но те не си позволяваха да отдъхнат дори за миг.

Клей отиде с Уес до другия край на рова, там трябваше да отворят пътя на реката. Бяха съвсем близо до нея. След час може би ще знаят дали не са работили напразно. Дано реката не приеме жертвата на Никол — помисли си внезапно Клей. — Дано си остане в старото русло, изобщо да не навлезе в новия канал…

Уес погледна Клей въпросително. Явно искаше да обмислят устието на канала. Дъждът плискаше и заглушаваше всичко, тук думи не биха помогнали. Клей посочи към наноса, където реката сама затваряше пътя си. Двамата се заеха да копаят там.

Небето на изток светлееше. Сега вече мъжете можеха да видят какво е свършено през нощта. Оставаха не повече от два метра, за да завършат дълбокия прорез.

Уес и Клейтън размениха погледи над главата на Никол. Тя се бе навела над лопатата и продължаваше да работи. След броени минути щеше да се разбере дали сметките й ще излязат верни.

Отговорът дойде внезапно. Жадна за повече пространство, реката не изчака да й разчистят тези два метра. Водата рукна едновременно от две страни в канала, разкашканата пръст просто се разтваряше под напора на водата и се превръщаше в рядка каша. Хората едва се изкатериха на здрава почва. Клей подхвана Никол през кръста и я премести като шахматна фигурка на по-сигурно място.

Мъжете стояха с лопата в ръце и гледаха като омагьосани водата, която жадно поглъщаше късове земя и житни стръкове. Буците се откъртваха бързо, на тъмни, широки ивици и водата ги отнасяше на тежки талази.

— Хей! Гледайте! — изкрещя Уес, за да надвика бученето на водите.

Всички погледаха отвъд реката, където сочеше той. Бяха толкова впечатлени от могъщия порой и свличащите се като меко тесто буци пръст, че дори не бяха погледнали към тютюневите ниви отсреща. Реката се бе втурнала насам и безмилостно грабеше, разчистваше пътя си. Нивото на водата при тютюна бе намаляло. Дори се бяха показали последните редове, смазани и набити в калта.

— Ура! — извика Никол първа.

Изведнъж сякаш забравиха изтощението. Бяха работили цяла нощ, без прекъсване, но имаше защо — успяха! Ликуването надвиваше умората. Мъжете крещяха и скачаха като деца, вдигнали високо лопатите си. Айзък и Люк се завъртяха в някакъв смешен танц на победата.

Клей гледаше Никол, широко усмихнат.

— Ти успя! — извика той. — Моята хубава, невероятна жена!

Той я прегърна и зацелува жадно. За миг Никол забрави и време, и място, забрави всичко, което ги разделяше. Отвръщаше на целувките му с цялата си страст.

— Хей! — Уесли почука Клей по рамото. В очите му трепна предупреждение. Хората ги наблюдаваха, зяпнали от любопитство.

Никол вдигна очи към Клей. Усети как горещите й сълзи се смесват с неумолимите струи на студения дъжд.

Той неохотно я остави на земята и бързо се дръпна от нея, като от огън, който заплашваше да го изпепели. Но от очите й не можеше да се откъсне, а те неумолимо задаваха палещите си въпроси.

— А сега да похапнем! — извика Уес. — Предполагам, че жените здраво са се погрижили. Такъв глад ме гони, че мога сам да изям всичко.

Никол потръпна и неохотно се откъсна от Клей. Чувстваше се изпълнена със сили, жизнена и преодоляваща.

— Щом като Маги е тук, ще има предостатъчно за всички.

Бяха наредели импровизирана трапеза от стойките за чувалите.

Имаше толкова храна, че и сто души биха могли да се наядат до насита. Самуни топъл хляб — ароматни и зачервени, само тяхната сладка миризма бе достатъчна, за да се отпуснат и развеселят. И масло. И рагу от речни костенурки. Раци, стриди… Бекон и пуешко месо, печени патици. Маги бе надминала себе си, като че ли празнуваха голям празник. Имаше осем вида пастети, не по-малко плата със зеленчуци, различни сладкиши, вино, бира, та дори мляко и чай.

Никол избяга от Клейтън. Взе чинията си и седна в сянката на воденичните камъни. Бе я нарекъл своя жена, а и така се чувстваше там, в онзи момент. Като негова жена… Толкова далеч бе времето, когато имаше право да се нарича така! А и тогава винаги се бе страхувала, че е временно, че всъщност няма право на това. Само през кратките дни у Бейкъсови тя се бе чувствала истински негова…

— Умори ли се?

Тя вдигна лице. Клей бе свалил мократа си риза, около врата бе метнал кърпа. Изглеждаше самотен и уязвим. Никол жадуваше да протегне ръце, да го прегърне и да го утеши.

— Нали нямаш нищо против да седна до тебе?

Тя поклати мълчаливо глава. Тук бяха почти скрити от погледите на останалите.

— Защо не ядеш? — попита той тихо и кимна към пълната й чиния. — Не се движиш достатъчно и нямаш апетит? — Той й намигна.

Никол направи опит да се усмихне, но неговата близост я объркваше. Клей взе парченце шунка от чинията й и го изяде.

— Маги и Джени са надминали себе си.

— Първо, разполагаха с твоите запаси. Беше мило от твоя страна.

Очите му потъмняха.

— Толкова ли сме чужди един на друг, та сме забравили и да разговаряме помежду си?! Не заслужавам това, което ти направи днес за мен. Не, не! — Тя искаше да го прекъсне. — Остави ме да продължа. Джени ме обвини, че не правя нищо друго, освен да се оплаквам. Възможно е да има право. През цялото това време аз се вайках, че нямам вина за всичко, което ме сполетя. През тази нощ обаче разбрах всъщност, че животът ни е такъв, какъвто ние си го направим. Ти каза веднъж, че не мога да взема решение. И беше права. Искаше ми се да имам всичко, чаках да ми бъде подарено, трябваше само хубавичко да се помоля. Бях твърде слаб, за да мога да се откажа доброволно от нещо…

Тя сложи ръка на рамото му.

— Ти не си слаб.

— Мисля, че не ме познаваш. Също както и аз не съм се познавал. Извърших толкова грешки, но… — Той не можа да довърши изречението. Гласът му се скъса. — Но ти ми даде отново надежда. Точно това бях загубил, надеждата. — Клей сложи ръка върху нейната. — Обещавам ти, че никога повече няма да те разочаровам… През целия си живот.

Той погледна ръката й и погали всяко пръстче.

— Не съм мислил, че е възможно, но аз наистина сега те обичам повече, отколкото преди.

Буца заседна в гърлото й, не можеше да продума. Клей я погледа в очите.

— Не може да се изрази с думи това, което изпитвам към тебе. Нито пък имам думи да ти благодаря за всичко, което направи за мене. — Рязко спря, като че се задави. — Сбогом! — прошепна той и стана, преди да е успяла да каже нещо.

С бързи крачки излезе от мелницата както си беше без риза, без да погледне хората, които му подвикваха нещо…

Дъждът се сипеше ситен и студен. В светлината на утрото той видя как всичко се е променило — там, където преди нивите на Никол се спускаха плавно към реката, се бе получила отвесна стена. Реката течеше по-спокойно — огромно животно, което бе погълнало тлъстата си плячка и сега преживяше.

До малкия пристан нямаше път. Клей трябваше да гребе сега през една много по-широка река, за да стигне до своя мостик.

Тръгна бавно към къщата Ейръндел хол. Струваше му се, че се събужда от мъчителен сън. Сън, продължил цяла година… Чак сега видя на какво е заприличала къщата. С намръщено лице прескочи локвата до вратата.

Бианка стоеше в подножието на стълбата. Беше облечена в широка бухнала утринна роба от бледосиня коприна. Под нея се виждаше розова сатенена рокля. Яката, маншетите и подгъва на робата бяха украсени с широк бордюр от многоцветни пера.

— О, ето те! Не си се прибирал цяла нощ!

— Да не би да ти липсвах?

Начинът, по който Бианка го изгледа, беше красноречив отговор на саркастичния му въпрос.

— Къде е прислугата? Изчезнали са. Закуската…

— Аз пък си мислех, че си се разтревожила за мене. Цялата тревога била заради кухнята на Маги.

— И все пак очаквам да ми отговориш! Защо днес няма закуска?

— В момента закуската се сервира оттатък реката, в мелницата на Никол.

— Никол?! Тази мръсница! Ето къде си бил. Трябваше да се сетя, че не можеш да живееш без твоите примитивни нагони… И какво съчини тази мръсница сега, за да те примами? Може би ти е разказала нещичко за мене?

Клей извърна лице отвратен и мина край нея по стълбата.

— Твоето име не се спомена, слава богу!

— О, значи поне това е научила — отвърна Бианка хапливо. — Достатъчно хитра е, за да разбере, че ми е абсолютно ясно какво представлява, виждам я като на длан! Само вие, останалите, сте толкова слепи, че не разбрахте каква алчна и фалшива интригантка е тя!

Клей изфуча и взе наведнъж четири стъпала надолу. Хвана я за яката от пера и я блъсна грубо в стената.

— Негодница! Ти нямаш право да произнасяш името й! Какво добро си сторила ти през живота си, да си помогнала някому? Иска ти се и тя да е като тебе. Но тази нощ Никол пожертва имота си, за да спаси моя! Да, точно така! Цялата нощ прекарах при нея. Заедно с нея, и, слава на бога, с още мнозина добри хора, които знаят що е приятелство и великодушие, прокопахме канал, за да спасим тютюна!

Беше побеснял. Отново я блъсна в стената.

— Достатъчно дълго смука кръвта ми! Отсега нататък аз ще определям какво да става в тази плантация, а не ти!

Бианка не можеше да си поеме въздух. Здравата му хватка бе изтласкала въздуха от дробовете й. Огледа се паникьосано.

— Няма да идеш при нея! — изпухтя тя — Аз съм твоя съпруга! Тази плантация е моя!

— Съпруга! — изсмя се той. — Вярно е. Точно това заслужавах, сам си го направих! — Той я пусна и отстъпи крачка назад. — Погледни се, за бога, на какво приличаш! Та ти самата вече не можеш да се търпиш!

Той се обърна и тръгна обратно към стаята си. Влезе, блъсна с все сила вратата, хвърли се на леглото и моментално заспа.

Бианка стоеше неподвижно като мраморна статуя. Какво й каза този човек? Какво иска да каже с това, че тя самата не може да се търпи? Каза го на нея, потомката на старо, почитано английско семейство… Та тя се гордее със себе си!

Запъти се към кухнята. Нямаше понятие от готвене, най-много да обърка брашното със солта, или солта със захарта… Но беше гладна. Трябваше да потърси нещо за ядене. Кухнята бе сякаш оплячкосана.

Излезе в градината. В единия й край имаше малка беседка, скрита между две огромни магнолии. Бианка се отпусна тежко на възглавниците, усети, че са мокри, но реши, че няма смисъл да става — скъпата й рокля бе развалена. По лицето й потекоха сълзи, докато ръката с нервно пощипване оправяше перцата около врата.

— Преча ли? — Гласът бе тих, със силен чужд акцент.

Бианка вдигна глава.

— Жерар!

— Плакали сте — каза той, изпълнен със състрадание. Понечи да седне до нея, но забеляза, че възглавниците са мокри. Махна една от тях, сложи я на перилата на беседката, извади кърпичка от джоба си и обърса дървената скамейка. — Разкажете ми! Моля ви! Кой ви наскърби? Струва ми се, че имате нужда от един истински приятел.

Бианка скри лице в ръцете си.

— Приятел! Аз нямам приятели! — Тя подсмръкна. — Всички в тази страна ме мразят. А днес той ми каза, че аз…

Жерар се наведе и погали косата й.

— Нима не разбирате, че той нарочно ви оскърбява? Той се интересува само от Никол. Разбира се, че ще направи всичко, само и само да я има. Той би ви пропъдил от къщата, за да може да си върне Никол.

Бианка го погледна с големите си, зачервени от плач очи.

— Няма да си я върне. Той е женен за мене.

Жерар й се усмихна така, сякаш имаше срещу себе си малко дете.

— Какво простодушно създание сте! Толкова сте сладка, толкова крехка, толкова наивна! Той каза ли ви къде прекара миналата нощ?

Тя махна с ръка.

— Каза ми нещо за наводнението и че Никол спасила земята му…

— Естествено, че ще я спаси. Нали си точи зъбите за тази земя! Преструва се, че прави голяма жертва, а фактически само насочва реката така, че да трупа наноси на отсрещния бряг, където са вашите земи. Един ден тя иска да докопа тази земя, стига намеренията й да се осъществят.

— Но какво може да направи? Има свидетели, че моят брак с Клей е напълно законен. Такъв брак вече не може да се разтрогне.

Жерар потупа леко ръката й.

— О, вие сте истинска дама! Вие дори не можете да си представите колко коварни са тези двама души! Вие ми разказахте за номерата, които сте им изиграли, но трябва да ви кажа, че вашите номера са безобидна шега, с тях вие никому не сте навредили. Нали дори отвличането сте организирали така, че никой да не пострада? Но техните планове съвсем не са невинни. Нито почтени.

— Какво — хлъцна Бианка, — какво имате предвид? Нима развод?

Жерар помълча и заговори сериозно и угрижено.

— Де да беше само развод. Боя се, че те замислят нещо много по-страшно. Те замислят… убийство.

Бианка остана със зяпнала уста. В първия момент изобщо не съобрази кой трябва да бъде убит. Често си беше представяла колко хубаво ще е Никол да се подхлъзне от някоя скала, например. Ако Никол умре, животът на Бианка ще стане много по-лесен. Но тя не виждаше причина Клей да реши да убива Никол… Съвсем бавно тя проумя думите на Жерар.

— Мене? — прошепна тя. — Те искат да ме убият?!

Жерар стисна горещо ръката й в шепата си и примижа предано:

— Боя се, че съм не по-малко наивен от вас. Трябваше ми много време, докато разбера какво всъщност се върши. Все не можех да проумея как така Никол жертва доброволно част от земята си и я хвърля, така да се каже, в реката. Но разбрах, че тя е ръководена от скрити подбуди. Чак днес прозрях истината. Никол го прави, за да притури още земя към плантацията, която се готви да си върне.

— Да, но… убийство?! — прошепна Бианка, обхваната от паника. — Не е възможно тя да иска такова нещо!

— Нека да се разберем! Опитвал ли се е Армстронг да ви удари някога? Бил ли е груб е вас?

— Тази сутрин — кимна Бианка оживено. — Блъсна ме в стената. Просто не можех дъх да си поема.

— Ето, виждате ли? Този човек е злодей. Започва да губи контрол върху себе си и скоро силата му ще се превърне в насилие. Помнете ми думата! Няма да мине много време и току-виж сте се спънали в тънка, невидима за окото жица, опъната на най-горното стъпало. Тръгвате да слизате, спъвате се и падате.

— Господи! — изпъшка Бианка с ръка на гърлото си.

— В това време, естествено, мистър Армстронг ще бъде някъде далеч от къщата. Като се върне само леко ще изтегли жицата и ще се престори на неутешим вдовец, докато вие, моя мила, ще лежите бездиханна в ковчега.

Бианка се втрещи от ужас.

— Аз няма… Няма да го допусна. Аз няма да му позволя!

— Да, вие трябва да бъдете много предпазлива. Заради вас, но и заради мене…

— Заради вас?

Жерар вдигна ръката й и я задържа в двете си длани.

— Ще ме сметнете за недодялан, може би, не бих искат да мислите, че съм нетактичен… Не, не мога да ви го кажа!

— Моля ви! Нали казахте, че сме приятели? Можете спокойно да ми доверите мислите си.

Той погледна към земята, но реши, че там е много мокро, за да падне на колене. Ще си съсипе копринените чорапи.

— Обичам те! — каза той страстно. — Но как бих могъл да очаквам от тебе да ми повярваш? Видели сме се само веднъж. Ала от онзи момент аз не мога да мисля вече за нищо друго. Ти ме преследваш дори в сънищата ми. Всяка моя мисъл е за тебе. Моля те, умолявам те, не ми се смей…

Бианка го гледаше смаяна. Никой мъж досега не й се бе изповядал в безсмъртна любов. Вярно е, в Англия Клей я бе молил за ръката й, но го беше направил някак странно, по-скоро разсеяно и сдържано, като че ли мислеше за нещо друго.

Ала Жерар я гледаше с такъв поглед, че чак дишането й се ускори. Този човек действително я обича, това се вижда. След първата им среща бе мислила често за него, но само с едно приятно чувство, колко мил и състрадателен е този човек. А сега го видя в нова светлина. Та тя би могла да обича този мъж! Да, човек с такива фини обноски би бил по волята й…

— Как бих могла да ти се подигравам! — отвърна искрено тя.

Жерар се усмихна.

— Ще мога ли да се надявам, че ще отвърнеш поне мъничко на любовта ми? Не искам повече от тебе, само да мога да те виждам понякога…

— Естествено! — възкликна Бианка, все още объркана и развълнувана от неговото признание.

Той стана и оправи вратовръзката си.

— Сега аз трябва да вървя. Искам да ми обещаеш, че ще бъдеш изключително внимателна. Ако ти се случи нещо, дори един косъм да падне от тази скъпа главица, това ще сломи сърцето ми. — Французинът й се усмихна пленително. Изведнъж подскочи — сети се за нещо, което беше оставил на перилата на беседката. — Как щях да забравя! Би ли приела този дребен подарък в знак на уважението ми към теб? — Той й подаде кутия с пет паунда френски пралини. Получил ги бе от щерката на един фермер в знак на благодарност, че й бе продал една от роклите на Никол.

Бианка буквално издърпа кутията от ръцете му.

— Благодаря! И без това… днес нищо не съм хапнала… — Тя трескаво развърза панделката и я хвърли на земята. Отвори капака и започна да рови грациозно с пръстчета.

Преди Жерар да се усети, тя вече беше изяла няколко бонбона. Бианка го погледна малко притеснено, с пълна уста.

— Какво ли ще си помислиш за мене!?

— Какво мога да си помисля, освен че те обичам — каза с дълбок глас Жерар, след като се бе посъвзел от смайването си. — Не зная само дали разбираш, че те обичам именно такава, каквато си. Не искам, не изисквам никакви промени! Ти си жена, красива, пищна жена! Не мога да понасям тези ръбати момичета. Обичам те такава, каквато си.

Бианка го погледна с възторжени очи, така, както бе гледала преди това бонбоните. Жерар се усмихна.

— Ще се срещнем ли пак? Искаш ли след три дни? Пак ще ти донеса изненада.

— О, да! — въздъхна тя. — Ще бъде чудесно.

Той се поклони рязко, с чупка в кръста, взе ръката й и я целуна. Забеляза с какви жадни очи тя погледна отново към пралините. Той се усмихна под мустак и тръгна към мелницата.

 

 

Три дена по-късно Жерар седеше срещу Бианка в един отдалечен край на плантацията Армстронг. Между тях на земята лежаха остатъците от истински пир. Първоначално Джени бе отказала да му прави кошница за пикник. Едва когато се намеси Никол, Джени се подчини и изпълни нарежданията му. Отвратителна жена!

— Сега се опитва да ме умори от глад — продължаваше Бианка, и посегна машинално към бадемовите сладки. — На закуска ми бяха поднесени само две яйце на очи и три филийки бял хляб. Направо ми забрани да поръчам нови дрехи. Мисли си, че имам какво да облека! Тези тъпи американци изобщо не разбират от шев. Няма една дреха да не е разпрана по шевовете.

Жерар наблюдаваше с неподправен интерес какви количества храна поглъща нервно Бианка. Започна дори да се чуди ще стигне ли онова, което е донесъл.

— Кажи ми — попита я той тихо, — достатъчно ли си бдителна за себе си през последно време? Да си усетила някаква опасност?

Този въпрос бе достатъчен, за да накара Бианка да остави най-сетне вилицата. Тя скри лице в ръцете си:

— Той ме мрази! Навсякъде се сблъсквам с омразата му. Страшно се е променил след онова наводнение. Не разбирам само защо не ми позволява поне да се нахраня! Сам е наредил на някакви жени да изчистят къщата. Опитвам се да им дам указания, но те изобщо не ме слушат. Като че не съм аз господарката на този дом!

Жерар бавно развиваше от хартията малка паста с шоколадова глазура. Докосна нежно ръката й и подаде пастата. Очите й просияха, окъпани в сълзи. Тя с благодарност пое сладкиша.

— Ако плантацията принадлежеше на нас двамата, всичко би било съвсем различно.

— На нас? Как би могла да бъде на нас? — Тя направи усилие да глътне голямата хапка, вперила очи в ръцете на Жерар, който развиваше нова хартийка.

— Когато Армстронг умре, ти ще наследиш плантацията.

— Уф, той! Той е як като собствените си мулета. По едно време мислех, че ще умре от пиене, но сега вече не пие нито капчица алкохол.

— Знаят ли това и други хора? Защото цял свят знае, че от година, та дори и от повече, няма ден той да е трезвен. Какво би станало, ако… Може да претърпи нещастен случай… в нетрезво състояние…

Бианка се облегна назад, вперила поглед в останките от сития обед. Не бе останало много, но и при най-добра воля не би могла да хапне нито залъче повече.

— Нали ти казах, той вече не пие — каза тя разсеяно.

Жерар изскърца със зъби. Каква глупава гъска!

— Смяташ ли, че ще можем да се срещнем поне още веднъж, за последен път?

Бианка вдигна глава и го погледна изненадано:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Клейтън Армстронг е опасен тип. Подмамил те е с фалшиви обещания да дойдеш тук. И защо, всъщност? За да се подиграе с теб и да те малтретира.

— Така е — прошепна Бианка. — Така е.

— На този свят няма справедливост, Бианка! Ти си негова съпруга, а се отнася с теб като с някакъв боклук. За бога, та той дори не ти дава да ядеш!

Бианка го гледаше смутено.

— Така е. Вярно е. Но какво мога да сторя?

— Да се отървеш от него! — Той се усмихна чаровно, когато срещна ужасения й поглед. — Да, да! Точно това искам да кажа. — Жерар се наведе над мръсните съдове от обяда и сграбчи страстно ръката й. — Ти имаш пълно право да го направиш! Ти самата си толкова незлобива, че дори не можеш да проумееш за какво става дума. Или ти, или той! Мислиш ли, че човек като Клейтън Армстронг би се спрял пред убийство?

Бианка го гледаше зашеметена.

— Та помисли само! Нима има друг изход? Той иска да живее с Никол, а пък е женен за тебе. Молил ли те е досега за развод?

Тя поклати отчаяно глава.

— Ще видиш, че ще го направи. Но ти готова ли си да му дадеш развод?

Тя отново поклати глава.

— Е, ясно! Той ще търси други начини да се отърве от една нежелана жена.

— О, не — прошепна Бианка. — Не ти вярвам! — Тя се опита да се надигне, но бързо се отказа, храната й още не се беше смляла.

Жерар стана, заби тънки крачета в земята, и й подаде и двете си ръце, за да я изправи.

— Помисли си по това — каза той, когато тя застана пред него. — Въпросът е на живот и смърт. Сега се решава кой от вас ще остане жив, ти или той.

Бианка го гледаше умолително:

— Аз трябва да си вървя… — Свят й се виеше от страхотиите, които Жерар умело бе вкарал в главата й.

Вървеше съвсем бавно към къщи. Преди да влезе в хола, несъзнателно погледна зад вратата, дали не се е скрил някой. И не пропусна да се спре на горното стъпало — коленичи и пипна дали не е опъната жица, та да се препъне, когато слиза.

 

 

Само седмица по-късно Клей за първи път заговори с нея за развод. Бианка се чувстваше слаба и изтощена, не можеше да спи. А и след онзи пикник с Жерар почти не бе яла като хората. Клей се бе разпоредил Бианка да бъде подложена на най-строга диета. Всъщност може би и затова не можеше да спи. Сънуваше как Клей се е надвесил над нея с нож в ръка, как й шепти злокобно, че едни от тях двамата трябва да умре…

Когато той заговори за развод, сякаш всичките й кошмари се превърнаха в действителност. Седяха в утринната гостна. Клей се беше разпоредил да възстановят тук всичко така, както си е било. Като че искаше да заличи всички следи от нейното присъствие в този дом.

— Какво бихме могли да си дадем още един на друг? — каза Клей. — Убеден съм, че и ти държиш на мене толкова малко, колкото и аз на тебе.

Бианка само клатеше упорито глава.

— Всичко ми е ясно. Ти искаш Никол. Искаш да ме изхвърлиш, ако ще и под дъжда, само и само да заживееш с нея. Това вие двамата сте го замислили от самото начало…

— Безсмислици! Това е най-голямата глупост, която съм чувал някога! — Клей правеше всичко възможно да се сдържа. — Нали ти фактически ме принуди да се оженя за тебе? — Той присви очи. — Ти ме излъга, че ще имаш дете от мене.

Бианка заби нокти в пълните си бузи.

Клей й обърна гръб и бързо отиде до прозореца. Научил го бе от самия Оливър Хаутърн. Съвсем наскоро. Хаутърн бе пострадал тежко от дъждовете, почти всичкия му труд бе отишъл по дяловите, две от децата му бяха умрели от тифус и бе довтасал при Клей, за да го изнудва. Побягна, като разбра, че няма никакво дете, че Бианка е пометнала.

— Ти ме мразиш — прошепна Бианка.

— Не, не те мразя. Това време отдавна мина. Просто не желая да сме обвързани повече един с друг. Ще ти изпращам пари. Ще се погрижа да можеш да водиш приличен живот.

— Ще се погрижиш, така ли? И как, ако мога да попитам? Толкова глупава ли ме мислиш? Зная, че каквото вземеш, веднага го влагаш обратно в плантацията. Ти само изглеждаш богат, защото имаш толкова много имот, но не е така! Как ще можеш хем да задържиш плантацията, хем да ми изпращаш парите, които ще са ми необходими да живея?

Той изръмжа. Очите му бяха почернели от гняв.

— Ти си не само глупачка, но и невъзможна егоистка! Нима не разбираш, че просто копнея да се освободя от тебе! Нима не забелязваш колко си ми противна? Че съм готов да продам плантацията дори, само и само да не виждам повече как лицето ти от ден на ден става все по-неприятно и по-тлъсто!?

Той отвори уста да каже още нещо. Но се овладя и бързо напусна стаята.

Бианка остана дълго неподвижна. Целият й разум отказваше да възприема онова, което Клейтън бе казал. По-добре да си мисли сега за Жерар. Колко хубаво би било да живее с него в Ейръндел хол! Тя ще бъде истинската господарка на големия дом, ще посреща гости, ще съставя менюто, всичко ще бъде по неин вкус, а той ще се занимава с външните работи, както подобава на един мъж. Ще се връща той вечер у дома, ще сядат на разкошно сложената маса в трапезарията. А след това, преди лягане, той ще целува ръката й…

Тя се озърна. Спомни си колко свежо бе подредила стаята. Сега всичко бе отново голо и скучно. Жерар никога не би я спирал, ако поиска да внесе своя нотка, да промени всичко поновому. Да, той я обича. Той го каза. Обича я такава, каквато е.

Тя стана бавно от кушетката. Знаеше, че непременно ще говори с него. Ще говори с човека, който я обича. Друг избор няма. Жерар се оказа прав. Клейтън възнамерява да се отърве от нея, независимо по какъв начин.