Валери Иванов
Писмо

Той получи писмо от Ирина.

Беше тъкмо застъпил на пост.

И зачете: „Прости ми, любими,

заминавам в чужбина — на гости!“

 

И изтръпна: „Това е измама!

Тя кръстосва с приятел градинките

и в тайфата е първата дама,

щом е скъсала нашите снимки!“

 

Да. Писмото й беше последно.

Без целувка за сбогом — финал.

Войничето стори нередното —

просто, само за миг — примижа…

 

Но дежурният нямаше време

да го чуе в среднощния хлад.

Отривисто изрече:

— Ей, редник! Утре — карцер, след този наряд!

 

А сърцето му лудо туптеше:

„Арестант по неволя — не може!“

Караулът блаженствено спеше.

Бавно пръста на спусъка сложи…

 

София, 1983 г.