Нора Робъртс
Самотни пясъци (4)

Трета глава

— И зайчето, също.

— Добре, бебче, ще взема и Зайо.

Винаги е така, помисли си Грейс, сякаш поемат на експедиция. Отиваха само до заграждението с пясък в задния двор, но Обри неизменно настояваше около нея да са всичките й плюшени играчки.

Грейс разреши проблема с помощта на огромна пазарска чанта. Сложи вътре мечка, две кучета, рибка и доста разпарцаливена котка. Зайчето ги последва. Макар очите й да горяха от безсъние, тя се усмихна широко на опита на Обри сама да помъкне торбата.

— Аз ще ги нося, скъпа.

— Не, аз.

Това бяха любимите думи на Обри. Дъщеричката й искаше сама да върши всичко, въпреки че беше по-лесно, ако го остави на друг. От кого ли е наследила тази упоритост, помисли си Грейс и се засмя.

— Добре, хайде да изкараме дружината навън.

Отвори мрежестата врата — пронизителното изскърцване й напомни, че е време да смаже пантите — и изчака Обри да провлече торбата през прага до малката задна веранда.

Грейс се постара да освежи верандата: боядиса я в меки сини тонове и добави глинени гърнета с розови и бели мушката. Нае къщурката временно, но не искаше тя да изглежда като спирка по пътя; искаше да прилича на дом — поне докато събере достатъчно пари, за да направи първата вноска за собствена къща.

С обзавеждането се справи, без да пипа банковата си сметка, като се ограничи само с най-необходимите мебели. Повечето купи на старо, но като ги пребоядиса, претапицира и освежи, ги превърна в нещо свое.

За Грейс бе от жизненоважно значение да притежава нещо свое.

Канализацията в къщата се нуждаеше от подмяна, при силен дъжд покривът течеше, а от прозорците духаше. Но пък подреди две спални — нещо, на което държеше. Искаше дъщеря й да разполага със самостоятелна стая, боядисана в ярки, весели тонове. Погрижи се за това, като собственоръчно облепи стените с тапети, боядиса дограмата и добави драпираните завеси.

— Внимавай по стълбите — предупреди Грейс и детето започна да слиза, като поставяше обутите си в маратонки крачета плътно едно до друго на всяко по-долно стъпало.

Щом преодоля и последното, хукна с весел вик, повлякла торбата след себе си.

Обожаваше пясъчното заграждение. Изпълнена с гордост, майка й я наблюдаваше как се отправя натам. Грейс го направи сама от нерендосани дъски, които старателно излъска с гласпапир и боядиса в яркочервено. Вътре стояха кофичките, лопатките и големите пластмасови автомобилчета, но тя знаеше, че Обри няма да ги докосне, преди да подреди плюшените играчки; отнасяше се с тях като към домашни любимци.

Един ден, обеща си тя, дъщеря й ще има истинско кученце и стая за игра, за да кани приятелчетата си през дългите дъждовни следобеди.

Грейс приклекна, докато Обри грижливо подреждаше играчките върху белия пясък.

— Сега ще седиш тук и ще си играеш, а аз ще окося моравата. Обещаваш ли?

— Да. — Детето й се усмихна лъчезарно и трапчинките се появиха. — Ела играеш.

— След малко.

Грейс погали къдриците й. Не се насищаше да докосва чудото, което бе излязло от нея. Преди да се изправи, хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че не дебне някаква опасност.

Дворът беше заграден, а лично тя постави допълнителна ключалка на портичката. Храсти растяха до оградата между нейната къща и тази на семейство Кътър; в края на лятото щяха да са отрупани с цвят.

В съседната къща не се забелязваше никакво движение, установи тя. В ранната неделна утрин съседите вероятно още се излежават и обмислят какво да закусят. Джули Кътър, най-голямото момиченце в семейството, бе предпочитаната и любима на Грейс детегледачка.

Видя, че Айрини, майката на Джули, е прекарала известно време в градината предишния ден. Нито един плевел не смееше да подаде глава сред цветята на Айрини Кътър или в зеленчуковата й градина.

С известно притеснение Грейс хвърли поглед към задната част на двора си, където заедно с Обри засадиха домати, фасул и моркови. Плевелите там спокойно си избуяваха. Ще трябва да се справи с тях, след като приключи с моравата. Господ знае откъде й хрумна, че ще разполага с време да се грижи за градина. Но пък колко много се забавляваха с момиченцето си, докато копаеше и садеше разсада.

Точно с толкова голяма наслада би се настанила в заграждението с пясъка да издига замъци и да измисля игри. „Да не си посмяла“ — заповяда си Грейс и се надигна решително. Тревата стигаше вече над глезените и определено се нуждаеше от окосяване. Макар да живееше под наем, тревата си бе нейна и сега тя отговаряше за нея. Никой няма да каже, че Грейс Мънроу не проявява грижи.

Държеше старата косачка под не по-малко стар брезент. По навик провери горивото, хвърли още един поглед през рамо да се увери, че никаква опасност не грози Обри, хвана шнурчето за запалване с две ръце и рязко го изтегли. В отговор се чу задавено хриптене.

— Хайде! Не ми разваляй сутринта! — Вече не помнеше колко пъти си бе играла, поправяла, удряла, ритала и умолявала старата машина. Сви рамене и отново изтегли шнура. Опита и трети път. Тогава покри очи с длани. — Трябваше да го очаквам!

— Проблеми ли ти създава?

Рязко вдигна глава. След снощното й избухване последния човек, когото очакваше да види в задния си двор, бе Етан. Присъствието му не я зарадва особено — беше се зарекла да му се сърди. Но имаше нещо по-лошо — съзнаваше как изглежда: стари сиви къси панталони и прекалено избеляла от пране тениска, без никакъв грим и с невчесани коси.

По дяволите! Облечена е като за работа в задния двор, а не за среща.

— Ще се справя.

Отново дръпна шнурчето и с крак, обут в гуменка с дупка при палеца, притисна корпуса на машината към земята. Косачката почти запали; почти.

— Остави я да си почине малко. Така само ще я задавиш.

При следващия й опит от машината се чу опасно стържене, но тя не се отказа.

— Много добре знам как да боравя с косачка.

— Предполагам, че се справяш, когато не си ядосана.

Той се приближи. Толкова строен и мъжествен в избелелите си джинси и работна риза с навити до лактите ръкави.

Беше се насочил към задния двор, защото никой не му отвори входната врата. И остана загледан в нея малко по-дълго, отколкото е прието за прилично. Тя се движеше толкова грациозно.

Някъде през дългата неспокойна нощ реши, че е по-добре да намери начин да се сдобрят. И прекара голяма част от утрото в обмисляне как точно да го постигне. А когато видя дългите й крака, хванали лек златист загар, и лъскавите й руси коси, просто му се прииска да я погледа малко.

— Не съм ядосана — просъска тя нетърпеливо и тонът й издаде, че лъже.

Той я погледна в очите.

— Слушай, Грейс…

— Е-е-е-тан!

С възторжен писък Обри изскочи от заграждението с пясък и с широко разперени ръчички и грейнало от радост личице се втурна към него.

Той приклекна, хвана я, завъртя я.

— Ей, здравей, Обри.

— Ела играем.

— Ами, аз…

— Целувка.

Тя решително и енергично поднесе устничките си, а той се засмя и я дари с желаната целувка.

— Хубаво! — отсече тя, измъкна се от прегръдката му и тичешком се върна при пясъка.

— Грейс… Съжалявам, ако не одобряваш поведението ми вчера.

Фактът, че сърцето й се разтопи, щом го видя как прегърна дъщеричката й, само затвърди решението й да е непоколебима.

— Ако?

Той се разтъпка неловко.

— Просто исках да кажа…

Обри прекъсна обяснението му — носеше му любимите си плюшени кучета.

— Целувка! — настоя тя и му ги поднесе.

Той изпълни желанието й и я зачака да се върне към пясъка.

— Просто исках да кажа…

— Според мен каза каквото искаш, Етан.

Ще прояви упорство, прецени той и въздъхна. Е, винаги си е била такава.

— Не се изразих особено добре. Често думите доста ме объркват. Но ми е неприятно да те гледам как работиш толкова много. — Направи пауза и прояви нужното търпение — Обри пак пристигна, този път да изпроси целувка и за мечето. — Тревожа се за теб понякога, това е всичко.

Грейс наклони глава.

— Защо?

— Защо ли? — Въпросът го изненада. Наведе се да целуне плюшеното мече, с което Обри налагаше бедрото му. — Ами аз… Защото…

— Защото съм жена ли? — подсказа тя. — Защото съм самотен родител? Защото според баща ми съм опетнила семейното име не само като се омъжих прибързано, но и понеже скоро след това се разведох?

— Не. — Направи крачка към нея, като разсеяно целуна подадената му от Обри котка. — Защото те познавам толкова отдавна, че си част от живота ми. И защото може би си прекалено упорита или горда да забележиш, когато някой просто иска нещата да са малко по-леки за теб.

Понечи да му признае колко му е благодарна за това — вече усещаше, че поомеква, но той провали всичко.

— И защото не ми е приятно да виждам как мъжете те опипват.

— Да ме опипват? — Изправи се, вирна брадичка. — Мъжете не ме опипват, Етан. А ако го направят, знам как да се справя.

— Хайде, не започвай отново. — Почеса се по брадичката и се пребори с желанието да въздъхне. Не виждаше смисъл да спори с жена — така и така винаги губеше. — Отбих се да ти кажа, че съжалявам, и да…

— Целувка! — извика Обри и започна да се катери по крака му.

Етан инстинктивно я взе в прегръдките си и я целуна по бузката.

— Исках да кажа…

— Не! Целуни мама! — Детето заподскача в ръцете му. — Целуни мама!

— Обри. — Засрамена, Грейс посегна да вземе дъщеря си, но тя се вкопчи в ризата на младия мъж, където прилепна като малко златисто кълбо. — Остави Етан на мира.

Сменяйки тактиката, Обри отпусна глава върху рамото му и се усмихна ангелски. Ръчичката й се впиваше във врата му, докато Грейс се мъчеше да я отскубне.

— Целуни мама — изгука тя, без да откъсва очи от Етан.

Ако Грейс се беше засмяла, вместо да стои така притеснена, смутена и малко нервна, помисли си Етан, той вероятно щеше да прокара устни по челото й и с това да разреши проблема. Но страните й порозовяха и тя изглеждаше така прелестно. Избягваше да го погледне в очите и дишаше неспокойно.

Видя я да прехапва долната си устна и намисли да излезе от положението по друг начин.

Сложи ръце върху раменете на Грейс, а Обри остана между двамата.

— Тази целувка ще ми е по-лесна — промърмори той и леко докосна устните й със своите.

Не беше никак по-лесна. Сърцето й лудо заби, макар че това едва ли можеше да се нарече истинска целувка, и приключи, преди да е започнала. Всъщност представляваше небрежно докосване на устни. Но я изпълни със сладост, която я накара да замечтае отчаяно за съвсем невъзможни неща.

Откакто я познаваше, никога не бе докосвал устните й със своите. Сега, след като ги вкуси, се зачуди защо е чакал толкова дълго. И се разтревожи, че подобно удивление ще промени всичко.

Обри запляска доволно, но той едва я чу. Очите на Грейс — замъглени и зеленикави — бяха впити в неговите и лицата им бяха много близо едно до друго. Толкова близо, че трябваше само мъничко да се наведе, за да я вкуси отново. И този път ще се позабави малко, помисли си той, когато леко разтворените й устни потрепериха.

— Не, аз! — обяви Обри и бързо целуна първо майка си, а после Етан по бузата. — Ела играем.

Грейс се дръпна назад като грубо изтеглена кукла на конци. Сребристорозовият облак, който бе на път да замъгли съзнанието й, изчезна.

— След малко, скъпа. — Пое детето от ръцете на Етан и го свали на земята. — Иди да построиш дворец, където ще живеем — предложи тя и тупна Обри по дупето; момиченцето тичешком се отправи към пясъка. После прочисти гърлото си. — Много добре се отнасяш с нея, Етан. Благодаря ти.

Прецени, че при създалите се обстоятелства най-подходящото място за ръцете му са джобовете. Иначе не беше сигурен какво би могъл да направи.

— Толкова е мила.

Нарочно се извърна да погледне детето.

— И постоянно изисква внимание. — Младата жена си наложи да се овладее и отново да стъпи здраво на земята. — Защо просто не забравим за снощи, Етан? Направи го от добро, сигурна съм. Действителността обаче невинаги е каквато искаме.

Той бавно се обърна и спокойните му очи се спряха върху лицето й.

— А ти каква искаш да е, Грейс?

— Искам Обри да има дом и семейство. Мисля, че почти го постигам.

Той поклати глава.

— Не. Имам предвид какво искаш за Грейс?

— Освен Обри? — Погледна дъщеря си и се усмихна. — Дори вече не помня. В момента ми се ще моравата ми да е окосена и да няма плевели в зеленчуковата градинка. Благодаря ти, че намина. — Обърна се и се готвеше отново да изтегли шнура за запалване на машината. — Утре съм у вас.

Застина на място — ръката му обгръщаше нейната.

— Аз ще окося тревата.

— Мога и сама.

Тя дори не успява да включи проклетата машина, помисли си той, но прецени, че не е разумно да го споменава.

— Не съм казал, че не можеш. Просто аз ще го направя.

Нямаше сили да се обърне, не смееше да поеме риска отново да се обърка, като застане лице в лице с него.

— Имаш си работа, която трябва да свършиш.

— Грейс, нали няма да стоим тук цял ден и да спорим кой да окоси тревата? Ще го свърша за нула време, а ти спаси фасула, преди плевелите напълно да го задушат.

— И дотам вероятно ще стигна.

Каза го тихичко. Остана смаяна от чисто животинския копнеж, който изпитваше към него.

— Захвани се с това сега.

И той говореше тихо. Мечтаеше тя да се отмести. Ако не го стори, и то бързо, едва ли ще успее да се въздържи да не я докосне. И да сложи ръце на места, където не им е работата да бъдат.

— Добре. — Отдръпна се. Сърцето й лудо биеше. — Благодаря ти. — Прехапа долната си устна, защото иначе щеше да се разбъбри нервно. Опита се да се държи сякаш нищо не се е случило — обърна се и усмихнато подхвърли: — Сигурно пак е от карбуратора. Имам някои инструменти.

Без да отрони дума, Етан хвана шнура с една ръка и рязко го изтегли. Двигателят с рев запали.

— Май се получи — промърмори той, когато видя устните й да се свиват.

— Да, май се получи — съгласи се тя и като се стараеше да не се дразни, се запъти към зеленчуковата градина.

Етан си пое дълбоко и внимателно дъх, щом я видя как се наведе в тънките си къси панталони. Явно тя нямаше представа какво му причинява.

Може и да е майка — той постоянно си го припомняше, за да пропъди опасните мисли — но що се отнася до него, тя бе почти така невинна, както и на четиринадесет, когато за пръв път започнаха да се появяват тези опасни мисли, свързани с нея. Успя да си наложи да не предприема нищо. За бога, тя беше още дете. А мъж с неговото минало няма никакво право да докосва толкова непокварено същество. Вместо това стана неин приятел и си наложи да се задоволи с толкова. Надяваше се да й остане само приятел, но напоследък опасните мисли се появяваха все по-често и по-силно — трудно успяваше да ги контролира.

И двамата имат достатъчно проблеми в живота си, напомни си той. Само ще окоси моравата и ще й помогне да оплеви градинката. Ако остане време, ще предложи да ги заведе в града да хапнат сладолед. Обри обожава ягодов сладолед.

После ще отиде да поработи в работилницата. А понеже е негов ред да сготви, налага се да се справи и с тази досада.

„Но майка или не — помисли си, когато Грейс се наведе, за да изтръгне някакъв упорит плевел, — тя има страхотни крака!“

 

 

Грейс съзнаваше, че не бива да се оставя да я уговорят за сладоледена разходка до града. Това означаваше да промени дневния график, да се преоблече в нещо по-прилично от окаяните дрехи за работа в градината и да прекара повече време в компанията на Етан. А последното пораждаше потребности, с които не бе сигурна, че ще се справи.

Но Обри обожаваше подобни кратки пътешествия и тя не беше в състояние да й откаже.

Сейнт Кристофър отстоеше само на половин километър и те скоро попаднаха от спокойния квартал в оживената част край пристанището. Магазинчетата за подаръци и сувенири вече стояха отворени по седем дни в седмицата, за да се възползват от летния туристически сезон. Двойки и семейства се разхождаха с чанти и торби, готови да ги напълнят със спомени, които да отнесат вкъщи.

Яркосиньото небе се отразяваше във водите на залива, чиято гладка повърхност примамваше лодки и яхти. Две платноходки бяха преплели въжета, но собствениците им очевидно страхотно се забавляваха в опитите си да ги освободят.

Грейс усещаше аромата на пържена риба, на домашни сладкиши с кокос и вечния дъх на водата.

Израсна край пристанището. Наблюдаваше лодките, плаваше с тях, тичаше по кея, влизаше във всички магазини. Научи се да бели раци още докато седеше в скута на майка си; постепенно придоби бързината и вещината, необходими да отделя скъпоценното рачешко месо, което се консервираше и се разпращаше по цял свят.

Не се плашеше от работа, но винаги беше свободна. Семейството й живееше добре. Баща й не робуваше на мнението, че жените трябва да се глезят, но същевременно проявяваше към нея нежност и обич по свой начин. И никога не я накара да изпита чувството, че го е разочаровала, защото не се е родила момче, което да носи неговото име.

Ала накрая тя все пак успя да го разочарова.

Грейс взе Обри на ръце и я прегърна.

— Доста е оживено днес — отбеляза.

— Всяко лято става така — съгласи се Етан. Не прозвуча неприязнено — тълпите през лятото им бяха нужни, за да преживяват през зимата. — Чувам, че Бингам се кани да разшири ресторанта, да го поукраси, да го пригоди за целогодишно посрещане на туристи.

— Да. Нае си френски готвач и писаха за него в „Уошинтгон Поуст Магазин“. — Намести Обри в ръцете си. — А ресторанта на Егрет е единственият с ленени покривки в района. Като го поосвежи, ще е добре за градчето. Винаги ходехме там на вечеря при специални случаи.

Остави детето на земята и се постара да отпъди мисълта, че не е влизала в ресторант от три години. Хвана дъщеря си за ръка и я поведе към сладкарницата на Крофорд.

Това бе друга забележителност на Сейнт Кристофър. В сладкарницата сервираха сладолед, студени напитки и приготвяха сандвичи не само за консумация в заведението, но и за вкъщи или за лодките. И понеже беше пладне, кипеше усилена работа. Грейс реши да не разваля настроението на компанията със забележката, че е редно да поръчат сандвичи вместо сладолед.

— Ей, здравейте, Грейс, Етан. Здрасти, хубава Обри.

Лиз Крофорд ги посрещна със сияеща усмивка, докато умело приготвяше богатия сандвич.

Беше съученичка на Етан; няколко пъти излиза с него — и двамата останаха с приятен спомен.

Все така обсипана с лунички, но вече понапълняла, майка на две деца, тя бе съпруга на Крофорд младши — наричаха го така, за да го разграничават от баща му, Крофорд старши.

Младши, слаб като върлина, си подсвиркваше, докато разливаше напитките; махна им отдалеч за поздрав.

— Доста сте заети днес — отбеляза Етан, извивайки се, за да не се сблъска с клиент на барплота.

— И още как. — Лиз сръчно уви сандвича в бяла хартия и заедно с три други го подаде през плота. — Вие ще искате ли сандвичи?

— Сладолед — отсече Обри решително. — Ягода.

— Тогава минете към дъното и кажете на мама Крофорд какво сте намислили. А, Етан, Сет беше тук преди малко с Дани и Уил. Тези хлапета растат като бурени през лятото. Натъпкаха се със сандвичи и сода. Заявиха, че работят в работилницата.

Изпита известно чувство на вина, защото Филип не само работеше от часове, но и се оправяше с три енергични момчета.

— След малко и аз ще се отправя натам.

— Етан, ако нямаш време… — започна Грейс.

— Имам време да изям един сладолед с едно хубаво момиче.

С тези думи вдигна Обри и я остави да залепи нос за стъклената витрина, зад която бяха сладоледите.

Лиз прие поредната поръчка и погледна многозначително съпруга си. „Етан Куин и Грейс Мънроу — казваше погледът й. — Бре, бре, какви неща стават!“

Взеха сладоледите и излязоха навън да се порадват на топлия бриз и да се смесят с тълпата. Намериха свободна една от малките железни пейки, поставени от градската управа. Снабдена с множество салфетки, Грейс настани Обри в скута си.

— Помня времето, когато идвахме тук и знаехме името на всеки, който минава — подхвана тя. — Мама Крофорд седеше зад тезгяха и четеше роман. — Капка от сладоледа на Обри падна на бедрото й и тя я избърса. — Ближи го отстрани, скъпа, преди да се разтопи.

— И ти винаги си поръчваше ягодов сладолед.

— Така ли?

— Доколкото си спомням. — Етан се изненада, че все още си го спомня. — Предпочиташе ягодов сладолед и гроздов сок.

— Така беше. — Слънчевите очила на Грейс се плъзнаха по носа й, когато се наведе да избърше още капки от бедрото си. — Всичко изглеждаше толкова спокойно и наред, ако изядеш ягодов сладолед и изпиеш гроздов сок.

— Някои неща си остават спокойни — отбеляза младият мъж. Понеже ръцете й бяха заети, той се пресегна и намести очилата й. Стори му се, че в очите зад стъклата блесна пламъче. — Други — не.

Той се загледа към водата. По-добре е така, прецени той, вместо да наблюдава как Грейс облизва сладоледа.

— Понякога в неделя идвахме тук — припомни си той. — Качвахме се в колата и отскачахме до града за сладолед или сандвич, или просто да се поразходим и да погледаме какво става. Мама и татко обичаха да седят под чадър на маса отвън и да пият лимонада.

— Продължават да ми липсват — тихичко сподели тя. — А знам, че и на теб ти липсват. Онази зима, когато се разболях от пневмония… Помня как майка ти се грижеше за мен заедно с моята. Всеки път, когато се събуждах, или едната, или другата стоеше до леглото ми. Не познавам по-мила жена от доктор Куин. Майка ми… — Не се доизказа.

— Какво?

— Не искам да те натъжавам.

— Няма.

— Майка ми ходи на гробището всяка пролет и поставя цветя на гроба на майка ти. И аз ходя с нея. Не си давах сметка — до първия път, когато отидохме — колко много всъщност я обича майка ми.

— Винаги съм се чудил кой оставя цветята. Радваме се, че са от вас. Онова, дето се приказва… Нещата, които хората разправят за баща ми, щеше да накара цялата й ирландска същност да настръхне. Доста хора щеше да е поставила на място досега.

— Ти не си такъв, Етан. Ще трябва да се справиш с проблема по свой начин.

— Те и двамата биха искали да осигурим най-доброто за Сет. Това биха поставили на първо място.

— Вие наистина правите най-доброто за него. Всеки път, когато го видя, изглежда по-ведър. Беше толкова затворен, когато се появи. Професор Куин се опитваше да го преодолее, но самият той си имаше проблеми. Знаеш колко беше разтревожен, нали?

— Да. — Сърцето му натежа от чувство за вина. — Знам.

— Ето, че те натъжих. — Извърна се към него и коленете им се докоснаха. — Но каквото и да го е тревожило, никога не си бил ти. Ти му беше опора. Всеки го виждаше.

— Ако му бях задал повече въпроси… — започна той.

— Това не ти е присъщо — повтори тя и забравила, че ръката й е лепкава, го погали по бузата. — Очаквал си сам да поговори с теб, когато е готов, когато има възможност.

— А после изведнъж стана прекалено късно.

— Не, никога не е късно. — Пръстите й леко пробягаха по бузата му. — Винаги има шанс. Едва ли бих успяла да преживявам ден след друг, ако не разчитах на шанса. Не се тревожи — завърши тя тихо.

Нещо сякаш се раздвижи в него, когато се пресегна да покрие ръката й със своята. Нещо се раздвижи и сякаш се разтвори. В следващия миг Обри нададе възторжен вик.

— Дядо!

Ръката на Грейс трепна и се свлече надолу, натежала като камък. Обзелата я топлина изчезна. Раменете й се изправиха и се стегнаха, докато се извръщаше да погледне как баща й приближава.

— Ето я моята кукличка. Ела да видиш дядо.

Грейс пусна дъщеря си и я проследи с поглед как тича към прегръдките на баща й. Той не трепна, не се намръщи на малките лепкави ръце и изцапаните устнички. Засмя се широко и остави внучката си да го обсипва с целувки; притискаше я към гърдите си и отвръщаше на ласките.

— А, ягодка. Искам още. — Престори се, че ще схруска вратлето на Обри, и тя запищя от възторг. После я метна на рамо и извървя краткото разстояние до дъщеря си. Но вече не се усмихваше. — Грейс, Етан… Неделна разходка ли сте предприели?

Гърлото на младата жена пресъхна, а очите я засмъдяха.

— Етан предложи да ни почерпи сладолед.

— Много мило.

— И ти намаза малко от него — пошегува се Етан, с надеждата да разсее част от внезапно появилото се напрежение.

Питър погледна към ризата си, където Обри бе успяла да остави част от любимите си ягодки.

— Дрехите се перат. Не те виждам често тук на пристанището в неделя, Етан. Особено след като започна да строиш яхтата.

— Давам си час почивка, преди да се заловя с днешната работа. Корпусът е готов, а палубата — почти.

— Това е добре. — Погледна към Грейс. — Майка ти е в заведението. Сигурно ще иска да види внучката си.

— Добре. Аз…

— Аз ще я заведа — прекъсна я той. — Прибери се, майка ти ще я доведе след час-два.

Младата жена предпочиташе да я удари, вместо да й говори така благоприлично и студено. Но само кимна, защото Обри вече проявяваше нетърпение да види баба си.

— Довиждане, мамо. Довиждане, Етан — провикна се тя през рамото на Пит и им изпрати въздушни целувки.

— Съжалявам, Грейс.

Знаеше, че думите не са достатъчни, и затова хвана ръката й. Беше студена.

— Няма значение. Не може да има никакво значение. А и той искрено обича Обри. Просто трепери над нея. Това е важното.

— Не е честно спрямо теб. Баща ти е добър човек, Грейс, но не постъпва справедливо с теб.

— Аз го провалих. — Тя рязко се изправи и изтри ръцете си със смачканите на топка салфетки. — Това си е факт.

— Не. Просто неговата гордост се сблъсква с твоята.

— И така да е, но моята гордост е важна за мен. — Хвърли салфетките в кошче за боклук и си обеща повече да не мисли за това. — Време е да се прибирам, Етан. Чакат ме куп неща и щом ми се отварят няколко свободни часа, добре е да ги използвам.

Не възрази, макар с изненада да установи колко силно му се искаше да го направи. Но самият той ненавиждаше да го поучават какво би трябвало да предприеме.

— Ще те откарам вкъщи.

— Не, предпочитам да се разходя. Наистина. Благодаря ти за помощта. — Успя да се усмихне. — И за сладоледа. Утре съм при вас. Напомни на Сет, че дрехите му за пране трябва да са в коша, а не на пода.

Тръгна си, а дългите й крака сякаш изяждаха разстоянието. Увери се, че е достатъчно далеч, преди да забави крачка, преди да разтърка сърцето си, което не преставаше да я боли, независимо колко му заповядваше да се отпусне.

В живота й съществуваха само двама мъже, които истински бе обичала. Изглежда и двамата нямаха нужда от нея, така както на нея й се искаше да я желаят.