Хедър Кулман
Софи (11)

Глава 11

Маркизът се засмя и потупа сина си по гърба.

— Нямаш търпение да се запознаеш с бисера на стария Бръмбли, нали?

— Ъъъ… бисер ли? — измърмори Никълъс, като опитваше да откъсне поглед от жената долу на стълбите.

Но, уви, не успяваше. Въпреки решимостта и усилията не можеше да отвърне поглед от мястото, където Софи пълзеше на четири крака и изстъргваше гълъбовите курешки от парадното външно стълбище.

Баща му се засмя отново и щракна с пръсти пред лицето му.

— Попитах дали се притесняваш от предстоящата среща с момичето на Бръмбли?

— Да се притеснявам ли? Хммм… Гласът му изневери, когато Софи се протегна към долното стъпало и му предложи вълнуващата гледка на задните си части. И макар да си заповядваше да не обръща внимание, не можеше да остане равнодушен на начина, по който меката пола очертаваше контурите на хълбоците й.

Продължаваше да се взира в нея и да се презира за това. Софи започна да търка отново. Ох, по дяволите! Младият мъж стисна зъби и усети напрежение в едно особено чувствително място от своята анатомия. Тя бе започнала отново да върти задник в синхрон с движенията на ръцете.

— Питам ли? Защо те питам? — настоя търпеливо баща му.

Линдхърст го погледна неразбиращо.

— Ъъъ… да. Извинявай… ъъъ… стори ми се, че видях нещо в далечината.

Нов смях.

— И се чудиш защо те питам?

— Моля?

По дяволите! Как така погледът му се бе върнал отново към Софи?

Този път чу въздишка.

— Питам, защото стоиш тук вече четвърт час и се взираш към пътя като оглупял. Ооо…

В този момент предизвикателното момиче се изправи и се изви от кръста. В тези движения имаше нещо толкова чувствено, че Никълъс усети как телесната му температура се повиши с още един-два градуса.

Изруга наум усещането си; псувнята беше толкова грозна, че никога не я бе изричал на глас. Какво му ставаше, че да изпитва такова силно желание към жена, която презира? Та той беше принципен човек, за Бога, не от онези развратници, които се подчиняват единствено на нагона си. Нужно му беше нещо повече от симпатично лице и стройна фигура, за да се възбуди. Всъщност винаги бе трябвало най-малко да харесва дадена жена като човек, за да изпита сексуален интерес към нея.

Досега. Отново изруга наум.

Когато бе избрал наблюдаването като своя начин за наказание, последното, което очакваше да усети, бе сладострастие. Тревога — да. Самоосъзнаване — да. Болка, срам и смазващо усещане, че нещо не е наред — да. Всъщност именно очакването на тези емоции бе наклонило везните в полза на избраното наказание. Смяташе, че като бъде принуден да застане очи в очи със своите чувства, в крайна сметка ще ги превъзмогне. И може би точно и така щеше да стане, ако не се бе появило неочакваното и извратено сексуално желание.

— Колин? — Дланта се появи отново пред очите му и щракна с пръсти. — Слушаш ли ме, синко?

За жалост това стана едва след като Софи се бе навела и неволно му бе дала възможност да огледа добре деколтето й.

Никълъс изскърца със зъби и едва се удържа да не реагира на смущаващо увеличилото се напрежение в определена част на тялото му. Младият мъж отклони очи от изкусителния спектакъл и погледна баща си въпросително, както се надяваше.

Той го изгледа едновременно развеселено и раздразнено.

— Казах, че каретата няма да дойде преди да е изминал поне още един час. Човекът на Бръмбли вече пристигна с тази вест. Ти не чу ли?

Никълъс се усмихна пресилено и промърмори:

— Не, не съм чул.

Цялото му внимание обаче бе насочено към усмиряване на силното желание.

Господи, как мразеше възбудата си; мразеше я така страстно, че почти мечтаеше за импотентност. Мразеше начина, по който пулсираше и се увеличаваше неумолимо; мразеше я, задето го караше да се чувства като похотлив сатир. Но най-вече я мразеше, защото го принуждаваше да постави характера си под въпрос, да го види в неприятна нова светлина и да се пита дали пък всъщност е чак толкова прекрасен, колкото си бе мислил.

Как мечтаеше да изостави съзерцателното си отмъщение и да избяга. Но, разбира се, не можеше да го направи, колкото и мъчително да му бе да продължава. Ако постъпеше така, щеше да се признае за победен, а това нямаше да направи никога. Не и ако желаеше да възвърне гордостта си.

Въздъхна. Изпита съвсем слабо чувство на триумф, когато Софи седна във ведрото с вода и измокри както полата си, така и току-що почистените стълби.

Колкото и трудно да му се струваше това отмъщение, трябваше да признае, че то действа. Чрез него лишаваше госпожица Барингтън от достойнство и атакуваше именно високомерието й. Когато привършеше, тя щеше да се разпадне. И как можеше да бъде иначе? Щеше да бъде лишена от цялото си съдържание и нямаше да има какво да я държи. И тогава той щеше да е победител.

Тъкмо се запита мрачно дали е способен да осъществи тази задача, младият мъж осъзна, че баща му е престанал да говори и очевидно очакваше някакъв отговор.

— Да — измърмори той, като се надяваше, че не се е съгласил да направи нещо непосилно, като да придружи госпожица Мейхю до новата сладкарница в Ексетър.

— Точно това му казах и аз — засмя се баща му. — Рекох: „Виж, Рубен, единственият лек за коликите е да му се пусне кръв.“

Да се пусне кръв ли? Хмм. Никълъс присви очи, вперени разсеяно в несръчните опити на Софи да оправи забърканата от нея каша. Възможно ли бе настоящото му смущаващо състояние да не се дължеше на похотливост, а на кръвта му? Бе прекалил с брендито в продължение на цяла седмица, след като научи за удара, който му бе нанесла госпожица Барингтън. А както знаеше всеки джентълмен, това водеше неизбежно до неприятни последствия.

Последствия като тези, от които страдаше сега ли? Замисли се за момент и въздъхна отново. Може би. Но дори ако причината за проблема му бе в пиенето, дали пускането на кръв щеше да го разреши? Опитът му показваше, че само едно нещо можеше да облекчи неговото заболяване: жена. За нещастие в момента не разполагаше с такава. Беше се разделил с любовницата си от уважение към Софи в деня, в който бе решил да я ухажва. И тъй като избягваше случайните връзки…

— О? Значи смяташ, че идеята е добра?

Изумлението в гласа на маркиза, съчетано със собствените му мрачни мисли, се оказа ефикасна противоотрова срещу физическото и умственото му обсебване от Софи. С надеждата да се ориентира за какво точно се иска мнението му, Линдхърст погледна баща си и рече:

— Все още не знам точно какво да кажа. Моля те, дай ми малко повече информация.

Вместо това баща му се намръщи и постави длан на челото му.

— Вчера те видях да разговаряш с Рубен. Да не си прихванал колики от него?

Сега бе ред на Никълъс да се намръщи.

— Не. Защо?

— Лицето ти е почервеняло и като че ли не се чувстваш добре.

— О! Ами, вероятно съм почервенял от стоене на слънце. Колкото до изражението ми… — Прекъсна, тъй като в този момент Софи се изправи. Както обикновено тя не удостои с поглед нито него самия, нито противното му лице. Недоволен, че този факт го притеснява, той додаде: — Имам болезнен вид, тъй като тази сутрин се спънах и големият пръст все още ме боли.

— Ама, разбира се. Разбира се. — Маркизът се усмихна и го потупа по рамото. — Няма нужда да се тревожа за здравето ти, нали? Никога не си боледувал през живота си, не и откакто…

Думите му бяха заглушени от страховит трясък, трясък, който можеше да се дължи само на карета, чиито коне са изпуснати от контрол.

В този момент на алеята се появи и самата карета. Тя се носеше така главоломно, сякаш на капрата й стоеше пиян кочияш. Едва когато спря така рязко, че кабината за малко не се удари в задниците на конете, младият мъж видя кочияша и всичко му се изясни.

Бръмбли. Разбира се, че беше той. Смахнатият, ексцентричен Лестър Мейхю, виконт Бръмбли. Баща и син се спогледаха развеселени. Винаги можеше да се разчита на виконта да се появи с такъв гръм и трясък.

— Хей, Бересфорд! Линдхърст! Чудесен ден за разходка с карета, а? — провикна се новодошлият, като размаха ръце, сякаш имаше опасност да не го забележат.

Маркизът се ухили до уши.

— На мен това ми приличаше повече на надбягване, отколкото на разходка. Не си ли минал малко възрастта за подобен род състезания?

Виконтът се изсмя.

— Нямах друг избор. Трябваше да взема в свои ръце юздите, ако исках да пристигнем този век. Старият Хенри кара по-бавно от пълзящ по горещ пясък охлюв.

Развеселено побутна стария Хенри, който продължаваше да стои до него вкаменен, с вид на човек, който току-що се е изправил лице в лице със смъртта. И сигурно я бе видял, ако се съдеше по разрешените червеникави коси на виконта.

Новодошлият измъкна някакъв пакет от безредно струпания, привързан към покрива багаж и слезе от каретата. И като забърза толкова, колкото му позволяваха кривите крака, заговори отдалеч:

— Нямам търпение да ви покажа последното си изобретение. Нарекох го „Сирената“. Пее на рибите като сирена на моряците. И неизменно ги кара да се покажат. — Спря за момент, за да прегърне сърдечно двамата си домакини. — Със сигурност ще поискате поне три такива.

Ухилен като глупак, той отвори проядения от молци чувал и извади нещо, което наподобяваше пронизана с дълъг, извит рог гайда. Още по-любопитен вид на творението му придаваше тапата, която се поклащаше на верижка от онова, което трябва да е ручилото.

Като размахваше гордо своето произведение пред тях и местеше диво воднистосиньото си дясно око ту към единия, ту към другия, а лявото око с паднал клепач гледаше в противоположната посока, той попита:

— Е, какво ще кажете? Дяволски впечатляващо, а?

— Ъъъ… как работи? — попита маркизът.

Това, както и всички останали изобретения на приятеля му, го бе поразило.

— Ами, питай, питай — закима бурно Бръмбли, в резултат на което лявото око се вторачи във върха на носа му. Гледката беше смущаваща. Усмихна се широко, като разкри забележително хубави зъби, и заобяснява: — Първо надуваш тук. — Пъхна гайдуницата в устата си и започна да духа. Когато мехът се наду, я извади от устата си и я запуши с тапата. С вид на човек, който ще се разкиска всеки момент като ученичка, попита: — Готови ли сте?

Щом кимнаха, той притисна меха.

— Ах! — Дясното му око се насочи към небето в екстаз, докато лявото съзерцаваше домакините. — Ангелска песен, какво ще кажете?

Маркизът погледна развеселено сина си.

— Впечатляващо — промърмори. — Не си ли съгласен, Колин?

— Наистина впечатляващо — съгласи се Никълъс, който всеки момент щеше да се задуши от потискания смях.

Виконтът се ухили, очевидно доволен и от себе си и от тяхната реакция.

— Разбира се, този край — потупа месинговия рог, — се пъха във водата, за да вика рибата. Вие, да речем, от години ходите да ловите риба на потока в Хоксбъри. Какво ще кажете да вземем Сирена и да я изпробваме върху девънширската риба?

Маркизът се изкашля.

— Бръмбли, не забравяш ли нещо?

Той смръщи за момент замислено лице и след това отново се ухили.

— Боже! Такъмите ми. Бих могъл и аз да хвана нещо.

Графът и баща му се спогледаха.

— Ъъ… не, Бръмбли. Говорех за дъщеря ти. Нали не си забравил да доведеш Минерва?

Изражението на маркиза показваше, че има своите съмнения.

— Минерва? — За момент като че ли се обърка, но почти веднага се плесна по бедрото. — О, да. Разбира се. Моята Мейфлай^[1].

— Мейфлай?

Никълъс не смееше да погледне към баща си; страхуваше се, че сега вече и двамата няма да издържат и ще избухнат в смях. Само Бръмбли можеше да нарече дъщеря си на името на изкуственото насекомо, използвано от рибарите като примамка.

— Той нарича Минерва Мейфлай, защото… защо не му обясниш сам, Бръмбли?

— Какво? — Погледът на виконта, поне на дясното му око, се местеше от каретата към домакините. — О, да. Мейфлай. Нарекох я така, защото правех изкуствени мухи от косичките й, когато беше бебе. Експеримент, нали разбирате? Бях любопитен да разбера дали рибата налита повече на човешки косъм, отколкото на животински.

— И какъв се оказа резултатът?

Линдхърст погледна към каретата с надеждата да зърне момичето със странния прякор. Тя му се стори празна. Хмм. Може би виконтът я бе изгубил някъде по пътя.

— Рибата буквално се хвърляше на куката. Използвах косата й, докато стана на три годинки. По това време очевидно се промени, тъй като рибата престана да лакомее по нея. — Изсмя се и потупа младия мъж по рамото. — Може би двамата с Мейфлай ще направите бебе с косички, които стават за изкуствени мухи, а?

Това вече бе смущаваща перспектива и Никълъс нямаше желание да размишлява върху нея. Изкашля се смутено и смени темата, като попита:

— Сигурен ли си, че не си оставил дъщеря си в някой хан, в който сте сменяли конете? Не я виждам в каретата.

Бръмбли очевидно се замисли над тази вероятност, след което се обърна към каретата и изрева:

— Мейфлай? Там ли си, момиче? — Секунда по-късно на прозорчето се появи глава с дантелено боне. Виконтът махна с ръка. — Е, ела тогава, момичето ми.

Линдхърст, както винаги безупречен в обноските си, заслиза по стълбите пред главния вход, за да посрещне гостенката, и спря на последното стъпало, за да изчака някой лакей да отвори вратата. В този момент главата й изчезна отново вътре.

Той изчака няколко секунди, без да смее да размишлява върху това, което би могла да прави, намръщи се и се огледа. Наоколо нямаше никой друг, освен стария Хенри, който или бе оглушал или се бе вкаменил от изненада. Очевидно семейство Мейхю или нямаше лакей, или пък те бяха изпопадали от каретата по време на лудото каране на Бръмбли.

А нищо чудно за тях просто да не бе останало място, защото всяко възможно пространство бе заето от рибарски такъми.

Несъмнено лакеите на Хоксбъри бързаха да сменят работните си дрехи с ливреите, тъй като гостите бяха пристигнали по-рано, и младият мъж нямаше друг избор, освен да изиграе сам тяхната роля.

— Госпожице Мейхю? Мога ли да ви помогна? — извика той; страхуваше се от това, което би могъл да види, ако не я предупреди.

Единственият отговор бе странен стържещ звук.

Линдхърст го прие за „да“, подготвен да види нещо странно, отвори вратата и надникна вътре.

Там, коленичила на мръсния под и мърмореща под носа си видя тази, която предполагаше, че е госпожица Мейхю. Щом го зърна, тя се изчерви силно и се изсмя, което приличаше повече на магарешки рев:

— Изтървах си ч-ч-червеите, к-к-когато с-с-спряхме — заекна тя и вдигна едно от извиващите се създания.

Графът забеляза мръсотията под ноктите й и се запита дали ги бе изровила сама. Тази мисъл му се стори не по-малко забавна от десетината изкуствени мухи, завързани за смачканото й боне. Все пак се осъзна и рече:

— Разбирам. Хмм. Може би ще е по-добре да изпратя някой слуга да се оправи с тях, за да можете да се освежите.

Тя го погледна ужасена, сякаш бе предложил да подпали каретата, преди да е излязла от нея.

— О, не. Те н-н-не м-м-огат да чакат. Т-т-тук вътре е п-п-прекалено горещо. Със с-с-сигурност щ-щ-ще умрат.

И поклати така яростно глава, че бонето с изкуствените мухи излетя от главата й.

Косата й, както забеляза с отвращение Никълъс, се нуждаеше не по-малко от дрехите и ръцете и от „освежаване“. Ако се съдеше по сплъстените мазни светли кичури, тя не бе мита от времето на експериментите с изкуствени мухи на Бръмбли. А се чудеха защо рибата вече не кълве на косата й.

След като едва се удържа да не се усмихне на това саркастично заключение, графът предложи със сърдечен, макар и напрегнат глас:

— Ако умрат, ще се погрижа да получите нови. Прекрасни, охранени.

Тя поклати отново глава.

— Това са червеи за стръв от едно т-т-тайно място к-к-край Формби. Н-н-най-хубавата стръв в Англия се н-н-намира там. Д-д-вамата с т-т-татко се отбихме на път за н-н-насам и ги изровихме от п-пясъка. Щ-ще ги развъждаме в н-нашата ферма за стръв.

— Вашата… ъъъ… ферма за стръв ли?

Девойката кимна, хвана още един червей и го пусна в пълна с влажен пясък кошница за риба.

— Н-нашата ферма е н-н-най-хубава в цяла Англия.

— Така ли?

Въпросът му я подтикна да опише начинанието им с подробности и заекването намаля значително заедно с нарастването на вълнението й. В това време Линдхърст изучаваше лицето й.

Очите, макар и воднистосини, бяха с прекрасни размери и форма. Носът? Не можеше да се каже, че не е хубав, но беше прекалено къс и чип, за да бъде по вкуса му. Оставаше устата.

Никълъс я огледа с присвити очи. Хубави устни. Да, дори много хубави, жалко само, че предните зъби стърчаха. Колкото до кожата, състоянието й можеше да се предаде с една-единствена дума: плачевно. Спря за момент поглед върху слабохарактерната й брадичка.

Тя определено не беше красавица, но в никакъв случай не беше и най-грозната госпожица, която бе виждал. „Не, не най-грозната — помисли си младият мъж, като спря поглед върху изцапаната й рокля, — но определено — най-мръсната.“

Минерва тъкмо обясняваше кои са любимите места на пиявиците, когато замлъкна внезапно. С вид на човек, който току-що е уловил на въдицата си акула, тя допря пръст в най-близкия до ръката й червей. Той не помръдна. Отново го побутна.

Долната й челюст увисна, потрепери два-три пъти, след което тя изплака:

— Мъртъв е! С-сварил се е на ж-ж-жегата! — Тя разположи дългото трупче в дланта си и занарежда: — Оооо! К-к-аква чудесна р-риба щеше да х-хване!

Линдхърст се огледа безпомощно за Бръмбли. Но нямаше следа нито от него, нито от баща му. Младият мъж въздъхна.

Реши, че най-добре би било да я измъкне от каретата и да я повери на нечии други грижи, затова предложи:

— Може би ще е най-добре да съберем останалите ъъъ… екземпляри за развъждане, преди да ги е сполетяла подобна съдба.

Минерва се спря насред оплакването.

— Д-да съберем? Н-н-ие? Вие искате да п-п-помогнете?

Той я възнагради с най-очарователната си усмивка.

— Ама, разбира се. Точно това правят джентълмените помагат на дамите.

— Ами… — Огледа го критично, сякаш се опитваше да реши дали да му се довери, че няма да открадне един-два от нейните червеи. Най-сетне кимна. — Д-добре. Но с-само ако обещаеш, ч-ч-че ще б-б-бъдеш внимателен. Тези ч-червеи са ч-чувствителни създания.

Графът отправи продължителен, изпълнен със страдание поглед към небето. Господ да го спасява от подобни побъркани рибарки и майки-сватовници. Той се закле в живота си, гостенката кимна и завря глава под седалката, като говореше на някакъв особен език, който вероятно смяташе за езика на червеите.

С твърдото намерение да съкрати максимално времето за събиране на червеите, Никълъс се надвеси толкова навътре в каретата, колкото позволяваше тялото му. Но моментално побърза да излезе, за да си поеме въздух. Каква, по дяволите, беше тази смрад?

Риба. Да. Развалена риба. Несъмнено побърканата двойка въдичари бе забравила някъде из каретата част от улова си. Колкото до въпроса защо не бяха усетили миризмата и изхвърлили рибата, той просто не беше в състояние да даде отговор. Най-вероятно просто защото носеха името Мейхю.

Линдхърст си пое въздух и смело се надвеси отново навътре. Аха! Един червей пълзеше по мръсната пола на Минерва. Спусна се напред, за да го хване… и в същия момент госпожица Мейхю се отдръпна назад.

Задникът й се стовари върху лицето му. Аах!

Никълъс полетя назад. Остана дълго така, проснат на най-долните стъпала, прекалено замаян, за да помръдне.

Миризмата на развалена риба се носеше от госпожица Мейхю.