Айзък Азимов
Пръстените на Сатурн (7)

7. НА МИМАС

И все пак не се удари. Вместо това се чу остро съскане, което бе познато на Бигман. Сякаш корабът навлизаше в атмосфера.

Атмосфера ли?

Но това беше невъзможно! Никой свят с размерите на Мимас не можеше да има атмосфера. Той хвърли поглед на Вес, който внезапно се бе отпуснал на одеалото уморен и бледен, но някак доволен.

— Лъки… — започна Бигман и направи крачка към него.

— Не сега, Бигман.

И изведнъж той разбра какво правеше Лъки на пулта за управление. Работеше със стопяващия лъч. Бигман изтича до екрана и го фокусира до краен предел напред.

Явно най-сетне бе схванал замисъла. Стопяващият лъч беше най-великолепното „горещо излъчване“, което някога е било измислено. Той беше проектиран главно като оръжие с близък обсег на действие, но със сигурност никой никога не го беше използувал с такава цел, както Лъки сега.

Струята деутерий, която се движеше като змия пред кораба, се притискаше от всички страни от силно магнитно поле и в една точка много мили напред се загряваше от ядрено запалване посредством мощен енергиен импулс от микрореакторите. Поддържан какъвто и да е период от време, мощният енергиен импулс неизбежно би съсипал кораба, но една милионна част от секундата бе достатъчна. След това деутерийната термоядрена реакция се самоподдържаше и полученият в резултат невероятен пламък развиваше температура триста милиона градуса.

Тази гореща точка, възпламенена в непосредствена близост до повърхността на Мимас, докосваше тялото на спътника и проникваше в него, сякаш не съществува, пробивайки тунел към вътрешността му. В този тунел се движеше със свистене „Светкавичният Стар“. Изпарилата се субстанция от Мимас беше атмосферата, която ги заобикаляше, помагайки им да намаляват скоростта си, но покачваше опасно, до зачервяване температурата на външната корабна обвивка.

— Вес, повиши натоварването на изпарителните серпантини — каза Лъки, наблюдавайки показанията на уреда за температурата на външната обвивка.

— Това ще изчерпи всичката ни налична вода — предупреди Вес.

— Няма значение. На този свят ние не се нуждаем от наша собствена вода.

И така, водата бе форсирана с максимална скорост през външните серпантини от порьозна керамика, през които се изпаряваше, отвеждайки част от получената при триенето топлина. Водата фучеше по пътя си с такава скорост, с каквато можеше да бъде вкарана от помпите. Температурата продължаваше да расте, но вече по-бавно. Отрицателното ускорение на кораба се беше повишило. Лъки намали силата на деутерийната струй и нагласи магнитното поле. Деутерийната термоядрена реакция отслабваше, а тонът на свирещата атмосфера спадна.

След това струята бе напълно спряна и корабът се понесе напред, проправяйки си път под действието на собствената си топлина. Накрая, разтърсвайки се, той внезапно спря.

Най-после Лъки се отпусна назад на стола.

— Джентълмени — каза той, — съжалявам, че не можах да ви отделя време за обяснение, но това решение ми хрумна в последната минута, а пултът за управление ми отне цялата енергия. Във всеки случай, добре дошли във вътрешността на Мимас.

Бигман пое дълбоко въздух в дробовете си и каза:

— Никога не съм предполагал, че човек ще може да използува направляван термоядрен синтез за проправяне на път чрез стопяване на един свят пред движещ се с голяма скорост кораб.

— Обикновено това е невъзможно, Бигман — каза Лъки. — Тук бе възможно, защото Мимас е специален случай. Същото важи и за Енселадус — следващия спътник в посока навън.

— Как така?

— Те представляват истински снежни топки. Астрономите са знаели това още преди началото на космическите пътешествия. Плътността им е по-малка от тази на водата и отразяват около 80% от падащата върху тях светлина. Съвсем очевидно е, че биха могли да бъдат само от сняг плюс малко замръзнал амоняк и то в не твърде плътен слой.

— Разбира се — обади се Вес. — Пръстените са от лед и тези първи два спътника са само ледени късове, които са били твърде далеч, за да станат част от Пръстените. Ето защо Мимас се топи така лесно.

— А ние имаме да вършим твърде много работа — напомни Лъки. — Нека започнем.

* * *

Те се намираха в една естествена пещера, образувана от топлината на стопяващата струя, която бе затворена от всички страни. Тунелът, който бяха образували при влизането си, се беше затворил зад тях. Парата се беше кондензирала и замръзнала. Уредът за откриване на маса даваше цифри, които им показваха, че се намират на около сто мили под повърхността на спътника. Ледената маса над тях, дори при слабата гравитация на Мимас, бавно намаляваше размерите на пещерата.

„Светкавичният Стар“ започна отново да си пробива път навън като нагорещена тел през масло, а когато стигнаха на пет мили от повърхността, те спряха и създадоха въздушен мехур.

След като мехурът бе снабден с достатъчно енергия, храна и въздух от резервоарите с водорасли. Вес сви примирително рамена и каза:

— Е, това ще бъде моя дом за известно време, така че нека го направим по-удобен.

Бигман току-що се беше събудил от своя период на сън. Той изкриви лицето си в израз на горчив укор.

— Какво има, Бигман? — попита го Вес. — Готов си да заплачеш, защото ще ти липсвам ли?

— Ще го преживея — озъби се Бигман. — Всеки две-три години ще минавам покрай Мимас и ще ти пускам писмо. — После избухна. — Слушай, чух те да говориш, когато мислеше, че съм дълбоко заспал. Какво става? Тайни на Съвета, а?

— Всичко с времето си, Бигман — отвърна Лъки, поклащайки неспокойно глава.

По-късно, когато Лъки остана в кораба само с Бигман, той каза:

— Всъщност, Бигман, можеш да останеш с Вес.

— О, разбира се — отвърна сърдито Бигман. — Ако прекарам два часа затворен с него, аз ще го насека на кубчета и ще го поставя в лед, за да го пратя на роднините му. — После попита: — Сериозно ли говориш, Лъки?

— Това, което предстои, може да се окаже по-опасно за теб, отколкото за мен.

— Какво ме е грижа, дори да е така?

— Ако останеш с Вес, ти ще бъдеш прибран до два месеца, каквото и да се случи с мен.

Бигман отстъпи назад. Малката му уста се изкриви и той каза:

— Лъки, ако искаш да ми наредиш да остана тук, защото има нещо за вършене, тогава добре. Но ако държиш да остана тук, само за да бъда в безопасност, докато ти се излагаш на рискове, между нас всичко е свършено. Аз няма да имам повече вземане-даване с теб, а ти, прекалено пораснало приятелче, няма да си в състояние да свършиш нищо. Знаеш, че няма да можеш.

Очите на марсианеца бързо замигаха.

— Но Бигман… — започна Лъки.

— Добре, ще се изложа на опасност. Искаш ли да подпиша документ, който да гласи, че отговорността за това ще бъде изцяло моя, а не твоя? Е, ще го подпиша. Ще те задоволи ли това, мистър Съветник?

С престорена непринуденост Лъки хвана Бигман за косата и разклати главата му напред и назад.

— Велика галактико, с теб не се излиза на глава.

Вес влезе в кораба.

— Дестилаторът е инсталиран и работи — каза той.

Вода от ледената субстанция на самия Мимас потече в резервоарите на „Светкавичния Стар“, заменяйки течността, изразходвана за охлаждане на външната повърхност на кораба при забиването му в спътника. Част от отделения амоняк бе грижливо неутрализирана и складирана в едно отделение близо до външната обвивка, където да бъде на разположение като азотен тор за резервоарите с водорасли.

И така, мехурът беше направен. Тримата огледаха добре оформената кривина в леда и почти удобната квартира между стените му.

— Е, Вес, мисля, че си се настанил добре — каза накрая Лъки, стискайки ръката му.

— Доколкото виждам, така е, Лъки.

— Каквото и да стане, до два месеца ще бъдеш прибран. Ако нещата се развият както трябва, това ще стане много по-рано.

— Работата, която ми възлагаш, ще бъде свършена — каза хладно Вес. — Ти се съсредоточи върху твоята и, между другото, грижи се за Бигман. Не го оставяй да падне от леглото и да се нарани.

— Не мислете, че не следя целия този важен и тайнствен разговор! — извика Бигман. — Вие двамата се договаряте помежду си и не ми казвате…

— Влизай в кораба, Бигман — прекъсна го Лъки като го хвана и забута напред, докато марсианецът пискаше и се опитваше да си го върне на Вес.

— Марсиански пясъци, Лъки — каза Бигман, когато се качиха на борда. — Виж какво направи. Не ми харесва, че продължаваш да пазиш тези проклети тайни на Съвета и че остави приятелчето да ме надприказва.

— Той пое тежката работа, Бигман. Трябва да стои там, докато ние излезем и завъртим играта, така че нека има удовлетворението от последната дума.

Те се измъкнаха от едно място на Мимас, откъдето не се виждаше нито Слънцето, нито Сатурн. На тъмното небе нямаше по-голям обект от Титан, който беше ниско над хоризонта, а диаметърът му се равняваше само на една четвърт от видимия диаметър на земната Луна.

Неговото кълбо беше наполовина огряно от Слънцето и Бигман гледаше меланхолично изображението му на екрана. Още не беше възвърнал своята жизнерадост.

— И предполагам, че точно там са и сириусианците — каза той.

— Така мисля и аз.

— И къде отиваме сега? Обратно към Пръстените ли?

— Точно така.

— А ако ни открият отново?

В същото време приемателният диск светна.

Лъки изглеждаше обезпокоен.

— Като нищо ще го направят.

Той влезе във връзка. Този път не прозвуча мъртвият глас на робота, отброяващ минутите. Гласът беше рязък, вибриращ, пълен с живот и без съмнение сириусиански.

— …р, моля отговорете. Опитвам се да се свържа със съветника Дейвид Стар от Земята. Дейвид Стар, моля отговорете. Опитвам се…

— Говори членът на Съвета Стар. Кой сте вие?

— Аз съм Стен Девур от Сириус. Вие игнорирахте искането на автоматичните кораби и се върнахте в нашата планетна система. Следователно вие сте наш пленник.

— Автоматични кораби ли? — попита Лъки.

— Управлявани от роботи. Разбирате ли? Нашите роботи могат съвсем задоволително да управляват кораби.

— Забелязах — отвърна Лъки.

— Така си и помислих. Те ви проследиха, докато се движехте в посока навън от нашата система, а после се завърнахте под прикритието на астероида Идалго. Те ви проследиха по вашия път извън еклиптиката към Южния полюс на Сатурн, после през Междината на Касини под Пръстените и накрая до Мимас. Нито за минутка не сте се изплъзнали от наблюдение.

— И какво ви накара да ни наблюдавате така ефективно? — попита Лъки, успявайки да запази гласа си равен и спокоен.

— Не вярвам един землянин да не разбира, че сириусианците могат да имат свои собствени методи. Но това няма значение. Ние чакахме дни наред да излезете от вашата бърлога в Мимас, след като така умно влязохте там посредством водороден синтез. Това, че ви оставихме да се скриете, ни забавляваше. Някои дори се обзаложиха колко дълго ще останете там преди да си покажете отново носа. Междувременно обградихме Мимас с нашите кораби и техните ефективни работни екипажи. Вие не можете да мръднете и хиляда мили без да бъдете взривени, ако пожелаем.

— Със сигурност не чрез вашите роботи, които не могат да причинят вреда на хора.

— Драги мой съветнико Стар, разбира се, че роботите не могат да навредят на човешки същества, ако случайно узнаят, че си имат работа с такива — каза с неприкрита насмешка сириусианският глас. — Но нашите роботи, дежурещи при оръжията, предвидливо са инструктирани, че на борда на вашия кораб има само роботи. Те нямат задръжки при унищожаването на роботи. Няма ли да се предадете?

— Слушай, приятелче — извика Бигман, който внезапно се беше приближил до предавателя, — какво ще кажеш, ако първо извадим от строя част от вашите тенекиени слуги? Как ще ви се хареса това? (В цялата Галактика беше известно, че сириусианците считат унищожаването на робот за почти равносилно на убийство).

Но Стен Девур не беше потресен.

— Това да не е индивидът Бигман, с когото се предполага, че сте приятели, мистър съветник? — попита той. — Ако е така, аз нямам желание да разговарям с него. Можете да му кажете, а самият вие да разберете, че се съмнявам дали ще успеете да повредите дори един от нашите кораби, преди да бъдете унищожени. Колкото до мен, мистър съветник, аз отдавна искам да се срещна с вас, така че ви моля да приемете това като израз на искрената ми надежда, че ще се предадете. Е?

Лъки мълча известно време със стиснати челюсти.

Бигман го гледаше спокойно със скръстени на малките си гърди ръце и чакаше.

Изминаха три минути, след което Лъки каза.

— Предавам моя кораб и неговото съдържание във вашите ръце, сър.

Бигман мълчеше желязно. Лъки прекъсна връзката и се обърна към дребния марсианец.

— Бигман, ти трябва да разбереш. Аз…

— Наистина не мога да разбера постъпката ти, Лъки — рече Бигман, свивайки рамена, — но след като кацнахме на Мимас открих, че ти умишлено си планирал да се предадем на сириусианците ще когато се отправихме към Сатурн за втори път.