Айзък Азимов
Пирати от астероидите (4)

4. ДУЕЛ НА ДЕЛО

Пиратите се тълпяха върху външните повърхности на „Атлас“ и на собствения си кораб сириусианка конструкция. Някои стояха прави, крепени от магнитното поле на обувките си. Други, прикрепени посредством къси магнитни кабели към корпуса на кораба, се движеха свободно, за да виждат по-добре.

Раздалечени на петдесет мили един от друг бяха разположени два поста от метално фолио. При площ не повече от три квадратни фута в сгънато състояние на кораба, постовете от тънко изковано берилий-магнезиево фолио бяха разгънати на стотици фута в двете посоки. Непотъмняващи и неповреждащи се във великата честота на космоса, те бяха завъртяни, а пробляскващите отражения на Слънцето върху лъскавите им повърхности изпращаха лъчи, които се виждаха на разстояние много мили.

— Знаете правилата — прозвуча силно в ушите на Лъки, а навярно й в ушите на Динго, гласът на Антън.

Лъки можеше да различи облечената в скафандьр фигура на другия като осветено от Слънцето петно на разстояние половин миля от себе си. Спасителната ракета, която ги беше довела тук, сега бързаше обратно към пиратския кораб.

— Знаете правилата — каза гласът на Антън. — Губи този, който се остави да бъде изтласкан назад до собствения му пост. Ако някой от двамата не бъде изтласкан назад, губи този, чийто ракетен пистолет се изтощи по-рано. Времето е неограничено. Без преминаване отвъд границите. Имате на разположение пет минути, за да се приготвите. Ракетните пистолети не могат да се използуват преди да е даден знак.

Без преминаване отвъд границите, помисли Лъки. Това беше отказването. Дуелите с отблъскване, като легален спорт не можеха да се провеждат на разстояние по-голямо от сто мили от астероид с диаметър най-малко петдесет мили. Така би съществувало определено, макар и малко, гравитационно притегляне на играчите. То не можеше да бъде така силно, че да пречи на подвижността, но бе достатъчно, за да спаси състезател, намиращ се отдалечен на мили в космоса с изтощен ракетен пистолет. Дори да не бъде прибран от спасителна ракета, той трябва само да остане неподвижен и за няколко часа или най-много един-два дни ще се приземи обратно на повърхността на астероида.

От друга страна тук, в района с диаметър стотици хиляди мили, нямаше подходящ астероид. Едно истинско отблъскване би продължило неопределено дълго време. То би завършило най-вероятно в Слънцето дълго след като нещастният състезател се е задушил поради свършване на кислорода му. При такива условия обикновено се е разбирало, че когато един или друг състезател премине отвъд някакви установени граници, се изисква време за неговото завръщане.

Да се каже „без преминаване отвъд границите“ означаваше да се каже „до смърт“.

Гласът на Антън дойде ясен и рязък през милите разстояние между него и радиоприемника в шлема на Лъки.

— Остават ви две минути до старта — рече той. — Нагласете сигналните светлини на скафандрите си.

Лъки доближи ръката си и затвори веригата на включвателя на гърдите. Оцветеното метално фолио, което беше предварително магнитно закрепено в шлема му, започна да се върти. То представляваше миниатюрен пост. Фигурата на Динго, която само преди минута беше черна точка, засвети с червеникава светлина. Лъки знаеше, че собственият му сигнал беше ослепително зелен. А постовете бяха чисто бели.

Дори сега една частица от съзнанието на Лъки беше много далеч. Още в самото начало той се опита да възрази:

— Вижте, вие разбирате, че всичко това ми допада. Но докато се маем, някой правителствен кораб може…

— Не се тревожи — изрева презрително Антън. — Никой патрулен кораб не би се осмелил да отиде толкова далеч сред скалите. С едно повикване могат да пристигнат сто кораба, а хиляди скали могат да ни подслонят, ако се наложи да се спасяваме с бягство. Обличай си скафандъра.

Сто кораба! Хиляди скали! Ако това е вярно, значи пиратите никога досега не бяха показвали цялата си мощ. Какво ставаше?

— Остава още една минута! — премина през пространството гласът на Антън.

Лъки измъкна решително двата ракетни пистолета. Те представляваха Г-образни предмети, свързани посредством еластични тръби от гумирана материя с приличащите на кегли газови цилиндри (с течен въглероден двуокис под налягане), които бяха прикрепени на кръста му. Едно време свързващите тръби са били от метална мрежа. Но така, макар и по-здрави, са били по-масивни и са увеличавали момента и инерцията на пистолета. В дуелите с ракетни пистолети бързото прицелване и стрелба са от съществено значение. След като е бил изобретен флуоресциращият силикон, който остава гъвкав при космическа температура и не се размеква от преките лъчи на Слънцето, лекият тръбен материал бе станал за универсална употреба.

— Когато сте готови, стреляйте! — извика Антън.

За миг единият от ракетните пистолети на Динго бе задействан. Течният въглероден двуокис в газовия цилиндър закипя и започна да излиза през тънкия като игла отвор на пистолета. Газът замръзваше в линия от малки кристалчета до десет инча от точката на изтичане. Дори за половината секунда, позволена за изпускане, образувалата се линия от кристалчета се простираше с мили. Когато те се изхвърляха в едната посока, Динго се изтласкваше в противоположната. Той представляваше миниатюрен космически кораб с ракетни двигатели.

Три пъти „линията от кристалчета“ проблясна и изчезна в далечината. Бе насочена право в противоположната посока на Лъки, а с всяко проблясване Динго увеличаваше скоростта си на движение към него. Външното положение на нещата беше измамно. Единствената видима промяна за окото бе бавно увеличаване на яркостта на сигнала върху скафандъра на Динго, но Лъки знаеше, че разстоянието между тях се скъсява с бясна скорост.

Това, което Лъки не знаеше, бе подходящата стратегия за очакване; подходящата защита. Той чакаше нападателното движение на другия да се разгъне.

Сега Динго беше достатъчно голям, за да се вижда като хуманоидна фигура с глава и четири крайника. Той минаваше встрани и не правеше движение да се прицели. Изглежда се задоволяваше да се държи далеч от лявата страна на Лъки.

Лъки продължаваше да чака. Хорът неясни викове, който звънеше в шлема му, беше замрял. Виковете идваха от предавателите на открито на публиката. Макар да беше твърде далеч, за да вижда състезателите, тя можеше да следва пътя на сигналните светлини върху скафандрите им и потоците въглероден окис.

Очакват нещо, мислеше Льки.

То дойде внезапно.

Две струи въглероден двуокис се появиха една след друга от дясната страна на Динго и линията на полета му промени посоката си към позицията на младия член на Съвета. Лъки стисна ракетния си пистолет, за да бъде готов да стреля надолу и избегне сближаването. Най-безопасната стратегия, мислеше той, бе да направи точно това, да се премества в друга посока възможно най-бавно и най-малко, за да пести въглероден двуокис.

Но изстреляната от Динго линия въглероден двуокис се движеше напред, а в същото време той се движеше наляво и по подобен начин се преместваше и тя. Двете движения взети заедно я преместваха право към Лъки и тя удари декоративната изпъкналост на лявото му рамо. Лъки я почувствува като рязък удар. Кристалчетата бяха малки, но се простираха на мили разстояние и се движеха със скорост много мили в секунда. Всичките се удариха в скафандъра му за време, което изглеждаше по-кратко от мигване на окото. Скафандърът на Лъки затрепери и в ушите му прозвуча ревът на зрителите.

— Ти го улучи, Динго!

— Какъв изстрел!

— Право към поста. Погледнете го!

— Изстрелът бе великолепен! Великолепен!

— Вижте го как се върти!

Приглушени от тези викове се чуваха и мърморения, които не бяха така въодушевени.

Лъки се въртеше или на него по-скоро му се струваше, че се върти небето заедно с всичките му звезди. През лицевото прозорче на шлема му те се виждаха като бели ивици, сякаш самите те бяха трилиони кристалчета от въглероден двуокис. Не виждаше нищо друго освен неясни очертания. Сякаш ударът бе отнел за момент способността му да мисли.

Удар в диафрагмата и друг в гърба го изпратиха, още както се въртеше, с голяма скорост по пътя му в космоса.

Трябваше да направи нещо, иначе Динго щеше да го превърне във футболна топка, летяща от единия до другия край на Слънчевата система. Лъки се премяташе по диагонала ляво рамо — дясно бедро. Той насочи ракетния пистолет в посока обратна въртенето си и на светкавични импулси изхвърли струи въглероден двуокис.

Звездите забавиха въртенето си до величествен марш, който ги превърна в рязко разграничени точки. Космическото небе придоби познатия си вид.

Една звезда блещукаше. Беше твърде ярка. Лъки знаеше, че това е собственият му пост. Почти диаметрално насреща му гневно се червенееше сигналната светлина от тялото на Динго. Лъки не можеше да се хвърли назад отвъд поста, защото в такъв случай дуелът щеше да завърши, а той да загине. Отвъд поста и до една миля от него бе стандартното правило за край на борбата. Нито пък, от друга страна, можеше да си позволи да се приближи до своя противник.

Лъки вдигна ракетния пистолет над главата си, натисна спусъка и изброи шестдесет секунди преди да го освободи. В продължение на цяла минута при ускорението надолу той чувствуваше налягането върху шлема си.

Това беше отчаяна маневра, защото изхвърли половичнасов запас от газ за една минута.

— Ти, жалък страхливецо! Ти, измамнико! — изрева Динго с дрезгав глас.

Виковете на зрителите също се издигнаха до кресчендо.

— Вижте го как бяга!

— Мина покрай Динго! Динго, хвани го!

— Хей, Уилямс! Започни да се биеш!

Лъки видя отново неясните пурпурночервени очертания на своя противник. Трябваше да поддържа движението. Нищо друго не можеше да направи. Динго беше експерт и можеше да улучи минаващ покрай него метеорит с големина един инч. Той самият, помисли Лъки печално за себе си, би било добре, ако улучеше Серес от една миля. Лъки използуваше ракетния си пистолет като го насочваше ту наляво, ту надясно.

Това не променяше положението. Струваше му се, че Динго е в състояние да предвиди движенията му; да му пресече пътя и безмилостно да го атакува. Почувства как челото му се покрива с малки капчици пот и внезапно усети тишината. Не можеше да си спомни точно мига, в който настъпи, но тя бе дошла като прекъсване на нишка. Допреди миг се чуваха виковете и смехът на пиратите, а сега цареше само мъртвата тишина на космоса, където никога не можеше да се чуе звук.

Беше ли минал извън обсега на корабите? Невъзможно! Радиото в скафандъра, дори и най-простото, имаше обхват хиляди мили. Той завъртя до максимум копчето за чувствителност върху гърдите си.

— Капитан Антън!

Отговори му обаче гласът на Динго:

— Не викай! Чувам те!

— Почакай — рече Лъки. — Радиото ми не е нещо в ред.

Динго беше достатъчно близо, за да бъде отново възприет като човешка фигура. Една светкавично изстреляна линия от кристалчета и той се приближи. Лъки се отдръпна, но пиратът го последва по петите.

— Няма нищо нередно — каза Динго. — Малък трик с радиото. Аз изчаквах. Можех отдавна да те изхвърля отвъд поста, но чаках радиото да излезе от строя. То представлява точно един малък транзистор, който повредих преди да облечеш скафандъра. Въпреки това все още можеш да говориш с мен. Радиото все още има обсег на действие една-две мили. Или поне ще можеш да ми говориш още кратко време.

Той намери шегата за забавна и гръмогласно се изсмя.

— Не разбирам — каза Лъки.

Гласът на Динго стана безмилостно жесток.

— Ти ме изненада с бластер в кобура. Устрои ми клопка. Направи ме да изглеждам глупак. Никой досега не ме е улавял в клопка и на никого няма да позволя да ме прави на глупак пред очите на капитана и да живее дълго след това. Няма да те победя, за да те довърши някой друг. Ще те довърша тук! Със собствените си ръце!

Динго беше вече много по-близо. Лъки почти можеше да различи лицето му зад дебелото предно стъкло на шлема. Лъки изостави опитите си да подскача и лавира. Това ще доведе до там, че да бъда последователно надигран, реши той. Той обмисли възможността за полет по права линия, отблъсквайки се с нарастваща скорост, докато му се свърши газът. А след това? Щеше ли да го задоволи такава смърт на беглец?

Трябваше да се бие. Той се прицели в Динго, но когато линията от кристалчета достигна мястото, където се намираше, него вече го нямаше там. Лъки опита отново и отново, но Динго бе като летящ демон.

И тогава Лъки почувства силния удар от ракетния му пистолет и отново бе завъртян. Той отчаяно се опитваше да излезе от въртенето, но преди да успее, усети силата от звънкия удар при сблъскването на тяло с неговото.

Динго държеше скафандъра му в здрава прегръдка.

Шлем до шлем. Лицево прозорче до лицево прозорче. Лъки бе вперил поглед в белия белег, разсичащ горната устна на Динго. Той се изопна, когато Динго се усмихна.

— Здравей, приятелче — рече той. — Радвам се да те видя.

За момент Динго се отдалечи или поне така изглеждаше, когато охлаби захвата на рамената му. Бедрата на пирата стискаха здраво колената на Лъки, като маймунската им сила го обездвижи. Здравите като конопена връв мускули на Лъки се напрягаха безрезултатно.

Частичното отстъпление на Динго бе предприето само за да освободи ръцете си. Едната, вдигната високо, държеше ракетния пистолет с дръжката напред. Тя се спусна право надолу върху лицевото прозорче и от внезапния разтърсващ удар главата на Лъки се отметна назад. Безпощадната ръка се издигна отново, докато другата се обви около шията на Лъки.

— Не си мърдай главата — изръмжа пиратът. — Сега ще те довърша.

Лъки знаеше, че това щеше да бъде самата истина, ако не действуваше бързо. Стъклото беше здраво и твърдо, но не би издържало дълго на ударите в метал.

Лъки доближи ръката си в бронирана ръкавица до шлема на Динго, изпъна я и бутна с длан назад главата на пирата. Динго наклони главата ей на една страна, освобождавайки се от ръката на Лъки и замахна за втори път с дръжката на ракетния си пистолет.

Лъки пусна двата ракетни пистолета свободно да се провесят на съединителните им тръби и с уверено движение посегна за съединителните тръби на Динговите пистолети. Той ги провря между пръстите на стоманените си ръкавици. Мускулите на ръцете му се свиха и болезнено напрегнаха. Стисна зъби и почувства кръвта да пълзи към слепоочията му.

Динго със свирепо изкривена в радостно предчувствие уста не обръщаше внимание на нищо друго, освен на обърнатото нагоре лице на своята жертва зад стъклото на лицевото прозорче, което бе изкривено, както той си мислеше, от страх. Дръжката още веднъж се спусна надолу. Малка звездичка се появи на мястото на срещата с метала.

Тогава нещо друго поддаде и вселената изглежда полудя.

Първо едната и почти непосредствено след нея и другата съединителна тръба на двата ракетни пистолета на Динго се разкъсаха и неуправляем поток въглероден двуокис изскочи от всяка от тях. Тръбите се извиваха като луди змии и от бурната реакция на неконтролираното ускорение Лъки беше блъскан насам-натам в стените на собствения си скафандър. Динго извика от изненада и хватката му се разхлаби.

Двамата почти се разделиха, но Лъки се държеше неумолимо за един от глезените на пирата.

Струята въглероден двуокис секна и Лъки се покатери нагоре ръка над ръка по крака на своя противник.

Очевидно двамата бяха вече неподвижни. Случайно насочените струи ги бяха оставили дори без каквото и да е осезаемо въртене. Тръбите от ракетните пистолети на Динго, сега мъртви и провиснали, се бяха изпънали в крайното си положение. Всичко изглеждаше тихо, тихо като смъртта.

Но това беше измама. Лъки знаеше, че се движат със скорост мили в секунда в посоката, в която ги беше изпратила последната струя газ. Те и двамата бяха сами и изгубени в космоса.