Тереза Медейрос
Крадец на сърца (26)

25

Луси не беше склонна към истерични пристъпи, но този път беше готова да запиши и да затропа с крака, както правеше баща й. Тя погледна Жерар в очите и откри в кафявите им дълбини искрици съжаление, които бързо отстъпиха място на необуздано желание за борба.

Понечи да го прегърне, но той вече беше на път към вратата и всяка от крачките му издаваше напрегнато очакване.

— Остани в каютата и не излизай, докато не те повикам. На палубата вече не е сигурно.

— Жерар?

Той се обърна колебливо, като че не смееше да я погледне в очите. Беше свел глава като момче, изненадано от родителите си да си играе на велик адмирал в домашното ведро. Луси изпита такава любов към него, че сърцето й едва не се пръсна.

— Какво има?

Тъй като не можеше да му каже, че се страхува за него, тя смутено потри ръце.

— Пази се. Той е опасен противник.

Подобие на усмивка разкриви красивите му устни.

— Аз също.

— Като че не го знаех — прошепна тя, след като той бе излязъл, и погледна сърдито изстиващата вечеря, приготвена от Там с такова усърдие. Играта отново беше в пълен ход и тя бе загубила още преди да е направила първия ход с пешката.

„Аргонавт“ се очертаваше пред нощното небе като напомпания труп на огромен дракон. Облаци пара се издигаха към носа му като костеливи пръсти, сякаш ужасните мъгли на Северно море го бяха последвали чак до това място.

Изпълнен с радостно очакване, Жерар се облегна на релинга. Ноздрите му тръпнеха от познатата миризма на неприятеля. Някъде там беше Лусиен Сноу и този път нямаше да му избяга. Достатъчно дълго беше чакал. Беше дошло времето адмиралът да изкупи греховете си, не само спрямо него, а и спрямо прекрасната си дъщеря.

Моряците на „Отмъщение“ пазеха мълчание. Всички знаеха, че „Аргонавт“ беше гордостта на кралската военна флота и от късо разстояние можеше да натроши на трески леката им, гъвкава шхуна. Знаеха, че зад седемдесет и четирите оръжия стояха шестстотин души екипаж, защитен от непобедима крепост от дъбово дърво.

Ала екипажът на „Отмъщение“ имаше доверие в капитана си и това ясно се усещаше. Даже месестото лице на Пъдж изразяваше дива решителност. Плахият платнар изпитваше ужас от красиво момиче по бельо, но не трепваше пред лицето на неприятеля и беше доказал това в немалко битки.

Съмнението плъзна студените си пръсти по гърба му. Нима моряците от „Ан-Мари“ не бяха хранили същото доверие към него? Лицето му помрачня. В кораба, който се очертаваше на хоризонта самотен и неподвижен, имаше нещо заплашително. Звучеше абсурдно, но той би предпочел да се бие срещу цял отряд фрегати под личната команда на Негово величество.

— На разсъмване — проговори решително той. — На разсъмване ще отида при тях и ще им предам изискванията ни.

Кевин и Аполон протестираха в един глас, но Дигби надвика и двамата. Канонирът и без това говореше високо — навик от няколкото десетилетия, които беше прекарал в опити да надвиква грохота на оръдията, за да дава заповеди.

— Проклятие, капитане! Ох, извинявайте, не исках да ви обидя. Но това е най-страшната глупост, която човек може да си представи. — Дигби почеса оплешивялата си глава с почернели от барута пръсти. — Аз със сигурност не съм гений, сър, но както виждам нещата, вие сте не по-малко важен за онова копеле Сноу от младата мис. Ако ви вземе за заложник, какво ще правим ние? Ще седим и ще си чешем задниците?

— Той е прав — подкрепи го Кевин. — В никакъв случай не бива да ходиш сам.

Жерар погледна в загриженото му лице и разбра, че Кевин не беше единственият му брат на борда на „Отмъщение“.

— Това е моя работа. Не желая да участвате в тази акция. И без това ви въвлякох твърде дълбоко в личното си отмъщение.

— Нека да отида аз, сър — помоли Аполон. — Нали съм заместник командир.

Дигби избълва поредното впечатляващо проклятие, блъсна африканския великан настрана и се изстъпи пред Жерар в целия си впечатляващ ръст.

— Аз съм на шейсет и пет години, капитане, и съм канонир от дванадесетата си година. Цял живот съм прекарал под палубата с барута и гюллетата. Как мислите, имал ли съм случаи да си спечеля малко слава?

Жерар го погледна в очите, сияещи от младежка жажда за приключения, и кимна признателно. Скръсти ръце на гърба и попита церемониално:

— Значи желаете да отидете на „Аргонавт“ като доброволец, мистър Дигби?

— Тъй вярно, сър.

— Е, добре. На разсъмване ви очаквам на палубата.

Дигби се засмя доволно, разкривайки почернелите си зъби. Фидж и Там го потупаха одобрително по гърба. Жерар се върна при релинга и се опита да се отърси от злокобното си предчувствие. Един след друг моряците се присъединиха към мълчаливата вахта и мислите на всички бяха заети с един и същ въпрос.

Имаше ли някъде на небето или на земята откуп с по-голяма стойност от горещо обичаната жена на капитана?

През това време Луси страдаше самотно в капитанската каюта. Тя буквално тичаше от единия до другия край на просторното помещение и шумът на елегантната копринена рокля отекваше подигравателно в ушите й. Корабът беше хвърлил котва и лениво се поклащаше върху вълните. Тя непрестанно ускоряваше крачка. Понякога спираше и затискаше ушите си, макар да знаеше, че не може да спре безмилостния хронометър, който цъкаше в главата й. Пясъкът в часовника отново се сипеше, а тя стоеше пред него съвсем мъничка, неспособна да се освободи от задушаващия дъжд от стъкло и пясък.

Посред бягството си към никъде тя спря и се вкопчи в облегалките на най-близкия стол. Косите й бяха разрошени, сякаш за да покажат какъв хаос цареше в главата й. Такива ли бяха чувствата на адмирала към майка й? Тази ли бъркотия от факти и емоции я бе тласнала към отчаяние? Може би привидната истерия на Ан-Мари Сноу не беше нищо друго освен неспособността й да приведе обективното знание в съзвучие с повика на сърцето си?

Луси издуха един кичур от очите си и се опита да погледне на положението си с част от старата логика. Адмиралът я излъга, Жерар също. Всъщност трябваше да й бъде все едно, че двамата са решили да се избият взаимно.

Защо тогава не можеше да престане да ги обича! Тя се залови по-здраво за стола, за да не падне. Въпреки цялата си перфидност адмиралът й беше баща. И дори най-страшната измама не можеше да заличи цял един живот, изпълнен с обожание.

А Жерар? О, Жерар, изплака сърцето й. Представата, че би могло да му се случи нещо, предизвика такава болка, сякаш някой бе изтръгнал сърцето от гърдите й.

Тя се изправи решително. На каквото и да я беше учил адмиралът, тя не беше безпомощна срещу коварните игрички на мъжете. Жерар я беше научил, че жените разполагат със собствени оръжия, които нямат нищо общо с пистолети и корабни оръдия. Нежност. Очарование. Прошка.

Тя можеше да сложи край на смъртоносната игра, още преди да е започнала. Преди един от двамата мъже, които обичаше, да бъде ранен или дори убит. Щеше да се хвърли между тях и да ги спре. Любовта й беше достатъчно силна, за да преодолее омразата на Жерар. Нежността й щеше да укроти гнева му и да му позволи да изживее жаждата си за отмъщение върху невинното й тяло.

Тя приглади косата си с треперещи ръце, разтърси полите си и се подготви да дари капитана на „Отмъщение“ със своята невинност и със своята любов.

Сърцето й биеше с такава сила, че заглушаваше тропота на боси крака по палубата над главата й, докато тичаше към малката каюта на Жерар. Макар че трепереше цялата, тя не съжаляваше за импулсивното си решение. Инстинктивно усещаше, че Жерар ще оцени по достойнство скъпоценния дар, който му предлагаше, и ще й се отблагодари. Дар, който досега беше готова да направи само на съпруга си.

В сърцето й се промъкна тихо съжаление, не заради неизвестния съпруг, а защото Жерар не можеше да бъде този съпруг. Той никога нямаше да сложи пръстен на тръпнещата й ръка. Никога нямаше да я дари с тъмноруси бебета с огнен темперамент и склонност да правят бели. Тя изтри сърдито сълзите от очите си. Може би така беше по-добре. С такива диви хлапета дори непоколебимият Смити щеше да си има много работа.

От полуотворената врата на дневната каюта в коридора падаше светлина. Луси спря колебливо на прага. Дълбокият, мелодичен глас на Жерар беше също така хипнотизиращ като при първата им среща. Оттам, където стоеше, тя не можеше да го види, виждаше само Аполон, наведен над масата. Перото в ръката му скърцаше равномерно по пергамента, запълвайки паузите, които правеше Жерар.

Капитанът диктуваше и ходеше напред-назад из каютата. Винаги правеше така. Сянката му прекоси койката в ъгъла и Луси разбра къде спеше, откакто й бе отстъпил просторната си каюта. Малкото помещение приличаше по-скоро на килия и тя изпита срам. Как ли понасяше теснотията… Сигурно ден и нощ оставяше фенера запален.

Ала съчувствието й бе разколебано, когато чу следващите му думи, произнесени с рязък, едва ли не груб глас:

— … твърде добре знам как се играят дяволските ви игри, адмирал Сноу. До тази нощ скъпоценната ви дъщеря остана невредима, но ако не изпълните условията ми до залез слънце на следващия ден, тя ще бъде опозорена.

Луси ужасено затисна устата си, за да не изпищи. Значи невинността й не е била нищо друго, освен обект на преговори — най-големият коз в една смъртоносна игра!

Жерар се запъти към вратата, търкайки замислено брадичката си. Луси беше неспособна да откъсне поглед от него. Отново изпита възхищение от грацията на хищническото му тяло, от чувствените устни. Трябваше да си заповяда да не мисли повече за него, но не можеше.

— Какво ще си помисли за вас изисканото лондонско общество… — продължи той и всяка жестока дума беше като нож в сърцето на Луси, — … когато се разкрие, че сте позволили на единствената си дъщеря да влезе в леглото на скандалния капитан Дуум?

Най-страшните й опасения станаха истина. Жерар беше готов да вземе насила онова, която тя искаше да му даде доброволно и от любов. Отново затисна устата си, но този път закъсня и не можа да заглуши ужасения си вик.

Жерар се обърна като ужилен. Двамата се погледнаха в очите. В погледа му се отразиха учудване, съжаление и накрая безумен страх, приличен на нейния. Но той не опита да се защити.

Луси изхълца задавено, събра полите си и избяга. Инстинктът й подсказваше, че той няма да я последва.