Читателски коментари (за „Сонети “ от Уилям Шекспир)

Не е беда, че любителите на чик-лита удавят определеното за дискусии място с коментарите си — в края на краищата овациите им отговарят на нивото на аплодираното от тях. Лошото е, когато те излязат от „територията“ си и, прелистили нещо „по-сложничко“, се хвърлят яростно да го критикуват, без да им хрумне, че литературата е изкуство, тя, също като другите изкуства предполага известна подготовка, естетически ръст, за да можеш да й се насладиш както трябва. Ама не, това ми е скучно, и, следователно, е лошо, моето мнение е меродавно, щом не ми харесва — не става и тежко му, който не мисли като мене — той е „папагал“ без мнение, който се води по акъла на разни световни капацитети, а не вземе да си признае честно, че и той нищо не разбира! И все едно, дали става въпрос за утвърдени класици на родната реч, допринесли за разкриване на красотата й, занимаващи се с мелодичността й, с особената й звучност, (така далече от вестникарския стил на лошите преводи на наивни „житейски“ любовни историйки за мили милионерчета, разказани с речник от по стотина думи), или за всепризнати нобелисти, разкриващи нови перспективи пред литературата. И, разбира се, тези „критикари“ не усещат, че стават смешни, че се излагат. Ами като не ти харесва, не го чети, не го и критикувай, мълчи си там, да не ти се смеят. Някак си не мога да си представя как почитателите на Лепа Брена, Преслава и Азис започват да пишат против Моцарт, Дебюси или Филип Глас с аргумента, че по-глупава музика не са слушали. Но както казваше магьосникът на словото Йордан Радичков, простотията на човека е като дървеница, тя гледа винаги да изпълзи на челото и понякога е по-голяма от самия човек.