Метаданни
Данни
- Серия
- В смъртта (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rapture in Death, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 91 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- ultimat (2009)
- Сканиране
- ?
- Сканиране и разпознаване
- savagejo (2009)
- Допълнителна корекция
- ganinka (2014)
Издание:
Нора Робъртс. Екстаз в смъртта
ИК „Златорогъ“, 1997
ISBN 954-437-049-8
История
- — Добавяне
- — Корекция от ganinka
Девета глава
Когато Ив застана пред заключената врата на частния кабинет на Рурк, й хрумна, че по време на десетте години служба в полицията никога не беше нарушавала правилника. Но ето че сега се готвеше да го стори и при това не изпитваше никакво угризение на съвестта.
Питаше се дали е вярна максимата, че целта оправдава средствата и само въпросните „средства“ са незаконни. Действително компютрите в кабинета на Рурк не бяха регистрирани и не бяха включени в специалната система, което означаваше, че са незаконни, но представляваха последното постижение на електрониката. Компютрите в полицейското управление бяха морално остарели още преди да ги инсталират, особено онези в отдел „Убийства“, на който се отпускаше мизерен бюджет.
Докосна дискетата в джоба си и пристъпи от крак на крак. После си каза: „По дяволите! Ако спазвам всички правила, никога няма да разреша този случай“. Притисна длан към екранчето на системата за сигурност и изрече:
— Лейтенант Ив Далас.
Бравите тихо изщракаха и тя се озова в огромния кабинет, който напомняше информационен център. Огромните прозорци бяха закрити с щори, които предпазваха сложните уреди от слънчевите лъчи и от любопитните погледи на пътуващите с въздушните превозни средства. Помещението тънеше в мрак. Ив нареди да се включи осветлението, заключи вратата и се приближи към огромния, подковообразен плот.
Рурк беше програмирал преди месеци отпечатъка от дланта й в системата, но никога досега тя не я беше използвала сама. Въпреки че вече бяха женени, все още се чувстваше като натрапница в дома му.
Седна на крайчеца на стола и го доближи до плота, сетне нареди на единия компютър да се включи. Дочу тихото жужене на първокласния уред и въздъхна от удоволствие. След секунди дискът й беше декодиран и разчетен.
— Защитната система на главния полицейски компютър си я бива — презрително избърбори тя. — Включи големия монитор на стената. Покажи данните за Фитухю, файл 12871 и за Матиас, файл 30912.
Информацията се появи на огромния екран. Ив беше толкова въодушевена, че забрави чувството за вина. Приведе се и внимателно проучи рождените дати, данните за финансовото състояние на адвоката и на инженера, за политическите им пристрастия и за навиците им. След няколко минути разочаровано промълви:
— По дяволите, помежду им няма нищо общо! — Внезапно вниманието й беше привлечено от един сектор. — И двамата са обичали да се забавляват. Имали са слабост към различни игри и програми за прекарване на свободното време. Както, между другото, още седемдесет процента от населението на нашата планета. — Въздъхна и нареди на компютъра: — Искам снимките на мозъците на субектите от двата заредени файла. Увеличи необяснимите аномалии.
Присви очи, разгледа изображенията и си помисли: „Тук Фитухю и Матиас си приличат като близнаци. И при двамата вдлъбнатинката е на едно и също място и с еднаква форма.“
— Компютър, анализирай аномалията и я обясни.
Недостатъчна информация… Търся в медицинските файлове… Моля, изчакайте за анализ.
— Проклетите машини казват едно и също. — Тя стана и закрачи напред-назад, докато компютърът „мислеше“.
Когато вратата се отвори, подскочи и се изчерви.
— Здравей, лейтенант — поздрави я Рурк.
— Здрасти. — Тя пъхна ръце в джобовете си. — Аз… компютърът в службата ми се повреди, а това сведение ми трябваше спешно… затова реших да побързам, защото по-късно апаратурата може би ще ти бъде необходима…
— Престани да се оправдаваш. — Очевидното й притеснение му се стори забавно. Приближи се до нея, наведе се и нежно я целуна. — Разрешил съм ти да използваш апаратурата винаги, когато пожелаеш. Или пък си гузна, защото си се опитвала да научиш някоя моя тайна?
— Не е онова, което си мислиш. — Усмивката му я притесни още повече. — Трябваше ми истински компютър, не онези консервни кутии, които имаме в полицията. Мислех, че ще се прибереш след няколко часа.
— Успях да взема совалката, която излиташе в по-ранен час… Имаш ли нужда от помощ?
— Не. Не знам. Може би. Престани да се хилиш!
— Дразня ли те? — Той се усмихна още по-широко, прегърна я и пъхна ръце в задните джобове на джинсите й. — Разбрах, че си обядвала с доктор Майра.
Тя се намръщи.
— Винаги ли знаеш какво правя в твое отсъствие?
— Опитвам се да науча. Всъщност разговарях с Уилям и той спомена, че Риана те е видяла в ресторанта с доктор Майра. За какво си говорихте — по работа или просто се забавлявахте?
— Бих казала, че съчетавахме полезното с приятното. — Тя повдигна вежди, когато усети ръцете му върху задните си части. — Работното ми време още не е изтекло. Внимавай, защото в момента пощипваш по задника едно ченге!
— Това ме възбужда още повече. — Рурк я целуна по шията. — Искаш ли да нарушиш няколко точки от служебния правилник?
— Вече съм ги нарушила — прошепна тя, но инстинктивно отметна глава, замаяна от целувките му.
— В такъв случай няма от какво да се притесняваш. — Измъкна ръце от джобовете й и обгърна с длани гърдите й. — Господи, опиянявам се, когато те докосна! — Отново зацелува шията й, устните му постепенно се приближаваха към нейните. В този момент компютърът избръмча: Анализът е завършен. Как желаете данните: изписани на монитора или искате да ги чуете?
— На монитора — нареди Ив и се изтръгна от прегръдките на съпруга си.
— По дяволите — въздъхна Рурк. — За малко да успея.
— Това пък какво е? — Ив сложи ръце на кръста си и се втренчи в екрана. — Нищо не разбирам.
Рурк се примири с мисълта, че не ще успее да я вкара в леглото, приседна на ръба на плота и се загледа в монитора.
— Доколкото разбирам, това са предимно медицински термини. Някакъв белег от изгаряне. Имаш ли представа за какво става дума?
— Не съвсем. — Тя замислено подръпна крайчеца на ухото си. — Какво ще си помислиш, ако ти кажа, че двама мъртъвци имат еднакви белези в предната част на мозъчните им полукълба.
— Че са били наранени по време на аутопсията.
— Изключено е. — Тя поклати глава. — Аутопсиите са извършени в различни морги и от различни патолози. Освен това белезите не са на повърхността, а вътре в мозъка и са големи колкото главичката на топлийка.
— Каква е връзката между двамата мъртъвци?
— Никаква. Абсолютно никаква. — Поколеба се, сетне сви рамене. Вече нямаше друг изход, освен напълно да му се довери. — Познаваш единия. Това е автотронния инженер от „Олимп“.
— Матиас ли? — Той се изправи и лицето му помръкна. — Защо се занимаваш със самоубийството на „Олимп“?
— Не го разследвам официално. Подозирам нещо и искам да го докажа. Компютърът прави едновременен анализ на мозъците на Матиас и на Фитухю. Ако Пийбоди успее да се пребори с бюрократите във Вашингтон, ще включа и файла на сенатор Пърли.
— Вероятно очакваш да откриеш същия белег и в неговия мозък.
— Възхищавам се от факта, че схващаш толкова бързо!
— Защо?
— Защото мразя да обяснявам надълго и нашироко.
Той само присви очи.
— Добре де. Познавах Фитухю и си казах, че не е от хората, които биха посегнали на живота си. Не исках да обявя случая за приключен, преди да проуча всички хипотези. Обаче попаднах в задънена улица. Бог знае защо непрекъснато си спомнях за младежа, който се беше обесил. — Нервно закрачи из помещението и продължи: — Той също не е бил склонен към самоубийство, нямал е мотив, нито врагове. Стори ми се неестествено, че си е приготвил лека закуска, после си е нахлузил примката на шията. Наскоро научих за случилото се със сенатора. Това са три самоубийства без логично обяснение. Богаташи като Пърли и Фитухю биха могли да си осигурят най-добрите психолози в света. Ако пък са страдали от неизлечими болести, да се възползват от центровете за доброволно отнемане на собствения живот. Ала те са решили да се самоубият по особено жесток и болезнен начин. Това възбуди подозренията ми.
Рурк кимна.
— Продължавай.
— Патологът, който извърши аутопсията на адвоката, пръв забеляза мозъчната аномалия. Исках да разбера дали и младежът има същото увреждане. — Тя посочи към монитора. — Ето го и резултатът. Интересува ме каква е причината за тези… белези.
Той отново се загледа в екрана и предположи:
— Какво, ако уврежданията са генетични?
— Компютърът отрича подобна възможност… или пък никога не се е натъквал на подобен дефект, получен по наследство или предизвикан от мутации или външни причини. — Тя посочи към монитора. — Погледни данните: мозъчното увреждане може да причини промени в поведението на субекта. Причините засега са неизвестни. Голяма помощ, няма що. — Потърка очите си, замисли се и добави: — Това потвърждава теорията ми. Промяната в поведението на сенатора и на адвоката е очевидна. Те никога не биха се самоубили при нормални обстоятелства.
— Права си — съгласи се Рурк. Отново приседна върху плота и кръстоса крака. — Но по същата логика биха могли да се съблекат голи в църквата или да спъват старите дами по улицата. Защо са решили да се самоубият?
— Това е въпросът, нали? Все пак сега имам достатъчно доказателства да убедя Уитни да не обявява двата случая за приключени. Компютър, запиши информацията на диск и направи разпечатка. — Тя отново се обърна към Рурк: — Имам няколко свободни минути.
Той сбърчи чело — навик, който Ив обожаваше, макар че никога не би признала истината.
— Не мога да повярвам.
— Какви точки от правилника предлагаше да нарушим?
— Всъщност те са няколко. — Рурк погледна часовника си, когато тя пристъпи до него и заразкопчава елегантната му риза. — Не забравяй за премиерата довечера.
Ив застина и лицето й помръкна.
— Няма да забравя.
— Но преди това имаме време да се позабавляваме. — Грабна я в прегръдките си и я положи върху плота.
Ив се опитваше да облече дългата си червена рокля, която прилепваше към тялото й. Точно когато се оплакваше, че не може да носи бельо под тънката материя, комуникаторът й избръмча. Тя забрави, че е гола до кръста и побърза да натисне бутона. На екрана се появи лицето на Пийбоди, по което отначало се изписа смайване, сетне младата жена успя да се овладее.
— Хубава рокля, лейтенант. Може би опитвате някакъв нов стил.
Ив се огледа и забели очи.
— По дяволите, виждала си ме гола и преди. — Все пак остави комуникатора и намести презрамките на роклята.
— Ако ми позволите, ще отбележа, че тялото ви е прекрасно, лейтенант.
— Май пак се подмазваш, Пийбоди.
— Познахте.
Ив потисна смеха си и седна на ръба на канапето.
— Навярно искаш да ми съобщиш нещо важно.
— Да, лейтенант. Аз… — Пийбоди внезапно млъкна и очите й се премрежиха. Ив се обърна. Рурк току-що беше влязъл в стаята, след като бе взел душ. Капчици вода проблясваха по мускулестите му гърди, около кръста си беше привързал хавлиена кърпа.
— Моля те, стой извън обектива, Рурк, иначе асистентката ми може да получи удар.
Той погледна към екрана на комуникатора и се ухили.
— Здравей, Пийбоди.
— Здравейте — произнесе тя с прегракнал глас и с усилие преглътна. — Радвам се да ви видя… Как сте?
— Много добре, а ти как се чувстваш?
— Моля?
— Рурк — въздъхна Ив, — остави сътрудничката ми на мира, иначе ще блокирам видеото.
— Не е необходимо, лейтенант. — Лицето на Пийбоди помръкна, когато Рурк изчезна от полезрението й. — Господи, какъв мъж — промълви тя и притеснено се усмихна.
— Ако си се поуспокоила, можеш да ми кажеш защо се обаждаш.
— Успокоих се, лейтенант. — Изкашля се и продължи: — Успях да преодолея почти всички пречки. Остава да уредя само няколко формалности. Ще ни дадат исканата информация, но трябва да заминем за Вашингтон, за да се запознаем с нея. Очакват ни в девет сутринта.
— Боях се, че ще се случи така. Добре, ще вземем совалката, която излита в осем.
— Не се прави на дете — обади се Рурк иззад нея, докато критично оглеждаше смокинга си. — Използвайте моята совалка.
— Това е командировка, свързана с поверителна информация.
— Няма смисъл да се тъпчете като риби в консервна кутия, фактът, че ще пътувате по-удобно, не омаловажава мисията ви. Всъщност реших да ви придружа. Отдавна възнамерявах да уредя някои делови въпроси с бизнесмени от Вашингтон. — Приведе се над рамото на Ив и се усмихна на асистентката й. — Ще изпратя кола да те вземе. Какво ще кажеш за осем без петнайсет? Ще бъдеш ли готова?
— Разбира се. — Пийбоди дори не беше разочарована, че сега той е облякъл ризата си. — Страхотна идея.
— Слушай, Рурк… — започна Ив, но той побърза да я прекъсне:
— Извинявай, Пийбоди, но вече закъсняваме. Довиждане до утре. — Пресегна се и изключи комуникатора.
— Откакто се запознах с теб, половината ми време преминава в пътувания — недоволно заяви Ив, докато се настаняваше в частния „Джет Стар“.
— Но още не можеш да преодолееш страха си — отбеляза Рурк и повика стюардесата. — Още едно кафе за съпругата ми, този път и аз ще й правя компания.
— Веднага, сър. — Младата жена се отдалечи с гъвкава походка.
— Изглежда, изпитваш удоволствие да произнасяш думата „съпруга“.
— Позна. — Той се наведе и целуна трапчинката на брадичката й, после прекара пръст по страната й и промълви: — Имаш нужда от повече сън — видяла ли си сенките под очите си? Подозирам, че дори когато спиш, съзнанието ти не е в покой. — Той вдигна поглед, когато стюардесата постави на масичката пред тях чашите с димящо кафе. — Благодаря, Карен. Ще излетим, веднага щом пристигне полицай Пийбоди.
— Ще уведомя пилота, сър. Приятно пътуване.
— Сигурна съм, че не ти се налагаше да пътуваш до Вашингтон — обади се Ив.
— Можех да уредя въпроса, без да напускам Ню Йорк. — Той сви рамене и отпи от кафето си. — Все пак ми се струва, че присъствието ми ще ускори сключването на сделката. Освен това ще имам удоволствието да наблюдавам как работиш.
— Не искам да се забъркваш в тази история.
— Сигурен съм. — Той чаровно се усмихна и й подаде чашата. — Но не забравяй, че си моя съпруга, и че всичко, което правиш, живо ме интересува. Ето защо не бива да ме държиш настрана.
— Искаш да кажеш, че не ще позволиш да те изолирам.
— Точно така. А, ето я и уважаемата Пийбоди.
Младата жена напразно се опитваше да се престори на невъзмутима. Непрекъснато въртеше глава, опитвайки се да разгледа всичко.
Кабината беше разкошно обзаведена като стая в петзвезден хотел. Огромните кресла бяха удобни, стъклените масички блестяха, цветята в кристалните вази изглеждаха толкова свежи, сякаш бяха току-що откъснати.
— Престани да зяпаш и си затвори устата, Пийбоди. Приличаш на пъстърва, която всеки момент ще захапе стръвта.
— След малко, лейтенант. Вече започвам да се окопитвам.
— Не й обръщай внимание, Пийбоди, кисела е още откакто се събуди. — Рурк се изправи. Едва след секунди тя разбра, че галантно я кани да седне. — Искаш ли кафе?
— Ами… да, разбира се. Благодаря.
— Ще отида да го донеса, а вие ще останете насаме да обсъдите плановете си за днес.
— Далас, тук е… супер.
— Типично е за Рурк — промърмори Ив и отпи от чашата си. Сетне вдигна поглед към съпруга си, който се приближаваше към тях с кана прясно приготвено кафе. Помисли си: Няма втори като него. Невероятно красив и загадъчен, човек, който си признава, че не е светец. Да, действително е „супер“. — Съветвам те да затегнеш колана си, Пийбоди. Приятно пътуване.
Пътуването действително беше приятно и сравнително кратко. Междувременно Пийбоди уведоми Ив за подробностите. Очакваха ги в кабинета на шефа на отдела за охрана на държавните чиновници. Там двете щяха да прегледат предоставената им информация, но нямаха право да записват каквото и да било.
— Проклети политици! — възкликна Ив, докато пътуваха с таксито. — За бога, защо са тези предпазни мерки? Та нали сенаторът е мъртъв!
— Такава е стандартната процедура. Освен това никога не се знае кой политик може да настъпиш по болното място. Хората от секретните служби се грижат това да не се случи.
— Тия типове са със закърнели мозъци. — Ив изгледа сътрудничката си. — Идвала ли си друг път във Вашингтон?
— Веднъж, когато бях малка. — Пийбоди вдигна рамене. — Родителите ми ни бяха довели да протестираме против изкуственото осеменяване на едрия рогат добитък.
Ив възкликна:
— Непрекъснато ме изненадваш. След като не си идвала тук отдавна, навярно ще ти бъде интересно да се поогледаш за туристическите забележителности. — Тя посочи към паметника на Линкълн, който беше заобиколен от туристи и от амбулантни търговци.
— Гледала съм много видеофилми… — започна Пийбоди, но Ив я прекъсна:
— Наслаждавай се на забележителностите. Това е заповед.
— Слушам. — Сътрудничката й се понацупи и се загледа през стъклото.
Ив извади от чантата си миниатюрна камера и я пъхна под ризата си. Съмняваше се, че охраната ще ги накара да минат през рентгеново устройство или да съблекат дрехите си, за да ги претърсят. Но ако това все пак се случи, тя ще обясни, че винаги носи резервно записващо устройство. Провери дали шофьорът дроид я наблюдава, но погледът му беше прикован към платното.
— Интересна архитектура, нали? — заяви тя, когато таксито премина край Белия дом. Старинната сграда се виждаше зад високата ограда и укрепените бункери.
Пийбоди се обърна и я погледна право в очите.
— Спокойно можеше да ми се доверите, лейтенант. Мислех, че го знаете.
— Разбира се, че ти се доверявам. — Ив говореше по-любезно от всякога, тъй като беше доловила, че е обидила сътрудничката си. — Работата е там, че не искам да те компрометирам. Ако се случи нещо непредвидено, ще пострадам само аз.
— Но щом сме партньори…
— Грешиш. — Ив наклони глава и тонът й стана по-строг. — Все още не сме. И като по-старша от теб аз решавам дали да се излагаш на опасност.
— Слушам — намусено произнесе Пийбоди. Ив въздъхна и продължи:
— Не бързай, ще имаш възможност да се докажеш. Рано или късно ще ти се наложи да се разправяш с командира. Повярвай, че никак няма да ти бъде лесно.
Таксито спря пред сградата на охранителната служба. Ив пъхна няколко кредитни жетона в специалния процеп, слезе от колата и се приближи към специалната камера пред портала на зданието. Постави дланта си върху пластинката, плъзна значката си в прореза за идентификация и изчака Пийбоди да направи същото.
— Лейтенант Ив Далас и нейната сътрудничка. Имаме среща с командир Дъдли.
— Изчакайте за потвърждаване на самоличността ви. Моля, влезте. Оставете оръжията си на определеното за целта място. Предупреждаваме, че внасянето на оръжие в сградата се смята за престъпление. Всяко лице, което се опита да наруши това правило, ще бъде задържано.
Ив извади оръжието си от кобура, след моментно колебание се наведе и измъкна резервното оръжие от ботуша си. Забеляза смаяния поглед на сътрудничката си, сви рамене и обясни:
— Започнах да го нося след онова, което преживях с Касто. Ако тогава имах скрито оръжие, щях да си спестя много неприятности.
— Така е. — Пийбоди остави своето устройство за зашеметяване на противника. — Жалко, че не очистихте онзи мръсник.
Ив понечи да каже нещо, но се отказа. Пийбоди избягваше да споменава детектива от отдел „Наркотици“, в когото се беше влюбила и който я беше използвал, за да прикрие убийствата, извършвани от самия него. След няколко секунди все пак проговори:
— Слушай, съжалявам за онова, което се случи тогава. Ако някога ти се прииска да споделиш нещо, за да ти олекне…
— Не ме бива по тази част. — Пийбоди се прокашля. — Все пак благодаря за предложението.
— Утешава ме мисълта, че този тип ще остане в затвора през следващите петдесетина години.
— Дано. — Пийбоди мрачно се усмихна.
— Достъпът ви до сградата е разрешен. След като преминете портала, моля използвайте зеления трамвай, за да достигнете до втория пропускателен пункт.
— Божичко, все едно, че отиваме при президента, не при някакво костюмирано ченге! — възкликна Ив, докато преминаваха през портала, който автоматично се заключи след тях. Настаниха се на твърдите пластмасови седалки и трамваят с тихо бръмчене се понесе през бункерите, след което навлезе в подлез с метални стени и се спусна по надолнището. Спря в някакво предверие, което беше силно осветено, а по стените имаше многобройни монитори. Двете жени слязоха, към тях се приближи човек, който носеше сивата униформа на правителствената служба за сигурност с отличителните знаци на ефрейтор. Рядката му русолява коса беше подстригана толкова късо, че розовият му скалп прозираше отдолу. Мършавото му лице беше бледо като на човек, който прекарва по-голямата част от времето си в затворени помещения. Мускулите му издуваха ръкавите на униформената му риза.
— Моля, оставете чантите си при мен — подкани ги той. — Внасянето на електронни или записващи устройства е строго забранено. Вие сте под непрекъснато наблюдение, докато напуснете сградата. Ясно ли е?
— Да, ефрейтор. — Ив му подаде двете чанти и пъхна в джоба си разписката, която получи от него. — Хубаво сте се устроили тук.
— Гордеем се с нашата сграда. Оттук, лейтенант.
След като прибра чантите в брониран шкаф, той поведе посетителките към асансьора и го програмира за трети отдел, ниво А. Вратите безшумно се затвориха и кабината се понесе нагоре така, сякаш изобщо не се движеше. На Ив й беше на езика да попита колко струва на данъкоплатците целият този лукс, но реши, че ефрейторът няма да разбере иронията й.
Когато слязоха от асансьора, се озоваха в просторно фоайе, обзаведено с удобни кресла и украсено с дървета, засадени в големи саксии. Килимът беше плътен и в него положително бяха монтирани приспособления за долавяне на всяко движение. Огромното бюро беше заето от компютри, монитори и системи за комуникация. Зад него седяха три секретарки. Музиката, която звучеше по високоговорителите, не действаше успокояващо, а по-скоро замъгляваше съзнанието.
Секретарките не бяха дроиди, но си приличаха като близначки. И трите бяха елегантно облечени и еднакво надменни и високомерни. Ив леко се усмихна при мисълта, че Мейвис би се ужасила от тази липса на стил.
— Моля, поставете дланите си върху специалната пластина за потвърждаване на отпечатъците — нареди ефрейторът и двете жени се подчиниха. — Оттук ви поема сержант Хобс.
Сержант Хобс се оказа млада жена. Тя отвори друга блиндирана врата и ги поведе по коридор, където цареше мъртвешка тишина.
На третия пропускателен пункт за последен път провериха дали новодошлите носят оръжие, след което най-сетне те се озоваха в кабинета на командир Дъдли. От прозорците на високата сграда градът се виждаше като на длан. Щом зърна командира, Ив разбра, че той смята себе си за господар на този град. Бюрото му беше огромно като езерце, едната стена беше заета с монитори, на които се виждаха различни помещения от сградата, както и участъци от заобикалящия я терен. На другата стена бяха окачени фотографии и холограми, на които Дъдли беше с президенти, кралски особи и посланици. Апаратурата за комуникация беше толкова сложна, че съперничеше на контролния център на НАСА 2.
Но командирът Дъдли засенчваше всичко останало. Беше двуметров исполин, който тежеше най-малко сто и петдесет килограма. Широкото му лице с изпъкнали скули беше със слънчев загар, побелялата му коса бе късо подстригана. Пръстите на ръцете му напомняха наденички. Носеше два пръстена; единият — символ на военния му чин, другият беше масивна златна венчална халка. Стоеше изпънат и наблюдаваше Ив. Суровите му очи бяха с цвят на оникс. Изобщо не благоволи да погледне към Пийбоди, сякаш не забелязваше присъствието й.
— Лейтенант, разбрах, че се интересувате от обстоятелствата, при които е настъпила смъртта на сенатор Пърли — започна той без излишни предисловия.
„Можеше да бъдеш малко по-любезен“ — помисли си Ив, но побърза да отговори:
— Да, сър. Искам да разбера дали смъртта на сенатора има някаква връзка със случая, който разследвам. Благодаря ви за отзивчивостта.
— Според мен съществува много малка вероятност теорията ви да се потвърди. Все пак като се запознах със служебното ви досие, реших да ви осигуря достъп до информацията, свързана със сенатора.
— Длъжна съм да проверя дори най-малката подробност, сър.
— Съгласен съм и се възхищавам от упоритостта ви.
— Разрешете ми един въпрос. Познавахте ли сенатора?
— Да. Не одобрявах политическите му възгледи, но той беше посветил живота си в служба на обществото и бе човек с висок морал.
— Смятате ли, че би могъл да посегне на живота си?
За миг Дъдли извърна поглед.
— Не, лейтенант. Ето защо се съгласих да ви приема. Двамата с него имахме еднакви възгледи относно семейната институция; сега искам да помогна на семейството му. Повтарям, че не беше от хората, които биха отнели живота си.
Дъдли натисна някакво копче на контролното табло и кимна към мониторите на стената.
— На първия екран е личното му досие. На втория — информация за финансовото му състояние. На третия — сведения за политическата му кариера. Имате на разположение един час, за да се запознаете с данните. Помещението се наблюдава с камери. Когато времето ви изтече, повикайте сержант Хобс.
Когато той излезе, Ив се изкашля и промълви:
— Командирът ни улеснява, Пийбоди. Макар да не е харесвал Пърли, имам чувството, че го е уважавал. А сега да се залавяме за работа.
Огледа мониторите, след като внимателно беше огледала и помещението. Беше почти сигурна, че е открила къде са инсталирани всички скрити камери и записващи устройства. Рискувайки да бъде заловена, тя седна така, че отчасти да бъде прикривана от настанилата се до нея Пийбоди.
Извади изпод ризата си огромния диамант, който Рурк й беше подарил. Прекара го по верижката, а със свободната си ръка измъкна миниатюрната камера, притисна я към шията си и я насочи към мониторите, като заговори:
— Биографията на сенатора е неопетнена. Не е извършил никакво нарушение на законите. Родителите му още са живи и домът им е в Кармел. Бащата е пенсиониран полковник, служил е по времето на Градските войни. Майката се е занимавала с отглеждането на децата си и е получила специална социална пенсия. Накратко — солидно американско семейство.
Пийбоди се взираше в монитора и се преструваше, че не забелязва миниатюрната камера. Ив продължаваше да говори:
— Образованието на Пърли също е солидно. Завършил е Принстънския университет и е преминал курс по следдипломна квалификация в Световния учебен център на космическа станция „Фрийдъм“. Бил е един от първите, които са се обучавали там. Центърът е приемал само абсолвенти, завършили с пълно отличие. Сключил е брак на трийсетгодишна възраст, малко преди да се кандидатира за Сената. Бил е привърженик на каузата за регулиране на броя на населението. Има един син.
Тя погледна към друг монитор.
— Бил е привърженик на либералната идея. Кръстосвали са шпаги със стария ни приятел Деблас по повод закона за забрана на огнестрелните оръжия. Бил Деблас е апелирал за отмяната му… Имам чувството, че ако се познавах със сенатора, щяхме да бъдем добри приятели. — Ив се поизвърна към другия монитор и нареди: — Искам да прегледам здравния му картон.
На екрана се заизреждаха сложни медицински термини, от които й се зави свят. Помисли си, че ще покани специалист, за да й ги обясни, стига да успее да изнесе камерата си, без да я заловят.
— По всичко личи, че Пърли се е радвал на добро здраве. Не са забелязани никакви психични отклонения. Бил е в болница само четири пъти — веднъж в детството си, когато са извадили сливиците му, втори път — когато бил двайсетинагодишен и счупил глезена си при някакво спортно състезание. След като минал четирийсетте, се е подложил на стандартната пластична операция и на вастектомия…
— Открих нещо любопитно — обади се Пийбоди, която продължаваше да преглежда информацията относно политическата кариера на сенатора. — Пърли е подкрепил проектозакон, според който всички лица, служещи на закона, трябвало да бъдат проучвани на всеки пет години и то за тяхна сметка. Това едва ли би допаднало на юристите.
— Представям си как би реагирал Фитухю — промърмори Ив. — По всичко личи, че сенаторът е засегнал интересите и на магнатите от предприятията за електроника. Искал е въвеждането на по-стриктно изпитание на новоизобретените уреди, нови закони за лицензирането. Тази му дейност навярно му е създала много нови врагове. — Обърна се и нареди: — Искам заключението от аутопсията. — Загледа се в монитора и поклати глава. — Господи, след падането тялото и черепът му са били смазани. Искам снимка на мозъка му. Не забелязвам нищо особено — след секунди промърмори тя. — Патологът не е констатирал никакви аномалии или увреждания. Компютър, искам едър план. — Пристъпи към монитора и попита:
— Какво виждаш, Пийбоди?
— Сиво вещество, което е прекалено увредено и не е подходящо за трансплантация.
— Увеличение на снимката на дясното полукълбо. Господи, каква каша! Не съм сигурна, че виждам… — Тя продължи да се взира в екрана, докато очите й се насълзиха. Дали забелязваше типичния белег, или пък вдлъбнатинката беше травма, получена в мига, когато черепът се пръснал върху асфалта? — Не съм сигурна, Пийбоди — повтори тя и незабелязано пъхна камерата под ризата си. — Но предоставената ни информация доказва, че сенаторът не е имал мотив да посегне на живота си, нито пък е бил склонен към подобна крайна мярка. Да се махаме оттук. Тръпки ме побиват от тази сграда.
— И мен — съгласи се Пийбоди.
Когато се озоваха на кръстовището на Пенсилвания авеню, двете спряха пред една подвижна количка със закуски и си взеха по една кутийка пепси и по един сандвич. Ив се заоглежда за такси, което да ги отведе до аерогарата. В този момент покрай тях премина огромна черна лимузина и спря до тротоара. Някой свали стъклото на задната врата. Рурк подаде главата си навън и попита:
— Госпожо, желаете ли да се повозите?
— Майчице! — възкликна Пийбоди и заоглежда лъскавия автомобил — реликва от една отминала епоха, романтичен и изкусителен като самия грях.
— Гледай да не припаднеш от възторг, Пийбоди! — промърмори Ив и отвори задната врата. Рурк я сграбчи за ръката и я притегли на скута си. — Хей, какво правиш? — Тя понечи да го удари с лакът.
— Обичам да я нервирам, когато е на работа — обясни Рурк и се опита да намести Ив по-удобно, въпреки нейната съпротива. — А ти как прекара деня, Пийбоди?
Пийбоди се ухили при вида на началничката си, която се беше изчервила като рак и продължаваше да ругае.
— Денят ми беше гаден, едва сега настроението ми се подобри. Ако това чудо бе снабдено с непрозрачно стъкло, щях да се преместя отпред и да ви оставя насаме.
— Не подклаждай огъня! — сърдито възкликна Ив. Този път успя да улучи съпруга си в гърдите. Той отпусна хватката си и младата жена се отпусна на седалката до него, като промърмори: — Идиот!
— Личи си, че ме обожава! — Рурк въздъхна и се облегна назад. — Страхувам се, че ще ме разглези с ласките си… Госпожи, ако сте приключили с полицейската работа, предлагам да ви разведа из града.
— Не — побърза да отвърне Ив, изпреварвайки отговора на сътрудничката си. — Незабавно се връщаме в Ню Йорк.
— Освен всичко друго съпругата ви обича удоволствията — заяви Пийбоди, скръсти ръце в скута си и се загледа през стъклото.