Валери Иванов
Душа

Спокойствие, без което не мога.

Загадъчност на усамотения бряг.

Зрънце покровителство, заченато от Бог,

като спасение в непрогледния мрак.

Заминавам.

Ще бъда нормален.

Единство на природата и бездна е душата ми.

Тлее синкава бездънна пропаст.

И чужд на безбрежното плаване,

търся пристан — насън.

Живот, като шеметно отдаване.

В копнеж и в мираж пресъхва коренът на ниския облак,

от който искам да въздъхна и не мога…

Ще окъпя света в своята аномалия,

че потъвам в ничии обятия,

където измамната вечност

ще ме приюти сред нежни болки и безмълвия,

вместо удавяне…

Стене хищник — вятърът.

И гняв опипва съдбата ми.

Тежат прангите на ужасеното пиянство на пленника,

развързал примката на мълчанието…

С безброй лъжи и изстрадани луни се катеря,

и опознавам падането, в което нищото е всичко.