Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (март 2009 г.)

Издание:

Елин Пелин. Съчинения в шест тома. Том пети.

Издателство „Български писател“, София, 1978

Под редакцията на: Тодор Боров, Кръстьо Генов, Пеньо Русев


Отдавна пладне е минало. Гората мълчи и лениво дреме под душната омара. Наоколо е всичко тихо.

В тия сънливи часове из храстите иззад дърветата, от разни пътечки, един след друг изскочиха като че ли из земята седем сиви зайци и се спряха на горската полянка до една млада липа. Отведнъж като по команда те клекнаха на тревата, с ушенца предат, с оченца насам-натам гледат и слава богу сѐ свои виждат: бащи, деди, братя — кавга няма да има.

Скок-скок, хоп-хоп, наобиколили липата. Гледат там заица със зайченце.

— Откъде си, стринке?

— Откъдето са всички зайци — оттам съм и аз: я от храст, я от хралупа, я от някой дол дълбок…

— Да се понахраниш ли тръгна?

— Е, да се понахраня. Аз бих потърпяла, но зайчето ми е мъничко, глад не може да понася, ами плаче…

— Не приказвай, стрино… Лош е заешкият живот. Гора — око я не обгръща, а пък цял ден не можеш нищичко да хапнеш. Току-що седнеш някъде, а вълкът-кръвникът ще извие такава песен над ухото ти, че тръпки те побиват. И ти хайде, бягай пак…

— Така е, така, милички зайченца — клати жално глава заицата и милва зайчето си. А то се свряло при нея, мълчи и трепери.

Така зайците със страх си приказваха и се оплакваха, трепереха, озъртаха се и най-после почнаха да белят вкусната липова корица. Гризат бедните зайчета, а в очите им свети щастие и доволство. Сладък липов сок оросява мустаците им и те радостно облизват захарните капчици.

Отведнъж се чу близо страшен вълчи вой.

Изтръпнаха седемте зайчета и заицата със зайченцето. Изтръпнаха, изплашиха се и дръжте се, крачета бързи — изпокриха се из храстите.

Вълкът излезе на поляната. Опашката му сплъстена, хълбоците му хлътнали, едвам нозе влачи. Шега ли е това — два дена не ял, две нощи очи за сън не склопил. Старост — нерадост. Да беше млад, нямаше така да бъде.

— У-ууу!… Поне едно зайченце да има на зъб да туря! Блазе й на мечката. Мед ближе, с круши и малини се насища. А пък такива работи аз не мога и в устата да туря! — вие вълчи, а червата му къркат и приглашат.

А зайците през храстите бягат и плачат.

— Ой ви, крачка-бързобегци, задни и предни, бягайте, колко можете, само от вълка, от кръвника ни спасете.

— Стойте! Къде сме тръгнали? — задъхано извика първият заек.

— Как къде — право при мечката. Да й се оплачем, па каквото ще да става. Тя е господарка на тая гора. Нека ред и правда въведе, закони да нареди, стига да страда слабият зайчи народ.

И удариха пак на бяг зайците.

Отведнъж из един гъсталак те чуха, че някой ги вика:

— Ей, зайченца с бързи краченца! Къде така? От що бягате и какво гоните?

Гледат зайците, пред тях лисичка-сестричка в жълто кожухче, с бяло нагръдниче, любезна и засмяна до ушите.

Седемте зайци и заицата със зайчето седнаха на тревата. С очички мигат, с ушенца шават и нищо не могат да кажат.

— Не бойте се, не бойте се, сиви зайченца — каза им приветливо Лиса.

При тия думи очите на най-стария заек се насълзиха, той се прокашля, зашава с крака и каза с плачевен глас:

— Госпожо Лисичке, научи ни на ум и разум, молим ти се. Не може да се живее вече от проклетия вълк. От озарана тревица в уста не сме турнали… Тръгнали сме при мечката, при баба Тодора, да й се оплачем и съвет да искаме.

— При мечката ли?… Каква работа имате вие при мечката? Аз оттам ида. Ходих на поклон при нея и някои работи да свърша, но напразно. Нашата баба Тодора от дрямка очите си не може да отвори. Какво ще правите при нея?

Каза това Лиса и едвам-едвам се усмихна.

— Молим ти се, госпожо Лисано, научи ни на ум и разум, от зло ни избави — заплакаха и закланяха се пред лисицата седемте зайци и заицата със зайченцето.

— Е, няма що… виждам ви мъките, ще гледам да ви помогна.

— Помогни ни, премъдра госпожо Лисано… На теб ума ти сече, а ние сме прости… помогни ни, молим ти се!…

Лисана си върти очите, с рохава опашка си играе, вътрешно се усмихва и си мисли:

„Ще ви помогна аз, ще ви помогна хубаво, та ще ме запомните…“

И Кумица-лисица на часа сметна какво ще трябва да прави. Тя добре знаеше, че зайците са народ прост, страхлив и доверчив.

— Чуйте, зайченца-бързокраченца — казала Лиса сериозно. — Отсега нататък вие свободно ще си гризете липовите корички, няма кой да ви пречи. Вървете с мене на полянката да прогоним вълка.

— Какво думаш! — разтреперали се от страх зайците.

— Да вървим! Аз знам какво правя! Напред, ни крачка назад!…

Тръгнала Лиса напред, заскачали зайците след нея, изгубили и ума, и дума. Къде отиват — сами не знаят.

Вълкът лежеше на поляната отслабнал и изнемощял от глад. Отдалече той приличаше на някакъв захвърлен стар парцал.

Вървят зайците подир лисицата и всеки за себе си мисли:

„Ще се случи нещо…“

И никой не смее назад да се върне. Щом се поразпръснат, лисицата мине отсам, мине оттатък и ги събере като овчар стадото си.

Дойдоха до поляната. Там при липата нещо сиво се мярна — вълкът лежи. Като го видяха зайците, поискаха да бягат, но лисицата им извика:

— На място!… Никой да не смее да шавне!

Зайците замряха на местата си.

Вълкът повдигна глава, разгледа наоколо с потъмнелите си очи. Какво е това? Не сънува ли — навред зайци и зайци. Свят му се зави на Вълчо. С мъка пружи той предните си крака и се опря на тях.

Кумица-лисица пристъпи тихо пред него, поклони му се и каза:

— Потърпи, куме, не шавай! Що е попово — то е готово!…

И тя му подмигна с око.

— Какво има? — изръмжа Вълчо.

— Слушам, Вълчо, че мир не си давал на тия клетници. Това не е хубаво. Ний дойдохме да се обясним с тебе…

Гледат зайците — вълкът не шава. Това ги окуражи.

— Отговаряй — каза Лиса, — чия е тая гора?

— Чия е — на мечката, на баба Тодора…

— Тя ли те постави да й вардиш имота?

— Тя, ами кой…

— Е, зайците повреждат ли дърветата?

— Повреждат.

— Трябва ли да плащат глоба за вредите и загубите? — подмигна пак лукаво Лиса.

Вълчо, нали е от нейната пасмина, разбра я веднага и бързо отговори:

— Разбира се, че трябва.

— Добре… Работата наред… Кажи ти сега, каква глоба ще искаш от зайците?

— На ден по заек.

— Чухте ли, милички? — обърна се Лиса към зайците.

— Какво, Лисичке, какво! — обадиха се зайците.

— Вълчо няма вече да ви закача…

— Сполай му и нему, и ни тебе — поклониха се зайчетата.

— Той ви дава цялата гора — заговори Лиса мазно и полека като на песен. — А пък вие от време на време ще го гощавате… който е от вас по-слаб или стар, или недъгав, пращайте го на Вълчо за обед…

Зайците увесиха глави.

— Какво се замислихте, любезни сивуланчета? Тая работа трябва да се нареди по приятелски. Ето с вас има едно мъничко зайче. Защо ви е то? Каква полза имате от него! Дайте го на Вълчо и тогава яжте липови кори, колкото искате и от която липа си харесате.

Зайците почнаха да се поглеждат плахо-плахо. Заицата се разтрепера и почна да се върти на едно място.

Лисицата подгони зайчето към вълка. На зайчицата притъмня пред очите.

— По-добре аз да загина, а не детето ми — каза с плач тя и решително се хвърли срещу зъбестите уста на вълка да защити детето си.

Но отведнъж между нея и вълка се изпречи нещо голямо, рошаво. Зайчицата отстъпи назад и видя, че това космато нещо беше баба Тодора — едрата мечка, господарката на тая гора. Баба Тодора застана в цялото си величие и заръмжа:

— Какво е това? Бягайте, зайци, крийте се по храстите. Аз с вълка ще се разправя!

Зайците се пръснаха по гората кому къде очи видят. Лиса подви опашка, полека и задом отстъпи и шумна в гората.

Вълкът и мечката останаха очи срещу очи…

Край