П. Г. Удхаус
Гафовете на Арчи (12)

12
Искрящи очи — и една муха

„Ермитажа“ (ненадминат пейзаж, превъзходна кухня, собственик — Даниъл Брустър) беше живописен летен хотел в зеленото сърце на планината, построен от тъста на Арчи малко след като беше поел управлението на „Космополис“. Самият господин Брустър обаче рядко идваше тук, тъй като предпочиташе да съсредоточи вниманието си върху своята рожба в Ню Йорк. Ето защо Арчи и Люсил, които закусваха в просторната трапезария десетина дни след злополучните събития, описани в предишната глава, трябваше да се задоволят с две от трите широко рекламирани атракции на хотела. През прозореца до тях се виждаше доста голяма част от ненадминатия пейзаж; на масата вече бяха сервирани образци от превъзходната кухня; а фактът, че очите напразно търсеха собственика Даниъл Брустър, не изпълваше, поне Арчи, с усещане за болезнена загуба Той понасяше това хладнокръвно и дори с подчертан възторг. По мнението на Арчи, всичко, от което се нуждаеше едно място, за да се превърне в земен рай, беше между него и господин Даниъл Брустър да има разстояние от около четиридесет и седем мили.

Двамата младоженци бяха дошли в „Ермитажа“ по предложение на Люсил. Господин Брустър, който по принцип не беше дарен от природата със слънчев нрав и широки възгледи за живота, след инцидента с Понго гледаше толкова мрачно на света и в частност на своя зет, та Люсил си беше помислила, че ще бъде най-добре поне за известно време той и Арчи да бъдат далеч един от друг — възглед, който нейният съпруг горещо приветства. Престоят в „Ермитажа“ много му се нравеше и сега Арчи плъзгаше поглед по зелените вълни на безкрайните хълмове с доволството на здрав мъж, който се е настанил удобно и си похапва достойна закуска.

— Днес ще бъде още един чудесен ден — отбеляза той, като продължи да гледа с възхита искрящия пейзаж, от който сутрешната мъгла беше започнала да се вдига като прозрачни облачета пушек. — Точно такъв ден, в който би трябвало да си тук.

— Да, неприятно е, че се налага да замина. Ню Йорк ще бъде като пещ.

— Отложи пътуването — предложи Арчи.

— Боя се, че не мога. Имам проба.

Арчи се отказа от по-нататъшни дебати. Той имаше достатъчно дълъг стаж като съпруг, за да знае колко важно нещо са пробите.

— Освен това — продължи Люсил, — искам да видя татко.

Арчи сподави едно презрително изсумтяване.

— Връщам се утре вечер, скъпи мой — продължи Люсил. — Ще прекараш чудесно тук.

— Слънце на живота ми, знаеш, че не мога да прекарам чудесно, когато теб те няма. Нали разбираш…

— Наистина ли? — изчурулика одобрително Люсил. Тя никога не се изморяваше да слуша подобни признания от страна на Арчи.

Арчи внезапно млъкна, отправил поглед към другия край на трапезарията.

— Господи! — възкликна той. — Каква невероятно красива жена!

— Къде?

— Хей там. Току-що влезе. Очите й са прекрасни! Не мисля, че някога съм виждал подобни очи. Забеляза ли какви очи има? Сякаш искрят. Страхотно хубава жена!

Въпреки че утринта беше топла, над масата се спусна хлад. По лицето на Люсил премина арктически повей. Тя не винаги беше в състояние да споделя силния младежки ентусиазъм на Арчи.

— Така ли мислиш?

— Фигурата й също е чудесна.

— Нима?

— Е, исках да кажа, че общо взето си я бива — даде отбой Арчи, възвръщайки си част от онази съобразителност, която издига човека над нивото на дивите зверове. — Разбира се, тя изобщо не е моят тип.

— Познаваш ли я?

— В никакъв случай, ни най-малко — припряно отрече Арчи. — Никога през живота си не съм я срещал.

— Виждал си я на сцената. Името й е Вера Силвъртън. Гледахме я в…

— Да, разбира се. Наистина. Слушай, чудя се какво прави тук? Трябва да бъде в Ню Йорк, да репетира. Спомних си, че срещнах онзи, как му викат… нали се сещаш… човека, който пише пиеси и тъй нататък, та спомням си, че срещнах Джордж Бенам, и той ми каза, че тя репетирала роля в едно негово произведение — забравих името му, все едно, няма значение. Защо тогава не е там?

— Вероятно се е връцнала за някаква дреболия, прекратила е договора си и си е заминала. Винаги прави така. Славата й се носи надлъж и нашир. Сигурно е ужасна жена.

— Да.

— Не ми се говори за нея. Беше женена за някакъв мъж, но се разведе с него. После се ожени за друг мъж, но той се разведе с нея. Освен това, сигурна съм, че преди две години косата й беше с друг цвят, а и мисля, че една жена не трябва да се гримира по този начин. А пък перлите, които носи, със сигурност не са истински. Да не говорим за розовият цвят, който никак не й отива. Мисля, че тя е ужасна жена и не желая да говориш повече за нея.

— Дадено! — покорно се съгласи Арчи.

След като закусиха Люсил се качи в стаята, за да приготви багажа си. Арчи излезе на терасата пред хотела, запали цигара и докато се наслаждаваше на превъзходната гледка, потъна в мисли за Люсил. Винаги си мислеше за нея, когато останеше сам, а какво остава в поетична атмосфера като настоящата, рожба на ненадминатия пейзаж около хотел „Ермитажа“. Колкото повече време минаваше от женитбата им, толкова повече му се струваше, че семейството — тази свята институция — е нещо прекрасно. Господин Брустър можеше да си мисли, че женитбата им е едно от най-злощастните събития на света, но за Арчи тя беше, и винаги си оставаше, най-успешната стъпка в кариерата му. И колкото повече си мислеше за това, толкова повече се удивляваше, че момиче като Люсил е било доволно да свърже съдба си с тази на един третокласен представител на мъжкия род като него. Разсъжденията му всъщност бяха точно такива каквито трябва да бъдат разсъжденията на един щастлив женен мъж.

От тях го изтръгна нещо подобно на възклицание или вик за помощ, който се разнесе почти до лакътя му. Арчи се обърна и видя, че поразителната госпожица Силвъртън е застанала до него. Косата й със съмнителен цвят блестеше на слънцето, а едното от толкова критикуваните й очи беше присвито. Другото умолително се беше втренчило в Арчи.

— Нещо ми влезе в окото — проплака тя.

— Колко неприятно!

— Чудя се дали ще имате нещо против да ми помогнете? Ще бъде много мило от ваша страна!

Арчи би предпочел да се измъкне, но кой мъж, достоен да носи това име, би отказал да се притече на помощ на жена, изпаднала в беда? Не му оставаше нищо друго, освен да повдигне клепача на дамата, да огледа окото й и да го почисти с крайчеца на кърпичката си. Поведението му можеше да бъде определено не само като безупречно, но и като съвсем похвално. Рицарите на крал Артур непрекъснато са вършили подобни неща и хората от векове им се възхищаваха. Ето защо Люсил, която излезе от хотела точно когато споменатата операция приключваше, не би трябвало да изпитва раздразнението, което показа. Но, разбира се, в позата на мъж, който изважда прашинка от окото на жена, прозира известна измамна близост, която съвсем оправдано би могла да жегне чувствата на неговата съпруга. Това е поза, която предполага определена задушевност или тесни връзки, или нещо такова, както би се изразил Арчи.

— Толкова съм ви благодарна! — изпърха госпожица Силвъртън.

— О, не, няма защо! — отвърна мъжествено Арчи.

— Толкова неприятно е да ти влезе нещо в окото.

— Определено!

— Непрекъснато ми се случва!

— Лош късмет!

— Но рядко срещам толкова умен като вас човек, който да ми помогне.

Люсил се почувства длъжна да прекъсне този пир за разума и изплакване на душата^[1].

— Арчи, ако веднага отидеш да си вземеш стиковете, ще имам време да се разходя с теб, преди влакът ми да тръгне.

— О, а! — възкликна Арчи, който едва сега я забеляза. — О, а, да, веднага, да, да, да!

По пътя към първата площадка на Арчи се стори, че Люсил е разсеяна и замислена. Хрумна му, че в кризисни моменти чистата съвест е слаба утеха. Дявол да го вземе, какво друго би могъл да стори в тази ситуация? Да побегне с подвита опашка като някакъв подляр и да остави бедната жена да се клатушка насам-натам с рояк мухи, загнездени в окото й? И въпреки това…

— Гадно нещо е да ти влезе муха в окото! — най-сетне се осмели да каже той. — Дяволски неприятно, имам пред вид.

— Или много удобно — процеди саркастично Люсил.

— Ъ? — не хвана нишката Арчи.

— Е, това е много добър начин човек да избегне формалностите по представянето си.

— О, недей така! Нима искаш да кажеш, че си мислиш…

— Тя е ужасна жена!

— Определено! — съгласи се веднага Арчи. Беше усетил накъде духа вятърът и с бързи и умели движения успя да вдигне платната в правилната посока. — Не разбирам какво виждат хората в нея.

— Е, на теб изглежда ти беше приятно да я отрупваш с внимание.

— Не, не! Нищо подобно! Тя ми вдъхваше абсолютно, как му беше името — онова, което изпитват мъжете, нали знаеш.

— Цялото ти лице сияеше — заяви Люсил.

— Ами! Просто бях присвил очи, защото слънцето блестеше право в тях!

— Изглежда тази сутрин хората присвиват очи и от най-дребното нещо! — не прие аргумента му тя.

Арчи беше тъжен, фактът, че подобно недоразумение беше възникнало в такъв чудесен ден и то в момент, когато щяха да бъдат разделени един от друг за около тридесет и шест часа, го караше да се чувства… как беше думата… абе, направо го караше да стърже дъното. Предполагаше, че съществуват думи, които биха могли да върнат веднага Любовта на трона й, ала той не беше от онези речовити мъже, които само да бръкнат в торбата с мъдростите и вадят цял наръч убедителни сентенции. Чувстваше се наскърбен. Люсил, мислеше си той, би трябвало да знае, че е имунизиран срещу жени с блестящи очи и боядисана в странен цвят коса. Така де, дявол да го вземе, той би могъл да вади мухи от очите на Клеопатра с едната ръка и от очите на Троянската Елена с другата едновременно, без това да ускори дори с един единствен удар пулса му.

С намачкан като ненужен лист хартия дух той вяло изигра девет дупки. Дори и след двата часа, прекарани навън, когато се завърна в хотела животът все така продължаваше да му се струва сив и скучен. До този момент между него и Люсил не беше възниквало нищо, което поне смътно да наподобява кавга. Животът, мислеше си Арчи, не е нищо друго освен безкрайно страдание.

Всеки, намиращ се в подобно разцентровано състояние, не би приел спокойно повторния сблъсък с първопричината за своето злощастие. Не го прие спокойно и Арчи. Съзирайки госпожица Силвъртън, седнала на канапето в ъгъла на фоайето, да разговаря с някакъв човек, той се втурна като обезумял и взимайки рязко завоите, спря едва когато се блъсна в бюрото, усърдно подпирано с лакти от администратора.

Администраторът, който винаги беше готов да си поприказва с клиентите, му каза нещо, но Арчи не го чу. Само кимна механично. Ставаше дума за стаята му. Успя да долови думите „нищо против“.

— О, разбира се, точно така! — промълви Арчи.

Ама че бъбрив дявол беше този администратор! Той знаеше много добре, че Арчи няма нищо против стаята, в която беше настанен. Тези служители плещеха какво ли не в старанието си да накарат човек да почувства, че управата на хотела проявява лична загриженост към него. Това беше част от работата им. Арчи се усмихна разсеяно и се отправи към трапезарията. Тъжната гледка на празното място, където сядаше Люсил, засили чувството му на самота.

Беше преполовил обяда си, когато някой зае стола срещу него. Арчи, вперил невиждащ поглед в природните дадености отвъд прозореца, отмести очи и установи, че неговият приятел Джордж Бенам, драматургът, беше изникнал изневиделица и седеше пред него.

— Привет! — унило поздрави той.

Джордж Бенам беше начумерен млад мъж, чиито очила му придаваха вид на опечален бухал. Очевидно нещо му тежеше, освен артистично разрошената черна коса, която се беше разпиляла по челото му. Той въздъхна уморено и си поръча пирог с риба.

— Стори ми се, че преди малко те мярнах като минаваше през фоайето.

— О, ти ли говореше с госпожица Силвъртън на канапето?

— Тя говореше с мен — съкрушено обясни драматургът.

— Добре, а сега кажи какво правиш тук — попита Арчи. Щеше му се господин Бенам да е някъде другаде, защото му пречеше да окайва самостоятелно безрадата си съдба, но тъй като човекът беше вече тук, доброто възпитание го задължаваше да поговори с него. — Мислех си, че си в Ню Йорк и наблюдаваш репетициите на твоята добра стара драма.

— Репетициите са прекратени. И както изглежда няма да има никаква драма. Боже мой! — нададе сърцераздирателен вопъл Джордж Бенам. — Защо, при наличието на толкова разнообразни възможности, когато животът предлага награди с пълни шепи — погледни товарачите на въглища, които изкарват по петдесет долара седмично или момчетата, които чистят канализацията и сияейки от щастие възпяват работата си — защо му трябва на човек нарочно да си избира работа като писане на пиеси? Единствен Йов от всички хора, живели на земята, наистина е имал право да напише пиеса, но дори и той би се озорил, ако изпълнителката на главната женска роля е приличала на Вера Силвъртън!

Арчи, и несъмнено този факт обясняваше защо има толкова голям и разнообразен кръг от приятели, винаги беше в състояние да забрави за собствените си болежки, за да изслуша неволите на другите.

— Разкажи ми всичко, момко — окуражи го той. — Пускай филма да върви! Да не би да е напуснала със скандал?

— Направо ни изостави. Как разбра? Да не би тя да ти е казала?

Арчи побърза да разсее идеята за подобна близост с госпожица Силвъртън.

— Не, не! Жена ми предположи, че вероятно е станало нещо от този род, когато я видяхме да идва на закуска. Искам да кажа, не може една актриса да закусва тук и в същото време да репетира в Ню Йорк. И защо те прати по дяволите, стари друже?

Господин Бенам отхапа парче пирог и заговори унило през надигащата се пара.

— Значи, ето какво се случи. Щом я познаваш толкова добре…

— Аз не я познавам! — повтори Арчи. Така и не можеше да разбере защо всички смятат, че е близък с известната актриса.

— Добре де, както и да е. Както знаеш, тя има куче…

— Не знаех, че има куче — възпротиви се отново Арчи. Вече беше сигурен, че днес целият свят се е наговорил да го свърже с тази жена.

— Е, тя има куче. Булдог. Една огромна и противна твар. И го води на репетициите. — Очите на господин Бенам се насълзиха. Силно развълнуван, той беше погълнал хапка от пирога, която беше с около двадесет и осем градуса по-гореща, отколкото изглеждаше. В паузата, която последва тази злополука, пъргавият му ум прескочи няколко глави от разказа и когато отново беше в състояние да говори, каза: — И тогава стана белята. Всичко отиде по дяволите!

— Защо? — озадачено попита Арчи. — Да не би управата да се е възпротивила, че тя води псето си на репетициите?

— Сякаш това щеше да има някакво значение! Тя прави каквото си иска в театъра.

— В такъв случай, защо е станала тази беля?

— Ти не ме слушаш — укорително произнесе господин Бенам. — Казах ти. Кучето се промъкна със сумтене до мястото, където седях — в салона беше доста тъмно, нали знаеш — а аз се изправих да направя някаква забележка за нещо, което ставаше на сцената и сигурно съм го бутнал с крак.

— Ясно — каза Арчи, който най-накрая беше започнал да схваща развитието на сюжета. — Ритнал си кучето й.

— Бутнах го. Случайно. С крак.

— Разбирам. И когато си стоварил този ритник…

— Бутане — упорито повтори господин Бенам.

— Този ритник или бутане. Когато си нанесъл този ритник или бутане…

— По-скоро леко го тласнах.

— Добре де, направил си каквото си направил, и тогава ли стана белята?

Господин Бенам леко потръпна.

— Тя писна, а после излезе, като взе кучето със себе си. Разбираш ли, това не беше първият такъв случай.

— Боже мой! Нима през цялото време раздаваш ритници на домашните любимци на актьорите, които си поканил?

— Първият път не бях аз. Беше помощник-режисьорът. Не знаеше чие е кучето и когато се дотътри на сцената, той го плесна, перна го леко…

— Шляпна го?

— Не го шляпна — твърдо го поправи господин Бенам. — Може да се каже, че го потупа със сценария. Е, доста трудно успяхме да я успокоим тогава. Направихме го, все пак, но тя заяви, че ако отново се случи нещо подобно, ще зареже ролята си.

— Сигурно е привързана към кучето си — заключи Арчи, който едва сега изпита известна благосклонност и симпатия към дамата.

— Луда е по него, братче. Точно затова стана тази катастрофа, когато аз — без всякакъв умисъл — го тласнах случайно. Е, прекарахме останалата част от деня, като се опитвахме да я открием по телефона в апартамента й, докато накрая не чухме, че била дошла тук. Изобщо не поиска да ме изслуша. Така стоят нещата при мен.

— Твърде неприятно! — съчувствено произнесе Арчи.

— Неприятно и още как — за мен. Никой друг не може да изиграе тази роля. Като истински глупак я написах специално за нея. Това означава, че ако тя не играе, пиесата изобщо няма да бъде поставена. Затова ти си последната ми надежда!

Арчи, който в този момент палеше цигара, едва не я глътна.

— Аз ли?

— Помислих си, че би могъл да я убедиш. Да й обясниш колко много съдби зависят от нейното завръщане. Да я придумаш. Е, ти знаеш какво се прави в такива случаи!

— Но скъпи мой приятелю, казвам ти, че аз не я познавам!

Очите на господин Бенам се ококориха зад стъклената си преграда.

— Добре де, но тя те познава. Когато одеве мина през фоайето, тя каза, че ти си единственото истинско човешко същество, което някога е срещала.

— Е, аз наистина извадих една мушица от окото й. Но…

— Така ли? Е, тогава всичко е много просто. От теб се иска само да я попиташ как е окото й и да й кажеш, че има най-красивите очи, които някога си виждал и да й погукаш мъничко.

— А не! — Страховитата програма, която неговият приятел беше съставил, ужаси Арчи. — Не мога! Бих направил всичко, за да ти помогна и прочие, но когато става дума за гукане, твърдо не!

— Глупости! Че какво трудно има в гукането?

— Ти просто не разбираш, друже. Не си семеен мъж Искам да кажа, каквото и да приказваш за или против брака — истината е, че той превръща мъжа в бита карта, що се отнася до гукането. Не искам да те огорчавам по никакъв начин, старче, но когато става дума за гукане, трябва твърдо и решително да ти откажа.

Господин Бенам стана и погледна часовника си.

— Налага се да тръгвам — каза тъжно той. — Трябвала се върна в Ню Йорк и да докладвам. Ще им кажа, че самият аз не съм успял да направя нищо, но съм оставил нещата в добри ръце. Знам, че ще направиш всичко, което зависи от теб.

— Мисля, че ти обясних! — запротестира Арчи.

— Помисли си — сериозно произнесе господин Бенам — колко много зависи от това. Другите актьори. Хората от масовката, които ще останат без работа. Аз… но не! Може би трябва съвсем бегло да се спреш, или пък изобщо да не споменаваш за участието ми в този случай. Е, ти знаеш как да се справиш. Чувствам, че мога да оставя това на теб. Подсили краските! Довиждане, старче, и хиляди благодарности. Можеш да разчиташ на мен при подобен случай.

Той се запъти към вратата, като остави след себе си онемелия Арчи. На средата на пътя господин Бенам се обърна и се върна.

— А между другото — каза той — обядът ми. Кажи да го впишат в сметката ти. Нямам време да се разплатя. Довиждане!