Тами Хоуг
Див и опасен (13)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Приличаше на ангел. Косата й се бе плиснала като златна вълна върху възглавницата. Миглите тъмнееха — същински ветрила от дантела, нежната розова уста се усмихваше на сън. Лъки я гледаше, остра болка прободе гърдите му, когато протегна ръка да я докосне. Ръката му неволно увисна на сантиметри над лицето й.

Беше мила и грижовна, силна и смела — черти, които той напразно бе търсил толкова дълго у една жена. А ето, че се налага той сам да сведе сега всичко до секса. Сексът… С нея беше наистина на седмото небе! Онова, което изпитваше, като я люби, беше наистина неописуемо. Тя прогонваше студа и тъмнината, при нея се чувстваше жив, спасен от плена на въпиющата празнота. Не можеше да й се насити, дори и по пет пъти да се любят на ден. Нямаше жена в живота му, която да е желал така силно. А и никога страстта му не бе посрещана с такова сладко, безрезервно отдаване…

Би ли могъл да го предположи, когато се запозна с нея при Готие?! Ала онази хладна, самоуверена дама съвсем не беше истинската Серена.

„Какъв глупак съм бил!…“ — Лъки разтегна устни в усмивка.

Серена не бе студена и непристъпна. Тя беше топъл, светъл огън в камината. Беше небесна наслада да изчезваш в нея, беше пъклена мъка да знаеш, че не можеш да я задържиш… Как да я задържи?! Тя би искала твърде много от него. Той не може да я допусне толкаво близо до себе си…

Плашеше го най-вече мисълта за онова, което тя би открила у него — ще разбере какво е правил, какво е видял, ще се докосне до ледения мрак, който обгръща душата му и я сковава. Плашеше го и мисълта за бъдещето. През последната година той се бе опитал да се оттласне от дъното, да тръгне нагоре, стъпало по стъпало, да събере с разтреперани ръце и да слепи строшените късове, в които се бе превърнал животът му след ада на Рамос. Почти успя да закрепи нещо, което като къщичка от карти заплашваше да рухне всеки миг. Едно само погрешно движение и всичко щеше да се срути.

Имаше нужда от спокойствие, от самота, от своето изкуство. Нищо, нищо друго. Беше ограничил живота си до тези три основни неща просто защото не би могъл да понесе повече. Не търпеше да бъде сред хора — присъствието им го дразнеше, сякаш някой изливаше спирт върху оголените му нерви. Беше му необходимо да бъде сам, да се съсредоточи върху себе си, за да не се разтроши отново… И най-малко пък му трябваше жена, чиято професия е да се рови в съзнанието на другите, да изкарва на бял свят тайните им, да ги обръща и разглежда, за да открие същинската им болка.

Лъки стана от леглото, като внимаваше да не разбуди Серена, нахлузи джинсите си и дръпна ципа, без да закопчава колана. Бръкна в джоба на ризата си да намери цигара, пъхна я между устните си и тръгна към отворените стъклени врати. В далечината се разнесе глухо тътнене на гръмотевица — чудесен музикален съпровод на онова, което ставаше в него и около него. Предвестник на наближаващата буря — и вътрешна, и външна.

Цялата тази работа с Шансон дю Тер го караше да се чувства особено. Още от самото начало бе имал някакво предчувствие, а сега всичко стана още по-неприятно. Бяха влезли в противоборство огромни насрещни сили и натискът, който си оказваха взаимно, положително щеше да избие нанякъде… Лъки извади клечка кибрит от джоба си, запали цигарата и вдъхна. Не би могъл да прецени коя от тези две насрещни сили ще отстъпи първа.

Джифорд Шеридан бе възрастен човек. Много избухлив и опак, това се знаеше, ала и не по-малко упорит. Ако бе имал син, който да го наследи, или ако поне една от внучките му бе останала в плантацията, нещата сигурно щяха да изглеждат съвсем другояче. А сега всички шансове бяха против него, против Шансон дю Тер и против блатото.

От другата страна на барикадата бяха „Тристар“ и Лен Бурке. Бурке, който твърде много му напомняше за стария му враг Р. Дж. Ламбер, човека, който не познаваше скрупули, щом ставаше въпрос да наложи волята си. Къде ще бъде теглена чертата, на която ще спре Бурке? А Шелби!… Лъки твърде добре знаеше докъде може да стигне тя, ако си е наумила нещо.

Мейзън Талбът не беше нищо повече от шахматна фигура, която „Тристар“ и Шелби току местеха насам-натам. Той беше прекалено инертен, за да предприеме нещо сам. Беше твърде тъп, както казваше Джифорд. Тъп, но полезен. Идеалният образ — като фигурата на носа на някой древен галеон, повел електората от общината към икономически просперитет. А намести ли се тук „Тристар“, в Батон Руж, Мейзън щеше да бъде чудесен, неотразимо привлекателен глашатай на химическата промишленост.

Погледът на Лъки отново се плъзна към Серена — бе смръщила чело, опипвайки в съня си празната възглавница до себе си. Целият товар сега се бе стоварил върху нейните крехки плещи. Но даже и да е решена да се бори за делото на дядо си, няма ли да бъде това само едно отлагане на неизбежното? Беше казала, че Джифорд не може да я принуди да остане. Какво ще се случи, след като тя си замине?

— Лъки? — прошепна Серена и се сви като сънено коте. Примижа срещу бледата светлина, седна в леглото и поприглади с ръка пчелния мед на косата си. Лъки я гледаше безмълвно. Наслаждаваше й се, докато най-после тя не притегли срамежливо млечнобялата памучна покривка върху гърдите си. Самият този жест бе не по-малко съблазнителен за него, само като си помислеше за всичко онова, което бяха правили.

Тя наведе глава настрани:

— Какво правиш?

— Изпушвам една цигара — отвърна той. Дръпна дълбоко и издуха демонстративно цял облак дим.

Серена сбърчи носле и стана от леглото, увила чаршафа като гръцка туника около тялото си.

— Прекалено много пушиш… — Тя пристъпи боса по килима, дойде до него и обви ръце около стройното му тяло, притисна буза о голите му гърди. След това вдигна отново глава и го погледна: — Би трябвало изобщо да не пушиш. Вредно е.

Лъки не можа да скрие усмивката си, развеселен и изненадан. Взря се в сериозното й лице, не помнеше вече кога за последен път е мислил за здравето си. О, не защото се считаше за безсмъртен, а защото му беше все едно. Толкова дълго бе живял с чувството, че няма какво да губи, в това число и живота си. Като се върна от Централна Америка, в началото се взираше нощ след нощ в една „Берета“, в чийто елегантен черен магазин бяха заредени смъртоносни куршуми. И само защото знаеше какво би причинил на своите родители, болезнено предани католици, не налапа дулото.

Смъртта се бе превърнала в постоянен негов спътник… А ето че сега Серена бе застанала пред него и го поучаваше за вредата от тютюнопушенето…

— Какво смешно има? — попита тя леко ядосана.

Лъки моментално стана сериозен.

— Нищо.

Той се обърна, без да се освободи от прегръдката й и загаси цигарата в една гиздава порцеланова купичка, поставена на полицата.

— Сега доволна ли си?

— Не бих казала — каза хапливо Серена. — Това е купичката за чай на моята прабаба.

— Цялата ви къща е пълна с такива предмети, нали? Антикварски рядкости, семейни спомени, предавани от поколение на поколение…

— Именно — отвърна Серена. Само в тази стая очите й съзираха повече от дузина предмети, съпътствали поколения Шеридановци. — Същински микрокосмос на историята. Би трябвало да се възстановят и да се направи нещо като музей.

— Вместо това ги заплашват да бъдат изравнени със земята.

Серена го погледна и смръщи вежди над тъмните си очи.

— Наложително ли е да говорим точно сега за това? Уморена съм.

Лъки я погали по главата. Изведнъж го обзе съчувствие. Искаше му се да я освободи от всичките тези проблеми, за я защити, да я запази известно време само за себе си… Но това бе немислимо. Самият той би трябвало да се брани срещу нежните си чувства към нея. Но все пак отстъпи за малко, приведе се и я целуна. Изглеждаше безкрайно уморена, объркана и сломена. Толкова ли е страшно, ако я приласкае и утеши поне мъничко?…

Устните й бяха меки и топли. Жадуващи. Тя се хвърли в целувката, като че можеше да угаси в нея цялото си безпокойство. Притискаше се в него, като че търсеше да се слее и да изчезне в тялото му. Желанието му да я закриля ставаше все по-силно и по-категорично, макар че се опитваше да се сдържа. Не може да се прави на спасител, самият той е достатъчно ангажиран с усилието да се задържи над водата…

Лъки я погали по бузата и прошепна:

— Съжалявам, миличко. Зная, че ти не желаеше тази война.

— Навярно все някога трябваше да се стигне до нея — отвърна Серена, като се освободи от обятията му.

Тя влезе в светлия конус, образуван от светлината на лампата, и започна да докосва несъзнателно предметите, наредени върху масата и по комода, докато с другата си ръка продължаваше да стиска чаршафа на гърдите си.

— Каква ирония на съдбата! — каза тя с горчива усмивка. — Отидох си оттук, защото смятах, че трябва да живея някъде другаде, че никога няма да стана личност, ако остана. А сега ето ме отново тук… — Тя направи жест, като да обхване цялата стая, цялата къща, и се огледа в недоумение. — Ето ме пак тука. Казват, че човек не може да превърти историята назад. Оказва се, че аз не можах да я превъртя напред.

— Ти би могла да си отидеш завинаги, стига да зависеше от желанията на сестра ти. — Лъки впери в нея соколовите си очи. — Ти искаш ли… искаш ли да отърсиш от плещите си завинаги товара на своето наследство?

Серена се озърна из стаята — просто чувстваше как я притиска властната сила на този огромен дом. Бе твърде уморена, за да се съпротивлява. Примирено отпусна рамене. Ще си остане завинаги свързана с тази къща, нищо не може да промени това — нито времето, нито разстоянието, колкото и да желае това. Тук е нейният, дом. Тук винаги ще се чувства у дома. В Шансон дю Тер бяха нейните корени, които се губеха далеч в миналото, повече от двеста години назад.

— Не — отвърна тя тихо.

Не желае да бъде разрушена старата къща. Не желае в нея да дойдат чужди хора. Не желае „Тристар Кемикълс“ да построи рафинерия на мястото на старите колиби на робите, неми свидетели на историята на Юга. Не желае да види високи огради от бодлива тел по границите на полетата със захарна тръстика… Имаше единствено желание: в Шансон дю Тер да живее някой, който се нарича Шеридан. Само този Шеридан да не е самата тя!…

— Тогава трябва да се стягаш за борба, сладка моя! — предупреди я Лъки. — Лен Бурке е хвърлил око на тази земя. Ще направи всичко, за да я получи, а собствената ти сестра ще го подкрепя с все сили в тази работа.

— Шелби не ме притеснява.

Лъки я погледна предупредително:

— Не я подценявай, Серена! Мисля, те ти не си наясно на какво е способна Шелби.

С едно повдигане на раменете Серена отхвърли предупреждението, а също и съмненията, които разяждаха тайно душата й през последните дни. Шелби е непостоянна и себична, но не и безскрупулна.

— Тя е моя сестра. Предполага се, че зная по-добре от тебе на какво е способна.

— А знаеше ли, че е способна да те зареже сред блатото?

Стрелата попадна в целта, точно на болното място, със зашеметяваща сила. Но Серена преодоля болката.

— Говорихме вече за това. Тя не е искала да ми се случи нещо лошо. Шелби често изобщо не мисли за последствията от своите действия, търси само непосредствения ефект.

„Само не разчитай на това, сладка моя!“ — помисли да каже Лъки, но реши да го запази за себе си. Съвсем естествено е Серена да брани сестра си със зъби и нокти. Кой би могъл да се откаже от собствената си плът и кръв? Лъки искаше да вярва обаче, че тази заслепеност няма да й попречи да види реалната опасност, преди де е станало твърде късно.

 

 

Експлозията стана малко преди зазоряване. Серена усети миризмата на дим, преди още да се е разсънила напълно. Скочи моментално от леглото, тласкана от адреналина, който инстинктът й за самосъхранение изпомпваше бясно в кръвта й.

Трябваха й само няколко секунди, докато осъзнае коя е и откъде идва опасността. Стаята й бе тъмна, силният трясък сега отзвучаваше в някакъв боботещ тътнеж. За миг се опита да се успокои, че се е събудила от гръмотевица, ала веднага долови отново миризмата. Димът нахлуваше през отворената стъклена врата заедно със студения вятър, който вещаеше буря.

Тя метна халата си и хукна навън, като се озърташе да огледа галерията и двора. В далечината грееше оранжево кълбо — пламъците ближеха стените на хангара, където държаха машините. В тишината се разнесоха викове, тичаха някакви мъже, черните им силуети се мяркаха на фона на огъня.

Серена хукна обратно — изведнъж се сети за Лъки. Но той не беше в леглото. Мисълта, че се е изнизал тайно дойде като удар, но сега нямаше време да размишлява за това кога, накъде и защо е изчезнал.

Тя машинално дръпна някакви дрехи от гардероба и се облече, без да търси бельо. Навлече старите си еспадрили и изтърча навън по галерията, слезе по стълбите, прекоси градината толкова бързо, колкото й държаха краката. Постройката пламтеше като факла.

Работниците бяха извадили маркучи и лееха вода към пожара, но беше вече късно. Огънят гълташе всичко. Джеймс Арно се разпореждаше да насочат струите към онази част от стария дървен хангар, която все още не бе обхваната от пламъците.

— Какво стана? — изкрещя Серена и го дръпна за ръкава, за да й обърне внимание.

— Да пукна, ако зная! — излая той. Дебелите тъмни вежди се мяха врязали в едно дълбоко „V“ над гневните му очи. — Чух експлозията и дотичах. Сигурно е паднал гръм. Зная само, че почти всичките ни машини са вътре. Ако не ограничим огъня, пиши ги загубени!

— Обади ли се някой в пожарната?

— Тръгнали са. Дано дойдат скоро. С нашите сили все едно, че само пикаем върху тези дъски…

Той се измъкна от ръката й и хукна да помага при гасенето, видимо недостатъчно. Серена остана като безпомощен наблюдател. Стискаше очи от лютивия дим и ярките лумнали пламъци, усещаше как дори от такова разстояние пожарът обгаря лицето й.

Над тях бели светкавици прорязваха небето, последвани от топовните изстрели на гръмотевиците. Тежки буреносни облаци, черни и бухлати като огромни лебеди, грейваха при всяка светкавица.

— Дано завали, Господи! — проплака Серена.

Мейзън дотича от къщата по пижама и халат, с разчорлена коса и кривнати на носа му очила. Бе с излъскани обувки, но без чорапи.

— Господи! Какъв ужас! — извика той. Гледаше като хипнотизиран огъня, пламъците играеха по лицето му, шареха по стъклата на очилата му. — Извиках пожарната. Тръгнали са.

— Моли се само за дъжд — каза Серена.

Паднаха няколко тежки капки и тя вдигна лице към небето.

Мейзън продължаваше да гледа огъня, който поглъщаше огромния хангар като побесняло от глад чудовище. Пламъците се нахвърляха върху стените и се протягаха към тежките машини, струпани вътре.

— Всичките ни машини!… Дано, мили Боже, Джифорд да е платил застрахователните си вноски!

Дъждът се усили. В далечината прозвучаха сирени. Мейзън хвана Серена за рамото:

— Ела да им освободим място. Застанали сме точно на пътя им.

Тя с нежелание се остави да я отведе по-далеч от огъня. Мислеше си за Джифорд, чувстваше се безпомощна и виновна, като че ли го изоставя сам в бедата. Беше абсурдно, съзнаваше го, но то не можеше да възпре старите страхове… Да може някакси да попречи, да спре това разрушение…

Дъждът вече плющеше, леден и тежък. Копринената й блуза натежа, косата й полепна по лицето, пречеше й да вижда. Все още тук и там из руините изскачаха съскащи, неудържими пламъци, сякаш да се изсмеят на усилията на майката-природа да угаси пожара. Разнесе се силно пращене и скърцане — част от покрива се срути и хвърли към небето облак оранжеви искри.

Мейзън дръпна Серена по-настойчиво.

— Хайде, Серена! — подвикна нервно той. — Тук нищо не можем да помогнем. Трябва да се приберем на сигурно място.

Той я потегли още няколко крачки. Светкавица проряза небето, трясъкът на гръмотевицата я последва почти мигновено. Вятърът се засели, напорът люшна дърветата и загаси пламъците, които никнеха от горящата постройка. Сега дъждът се бе превърнал в истински порой. Най-после огънят се предаде.

Първата пожарна кола изникна от портала. Мейзън отново дръпна Серена за ръката:

— Да вървим!

Не бяха направили и три крачки, когато последва втора експлозия. С крайчеца на очите си Серена видя как огненото кълбо избухна от полуразрушената стена на оградата. От този миг нататък мозъкът й възприемаше всичко като насън — суетящите се мъже, огнената вълна, плиснала се към тях, летящите дъски и парчета желязо.

По-късно чак можа да си спомни, че бе крещяла нещо с широко отворена уста, че нищо не се чуваше… Невидимата вълна на взрива я удари в гърба и я хвърли на земята, също както и Мейзън до нея, като някакви кукли. Серена падна тежко, чакъл и мидени черупки се набиха в тялото й… Най-после всички светлини изчезнаха и настъпи мрак.

 

 

— Тотално унищожение! — обяви агентът по установяване на щетите с траурното изражение на човек, който съобщава някому за смъртта на любим човек. Бе застанал с калкулатор в ръка на вратата на трапезарията — дребничък, вежлив човек на около четиридесет и пет години, с оредяла тъмна коса и очи на кокершпаньол. Целите му ръце до лактите бяха черни от сажди, на челото му също тъмнееше голямо черно петно.

Бе пристигнал веднага, почти едновременно с пожарната кола, следван от съседите. Пожарите по тези места бяха истинско събитие, хората бързаха да помогнат, а и да се срещнат, да покоментират… Почти никога не се налагаше да чакат застрахователния инспектор — той долиташе като линейка.

— Пълно унищожение — повтори агентът мрачно. — Постройката и всичко в нея. На места все още продължава да тлее.

— Върховно! — ококори се Джон Мейзън и се смъкна от стола си. — Отивам да гледам!

Шелби изгледа сина си сърдито:

— Никъде няма да ходиш. Разбра ли, Джон Мейзън? Погледни какво е станало с баща ти и леля Серена!

Серена погледна племенника си многозначително. Тя продължаваше да трепери, ушите й бучеха. Всичко я болеше — ръцете, коленете, долната част на лицето й бяха целите в рани от порязано и ожулено. Лицето й бе зачервено от прегряването. Имаше нужда от баня. Косата й се бе сплъстила на главата. Все още беше в червената си копринена блуза и червения панталон — мръсни и разкъсани.

Изглеждаше наистина твърде жалка, а и Мейзън не бе по-добре. Серена погледна зет си, забил празен поглед в чашата с кафе. Тънката му коса бе станала на фитили, халатът му бе скъсан и изцапан. На лявата му скула имаше дълбока червена драскотина, сякаш някой го бе мацнал с боя по пепелявосивото лице.

И все пак леко се отърваха! Двама от мъжете, които помагаха при гасенето, сега бяха откарани в болница — след втората експлозия бяха получили сериозни травми.

— Джифорд е платил застраховката, нали, мистър Йорк? — попита Серена, но не можеше да прецени дали шепне или крещи. Имаше чувството, че се сложили вендузи върху ушите й.

Йорк я погледна със своите очи на куче, като че се страхуваше от нея.

— Да — отвърна той колебливо. — Вноските са напълно изплатени. С тях проблеми няма да имаме.

— Означава ли това, че има някакви други проблеми?

— Ами… Ето… — той пристъпи от крак на крак и бързо погледна към пода, за да се увери, че не е нанесъл кал в салона. — Боя се, че има.

— За Бога! Изплюйте най-сетне камъчето! — Шелби го изгледа сърдито, докато си наливаше втора чашка кафе.

Тя бе седнала на мястото на Джифорд начело на масата — изглеждаше чудесно в изискания си зелен копринен костюм. Косата си бе прибрала в стегнат кок, всичко в нея трябваше да покаже, че не би допуснала да бъде обезпокоена от някаква си експлозия и някакъв си пожар.

Йорк преглътна с мъка.

— Както всички знаете, бях с техническите специалисти на местопроизшествието. Изглежда няма никакви съмнения, че става дума за палеж.

— Палеж?! — ококори се Серена. Побиха я ледени тръпки. Тя поклати глава, отказвайки да приеме възможността за такова нищо, а оттук и последиците от такова едно престъпление. — Няма такова нещо! Просто е паднал гръм!

Но Йорк не се остави да бъде разколебан:

— Ами… Много моля за извинение, мис Шеридан, обаче не е било светкавица. Огънят е запален умишлено. Няма две мнения по това. Злодеят е работил твърде несръчно. Виждате ли — и застрахователят се оживи, сякаш радостен, че може да предаде и на другите професионалните си знания, — в югозападния ъгъл на сградата има голямо горещо петно и следи, които водят от това петно навън. Навярно е от бензин. Овъгленото дърво само се е разслоило, а намираме и пукнатини в бетона, което вече говори за това, че огънят много бързо, е развил висока температура. Някой е излял бензин или друга подобна субстанция и я е подпалил. И доколкото можем да съдим по останките на единия трактор, едната бензинова следа води право до него. Бих казал, че някой е искал да го вдигне във въздуха…

Серена се облегна назад в стола си, притисна ръка пред устните си, а другата си ръка неволно сложи на наранените си ребра. Никой на масата не проговори. Серена погледна към стола, на който бе седял Лен Бурке, на който бе ял храната им, бе пил виното им и бе обяснявал, че Джифорд трябва да бъде убеден да продаде… „Така или иначе!“…

— Разбирате, че моята компания, за съжаление, не може да плати обезщетение, преди да се изясни случаят. Много съжалявам!… — Мистър Йорк наистина изглеждаше така, като че му е ужасно неприятно. В работата му не влизаше задължението да съобщава лоши новини. Той се вкопчи за калкулатора си. — Наистина, много съжалявам!

— Вижте, мистър Йорк — започна Мейзън, като с неимоверно усилие успя да наподоби някаква жалка имитация на обичайното си заучено лъчезарие на политик, — вие положително не намеквате, че някой от членовете на семейството носи отговорност за това ужасно престъпление.

— О, не… Впрочем… не е моя работа да преценявам. Ще има полицейско дознание, нали разбирате?

— Но, мистър Йорк — намеси се задъхано Серена, като се опитваше да прогони от главата си образа на Бурке, — част от машините трябва веднага да бъдат заменени с нови. Как, според вас, бихме могли да го направим, ако застрахователното дружество не изплати щетите?

Йорк явно се размисли наистина по въпроса. На лицето му се редуваха различни изражения — черното петно на челото му се местеше и подскачаше като кукла от театъра на сенките. Най-сетне той погледна Серена толкова тъжно, че тя се изплаши да не избухне ей сега в сълзи.

— Не зная — каза той само. — Съжалявам! Наистина.

След още няколко рунда от въпроси, обвинения и извинения инспекторът по огледа на щетите излезе, за да огледа отново развалините, следван по петите от Джон Мейзън.

— Какво гадно човече! — изстреля Шелби, докато най-внимателно си избираше маслена кифла от кошничката, донесена от Одил. Като че нямаше нищо по-важно на този свят. — Никак не е чудно, че жена му се е забъркала със заместник директора на банката.

Серена й хвърли укоризнен поглед:

— Шелби, за Бога! Имаме да говорим за по-важни неща.

— Серена е права, скъпа! — каза Мейзън меко.

— Какво значи „забъркала“? — попита малката Ласи, вперила в майка си кръгли като на кукумявка очички.

Шелби я дари с лъчезарна усмивка и погали русите й къдрици:

— Нещо, което правят простите, евтини жени, сърце мое! Не си струва да измъчваш хубавата си главица.

— А-на-те-ма! — провъзгласи Одил драматично и се отдръпна от масата, взела в дългите си кокалести ръце празната кана от кафето. Тюркоазените й очи мятаха сини пламъци, обхождайки лицата на всички присъстващи. — Анатема тегне върху този дом! Господ да е на помощ на всинца ни!

С вещаещо прокоба изражение тя напусна стаята, свила устни в горчиво предчувствие.

— Мили Боже! — възкликна Шелби, придърпвайки нервно реверите на жакета си. — Наистина не разбирам какво намира Джифорд в тази жена!

— Ами защото тя е вещица — съобщи Ласи спокойно и се пресегна към кошчето за хляб. Грабна една кифла и хукна навън при брат си.

Серена поразтри слепоочията си и изпъшка:

— Подпалвачество! Едно малко предупреждение към Джифорд от вашия мистър Бурке, така ли?

В продължение на една секунда се възцари бездиханна тишина, докато най-сетне Мейзън се пробуди за живот:

— Серена, мила, ти не можеш да твърдиш наистина, че Лен Бурке има нещо общо с това! — Той се засмя пресилено. — Мистър Бурке е почтен бизнесмен, представител на почтена компания. Не можеш да твърдиш сериозно, че е подпалвач!

Серена изгледа сестра си и зет си напълно сериозно:

— Добре, но алтернативата в случая ми изглежда още по-неприятно…

— Че го е направил някой от нас?! — Веждата на Мейзън се вдигна чак над рамката на очилата му. — Серена, ти явно, прекарваш твърде много време сред твоите пациенти, полека-лека и ти ще станеш параноичка! Та ние двамата с Шелби си бяхме легнали. Но трябва да ти заявя, че съм ти много обиден! Как можеш изобщо да допуснеш такова нещо?! Това, че ние сме за продажбата на къщата, не означава, че ще седнем да я палим!

— Много добре! Ето какво мислиш ти за нас, значи! — Шелби явно се готвеше за скандал, ала това не й пречеше да бърка методично захарта в кафето си. На изящните й, гладки като порцелан страни избиха червени петна, устните й се превърнаха в права черта. Тя спря очи на сестра си и привидното й спокойствие се изпари като мъгла. — Да обвиняваш собствената си сестра и собствения си зет! Просто не зная какво е станало с тебе там в Чарлстън! Държиш се като чужд човек!

Серена притисна с пръсти слепоочията си и въздъхна от дъното на сърцето си. Чувстваше се пребита от умора. Като че ли някой я бе лишил от всичките й способности да общува с хората. Във всеки случай вече нямаше сили да се нагажда към непрекъснатите, коренно противоположни промени в настроението на сестра си.

— Шелби, няма ли да престанеше с този той вечен театър?! — изрече Серена през стиснати зъби. — Не съм искала да ви обвинявам. Казах само, че мистър Бурке би спечелил от този пожар. Може би този палеж е трябвало да послужи като предупреждение или някой наистина е искал да унищожи машините. Във всички случаи това ще е чувствителен удар за Джиф.

— Ще кажа, че това е абсурдно! — Сега вече Шелби бе дълбоко възмутена. — За мен мистър Бурке е направо очарователен!

— И този пожар положително няма нищо общо с продажбата — намеси се Мейзън. — Джифорд цяла година вече се чуди как да трупа врагове. Да, наистина! Няма и месец откакто уволни няколко свои работници. Хората не бяха никак доволни, казвам ти! Освен това има и достатъчно заинтересувани, които искат да докарат тук „Тристар“… Виж какво, Серена — Мейзън се загледа в дъното на чашата си, като че Серена се отразяваше там, — това е малък градец, тук всеки знае всичко за всекиго. Джифорд всъщност пречи на хората да намерят работа, възможно е някой да е решил да му тегли малко агитация.

Серена се изправи като свещ на стола си и впери очи в Мейзън:

— Много странни думи подбираш.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Шелби с изпълнен с подозрение глас.

— Най-напред ще си позволя един продължителен горещ душ. След това ще ида в блатото и ще доведа Джифорд, ако ще и да го довлека за косите дотук.

Да потъне в дълбок, безпаметен сън!… Но не смяташе, че може да си позволи този лукс. Серена стана, с усилие премести напред първо единия си крак, след това пристъпи с другия… Стигна някакси до вратата на трапезарията и излезе навън.

Шелби остана загледана след нея, очаквайки с нетърпение да чуе да се хлопне външната врата.

— Няма що, забележителна преструвана! — каза тя настървено. — Сега ще иде до доведе Джифорд. Само това ни липсва! Дявол да я вземе! Защо трябваше да ни се бърка?!

Мейзън си взе една кифла.

— Не бива да се безпокоиш за това, миличко! Може така да е по-добре. Все някога и на Джифорд ще му писне. Като се върне и види какво е причинил пожарът, като разбере колко ще му струва да купи нови машини и да подмени всичко… Току-виж се откаже.

— Да се надяваме, Мейзън. Да се надяваме…

 

 

Серена влезе в стаята си — изгаряше от желание да се хвърли на леглото и да се наплаче, докато заспи. Вместо това само въздъхна — и едва не се сблъска с Лъки. Той я хвана за раменете, като че щеше да извива желязо, и я задържа така, на една ръка разстояние от себе си. Изгледа я с див, яростен поглед от главата до петите.

— Господи! — изръмжа той без дъх. — Как изглеждаш само! Наред ли е всичко?

— Да, като се изключи инфарктът ми, добре съм — отвърна тя саркастично. — Този твой навик да плашиш хората, сигурно е генетично обусловен.

Лъки тихичко изруга, пусна я и хукна да се разхожда нервно из стаята. С разтреперана ръка той приглади косата си и започна да разтрива тила си, като се опитваше да успокои дишането си.

— Разбрах за пожара. За експлозията… Че имало хора, откарани в болницата.

Серена преглътна хапливата забележка, която дойде на езика й. Остана да стои неподвижно, само следеше с очи нервната му разходка. Беше се уплашил за нея. Издаваха го явно очите, и устата му. Беше му трудно да скрие чувствата си.

Тя не каза нищо, но почувства как в гърдите й запърха някаква надеждица. Мъжът с каменното сърце, мъжът, на когото всичко беше безразлично, се бе изплашил за нея.

— Аз съм добре — каза Серена спокойно. Но почувства как коленете й омекват и се отпусна на малката викторианска табуретка, хвърли от краката си обезобразените си еспадрили и започна да разкопчава блузката си. Продължаваше да гледа Лъки, който крачеше пред леглото — като лъв в клетка. Или по-скоро, като парен локомотив, който едва се удържа да не тръгне. — А ти къде изчезна?

— Имах да уреждам една работа.

— Работното ти време е твърде необичайно, не намираш ли?

— Животът, който водя, е също необичаен — отвърна той сухо. — Сигурно вече ти е направило впечатление.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами че всичките ми познати живеят всред блатото и си чистят зъбите с мачете.

Тя игнорира гневния му поглед и точно се готвеше да свали блузата си, когато осъзна две неща: нямаше никакво бельо под блузата, а погледът на Лъки се бе лепнал — жаден и изгарящ — върху гърдите й. Наистина, Серена не се срамуваше от него, но се страхуваше от странното усещане ниско долу в корема си — някакъв дълбок, древен страх, някаква тревожна възбуда, надмогваща всяка сдържаност… Възбуда, която я тласкаше непреодолимо право в пъкъла на любовната мъка. Успя най-сетне някакси да преодолее тази тотална атака. Стана от табуретката, без да обръща внимание на протеста на болните си крака.

— Трябва да се изкъпя — каза Серена, прихванала блузката си с ръце отпред на гърдите.

Лъки не сваляше очи от нея. Всичките му страхове сега се събраха в онова единствено чувство, което той бе склонен да признае и което можеше да понесе — желанието. Когато чу за експлозията, едва не полудя при мисълта, че Серена може да е изгоряла и лежи някъде под развалините. Но ето я сега пред него — малко смутена и уплашена, но максимално жива… Гледаха го нейните очи — големи и топли.

С две крачки той се озова до нея. Пръстите му откъснаха ръката от блузата й и смъкнаха дръзко двете предници. След това той бавно я взе в обятията си. Нежно, едва ли не със страхопочитание, Лъки се наведе над нея и започна да докосва с устни всяка драскотина, всяка подутина, обезобразяваща лицето й.

— Трябва да взема един душ — промълви Серена отново. Чак дъхът й секна, когато Лъки притисна устни към вената, пулсираща на врата й. — Трябва да ида до Джифорд!… — Тя изпъна гърба си и пое шумно въздух, когато Лъки обхвана с ръце гърдите й. Костваше й огромно усилие да се противопостави на прилива на нежност и желание. — Ще ме заведеш ли?

Лъки вдигна глава — погледът му продължаваше да я изгаря. Около сладострастните му устни трепна лека, мила усмивка:

— Да, скъпа! Ще те заведа! Където заповядаш!