Джоана Линдзи
Само ти (10)

Десета глава

Следващите няколко дни Деймиан прекара в хотела. Лекуваше раните си, стоеше в стаята и не излизаше никъде, за да не му се наложи да обува ботуши. Дори се хранеше вътре. Пришките и мазолите по ходилата му още не бяха зараснали. Уреди си преглед при един местен лекар, за да види раната на главата му. Той му каза, че е трябвало да се превърже, но сега след като вече е заздравяла, не е необходимо.

Не му се стоеше затворен. Стаята не приличаше на тези, в които беше свикнал да живее, но по-добра не можа да намери. Нямаше какво да разглежда в града. Преди да тръгне отново, реши да си купи пушка — ако пак попаднеше на разбойници, поне щеше да има оръжие. Трябваше само да се възстанови, а после щеше да вземе влака и да продължи пътуването си на юг.

Имаше достатъчно време и той реши да прегледа листа с имената на издирваните на запад от границата на Мисури още веднъж. Всички членове на бандата Далтън също бяха в списъка, но при обира на банката в Кофивил явно не бяха участвали всички. Тримата братя поне вече не бяха сред живите. Мислеше и за своите планове. Съжаляваше, че се раздели с Кейси по този начин. Момчето му харесваше. След като му даде последен съвет, то просто изчезна. Деймиан повече не го видя. Не беше излизал от хотела въобще и нямаше как да разбере дали Кейси беше още в града.

Чувстваше се виновен за всичко. Кейси му беше помогнал, когато отчаяно се нуждаеше от нечия подкрепа. Беше му благодарил, но след това… Така ли се изразява благодарност на човек, който е спасил живота ти?! Последните думи на момчето не излизаха от главата му: „Аз преследвам, залавям или пленявам престъпници точно когато те най-малко очакват“. А той самият не знаеше как да залови Хенри Карътърс… Знаеше името на града, където е бил видян за последно, но някой като Кейси щеше да знае как да го проследи, за да го залови — с това си изкарваше прехраната.

Изведнъж му дойде на ум, че може да наеме момчето. Не смееше да отиде веднага да го намери, мислеше си, че то ще му откаже, а на Деймиан никак не му се искаше. Разумът отново надделя. Кейси щеше да му спести пилеенето на време — дни, седмици, месеци дори. Ако не искаше, можеше да наеме някой друг, но предпочиташе Кейси. Познаваше го и знаеше на какво е способен, с очите си го беше видял, освен това му вярваше, дори не можеше да си обясни как му се довери…

Най-после реши да отиде и да го намери. Щеше да направи всичко възможно, за да го открие, само дано не си е отишъл вече…

Щастието отново му се усмихна.

Деймиан потърси най-евтините квартири накрай града. Един от собствениците го заведе до някаква врата, толкова ниска, че Деймиан се зачуди дали ще може да влезе. Докато слизаше, стъпалата скърцаха от тежестта му. Почука. Никой не отвори. Деймиан бутна вратата. Беше отключено. Влезе. Не очакваше Хлапето да бъде вътре.

Точно тогава момчето излезе от другата врата — вероятно там беше банята, защото то имаше хавлия на главата; ето защо не беше отговорило на почукването. Беше без пончо. За първи път го виждаше без горна дреха — беше слабо за възрастта си, с тесни рамене, прекалено голямата риза беше натъпкана в панталоните, а кръста му беше тънък като на момиче. Дори краката му бяха малки.

Без всекидневните дрехи Кейси приличаше на момиче, при това доста красиво. Ако Деймиан беше стоварил юмрука си в лицето му, сега момчето щеше да има по-мъжествен вид. Хлапето изглеждаше спокойно, но очите му бяха присвити. Когато видя Деймиан до леглото си, попита:

— Как влезе тук, по дяволите?

— Вратата беше отключена.

— Имаше ли бележка, на която пише: „Влизай направо!“, или ти обичаш да нахълтваш, без да питаш, Деймиан?

Деймиан се почувства неловко:

— Жената от долния етаж каза, че си тук… И след като не отвори, реших да проверя дали си добре…

— Добре съм, но ще се почувствам още по-добре, ако си тръгнеш веднага!

— Не е учтиво от твоя страна, Кейси.

— Наистина не е, но поне няма да те застрелям.

Деймиан се засмя, не можеше да се сдържа повече. Когато Кейси беше ядосан, мърмореше като свадлива, нацупена жена.

— Бих искал да ти се извиня за поведението си онази сутрин. Трябва да призная, че изгубих контрол.

— Забелязах.

— Няма да се повтори — опита се да го увери Деймиан.

Кейси вдигна рамене.

— Не ме интересува. Ако се разгорещиш толкова, че пак да изгубиш контрол над себе си, аз просто няма да съм там, за да видя какво ще стане. Вече се извини. Вратата е зад тебе.

Деймиан въздъхна. Никак не го улесняваше това Хлапе. Опита се да промени изражението си, да се успокои и да бъде сдържан. Момчето нямаше оръжие, то беше в дрехите, преметнати върху единствения стол, който беше по-близо до Деймиан, отколкото до него.

— Преди да си тръгна, искам да ти направя едно предложение.

— Не ме интересува.

— Нищо не ти коства да ме изслушаш, преди да откажеш.

— Нали ти казах, че не ме интересува, не разбра ли?

Деймиан се престори, че не го чува и продължи:

— Бих искал да те наема, за да ми помогнеш да заловя един убиец.

— Да ти приличам на човек, който всеки може да наеме? Не, Деймиан, аз сам избирам престъпниците и начините, по които да ги преследвам. Чисто и просто не обичам да ми нареждат, да ме карат да върша работа, която не е по вкуса ми, а след това да се оплакват от мен, че не съм я свършил.

— Ще ти платя десет хиляди долара.

Кейси онемя. Това беше най-малкото, което очакваше да чуе.

— Да не си полудял?

— Не, просто съм много богат.

— Това е все едно да си хвърлиш парите на вятъра.

— Зависи от гледната точка. Този човек уби баща ми, Кейси. Мисълта, че той все още е жив, не ми дава мира. Вече похарчих хиляди долари за частни детективи, но те го проследиха до Форт Уърт и после изгубиха следите му. Затова тръгнах за Тексас. Ако с твоя помощ успея да го открия по-бързо, отколкото ако съм сам, то парите си струват.

Кейси седна на ръба на леглото. Гледаше пода и мълчеше. Деймиан не каза нито дума повече, остави го да размисли с надеждата, че няма пак да му откаже. Кейси вдигна глава и каза:

— Ще бъда откровен с теб — познавам около десетина мъже, които не биха отказали на предложението ти. Много добри следотърсачи. Те ще ти помогнат и ще те насочат къде да го откриеш, ще ти дадат и оръжие. С това си изкарват прехраната.

— Това, което казваш, сигурно е вярно, Кейси, но аз имам причина, за да ти предложа точно на теб. Вярвам ти, Кейси, и мога да ти се доверя. Няма да ме подведеш, въпреки че аз нищо не разбирам от тази работа. Затова предлагам само на теб и на никой друг.

Няколко минути всеки от тях мълчеше. Това засили напрежението. По лицето на Кейси не можеше да се разбере нищо. Дали щеше да се съгласи или ще откаже… Деймиан знаеше, че момчето няма да спори. За него парите бяха важни, иначе защо щеше да се ядосва толкова за наградата, която не можа да вземе? Най-после Кейси вдигна глава и каза:

— Добре, кажи ми всичко за този човек.

— Не сега, ще ти разказвам по пътя.

— Какво?

— Аз ще бъда с теб.

— За какъв дявол си ми притрябвал?

— Това е част от сделката. Трябва да съм там, за да се уверя с очите си, че е той, Кейси.

— А после да го убиеш, нали? Това е истинската причина, признай си! Ако мислиш, че ще стоя със скръстени ръце, за да го застреляш най-хладнокръвно, лъжеш се.

— Това не е ли едно от неписаните правила, към които се придържа всеки един от ловците на глави? „Търси се жив или мъртъв“ — това пише на всеки плакат, без да се уточнява как точно да се изпълни онази част за „мъртвия“ престъпник.

— Аз си имам свои правила, а там смъртта не е вписана.

— Убедих се вече. Но не се безпокой, ако не ме предизвика, няма да стрелям. Въпреки че искрено желая да ме предизвика, но ще се задоволя с доживотен затвор — това за някои е по-лошо, отколкото смъртта.

— Даваш ли дума?

— Щом искаш?

— Добре, ще тръгнем рано сутринта. Намери си кон…

— Не, ще тръгнем с влака, за да спестим време. Аз ще купя билетите, ще покривам всички разходи.

Когато момчето го погледна, то като че ли питаше: „Това първата заповед ли е?“, но единственото, което каза беше:

— От опит знам, че влаковете не са много бързи, но както искаш.