Боб Фишер
Молох от Белморал (1)

* * *

Тя застана пред него гола и съблазнителна. В очите й се появи странен блясък, когато две мускулести тела я повлякоха към жертвеника.

Пламъкът на факлите трептеше и по камъните се различаваха тъмнеещи петна от засъхнала кръв. Отекна гонг и голите стени на огромната пещера прокънтяха от звъна му. От димящите пръчки се разнасяше замайващият мирис на азиатски опиум, който се издигаше нагоре и тегнеше като облак над тази странна, необикновена сцена.

Под сводовете прозвуча тиха и зловеща музика. И тогава от многобройните ниши излязоха голи момичета. Погледите им бяха приковани в жертвения камък.

Съпровождана от двамата мъже с мускулести, обръснати тела, голата девойка се приближи към жертвения камък. Мълчаливо сведе чело и скръсти ръце пред твърдите си гърди.

Малко след като прочете молитвата си, рязко вдигна глава и погледна с възхищение тлъстия Молох. Той се извисяваше върху златния си трон — със скръстени по турски крака и накичени със златни пръстени ръце.

Без да мигат, смолисточерните очи на дебелака разглеждаха изправената върху жертвеника девойка. Върху бедрата му беше преметната червена препаска.

В пещерата отново прокънтя гонг, но този път по-приглушено и тихо. Това бе сигналът, с който й се разрешаваше да говори. За последен път в нейния кратък живот!

Девойката прекрасно разбираше това. Доброволно и без никакъв страх бе пожелала да дори живота си на любимия и почитан идол. Тя не се боеше от участта си.

— Твоята недостойна робиня Яна е пред теб, Безподобни — разля се спокойният й, мелодичен глас. — Бях старателна твоя ученичка и разбрах, че ти, мой гуру, посочваш верния път, пътя към вечното щастие, към безсмъртието, пътя към рая на блаженството.

Когато заговори, гуру възбудено задъвка устните си.

— Любовта ми ще те съпровожда по твоя път — разнесе се резкият му глас. — Вселената е открита пред теб и ти ще бъдеш възнаградена за усилията си на земята.

Красивото лице на девойката бе озарено от възторг.

— Отдавам ти всичко с чисто сърце, мой гуру. Съзнавам, че така ще откупя вечното щастие — отвърна уверено тя.

— Не го купуваш, Яна — промълви тлъстият Молох. — Ти заслужи щастието си, достойна си за него. Готова ли си да поемеш по пътя към рая?

Яна кимна.

— Готова съм — прошепна тя.

Голите момичета и жени, наизлезли от каменните ниши, образуваха голям полукръг. Пещерата се изпълни с приглушените им възгласи, от които не можеше да се разбере какво изпитват — страх, отвращение, отчаяние или може би гордост. Но очите на някои от тях изразяваха безизходен ужас и те с усилия се заставяха да гледат зрелището. Момичетата бяха подчинени на невидима сила, която все още не ги бе обладала напълно и не бе наложила контрол върху мислите и чувствата им.

Отзад се появиха мъже с жълти, загорели тела, чието единствено облекло бяха препаските. Държаха в ръцете си бичове — всеки с девет камшика, завършващи с малки оловни топчета. Те наблюдаваха със студено безразличие разголените момичета и не пропускаха нито едно тяхно движение.

Яна изкачи трите стъпала, които я деляха от жертвения камък. Когато стигна до него, погледна отвисоко хората от племето.

— Аз тръгвам, сестри мои — заговори тя и се засмя така, сякаш вече се бе оказала в рая. — Скоро ще пристъпя прага на вечното щастие и знам, че много от вас ще ме последват и ще споделят с мен блаженството ми и всепоглъщащата любов. Ще се отдам изцяло на нашия гуру и ще изпълня пророческите му напътствия. Вселената ще ме възнагради за усилията. Мога да ви кажа единствено: „Довиждане в империята на вечното щастие!“

Голата девойка застана на колене и погледна за последен път тлъстия Молох. Гуру протегна ръка и разпери дланта си. От краищата на пръстите му внезапно се стрелна тънка като нишка мълния, която затрептя над сведената фигура.

Тялото на Яна се олюляваше, сакаш около нея духаше силен вятър. Тя бавно легна по гръб, положи ръцете си върху корема и затвори очи.

Ударът на гонга за трети път прокънтя в пещерата.

Молох бавно вдигна дясната си ръка с насочен нагоре показалец. Единият от мускулестите мъже натисна надолу главата на девойката. В ръката си държеше кинжал. Бавно насочи върха му към беззащитното гърло на жертвата.

Със силен, внезапен удар той преряза врата на девойката. Докато кръвта изтичаше от вените и животът я напускаше, устните й не издадоха никакъв стон. Само една лека тръпка премина през тялото и кожата придоби жълтеникав оттенък.

Отчаян вик наруши гробовната тишина. Едно от момичетата не можа да понесе тази кървава сцена и изпадна в истерия, обладана от ужаса на станалото. Никой не се помръдна, за да успокои обезумялата. Скоро виковете стихнаха. Сгърченото тяло остана да лежи на пода.

Някои приглушено стенеха, мъчейки се да потиснат своите чувства.

Кръвта на жертвата бликаше, заливаше камъка и бавно се стичаше надолу.

Малко след това Яна напусна земния свят.

Тлъстият Молох свали ръката си и я постави на огромния си корем. Черните му очи плъзнаха поглед върху прикованите зрители.

— Яна е възнаградена заради своята благородна вяра и заради предаността си към мен — заключи той с дрезгав глас. — Тя отиде в света на вечното щастие, чувам тихия й глас.

Молох вдигна глава към свода на пещерата и притвори очи.

— Не долавяте ли гласа й, вие, поданици на великия гуру от Джаднипур? — разнесе се шепотът му в пълната тишина. — Слушайте, чрез мен тя говори на всеки от вас.

Послушниците следяха погледа на Молох. Очите им се разшириха, защото чуха Яна.

— Намерих рая, гуру мой, сестри мои — понесе се гласът й в пространството. — Тук слънцето не спира да грее, край мен пеят птици, текат ручеи с кристално чиста вода, растат дървета с екзотични плодове. Вървя по поляните и ароматът им ме опиянява.

Гласът затихна.

Голите създания се ослушваха. После някои от тях се разприказваха оживено, а други се замислиха.

Когато погледите им отново се спряха на пожълтелия камък, върху него нямаше нищо. Тялото на Яна бе изчезнало. Само пресните петна от кръв напомняха за случилото се.

Две от девойките, изпаднали в транс, напуснаха полукръга и се отправиха към тъмната ниша. Върнаха се със златна чаша и бяла кърпа. Те паднаха пред трона на гуру и започнаха да мият краката му с розова вода.

Разнесе се песен. Този път звучеше хвалебствена мелодия в чест на гуру.

Церемонията свърши и тогава една от девойките изтича към Молох и легна върху корема му.

— Гуру мой — промълви тя, — искам да тръгна след Яна. Ще изпълниш ли молбата ми?

* * *

През нощта я събуди лек шум. Надигна се, но не видя нищо освен правоъгълника на прозореца.

Шумът идваше отвън — в коридора някой пристъпваше тихо и ритмично. После всичко замря и Глория Стенфорд отново затвори очи. В малкия хотел проскърца врата. Дочу се въздишка. Вятърът блъскаше по стъклата.

Глория изпъшка и дръпна одеалото до брадата си. „Странно място“ — помисли си тя. Беше пристигнала в Кретл тази вечер, изминавайки пътя от Оксофорд с малкия си автомобил. Кретъл беше скромно градче, разположено в близост до Балморал. Глория Стенфорд се занимаваше в колежа с история на изкуството и освен това бе получила значително наследство. Беше независима и имаше хоби — колекционираше произведения на стари майстори.

Затова се намираше тук — в планинската северна част на Шотландия. Малка обява в специализирано издание бе причината да се обърне към един брокер от борсата, който имаше поръчение да продаде анонимна частна колекция от картини на Гейнсбъроу, Фербанкс и Реноар.

Макар и трудно, Глория успя дя намери брокера. Изясниха подробностите и след три дни й съобщиха по телефона, че трябва да отиде в Кретл, където продавачът очаква лично да се види с нея.

По пътя започнаха да я измъчват съмнения — често се случваше произведенията на изкуството да бъдат фалшифицирани.

Късно вечерта в Кретл пристигна млада дама и нае стая в хотела, който беше единственият в околността. С учудване откри, че не я очакват и че никой тук не знае за целта на посещението й. Глория не се разстрои. Тя вечеря, изпи чаша вино и около единадесет часа се качи в стаята си. Заспа спокойно с мисълта, че продавачът ще я потърси сам на другата сутрин. Шумът от вятъра се усилваше. Някъде се хлопаше прозорец, лаеше куче, чуваше се плясък от птичи криле.

„Скоро нощта ще свърши“ — помисли си милионерката. Ругаеше се, че изобщо е дошла тук, вместо да отседне в мотела на фирмата „ЕССО“. Но желанието да види бързо платната и да ги прибави към колекцията си не й даваше мира. Почувства как по гърба й полазиха тръпки, когато вратата към нейната стая започна да скърца.

Със стаен дъх Глория очакваше какво ще се случи. Беше сигурна, че отвън има някой. Може би закъснял гуляйджия, който прави усилия да се прибере, но не в собствената си стая. Почука се.

— Кой е? — наведе се напред Глория.

— Мис Стенфорд? — отвън се чу тих и отчетлив глас.

— Да? — тя не скриваше изненадата си.

— Имаме предложение, мис Стенфорд — каза неизвестният.

Глория знаеше, че има ексцентрични типове, но не проумяваше как този се е промъкнал в хотела и е намерил точно стаята, която му трябва. Трябваше да е невидим, за да направи това!

— Не знаете ли колко е часът? — попита тя. — Елате утре, по време на закуската.

— Трябва да ви съобщя нещо важно, мис Стенфорд — прекъсна я неизвестният и добави прочувствено: — Отворете вратата! Ще ме разберете, когато ви обясня.

Глория се поколеба, но после стана от леглото, наметна халата си и се запъти към вратата.

Поиска да запали лампата. После размисли и съобрази, че някой отвън може да види светлината и да изтълкува неправилно това.

Когато очите й привикнаха с тъмното, успя да различи силуета на слаб мъж с големи мустаци.

— Ще ми разрешите ли да вляза? — попита умоляващо нощният гост. — Много съжалявам, но нямах друга възможност.

Глория го пусна в стаята.

— Искам да ви успокоя, че всичко е напълно почтено — разсея той подозренията й. Сегашното ми положение не ми позволява да действам открито. Твърде известен съм по тези места, за да бъда компрометиран.

— Значи никой не трябва да разбере, че продавате картини от личната си колекция — заключи мис Станфорд.

— Вие сте умна, мис — кимна непознатият. — Да, искам да се разделя с част от картините си. Уверявам ви, че ми е много трудно, но нямам избор.

— Картините у дома ви ли са?

— Да, в имението ми, на четири мили от тук. Необичайното ми посещение е свързано и с една необичайна молба.

В този момент Глория взе решение.

— Съгласна съм да дойда още тази нощ, за да видя картините и да избера — съгласи се тя. Надявам се, че можете да ми покажете оценките на експертите, който доказват, че колекцията ви е оригинална.

— Ще останете доволна, мис Стенфорд — успокои я непознатият.

— Но вие още не сте се представили, мистър…? — каза младата милионерка.

— Мак-Килърн — бързо отвърна той. — Извинете, но помолих Гибс да не разкрива името ми. Обещайте ми, че никъде няма да го споменавате.

— Давам ви думата си, мистър Мак-Килърн. Моля да ме изчакате навън, докато се облека.

Мак-Килърн изчезна.

Десет минути по-късно Глория беше готова. Тя беше практична жена. Приготви куфара си, остави пари на масичката и написа на рекламната листовка, че е й се налага незабавно да замине. Никой в къщите отсреща не забеляза как тя напусна хотела през задния двор и тръгна към мястото, където бе оставила колата си. От тъмнината безшумно изникна Мак-Килърн.

— Дойдох пеша — обясни той, отваряйки вратата на автомобила й. Глория не каза нищо и седна зад волана. Двигателят тихо изръмжа. Тя запали фаровете едва когато излязоха от градчето. Мак-Килърн показваше на Глория пътя, който криволичеше по хълмистата местност. Тясното шосе минаваше през клисура, чиито отвесни склонове бяха покрити с папрат и мъх. После заобиколиха хълма и навлязоха в ухаеща равнина. На фона на нощното небе отчетливо се откроиха очертанията на внушителна постройка.

— Балморал Кастл? — попита тя мълчащият мъж.

— Девилз Лодж — отвърна Мак-Килърн. — Моето имение. Балморал е на четири мили северно оттук.

— Девилз Лодж? — промърмори Глория Стенфорд. — „Домът на дявола?“ Впечатляващо име!

Мак-Килърн сви рамене.

— Един от дедите ми е кръстил замъка така — обясни той.

Наближаваха бързо Девилз Лодж. Той представляваше непристъпно съоръжение, което имаше дебели стени, правоъгълни прозорци с оловни обкови, масивни врати и безкрайно дълги комини, стърчащи над покрития с шифер покрив. В източната част на имението беше построена църква, чийто кръст се издигаше високо в небето.

Смръщила чело, Глория наблюдаваше мощното съоръжение, което я бе впечатлило неимоверно. Почувства, че там, в тъмното, зад дебелите стени се крие опасност. Момичето продължи да кара по пътя, обрасъл от двете страни с бодливи храсти, и пое нагоре по наклона, водещ към имението. Два от прозорците на първия етаж светеха. Входната врата се отвори и Глория видя широкоплещест мъж в ливрея, който се взираше напрегнато в приближаващия автомобил.

— Това е Джордж, моят секретар и управител — обясни Мак-Килърн, когато Глория спря до вратата.

Джордж се приближи към нея с приветливо изражение, поздрави вежливо гостенката и й помогна да слезе от колата.

Младата изкуствоведка мислеше за бизнеса си. Разбира се, срещата с Мак-Килърн се бе състояла при странни обстоятелства. Но близостта на замъка Балморал, който беше лятна резиденция на английския кралски двор, сякаш беше гаранция за безопасност и за това, че всичко ще бъде извършено в рамките на закона.

Глория отвърна на поздрава и последва управителя в приемната, което приличаше на зала с цяла дузина врати.

— Не бихте ли желали да се подкрепите, мис? — попита вежливо Мак-Килърн.

— Няма да са излишни малко кафе и бренди — отзова се тя.

Едва сега й се отдаде възможност да огледа Мак-Килърн. Шотландецът имаше тясно лице, орлов нос и дълбоки сиви очи, които приличаха на планински езера. Над тънките му устни се червенееха рижави мустаци.

Много младежи в тази планинска страна изглеждат точно така, помисли си младата англичанка.

— Донеси напитките в галерията, Джордж — разпореди се Мак-Килърн. После се обърна към гостенката. — Виждам, че нямате търпение да разгледате картините.

Глория кимна. Искаше й се да види тези прехвалени картини и да ги притежава, ако наистина са ценни произведения.

Мак-Килърн се приближи към последната врата от лявата страна на приемната и извади от джоба си ключ. Превъртя го с усилие в клчалката и натисна изключвателя на сигналната инсталация върху рамката на вратата. Вратата забръмча и се плъзна встрани.

В следващия момент очите й бяха заслепени от лазерни лъчи, които осветяваха стая без прозорци. Светлината им бе насочена право към картините и гравюрите, висящи по стената.

— Добре сте се защитили — прошепна Глория Стенфорд и почувства как сърцето й заби силно, предусещайки срещата с видни произведения на изкуството.

— Предпазливостта не е излишна — обясни Мак-Килърн, докато сядаше на една малка масичка, където покани и нея.

Най-напред Глория видя трите картини, заради които се бе отправила на това дълго пътешествие. Бавно се приближи към творбата на Гейнсбороу, изобразяваща конник. Беше напълно сигурна, че пред нея стои оригиналът.

В галерията влезе Джордж и се зае да сервира. Управителят вече се канеше да си тръгне, но възклицанието на посетителката го накара да се обърне, въпреки че Мак-Килърн вече го бе освободил.

— Моля, покажете ми заключението на експерта, господин Мак-Килърн — обади се тя, без да сваля очи от картината.

Домакинът забеляза спрелия се до вратата Джордж и го изпрати да вземе документите от сейфа.

— Надявам се, че скоро ще постигнем съгласие — убедено каза Глория. — Нека първо договорим цената.

— Тримата експерти, които направиха оценка на това произведение, определиха цената му — заяви Мак-Килърн. Мисля, че и по този пункт ще се споразумеем бързо — наля кафе и го подаде на Глория.

— Искате ли да се върнете още тази нощ?

— Нощта скоро ще свърши — отговори тя. — Но и нямам никакво желание да се връщам в хотела.

Не забеляза злорадството в усмивката на Джордж, който току-що бе влязъл с папката документи и стоеше до вратата. Управителят й подаде папката.

Следващите петнадесет минути Глория прекара в четене на документите. Вече нямаше никакви колебания по отношение на сделката. Проверката на картините бе извършена от международното експертно бюро, което потвърждаваше тяхната оригиналност.

— Ще ги купя — решително каза тя и погледна Мак-Килърн. — Рамките не са ми необходими, така че няма да се затрудня с превозването им.

— Както желаете — отвърна той, — но не смятате ли, че е рисковано? Сама в колата с тази ценности?

Глория поклати глава.

— Никой няма да разбере какво има в куфара ми — увери го тя и извади чекова книжка от дамската си чанта.

— Осемстотин хиляди фунта стерлинга… съгласни ли сте?

Мак-Килърн направи гримаса, която показваше колко му е трудно да вземе решение.

— Съгласен съм — въздъхна той, — Джордж ще подготви акта.

Глория тържествено разтвори чековата си книжка, но все още не попълваше чека.

— Предполагам, че вече сте проверили моята платежоспособност? — каза тя.

— Мистър Гибс се погрижи за това, отзивите за вас са много добри — увери я той.

Глория се обърна, за да прецени останалите картини. Тя се закова пред едно платно, в което нямаше нищо европейско. Личеше, че не е рисувано от професионалист.

— Как е попаднало тук и какво представлява? — тихо попита тя.

— Баща ми е живял дълго в Индия — отговори Мак-Килърн. Донесъл я е оттам. Това е изображение на гуру от Джаднипур.

— Гуру? — Глория Стенфорд се замисли и изведнъж почувства, че сърцето й започна да бие бързо.

Тази противна фигура прилича на тлъстия Молох, който обичал жертвоприношенията, извършвани с хора, помисли си тя.

Изпита желание да се отърве от отблъскващото изображение. Но не можеше да го направи. Погледът й се плъзна по дебелите, мазни пръсти, безбройните пръстени и поставените върху корема ръце; спря се на увисналите гърди и накрая се закова върху смолисточерните очи, които сякаш я пронизаха.

Внезапно в нея се появи чувството, че тези очи са живи и излъчват хипнотична сила, която я завладява. С усилие отклони погледа си от тях, не искаше да ги вижда никога повече, но те я преследваха и не я оставяха на мира.

— Добре ли сте, мис Стенфорд? — чу някъде отдалече гласа на Мак-Килърн.

Не звучаха ли думите му като заповед да сведе очи от това ужасно платно? Глория бавно се обърна. Шотландецът стоеше до масата и държеше в ръка акта за продажбата.

— Изглежда няма да е лошо, ако подремна час-два — тя се засмя смутено и се запъти към масата, като влачеше краката си.

Хвърли поглед към документа, който й връчи Мак-Килърн, и го подписа. После попълни чек и го даде на шотландеца.

Но сега й се стори, че избраните от нея картини продължават да висят по местата си.

— Бих искала да попитам… — раздразнено повиши тон.

Мак-Килърн сякаш се провали вдън земята. Вместо него в очертанията на вратата се появи фигурата на управителя.

— Не се вълнувайте, мис — изсъска той. Приятелските нотки в гласа му се бяха превърнали в ледени, — картините ще останат там, където са били!

— Но сега това е моя собственост! — възрази тя. — Мистър Мак-Килърн има чек за картините, които…

От гърлото на Джордж се разнесе зловещ смях.

— Ние вече не искаме това — гордо каза той.

— Ще анулирам чека и полицията ще се занимае с вас…

— Твърде късно, скъпа — усмихна се той и върху лицето му ясно се изписа злорадство.

Управителят натисна изключвателя и вратата зад него се затвори. В очите му Глория видя това, което бе почувствала от самото начало — нещо, което не е наред. Ако се беше вслушала в гласа на разума и не се бе втурнала посред нощ към този Мак-Килърн…

Разбра, че я бяха изиграли двама мошеници, чиято цел е да изпразнят портмонето й с осемстотин хиляди фунта стерлинги. И двамата изглеждаха съвсем уверени, че са в състояние да облекчат сметките й с тази сума и да изчезнат завинаги. Само че как се бяха сдобили с колекцията? Може би картините бяха крадени. Тъй като такива продажби никога не се извършваха съвсем легално, те бяха получили възможност да натрупат състояние без риск. Внезапно светлината угасна. В пълен мрак стигна до масата, и треперейки, легна върху нея.

Сепна се от проблясъка на тънък лъч светлина, който прониза мрака. Обхвана я ужас, когато осъзна, че той идва от картината на гуру от Джаднипур. Отново се вкамени пред погледа на черните очи на тлъстия Молох. Вече не се съмняваше, че очите бяха живи. Ръцете с тлъстите, космати пръсти вече не бяха отпуснати върху корема. Белите сбръчкани длани се вдигаха нагоре. Ръката се протегна към момичето.

Това, което виждаше Глория, вече не беше изображение, а действителност. Картината стана огромна и гуру достигна човешкия ръст.

„В каква стая на ужаса попаднах?“ — помисли си Глория. Дишането й се усили. Искаше й се да избяга от погледа на този тлъст тип, чиято кожа лъщеше от пот. Но не беше в състояние да мръдне на милиметър.

Може би я бяха превърнали в каменна колона или в скулптура? Не, тя беше жива и чувстваше как бие сърцето й; усещаше болезнени бодежи, които ту се усилваха, ту отслабваха. Изведнъж в съзнанието й прозвуча глас:

— Благодаря ти за чистосърдечното пожертвувание, което направи в името на империята, в името на вечното щастие, дъще на греха.

Пленницата се ослушваше. Тлъстите устни на гуру се мърдаха. Пожертвувание, помисли си тя. Бяха я ограбали с осемстотин хиляди…

Гуру, който приличаша на Молох, сякаш прочете мислите й.

— Вече имаш божествен принос към света на щастието — бавно продължи същият глас. — Никой не те е ограбил, но ти не разбираш това. Бъди благодарна на случая, който ти даде възможност да ми служиш като жрица и да вкусваш от живота в рая на вечното блаженство.

Глория Стенфорд слушаше внимателно всяка дума. Внезапно почувства сладникъв аромат, който замъгли разсъдъка й и пречупи волята й.

Гуру не я изпускаше от погледа си.

— Скоро ти ще дойдеш в този свят на вечното щастие — завърши той, — затвори очи и се приготви към решителната крачка.

Изчезна и последното й съпротивление. Глория затвори очи и не видя, че Молох вече го няма, а светлината в стаята угасва.

Изведнъж й стана леко. Почувства се свободна. Вече не усещаше земята под краката си, имаше желание да полети. Тръпчивият задушлив мирис на азиатски опиум я обгръщаше, издигаше я високо нагоре и тя поиска да се понесе към безкрая. Картинната галерия остана далече зад нея. Заля я призрачна светлина. Ставаше все по-светло и по-светло. Проблясваха червени, жълти и сини сияния, които я обгръщаха и се отдалечаваха. Съпроводена от симфонията на цветовете, тя стигна до една пещера, която приличаше на зала. Между цветните петна се мяркаха загадъчни фигури.

Внезапно пред нея се появи гуру. Подобно на бог бе седнал в златен трон. Погледът на черните му очи бе отправен към група стройни девойки, които изпълняваха пред него странен танц.

Глория Стенфорд премина в този свят без усилия и без да се съпротивлява, но дълбоко в съзнанието си тя разбираше, че връщане оттук няма. Извика отчаяно и загуби съзнание.

Само като го видеха отдалеч, го заобикаляха. Непроницаемото лице, кокалестата фигура, тънките крака, които стърчаха изпод шотландската пола като тояжки, накуцващата походка, ритмичното поклащане на тояжките, завършващи с топка във вид на котешка глава — всичко това хвърляше в ужас жителите на Кретл.

Дориан Мак-Килърн, шеф на клана Мак-Килърн, владетел на обширни територии земя, на овчи стада и на заводи за производство на уиски, идваше един път в седмицата в долината на река Ги, за да посети банката. Какво правеше там, с какви светкавични финансови операции се занимаваше, знаеха само двама от банковите служители, но те пазеха мълчание.

Според слуховете в градчето, парите, привеждани към сметките на Мак-Килърн, бяха спечелени от продажбата на картини и други художествени ценности, принадлежащи на изчезнали жертви. А от доста време всеки, който бе имал работа с Мак-Килърн, изчезваше безследно. За жителите на Кретл това не представляваше тайна и беше повод да градят най-смели предположения — въпреки че, естестено, никой нямаше никакви доказателства за вината на куция Дориан. Полицията в графството Абердин също беше в течение на тези събития и веднъж дори навести Мак-Килърн в имението му.

Приблизително от четири столетия резиденцията на фамилията Мак-Килърн се намираше в Девилз Лодж, издигната като каменен исполин върху хълма Лохнейгър. Визитата на полицейските служители в нея се оказа безрезултатна. При огледа на имението също не бе намерено нищо. Тръгнаха слухове, че куцият Дориан е подкупил полицаите с тлъста сума. С това историята приключи, ако не се брояха заявленията на собственика и управителя на местния хотел, които съобщиха за изчезването на едно момиче, отседнало при тях. Но тъй като то бе оставило пари, за да плати нощувката си, скоро всички забравиха за него.

* * *

Както всеки петък, така и в този мрачен ден Мак-Килърн се запъти към Кретл. Вървеше по осеяния с дупки селски път, чиято каменна настилка белееше в тъмнината. Без да обръща внимание на недружелюбните любопитни погледи, тридесет и пет годишният мъж приближи до вратата на банката. Никой не разбра какво стана по-нататък зад стъклената й врата.

Десет минути по-късно, Мак-Килърн излезе оттам, сякаш нищо не е било. Отмина с презрение отправените към него погледи и бавно тръгна обратно.

Фигурата му изчезна от погледите, но почукването на неговите тояжки се чуваше още дълго в тишината. Едва когато шумът от стъпките му съвсем заглъхна, хората се върнаха към обичайните си занимания.

Собственикът на „Скокливото куче“ стоеше пред вратата на своя хотел заедно със съседа си Клиф Богарт. Той дълго гледа след отдалечаващия се Дориан.

— Неприятен тип — мрачно констатира Богарт. — Всеки път, когато го видя, по гърба ми минават ледени тръпки. Дай по-добре да пийнем по едно, Барт, и да забравим за него.

Собственикът на хотела, Барт Оруел — човек с внушително закръглен корем, кимна в знак на съгласие и се почеса по плешивото теме.

— Интересно, какво ли е правил днес в банката? — продума той. — Дали не е намерил някоя поредна жертва?

— Откъде да знам? — Клиф Богарт сви рамене и мълчаливо тръгна след Барт към бара.

Без да продума, Оруел напълни до горе две чаши и подаде едната на съседа си. Докато пиеха, разговаряха за последното посещение на Мак-Килърн в Кретл.

— Какво стана с онова весело момиче, което отседна при теб вчера? — попита Клиф след известно време.

Собственикът облиза устни.

— Замина — отвърна той, след като помълча малко. — Посред нощ.

— Как така? — възкликна в недоумение Богарт. — Без да плати? Значи мошеничество на дребно.

— Не, плати си — възрази Барт Оруел и разказа за бележката, която бе открил.

— Не намираш ли, че има нещо странно в това? — учуди се Богарт.

— Защо? Понякога на гостите им идват щури идеи в главите.

Дърводелецът на Кретл, Клиф Богарт, разсеяно се почеса по главата.

— Странно е и толкова — отвърна той и отпи глътка от чашата си.

— Прекалено много четеш „Дейли Мироу“ — усмихна се Оруел.

— А като четеш всеки ден „Сан Патрик“, оставаш без грам фантазия — парира го дърводелецът. Тази лейди беше много елегантна и изглеждаше богата.

— Да — проточи глас Оруел.

— Количката й беше много шик, а? — продължаваше Богарт.

— Ъ-хъ — кимна собственикът на хотела. — А камъкът на пръстена й беше най-малко двукаратов. Имаше копринено бельо и кожени панталонки. Е, имаш ли още въпроси?

— Естествено — измърмори Богарт. — Още един въпрос, Барт. Какво е търсела тази лейди по нашия край? Доколкото знам, при теб са отсядали всякакви, веднъж даже и един свещеник. Но, извини ме, хотелът ти е твърде долнопробен за хора от висшето общество.

— Е, и? Какво от това? — попита обиден собственикът. При мен на всички им е добре. Могат да правят каквото искат.

— Помисли добре, Барт — настояваше дърводелецът. — В твоите стаи няма телефони, а пощаджията не разнася писма през нощта. Как тогава тази лейди е решила, че трябва да замине, и то веднага?

— Това не е моя работа — измънка Оруел и замислено се вторачи в чашата си. — За жените е присъщо да променят бързо плановете си. Може да е бързала за някъде.

— Все пак ми се струва, че нещата съвсем не стоят така — възрази Богарт. — Момичето имаше съвсем определена цел, още когато пристигна. Не обърна ли внимание, че непрекъснато гледаше към часовника си, сякаш чакаше някого? Възможно е, човекът, когото е очаквала, да е пристигнал през нощта.

Барт Оруел обаче оставаше на собственото си мнение.

— Откъде ти хрумват такива? — пренебрежително попита той.

— Мина ми през ума, че парите, които куцият Дориан днес е внесъл в банката, са получени от сделка с това момиче.

Собственикът неодобрително погледна съседа си.

— Това са измислици — измънка той.

— Не е ли възможно куцият Дориан да я е подмамил в бърлогата си, за да си свърши работата? — натегна обстановката Клиф. — В крайна сметка всеки от нас знае, че Мак-Килърн е потънал до гуша в дългове.

— Ха, в дългове! — викна собственикът. — Може би ще кажеш, че банката всяка седмица му отпуска нов кредит?

Клиф Богарт хитро се усмихна.

— Не, разбира се, точно обратното — отвърна той. — Не се и съмнявам, че куцият Дориан и този път ще излезе сух от водата.

— Според мен момичето също не е стока. Знам, че Дориан е ужасен тип, но не бързам да правя изводи, още повече, че полицията си гледа работата.

Дърводелецът не мислеше така. Преди три години се бе ровил в гробището на Девилз Лодж след смъртта на тогавашния градинар. Беше отишъл по тъмно, но въпреки всичко не се съмняваше, че е видял някакви странни фигури и е дочул особена песен, долитаща изпод земята. Не разказваше за това на никого, защото щяха да го вземат на подбив.

Вече се смрачаваше и хората заприиждаха към „Скокливото куче“. Разговорът премина на друга тема. Фермерите разгорещено обсъждаха новите цени на реколтата.

Малко преди да затворят заведението, се разнесе ужасяващ писък.

Мъжете млъкнаха, недоумяващи, и с любопитство се втурнаха към отворения прозорец.

— Сигурно ни се е стори… — предположи един от тях, но бе прекъснат по средата от нов, още по-страшен вик. Сякаш колеха някого.

— Проклятие, какво е това! — скочи Клиф и начаса изхвърча на улицата.

* * *

Девойката тихо лежеше в една от многобройните пещери. Цялата трепереше, конвулсивно свила юмруци и притиснала колене към голото си тяло. Беше хладно, но не студът растърсваше крехката фигура на девойката. Пред очите й изплува Яна. Непрекъснато й се струваше, че кръвта все още блика от вените на убитата.

Гуру и слугите му бяха направили така, че Яна да попадне под тяхното влияние, и можеха да я управляват както искат. Сега, след като умря, всички мислеха, че се намира във вечния рай.

Какво издевателство. Яна вече беше мъртва и неподвластна на Молох, който всячески се представяше за бог. Тя заслужаваше съчувствие, но не бе единствената, която слушаше гуру. Много други момичета бяха готови да се принесат в жертва, за да я последват.

Девойката бавно се надигна и изправи глава. Пред нея се разкри празната пещера. Гуру беше напуснал трона си и се бе оттеглил със своите послушници.

В пещерата беше тихо. Само от страничните зали се носеше особен шум. Не можеше да разбере от какво е предизвикан. Девойката долови странна музика и почувства слабата миризма на опиум. Още една жертва, реши тя.

Спомни си как я бяха домъкнали тук. Отново всичко се повтаряше. Само че сюжетът на сегашното похищение се различаваше от нейното. Обречената бе подложена на телепатично въздействие и в резултат на това щеше да се окаже в същото това ужасно подземие.

Докато траеше церемонията, девойката я наблюдаваше, без да помръдне. После се промъкна на пръсти покрай стените и се върна обратно. Имаше една-единствена мисъл — да се махне колкото може по-бързо.

След времето, прекарано тук, накрая беше взела решение. Обречената беше една от малкото, чиято воля не се бе подчинила на гуру. Въпреки това през всичките тези месеци не беше могла да се реши на бягство.

Когато се появи отново в залата, се закова като вкаменена — церемонията все още беше в разгара си.

Бързо се шмугна във входа, от който обикновено излизаха момичетата, обслужващи гуру. Измина няколко метра и почувства свеж въздух. В нея се появи надеждата, че ще успее да се измъкне от тлъстия Молох.

Галерията се разширяваше и образуваше малка пещера, в която светеше.

Електрическа светлина! Тя не се съмняваше, че наистина беше така. Въпреки че през всичките тези мъчителни месеци бе виждала само светлината на факлите. Всичко говореше за това, че се приближава към изхода. Надеждата й премина в увереност, когато влезе в следващата пещера. Коридорът изведнъж ставаше стръмен и започваше да се извива нагоре. При всяка нейна крачка стените се стесняваха, но девойката упорито се изкачваше все повече и повече.

Въздухът ставаше все по-чист, почувства прохладата на лятната вечер. Но независимо че приближаваше целта си, девойката ставаше все по-угрижена. Как можеше да се покаже пред хората в този вид! Лицето й се изчерви. Все пак скоро всичко щеше да се превърне в един страшен сън. И тлъстият Молох, и жертвеният камък, и страхът за собствения й живот щяха да останат зад нея.

Девойката измина още две мили, преди да види тъмното нощно небе.

Пред очите й притъмня. Сърцето щеше да изскочи от гърдите й. Кръвта бучеше в ушите й. След няколко крачки тя се спря. През ума й мина страшната мисъл, че където и да отиде, стражата ще я застигне. Пазачите щяха да я върнат без излишни въпроси при Молох. А това означаваше смърт.

Девойката събра всичките си сили и продължи да се изкачва, опипвайки стените.

Предчувствието не я беше излъгало. Скоро видя силуета на спящ мъж. Равномерното му дишане се чуваше отдалече. Тя се приближи безшумно към спящия и разпозна един от бръснатите слуги на Молох. Страхът я скова, когато се промъкна покрай него към входа на галерията.

Нямаше представа къде се намира, но беше сигурна, че някъде там има хора, които ще й помогнат. Почувства се ободрена от свежия въздух. Не усещаше нощния хлад. Босите й стъпала едва докосваха камъните и жилавата трева. След двадесет метра се препъна в един клон и отчаяно размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие. Клонът изпращя и щумът прозвуча в тишината като пистолетен изтрел. „Само това липсваше — помисли си тя, — дано бръснатият да не е чул нищо!“

Стана й страшно. Чу как пазачът се размърда и изкрещя нещо в тъмното. Паниката завладя бегълката. Сърцето й биеше в петите, когато се понесе стремглаво, бягайки далеч от това място. Беше прибрижила до склона, който водеше към долината, когато преследвачът я забеляза. Девойката направи лек завой и стигна до ручея. Не усещаше нито студената, нито острите камъни, нито бодливите храсти.

Остро бодване встрани я накара да спре. Девойката трескаво се огледа. Не се виждаха преследвачът. Може би беше изостанал или се криеше някъде в тъмнината. Сърцето й се изпълни с радост, когато видя пред себе си светлини. Нямаше никакво съмнение, че там живееха хора, които щяха да й помогнат и да сложат край на страданията й.

Светлината и близостта на селището й дадоха нови сили. Не след дълго девойката различи къщи и църква, коята се издигаше в средата на селището. Вече се виждаха автомобилите, движещи се по улиците.

Девойката смени посоката си и задъхана се насочи към улицата на града.

„Трябва да стигна — помисли си тя, — каквото и да стане. Там вече ще бъда в безопасност.“

Дълга ограда препречи пътя й. Като дишаще тежко, тя се спря изтощена. Отчаяно затърси пролука, чувствайки че няма повече сили.

„Трябва, трябва да продължа!“ — мислеше трескаво. Плъзгаше ръка по решетката и отчаяно се мъчеше да я прескочи. Въздъхна облекчено, когато намери пътека, която заобикаляше оградата и извеждаше на улицата.

До улицата оставаха само четиредесет-петдесет метра. Бученето в ушите й заглуши шумните стъпки.

Той изскочи като призрак пред омаломощената девойка. Разсъблечената се спря и изведнъж нададе силен, пълен с див ужас, вик. Краката й се подкосиха, когато видя обръснатата глава. Беше стражът на Молох.

Бегълката видя, как той вдигна ръката си и в нея блесна кинжал.

Не! — крещеше тя. — Не! Искам да живея, недей… недей… — заотстъпва назад. От гърлото на обръснатия излязоха хрипкави звуци, после се чу реч на непознат език.

— Не! — извика с последни сили девойката. Препъна се и политна назад към оградата. В отражението на очите му видя как кинжалът се спуска към гърлото й. Острието му прекъсна прекъсна гласа й. Бликна кръв и заля всичко наоколо.

„Късно е вече!“ — бе последната й мисъл.

Все още беше жива и чувстваше как бръснатият я вдига на ръце, а след това кой знае защо я пуска. Някъде отдалече до нея достигаха викове, викове от нейния свят, които я призоваваха да се върне обратно.

Клиф Богарт изтича пръв до бедното момиче. Беше запомнил отчетливо фигурата на бръснатия мъж, който бе изчезнал в тъмнината.

— Настигнете убиеца! — кресна той на хората, трупащи се около него и пострадалата. Самият той коленичи до нея. Беше преживял една война, имаше опит и съзнаваше, че с нищо не може да й помогне. Но тя все още живееше. Миглите й трепнаха и от устните се разнесе неясен шепот.

— Говорете! — молеше я Богарт. — Кой беше той, кой?

С последни сили девойката произнесе две единствени думи. Тялото й се отпусна. Беше мъртва.

Тези, които бяха тръгнали да преследват убиеца, се върнаха.

— Избяга ни, кучето — изпъшка единият от преследвачите и изтри с носна кърпа потта от челото си. — Мъртва ли е?

Клиф кимна.

— Мога да направя за нея само едно — гроб — промърмори той. Двете думи, които каза момичето, се запечатаха в съзнанието му. Но смисълът им представляваше загадка за него. Може би това бе несвързано бълнуване на умиращ човек.

— Та тя е съвсем гола — забеляза един от тези, които току-що бяха пристигнали.

— Боже, горкичката, сигурно са я изнасилвали.

— Трябва да съобщим в полицията.

Един младеж, който почувства, че му прилошава от кръвта, предложи: „Аз ще изтичам до полицията“, едва сдържайки пристъпите на гадене.

— Всяко нещо се случва някога за първи път — измърмори Богарт след него.

— Някой виждал ли я е преди?

— Не е тукашна — каза овчарят. — През последните тридесет години доста съм обиколил тези места и познавам всички. Абсолютно съм сигурен, че това момиче не е оттук.

— Няма още и двайсет години — каза замислено Клиф. Онзи обръснат тип не излизаше от мисълта му. Беше ли този здравеняк гол? Клиф се опитваше да си припомни всичко, което се бе случило. Да, гол беше, сети се той. Беше видял ясно голия му гръб и силните му крака. Сподели с другите своите наблюдения.

— Това не е нищо друго освен изнасилване — категорично заяви един от тълпата. — Изнасилвачът е хукнал към дрехите си. Бързо се качвайте в колите, ще претърсим околността. Тая свиня не е отишла далеко.

— Не може да се влезее в гората с кола — възрази овчарят. — И в тъмното няма да го намерим. Остава да се надяваме, че полицията…

— Връщам се в „Кучето“ — каза Богарт. Вие изчакайте полицията.

Заради случилото се собственикът на хотела беше принуден да отложи затварянето на бара до окончателното изясняване на нещата, тъй като представителите на медицинската комисия и полицията поискаха да изслушат тук свидетелите.

Полицията и медицинският експерт пристигнаха само след два часа. В „Скокливото куче“ се появиха инспектор Уайтл, един сержант и един лекар-патолог.

— Бихте ли искали горещ чай, джентълмени? — посрещна ги собственикът.

— Няма да е лошо — съгласи се инспекторът и огледа присъстващите. — Кой от вас е Клиф Богарт?

Дърводелецът бавно се приближи към черничкия инспектор.

— Вие сте видели първи мястото на убийството, мистър Богарт, моля да го опишете — започна Уайтл.

Клиф Богарт кимна.

— Така е — потвърди той. Когато отидох, тя още беше жива.

Уайтл сви устни.

— Каза ли убитата нещо?

— Да, каза, но не разбрах какво. Бяха всичко на всичко две думи.

— Запомнихте ли ги, мистър Богарт? — заинтересува се инспекторът.

— Първата беше нещо от рода на гуру или губу, а втората — раднипур или радимур.

Инспекторът се намръщи.

— Точно това ли чухте? — попита го той. — Помислете, сигурен ли сте?

— Имам добър слух — обиди се Богарт. — Казвам това, което чух.

— Накой разпозна ли убитата?

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Никой не я е виждал — подвикна от ъгъла овчарят. — Изнасилване ли е било, сър инспектор?

— Това ще покаже следствието — отвърна упълномощеният. Някой има ли нещо да допълни? Да сте забелязали нещо като татуировка върху корема на убиеца?

— Татуировка? — попита овчарят. — Не съм видял. За каква татуировка става дума?

— Цвете — поясни инспекторът. — При хипитата се среща много често. Е, добре, Напоследък някой да е идвал тук, някой непознат? Може би сте видели автомобил, в който е пътувало момичето?

На този въпрос никой не отговори.

— Още виждам оня младеж с бръснатата глава — продължаваше Клиф.

— Джентълмени, та вие сте били свидетели на случилото се, нима нищо не сте забелязали? — каза заинтригуван инспекторът.

— Беше много тъмно — обясни овчарят. — Изгубихме го от поглед, чувахме само стъпките му.

— Разкажете ми още веднъж всичко от самото начало, мистър Богарт — помоли инспекторът.

Богарт започна разказа си от момента, в който бяха чули вика и го завърши, цитирайки двете думи на момичето.

— Много ви благодаря — кимна инспекторът към дърводелеца. — Ако се сетите още нещо, съобщете ми. С удоволствие ще ви изслушам.

Когато разговорът приключи, оставаха още два часа до изгрева. Барът опустя. Само Клиф остана на мястото си.

— Как мислиш, Барт — обърна се той към собственикът на хотела, — дали трябваше да разкажа на инспектора за момичето, което изчезна?

— Безсмислено е — констатира Оруел, който се беше заел да мие съдовете. — Какво общо има то с тая история?