Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед (12)

11.
На борда на „Ролвааг“
26 юни, 00:35

Макфарлън мина през люка, затвори внимателно металната врата подире си и излезе на летния мостик. Това бе най-високата точка на надстройката и той се почувства като на покрива на света. Гладката повърхност на Атлантика лежеше на повече от трийсет и пет метра под него, изпъстрена от слабото блещукане на звездите. Лекият бриз донасяше далечния крясък на чайки и мирис на море.

Отиде до перилата и се улови с две ръце. Замисли се за грамадния кораб, който щеше да бъде негов дом през следващите няколко месеца. Точно под краката му беше мостикът. А под него имаше една палуба, която Глин бе оставил загадъчно празна. Още по-надолу бяха кабините на старшите офицери. А цели шест етажа по-долу се намираше главната палуба. От време на време осветена от звездната светлина пяна пръсваше върху бака. Мрежата от тръбопроводи и кранове над танковете си оставаше, а около тях се виеше цял лабиринт от стари контейнери — лабораториите и работилниците — който приличаше на градче от детски кубчета.

След няколко минути трябваше да отиде на „нощния обяд“, който щеше да бъде първото им официално събиране на борда на кораба. Ала той бе дошъл тук, за да се убеди, че пътешествието наистина бе започнало.

Пое дълбоко дъх, опита се да проясни главата си от последните няколко ужасно напрегнати дни, през които оборудваха лабораториите и правеха първоначални тестове на екипировката. „Така е далеч по-добре“, помисли си той. Дори затворническата килия в Чили изглеждаше повече за предпочитане, отколкото Лойд непрекъснато да наднича иззад рамото ти, да се мъчи да отгатне какво правиш и да се безпокои за най-малките подробности. Няма значение какво ги очакваше в края на това пътуване — каквото и да бе намереното от Нестор Масънкей. Поне бяха вече на път.

Макфарлън се обърна и прекоси мостика до кърмовите перила. Макар бумтенето на двигателите да се дочуваше слабо из недрата на кораба, не можеше да усети и дори слаби вибрации. Виждаше в далечината как намига фарът на нос Мей — едно дълго и едно късо просветване. След като Глин уреди документите им за отплаване те напуснаха порт Елизабет под прикритието на нощта, запазвайки докрай секретността си. Скоро щяха да пресекат оживените морски пътища отвъд континенталния шелф, след което щяха да завият на юг. А пет седмици по-късно, ако всичко вървеше по план, щяха да видят отново светлините на същия този фар. Макфарлън се опита да си представи какво би станало, ако наистина успееха да го извадят: яростните протести, научният удар — и може би, неговата собствена реабилитация.

След това се усмихна вътрешно. В живота нещата не ставаха така. Беше далеч по-лесно да си се представи обратно в Калахари, с малко повече пари в джоба, леко понапълнял от корабната храна, да търси неуловимите бушмени, за да подновят търсенето на Окаванго. И нищо не бе могло да изтрие онова, което бе сторил на Нестор — особено сега, след като старият му приятел и партньор бе мъртъв.

Докато гледаше назад, над кърмата на кораба, Макфарлън усети и някаква друга миризма в морския въздух: аромат на тютюн. Огледа се и разбра, че не бе сам. В далечния край на летния мостик проблесна червена точица, после изчезна. Някой стоеше тихо там и като него се наслаждаваше на нощта.

Жълточервеното огънче трепна и подскочи: човекът тръгна към него. С изненада видя, че бе Рейчъл Амира, физичката в екипа на Глин, назначена за негова помощничка. Държеше между пръстите на дясната си ръка последните няколко сантиметра от дебела пура. Макфарлън въздъхна вътрешно, че бе нарушено самотното му бленуване и на всичкото отгоре — от тази язвителна жена.

— Чао, шефе. Някакви заповеди за мен?

Макфарлън запази мълчание, усещайки как се надига раздразнението му при тази дума „шефе“. Не се бе главил да бъде началник. Амира не се нуждаеше от бавачка. А и тя самата не изглеждаше особено доволна от така стеклите се обстоятелства. Какво ли бе замислил Глин?

— Само от три часа сме на море и вече съм отегчена. — Тя размаха пурата. — Искаш ли?

— Не, благодаря. Искам да усетя вкуса на вечерята.

— Корабна храна? Сигурно си мазохист. — Наведе се над перилата до него и въздъхна отегчена. — Този кораб ме изнервя.

— Тъй ли? Защо?

— Просто е много стерилен, като робот. Когато си помисля за пътуване по море, се сещам за железни мъже, които тичат по палубите и изпълняват мигом излаяните от капитана команди. А погледни това. — Тя посочи с палец зад рамо. — Триста метра палуба и нищо не помръдва. Нищичко. Това е кораб-призрак. Изоставен. Всичко се управлява от компютри.

„Има логика“, помисли си Макфарлън. Макар по съвременните стандарти „Ролвааг“ да бе със средни размери, той въпреки всичко бе грамаден. Но за управлението му бе необходим минимален екипаж. Ако към екипажа се прибавят специалистите и инженерите от ЕИР, както и строителния екип, на борда пак бяха по-малко от сто човека. А един пътнически кораб с размерите на „Ролвааг“ би поел поне две хиляди туристи.

— И е дяволски голям — чу я да казва, сякаш отгатнала собствените му мисли.

— Кажи го на Глин. Лойд щеше да е по-доволен, ако бе похарчил по-малко пари за по-малък параход.

— Знаеш ли — рече Амира, — че тези танкери са първите построени от хора толкова големи съдове, които се влияят от въртенето на земята?

— Не, не знаех.

Ето ти една жена, която се опиваше от собствения си глас.

— Да. Тягата на машината трябва да се регулира леко, за да се компенсира Ефекта на Кориолис. А за да спре, на тази рожбица са й необходими три морски мили.

— Ти си направо съкровищница от танкерни подробности.

— О, бива ме за разговори на коктейл.

Амира издуха струйка дим в мрака.

— И в какво още те бива?

Амира се засмя.

— Не съм съвсем зле и по математика.

— Така разбрах и аз.

Макфарлън се извърна, наведе се над перилата, с надеждата, че е разбрала намека.

— Е, не можем всички, като пораснем, да станем стюардеси, нали така? — Последва миг на благословена тишина, докато Амира пуфкаше пурата си. — Знаеш ли какво, шефе?

— Много ще се радвам, ако не ме наричаш така.

— Но си такъв, нали?

Макфарлън се обърна към нея:

— Не съм искал помощник. Нямам нужда от помощник. Тази подредба на нещата не ми харесва повече, отколкото на теб самата.

Амира издуха облаче дим, на лицето й се появи язвителна усмивка, а очите й заблестяха развеселени.

— Тъй че имам идея — продължи Макфарлън.

— И каква е тя?

— Хайде просто да се преструваме, че не си ми помощничка.

— Какво, да не би вече да ме уволняваш…

Макфарлън въздъхна, потисна първата си, импулсивна реакция.

— Ще прекарваме много време заедно. Затова нека работим като равни, става ли? Не е необходимо Глин да знае. А мисля, че и двамата ще сме по-доволни.

Амира погледна удължаващата се пепел на края на пурата, след което я запрати през перилата в морето. Когато заговори, тонът й бе станал малко по-дружелюбен.

— Онова, което направи със сандвича, много ми хареса. Рошфор е властолюбив маниак. Наистина се ядоса много, като оклепа ризата му с желето. Това ми хареса.

— Доказах твърдението си.

Амира се изкикоти и Макфарлън погледна към нея, видя блестящите й в полумрака весели очи, черната коса, която чезнеше в кадифения мрак. Пред него се намираше сложна личност, която се криеше зад фасадата на „мъжко момиче“, на „една от многото“. Погледна отново към морето.

— Е, сигурен съм, че с Рошфор няма да станем близки приятелчета.

— Никой не е приятел с него. Той е само наполовина човек.

— Като Глин. Мисля, че той дори не би се изпикал, преди да е изчислил всички възможни траектории на струята.

Последва пауза. Той разбра, че шегата му не й бе допаднала.

— Нека ти кажа това-онова за Глин — рече Амира. — През целия си живот той е работил само две неща. Ефективни инженерни решения. И при военните.

Нещо в гласа й накара Макфарлън да се обърне и да я погледне.

— Преди да основе ЕИР, Глин е бил специалист по разузнаването в Специалните части. Разпити на пленници, фоторазузнаване, подводни подривни действия, все от този сорт. Шеф на екип. Минал през десантните войски, после — рейнджърите. Спечелил е наградите и репутацията си по време на операцията „Феникс“^[1] във Виетнам.

— Интересно.

— Адски прав си — Амира говореше вече почти яростно. — Усъвършенствали се в най-тежките военни операции. От онова, което Гарса ми каза, съотношението им „убити противници — собствени загуби“ било отлично.

— Гарса ли?

— Той е бил инженерният специалист в екипа на Глин. Негов заместник-командир. Но по онова време вместо да строи, той взривявал разни неща.

— Гарса ли ти разказа всичко това?

Амира се поколеба.

— Ели ми каза сам част от него.

— И какво се случило?

— Екипът му бил разпердушинен, докато се опитвали да унищожат някакъв мост на камбоджанската граница. Калпава разузнавателна информация за позициите на противника. Ели изгубил целия си екип, до един, с изключение на Гарса. — Амира бръкна в джоба си, извади фъстък и го обели. — А сега Глин ръководи ЕИР. И събира цялата разузнавателна информация лично. Тъй че, както виждаш, Сам, сбъркал си в преценката си за него.

— А ти изглежда знаеш доста за него.

Очите на Амира изведнъж помръкнаха. Сви рамене, после се усмихна. Пламенното й изражение се бе стопило тъй бързо, както се бе и появило.

— Гледката е красива — рече тя и кимна към фара на нос Мей.

Светлината му трепкаше в кадифената нощ: последният им контакт със Северна Америка.

— Така е — отвърна Макфарлън.

— Можеш ли да се обзаложиш на колко мили е от нас?

Макфарлън се намръщи.

— Моля?

— Едно малко басче. За разстоянието до онзи фар.

— Не си падам по залозите. Освен това ти сигурно вече си измислила някоя чудодейна математическа формула.

— В това можеш да бъдеш сигурен.

Амира обели още няколко фъстъка, метна зрънцата в уста и хвърли шлюпките в морето.

— Е?

— Е какво?

— Ето ни тук, поели към края на света, за да отмъкнем най-големия камък, който светът е виждал. И тъй, господин ловецо на метеорити, какво всъщност мислиш?

— Мисля… — започна Макфарлън, но се сепна.

Осъзна, че не можеше да си позволи вярата, че тази втора възможност — която всъщност се бе появила изневиделица — би могла наистина да се осъществи.

— Мисля — продължи на глас той, — че е най-добре да слизаме долу на вечеря. Ако закъснеем, тази наша капитанка навярно ще ни прекара на въже под кила. А на такъв голям танкер това няма да е никак забавно.