Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приказен алманах (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Geschichte vom Kalif Storch, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009)

Издание:

Вилхелм Хауф. Приказки. Издателство „Труд“, 2006

История

  1. — Добавяне

III

Омагьосаните всезнайковци тъжно кръстосвали полетата. Не знаели какво да сторят в бедата си. Не можели да излязат от щъркеловата си кожа, в града също не можели да се върнат и да признаят кои са, защото кой би повярвал на един щъркел, че е халиф? А дори и да повярва някой, биха ли приели жителите на Багдад един щъркел да им бъде халиф?

Дни наред обикаляли околността и се хранели оскъдно с полски плодове, които не можели лесно да налапват заради дългите си клюнове. Гущери и жаби не им се ядели, защото се опасявали да не си повредят стомасите с подобни лакомства. Единственото им удоволствие в това незавидно положение било, че можели да летят и често прелитали над покривите на Багдад, за да видят какво става в града.

 

В началото им направило впечатление, че жителите на града са много неспокойни и тъжни. Но към четвъртия ден след омагьосването си, като стигнали до палата на халифа, видели, че долу по улиците се ниже пищно шествие. Тъпани и зурни ехтели и мъж с алена мантия, извезана със сърма, яздел украсен кон, а нагиздените му слуги го били наобиколили. Половин Багдад вървял подире му и всички викали:

— Да живее Мицра, владетелят на Багдад!

Тогава двата щъркела от покрива на палата се спогледали и халифът Хасид казал:

— Досещаш ли се сега защо съм омагьосан, велики везире? Този Мицра е синът на смъртния ми враг, който в злощастен за мен час се закле да ми отмъсти, но аз още не губя надежда. Ела с мен, верни друже, с когото деля неволята си! Да отидем на гроба на Пророка, може на това свещено място да се разтури магията.

Дигнали се от покрива на палата и литнали към Медина.

Но летенето не било толкова лесно, защото двата щърка не били много опитни.

— О, господарю — заохкал след няколко часа великият везир, — с ваше позволение няма да мога да издържа дълго. Вие летите много бързо! Освен това вече се стъмни и ще бъде добре да си потърсим подслон за през нощта.

Хасид се вслушал в молбата на подчинения си и като съзрял в долчинката една развалина, в която, както изглеждало, можело до се приютят, литнали натам. Мястото, на което се установили за през нощта, някога било палат. Красиви колони се подавали изпод развалините, множество покои свидетелствали за отминалия разкош на дома. Хасид и придружителят му тръгнали из тунелите да си потърсят сухо местенце. Изведнъж щъркелът Мансор се спрял.

— Господарю и повелителю мой — зашепнал той, — колкото и да не е за вярване, че един велик везир, а камо ли щъркел, може да се бои от духове, аз трябва да призная, че се чувствам много особено, защото съвсем ясно чух наблизо някой да въздиша и да стене.

Халифът се спрял и също дочул тих плач, който, както му се сторило, идвал от човек. Забързал нетърпеливо към мястото, откъдето долитали жалните звуци, но везирът го задържал с клюна си за крилото и му се примолил да не се впуска в нови неизвестни опасности. Но напразно! Халифът, под чиято щъркова перушина туптяло смело сърце, се отскубнал, загубвайки няколко пера, и се забързал към един тъмен тунел. Скоро стигнал до врата, която била само притворена и иззад която се чували отчетливи въздишки и стенания. Бутнал я с клюн и изненадан се спрял на прага. В разрушената стая, през чийто решетъчен прозорец прониквала оскъдна светлина, видял на пода голяма кукумявка. Едри сълзи се ронели от големите й кръгли очи, а от кривата й човка излизали трогателни жални звуци. Но като съзряла халифа и везира му, кукумявката надала силен радостен вик. С крило, покрито с кафяви пера, избърсала с финес сълзите си и за голяма изненада на двамата казала на чист арабски:

— Добре дошли, щъркели! Вие сте добър знак за спасението ми, защото ми беше предсказано, че щъркели ще ми донесат голям късмет!

Когато халифът се съвзел от голямата си почуда, наклонил дългата си шия в поклон, заел изящна поза с дългите си крака и рекъл:

— Кукумявке, от думите ти мога да съдя, че в твое лице виждам другарка по неволя. Но уви! Надеждата ти, че ще намериш спасението си чрез нас, е напразна. Ще разбереш нашето отчаяние, едва когато чуеш историята ни.

Кукумявката го помолила да й я разкаже и халифът заразправял патилата си, които ние познаваме.