Матю Райли
Експлозивно (2)

ПРОЛОГ

Земя на Уилкс, Антарктида

13 юни

 

Вече от три часа нямаха радиовръзка с двамата водолази.

Спускането бе протекло нормално, въпреки огромната дълбочина. Прайс и Дейвис бяха най-опитните водолази в станцията и през целия път надолу се бяха обаждали по интеркома.

След спирането по средата на разстоянието за изравняване на налягането, двамата бяха продължили до дълбочина хиляда метра, където напуснаха водолазната камбана и започнаха диагоналното си изкачване в тясната ледена пещера.

Температурата на водата бе стабилна — 1,9° C. Само допреди две години студът ограничаваше плуването в Антарктика до невероятно кратки и от научна гледна точка изключително незадоволителни десетминутни гмуркания. С новите, произведени за военноморския флот термоелектрически неопрени обаче, антарктическите водолази можеха да поддържат нормална телесна температура най-малко в продължение на три часа.

Докато се изкачваха по стръмния тунел, двамата описваха напукания, неравен лед и неговия плътен, почти небесносин цвят.

И после внезапно млъкнаха.

Бяха забелязали повърхността.

 

 

Водолазите наблюдаваха водната повърхност отдолу.

Беше тъмно, водата бе спокойна. Неестествено спокойна. Като огледало. Заплуваха нагоре.

Изведнъж чуха шум.

И спряха.

Отначало беше само натрапчиво свистене, което отекваше в бистрата ледена вода. Китова песен, помислиха си те. Косатки. Неотдавна около станцията се бе появило семейство косатки. Две от тях — млади мъжки — се бяха появили в басейна в основата на полярната станция „Уилкс“.

По-вероятно обаче беше да е син кит, който пееше, за да привлече партньорката си, отдалечена навярно на девет-десет километра от брега. Това бе проблемът с китовите песни. Водата беше толкова добър проводник, че човек никога не можеше да каже дали китът е на един или на двадесет километра.

Успокоени, двамата водолази продължиха нагоре.

И тогава чуха второ свистене.

Внезапно се разнесоха още десетки подобни звуци, които обгърнаха водолазите. Бяха по-високи от първото.

И по-близки.

Двамата се заозъртаха наоколо, опитвайки се да установят източника на свистенето. Единият откопча харпуна си, вдигна ударника и изведнъж високите писъци се превърнаха в мъчителен вой и лай.

После се разнесе мощен плясък и водолазите погледнаха нагоре тъкмо навреме, за да видят, че по повърхността се вдигат хиляди вълни. Нещо голямо беше скочило във водата.

 

 

Голямата водолазна камбана най-после изплува.

Бенджамин К. Остин решително крачеше около водата и издаваше кратки заповеди. Широките му гърди опъваха черната материя на неопрена. Остин бе морски биолог от Станфорд. И ръководеше станцията „Уилкс“.

— Добре! Задръж я там! — извика той на младия техник, който управляваше лебедката на ниво В. — Дами и господа, няма време за губене. Влизайте вътре.

Шестте облечени във водолазни костюми фигури една след друга се хвърлиха в ледената вода. Няколко секунди по-късно изплуваха в голямата куполообразна водолазна камбана, потопена до половината в средата на басейна.

Остин стоеше до ръба на големия кръгъл басейн в основата на станцията „Уилкс“. Тя представляваше пететажна сграда, гигантски подземен цилиндър, буквално изсечен в ледения шелф до брега. Поредица от тесни външни коридори и стълби обгръщаха вътрешността на вертикалния цилиндър и образуваха кръгла шахта в средата на станцията. Също като много други преди тях, обитателите на „Уилкс“ отдавна бяха открили, че най-добрият начин да издържат на суровите полярни условия е да живеят под леда.

Докато си слагаше акваланга, Остин за стотен път мислено повтори сметката.

От прекъсването на радиовръзката с водолазите бяха изтекли три часа. А преди това имаха един час изкачване в ледения тунел… и едночасово спускане с камбаната…

В нея водолазите бяха дишали „свободен въздух“, смес от хелий и кислород, подавана отгоре, така че това време не се вземаше под внимание. Часовникът бе започнал да тиктака едва, когато бяха излезли в открито море и бяха отворили кислородните си бутилки.

В такъв случай — четири часа.

Двамата водолази вече четири часа дишаха въздуха от живителните резервоари на гърба си.

Проблемът беше, че той можеше да им стигне само за три часа.

Последните думи, които бяха чули от водолазите преди радиосигналът им внезапно да прекъсне, бяха някакъв тревожен брътвеж за странни свистящи звуци.

От една страна, свистенето можеха да издават сини или друг вид безопасни китове. А прекъсването на радиовръзката спокойно можеше да е резултат от почти половинкилометровата преграда от лед и вода. Водолазите можеха незабавно да са потеглили обратно към водолазната камбана. Преждевременното й изтегляне би означавало да ги оставят на дъното без достатъчно въздух.

От друга страна, ако Прайс и Дейвис наистина се бяха сблъскали с опасност — косатки, леопардови тюлени — Остин трябваше колкото може по-бързо да изтегли камбаната, за да прати други на помощ.

Накрая бе решил, че след изтеглянето и повторното спускане на камбаната, помощта така или иначе ще е закъсняла. Ако водолазите имаха шанс да оцелеят, щеше да е най-добре да остави камбаната долу.

Оттогава бяха минали три часа — и Остин не можеше да им даде повече. Затова бе изтеглил камбаната и в момента се подготвяше втора група…

— Хей.

Той се обърна.

До него се приближи Сара Хенслей, една от палеонтоложките в базата.

Остин харесваше Хенслей. Беше интелигентна и същевременно практична млада жена, която не се боеше да си изцапа ръцете. Нищо чудно, че бе и майка. Дванадесетгодишната й дъщеря Кърсти беше на гости в станцията от една седмица.

— Какво има? — попита Остин.

— Външната антена се повреди — отвърна Хенслей. — Освен това изглежда приближава слънчево изригване.

— Мамка му…

— За всеки случай накарах Аби да провери всички военни честоти, но не възлагам големи надежди.

— Какво е положението навън?

— Доста сериозно. Трийсетметрови вълни се разбиват в скалите. Скоростта на вятъра е сто възела. Ако имаме ранени, без чужда помощ няма да успеем да ги измъкнем от тук.

Остин се обърна и погледна към водолазната камбана.

— Ами Реншоу?

— Още е заключен в стаята си. — Хенслей нервно вдигна глава към ниво Б.

— Повече не можем да чакаме. Трябва да се спуснем.

— Бен… — започна тя.

— Дори не си го и помисляй, Сара. — Остин се запъти към ръба на басейна. — Трябваш ми тук. Дъщеря ти също има нужда от теб. Просто се опитай да пратиш сигнал. Ние ще се погрижим за другите.

 

 

— Дълбочина хиляда метра — изпращя от високоговорителите на стените гласът на Остин. Сара Хенслей седеше в тъмната радиозала на полярната станция.

— Прието, Моусън — наведе се към микрофона тя.

— Навън не се забелязва движение. Брегът е чист. Добре, госпожи и господа, спираме лебедката. Да напуснем камбаната.

 

 

Водолазната камбана спря на един километър под морското равнище.

Остин включи интеркома.

— Контрол, сега е двайсет и един часа и трийсет и две минути. Моля, потвърди.

Седмината водолази, които седяха в тясното пространство на произведената от института „Дъглас Моусън“ камбана, напрегнато се спогледаха.

— Прието, Моусън — разнесе се гласът на Сара Хенслей. — Потвърждавам, сега е двайсет и един часа и трийсет и две минути.

— Контрол, отбележи, че започваме да използваме собствените си запаси от въздух в двайсет и един часа и трийсет и две минути.

— Прието.

Водолазите се пресегнаха за тежките си дихателни маски, откачиха ги от кукичките и ги включиха към кръглите отвори на гърдите си.

— Контрол, напускаме водолазната камбана.

Остин пристъпи напред и погледна черната вода, която се плискаше в ръба на камбаната. После скочи и потъна в мрака.

 

 

— Водолази, сега е двайсет и два часа и двайсет минути, изминали са четирийсет и осем минути. Докладвайте — каза по микрофона Хенслей.

В радиозалата зад нея седеше метеороложката Аби Синклер. През последните два часа Аби безуспешно се бе опитвала да улови външна честота чрез сателитния радиопулт.

Интеркомът изпращя.

— Контрол — отговори Остин, — все още се изкачваме в ледения тунел. Засега няма нищо.

— Прието — рече Хенслей. — Дръжте ни в течение.

Зад нея Аби отново натисна бутона.

— Викам всички честоти, тук станция четири-нула-девет, молим за незабавна помощ. Имаме две жертви, вероятно смъртни случаи и се нуждаем от незабавна помощ. Моля, отговорете. — Аби пусна бутона и измърмори под нос: — Които и да сте.

 

 

Леденият тунел започваше да се разширява.

Докато бавно напредваха нагоре, Остин и другите водолази забелязаха няколко странни дупки в стените от двете си страни.

Всяка дупка беше съвършено кръгла, с диаметър най-малко три метра. И бяха разположени под наклон, така че се спускаха в ледения тунел. Един от групата насочи лъча на фенера си към отворите, който разкри само непроницаем, мастиленочерен мрак.

Внезапно по интеркомите им се разнесе гласът на Остин:

— Добре, момчета, пригответе се. Струва ми се, че виждам повърхността.

 

 

В радиозалата Сара Хенслей се наведе напред.

— Повърхността изглежда спокойна. Няма следи от Прайс и Дейвис.

Хенслей и Аби размениха погледи. Сара включи интеркома.

— Водолази, тук Контрол. Чувате ли онези странни звуци? Китовите песни?

— Засега нищо, Контрол. Почакай. Излизам на повърхността.

 

 

Шлемът на Остин се издигна над огледалната повърхност.

Докато ледената вода се оттичаше от визьора му, той постепенно огледа мястото, на което се намираше — в средата на голям басейн, разположен в единия край на гигантска подводна пещера.

Остин бавно плъзна очи по стените наоколо.

И зяпна от учудване.

 

 

— Контрол, направо няма да повярваш — рече Остин по интеркома.

— Какво има, Бен? — попита Хенслей.

— Намирам се в някаква пещера. Стените са от отвесен лед, навярно в резултат от някаква сеизмична активност. Изглежда, че пещерата продължава няколкостотин метра навътре в леда.

— Ясно.

— Тук долу… хм, тук долу има още нещо, Сара.

Хенслей погледна Аби и се намръщи.

— Какво по-точно, Бен?

— Сара… — Последва продължителна пауза. — Сара, струва ми се, че това е космически кораб.

 

 

Половината от корпуса потъваше в ледената стена зад него.

Остин го гледаше като хипнотизиран.

Абсолютно черен, с криле, широки тридесетина метра. Над задната му част се издигаха две високи, лъскави гръбни перки. Опираше се на три яки колесника и изглеждаше величествен — изключително аеродинамичното му тяло излъчваше почти осезаемо усещане за мощ…

Зад него се разнесе плисък и Остин се обърна.

Видя другите водолази, които също бяха зяпнали космическия кораб. Зад тях обаче се бяха образували концентрични вълни, от нещо, паднало във водата…

— Какво беше това? — попита Остин. — Хансън?

— Не знам, Бен, но нещо току-що прелетя покрай моя… Пред очите на Остин, Хансън рязко потъна под водата.

— Хансън!

И в следващия миг се разнесе вик. Хари Кокс.

Остин се извъртя тъкмо навреме, за да види лъскавия гръб на огромно животно, което пореше повърхността и с невероятна скорост се блъсна в гърдите на Кокс.

Бен отчаяно заплува към брега. Главата му изчезна под водата и внезапно чу хаос от звуци — високи, остри писъци и дрезгав, жесток лай.

Следващия път, когато изплува на повърхността, зърна заобикалящите басейна стени. В леда се виждаха големи дупки, досущ като онези в тунела.

И тогава от една от тях се появи нещо.

— Боже Господи — ахна Остин.

 

 

По интеркома се носеха смразяващи кръвта крясъци.

В радиозалата Хенслей смаяно гледаше премигващите по пулта лампички, а Аби притискаше длан към устата си. От високоговорителите кънтяха викове:

— Реймъндс!

— Изчезна!

— О, мамка му, не…

— Божичко, стените! Те излизат от шибаните стени!

И тогава се чу гласът на Остин:

— Излезте от водата! Веднага излезте от водата!

Нов крясък. После още един.

Сара Хенслей грабна микрофона.

— Бен! Бен! Обади се!

По интеркома изпращя гласът на Остин. Говореше бързо и задъхано.

— Сара, мамка му… не виждам никой друг. Не виждам… всички… всички изчезнаха… — Пауза. — О, божичко… Сара! Повикай помощ! Повикай, когото успееш да откри…

В този момент се разнесе трясък от разбито стъкло и гласът на Бенджамин Остин замлъкна.

 

 

Аби седеше пред радиостанцията и истерично крещеше в микрофона.

— За Бога, отговорете ми! Тук е станция четиристотин и девет, повтарям, тук е станция четири-нула-девет. Току-що понесохме тежки загуби в подводна пещера и молим за незабавна помощ! Чува ли ме някой? Моля ви, отговорете! Нашите водолази… о, Господи… нашите водолази казаха, че видели в оная пещера космически кораб и после изгубихме връзка с тях! Точно преди това нещо ги нападна под водата…

 

 

Полярна станция „Уилкс“ не получи отговор на сигнала за помощ.

Въпреки че го засякоха най-малко три различни радиостанции.