Антон Павлович Чехов
Селяци (5)

Глава 5

На Богородица, около единадесет часа вечерта, момите и ергените, които се веселяха долу на ливадата, изведнъж нададоха викове, писъци и хукнаха към селото; тези, дето седяха горе на края на урвата, първоначално дори не разбраха за какво е тази работа.

— Пожар! Пожар! — раздаде се отдолу отчаян вик. — Горим!

Ония, които седяха горе, се огледаха и пред очите им се разкри страшна, необикновена картина. От сламения покрив на една от крайните къщи се издигаше висок около два метра огнен стълб, пламъците се виеха на кълбета и на всички страни хвърчаха искри, сякаш извираше фонтан. И изведнъж целият покрив лумна с ярки пламъци и се чу пращенето на огъня.

Луната сякаш помръкна и над цялото село се разля червена трепкаща светлина; по земята плъзнаха черни сенки, замириса на изгоряло и ония, които тичаха отдолу, всичките бяха запъхтени, не можеха да отворят уста от треперене, блъскаха се, падаха и от ярката светлина не виждаха и не можеха да се познаят. Беше страшно. И най-страшното беше това, че над огъня, сред пушеците, хвърчаха гълъби и в кръчмата, където още не знаеха за пожара, продължаваха да пеят и да свирят на хармоника, като че ли нищо нямаше.

— У чичо Семьон гори! — извика някой с висок груб глас.

Маря се суетеше около тяхната къща, плачеше, чупеше ръце, тракаше зъби, макар че пожарът беше далеч, на другия край; излезе Николай с валенките си, наизскачаха по ризки децата. Край къщата на селския пазач заудряха по желязната плоча. Бам, бам, бам… — затрептя въздухът и от този чест, непрестанен звън се свиваше сърцето, побиваха студени тръпки. Старите жени изнасяха иконите си. Изкарваха навън от дворовете овцете, телетата и кравите, изнасяха сандъци, кожи, каци. Враният жребец, който не пускаха с хергелето, защото риташе и нараняваше конете, оставен на свобода, препусна няколко пъти през селото с цвилене и тропот и изведнъж спря до една каруца и започна да бие по нея със задните си крака.

Заудря камбаната и отвъд реката, в черквата.

Около пламтящата къща беше горещо и толкова светло, че всяка трапчинка по земята се виждаше съвсем ясно. На един от сандъците, които бяха успели да изнесат, седеше Семьон, червенокос селяк с голям нос; беше по късо палто, фуражката му беше нахлузена на главата чак до ушите; жена му лежеше в несвяст захлупена по очи и стенеше. Наоколо се въртеше някакъв старец около осемдесетте, нисичък, с голяма брада, като джудже, който не беше тукашен, но явно имаше отношение към пожара, беше гологлав и държеше в ръцете си някаква бяла бохчичка; огънят се отразяваше в голото му теме. Кметът Антип Седелников, мургав, чернокос, същински циганин, се приближи до къщата с брадва в ръцете си и, кой знае защо, изби един след друг прозорците, а после взе да сече стълбата.

— Жени, вода! — викаше той. — Помпата да-ай! Бързо!

Същите ония селяци, които допреди малко пиянстваха в кръчмата, мъкнеха пожарната помпа. Всичките бяха пияни, препъваха се и падаха и по лицата им се четеше безпомощност, в очите им имаше сълзи.

— Ей, моми, вода! — викаше кметът, който също беше пиян. — Бързо, ей, моми!

Жени и моми тичаха надолу, дето беше изворът, и мъкнеха по нанагорнището пълни ведра и чебъри, изливаха ги в помпата и пак тичаха. Вода мъкнеха и Олга, и Маря, и Саша, и Мотка. Водата я помпаха пак жените и момчурляците, маркучът съскаше, а кметът го насочваше ту във вратата, ту в прозорците, като задържаше с палец струята, поради което тя съскаше още по-остро.

— Браво, Антип! — чуваха се одобрителни гласове. — Давай!

И Антип влизаше в пруста, в огъня, и викаше оттам:

— Помпай! Помогнете, православни християни, по случай това нещастно произшествие!

Селяците се тълпяха наоколо, без да правят нищо, и гледаха огъня. Никой не знаеше с какво да се захване, никой нищо не умееше, а наоколо имаше купи сено, снопи, плевни, купища сухи вършини. Тук бяха и Киряк, и дядо Осип, баща му, и двамата посръбнали. И като за да извини бездействието си, старецът говореше на захлупилата се върху земята жена:

— Какво си се затръшкала бе, кума. Къщата е заштрафована — тебе какво ти е!

А Семьон, обръщайки се ту към един, ту към друг, разказваше как е станал пожарът:

— Ей на, тоя същият дядка, с бохчичката, бе, у генерал Жуков слугувал… На нашия генерал, царство му небесно, готвач бил… Дохожда снощи: „Пусни ме, казва, да пренощувам…“ Изпихме по чашка, както си му е редът… Жената се разшета около самовара, да нагостим дядото с чаец, ама пусти късмет, да вземе да подкладе самовара на пруста и огънят от кюнеца значи право на покрива, в сламата, и то — толкоз. Насмалко и ние да изгорим. Че и шапката му изгоря на дядото, да видиш ти беля.

А желязното клепало дрънчеше неуморно, не спираше и черковната камбана отвъд реката. Обляна в светлина — запъхтяна, ужасена от гледката на почервенелите овце и розовите гълъби, които прехвъркаха в дима, Олга тичаше ту надолу, ту нагоре. Струваше й се, че тоя звън се впива като остър трън чак в душата й, че пожарът никога няма да свърши, че Саша се е изгубила… А когато в къщата с трясък рухна таванът, мисълта, че сега вече непременно ще изгори цялото село, я подкоси и тя не можеше повече да мъкне вода, ами седна край урвата и постави до себе си ведрата; до нея и по-долу седяха други жени и нареждаха като на умряло.

Но ето че от оная страна, от господарското имение, пристигнаха две каруци чиновници и работници и докараха и пожарна помпа. Пристигна на кон и един студент с бяла разкопчана куртка, съвсем млад. Заудряха с брадви, изправиха стълбата и по нея се покатериха пет души и най-отпред студентът, който беше станал червен и викаше с остър пресипнал глас и по такъв начин, като че ли гасенето на пожара му беше занаят. Взеха да измъкват от къщата греда по греда; разтуриха обора, плета и най-близката купа сено.

— Не давайте да рушат! — раздадоха се в тълпата строги гласове. — Не давайте!

Киряк тръгна към къщата с решителен вид, сякаш искаше да попречи на дошлите да рушат, но един от работниците го завъртя назад и го плесна по врата. Чу се смях, работникът още веднъж го удари. Киряк падна и запълзя на четири крака назад в тълпата.

От отвъд дойдоха и две хубави момичета с шапки — сигурно сестри на студента. Те стояха малко по-надалеч и гледаха пожара. Разхвърляните греди вече не горяха, но силно пушеха, студентът, който държеше маркуча, насочваше струята ту върху гредите, ту към селяните, ту към жените, дето мъкнеха вода.

— Жорж! — викаха му девойките с укор и с тревога. — Жорж!

Пожарът свърши. И чак когато взеха да се разотиват, забелязаха, че вече се съмва, че всички са бледи и малко нещо мургави — рано сутрин, когато гаснат последните звезди, винаги така изглежда. Разотивайки се, селяните се смееха и се шегуваха с готвача на генерал Жуков и изгорялата му шапка; на тях вече им беше жалко, че всичко свърши така скоро.

— Добре гасихте, господине — каза Олга на студента. — Вие сте като за нас, за Москва: там, току-речи, всеки ден става пожар.

— А вие нима сте от Москва? — попита една от госпожиците.

— Точно тъй. Мъжът ми работеше в „Славянский базар“, госпожице. А това е дъщеря ми — посочи тя Саша, която зъзнеше и се притискаше до нея. — Също тъй московчанка, госпожице.

Двете госпожици казаха на студента нещо по френски и той даде на Саша една монета от двадесет копейки. Дядо Осип видя това и на лицето му изведнъж засия надежда.

— Слава Богу, че нямаше вятър, ваше високоблагородие — обърна се той към студента, — инак начаса щяхме да си изгорим. Ваше високоблагородие, добри ми господине — добави той малко сконфузено в един тон по-долу, — сутринта е студена, тъй нещо да се постоплим… за едно шишенце да дадете, ваша милост.

Не му дадоха нищо и той се поизкашля, па се потътри към къщи. По-после Олга застана на края на урвата и гледа как двете каруци минават през реката по брода, как вървят по ливадата господата; от другата страна ги чакаше файтон. А като се върна вкъщи, разправяше на мъжа си с възхищение:

— Ама такива добри! Пък такива красиви! А госпожиците — като херувимчета.

— Да пукнат дано! — злобно измърмори сънена Фьокла.