Лей Грийнууд
Айрис (25)

Глава двадесет и пета

— Казах ти вече, че онези златни монети бяха мои, а не на Монти — ядосано повтори Айрис.

— А аз пък ще ти повторя, че не ти вярвам — троснато й отвърна Джо.

Джо Риърдън я бе завел до грубо скованата дървена колиба, скрита сред една от гористите долини, които разсичаха хребета Ларами. Айрис си помисли, че тук навярно са нощували смелите трапери, преди да изтребят бобрите, обитавали вировете на бистрите потоци в смълчаната долина. По всичко личеше, че тук от години не е стъпвал човешки крак. Девойката се съмняваше дали Карлос подозираше за съществуването на тази колиба. Със сигурност никой от обитателите на ранчото „Кръг седем“ не знаеше за това отдавна занемарено убежище на траперите.

— Всички знаят, че братята Рандолф нямат никакво злато. И никога не са имали.

— А тогава как успяха да забогатеят толкова бързо? — недоверчиво попита Джо.

— Само с усилен денонощен труд. Може и ти да опиташ, ако преди това не те настигне куршумът на някой от братята.

— Защо пък да се претрепвам от работа, щом цяла камара злато ме чака само да протегна ръка?

Айрис гневно удари с юмрук по разнебитената маса и едва не я строши.

— Няма злато, разбра ли ме най-сетне? — Тя поклати отчаяно глава и седна на стола: — Монти ще те убие. А дори и да не успее, ще те настигне дългата ръка на Хен.

— Ха, та нали Хен не дава пукната пара за теб!

— Може би тук си прав, но недей да забравяш, че щом ги предизвикат, седмината братя Рандолф винаги се сплотяват. Не помниш ли как погнаха Франк и другите крадци на добитък? Още утре цяла хайка ще тръгне по следите ти.

Джо побесня и замахна да я удари.

— Ако ме докоснеш и ако Монти открие дори един-единствен белег по тялото ми, ще те пребие до смърт.

Девойката едва успя да прикрие радостната си усмивка, когато похитителят уплашено прибра ръката си.

Смелото момиче не се опасяваше от заканите му. Та нали целта му бе златото. Та нали ставаше дума за цяла камара от злато! Ако Джо я наранеше, Монти щеше да се вбеси и щеше да бъде много по-неотстъпчив при преговорите за откупа.

Само че нямаше никакво злато, затова Монти трябваше да измисли някаква друга примамка, за да залови този злодей. Именно това я безпокоеше. Не се съмняваше, че Монти или Хен ще убият Джо. Трябваше да ги спре на всяка цена. Не се вълнуваше за съдбата на Джо, а се тревожеше само да не пострада Монти. Не искаше да види любимия си зад решетките тъкмо когато мечтите й бяха започнали да се сбъдват. Нямаше да й бъде по-леко, ако Хен убиеше Джо вместо Монти. Тогава тревогата за присъдата на брата на бъдещия й съпруг щеше да помрачи семейното им щастие.

Трябваше на всяка цена да се отърве от Джо. Но как да стане това? Злодеят не се отделяше от нея нито за миг. Все пак нали трябваше да я остави сама поне за няколко часа, за да отиде до ранчото и да се убеди, че Монти е приготвил парите за откупа? Тогава ще избяга! Оставаше й само да се надява, че няма да бъде прекалено късно.

 

 

Бети още не бе успяла да довърши изречението, когато Монти вече тичаше с все сила към оградата, за да яхне жребеца си.

— Спри го! — извика Фърн към Мадисън. — Ако сега не го спреш, той ще застреля някого.

— Този тип, Джо, трябва да си получи заслуженото и аз не искам да преча на брат си — отговори й Мадисън и се приближи към Монти. — Почакай, ще дойда с теб.

— Тогава побързай. Нямам време за губене!

— По дяволите, трябва да ме изчакаш. Отдавна съм отвикнал да скачам на седлото така пъргаво като теб.

Монти му подаде едно седло от еленова кожа:

— Ще можеш ли да го сложиш на коня си?

— Ще се справя — отвърна Мадисън, взе седлото и тръгна към конете зад оградата. Избра си един жребец с бяла ивица на челото. — Ще вържа седлото на гърба му, макар че не мога да го оседлая така бързо като теб.

— Внимавай с този жребец. Понякога хапе — засмя се Монти, при което брат му се спря и го изгледа намръщено:

— Внимавай, Монти! Не ми е приятно някой да ми се подиграва, дори и родният ми брат. Знаеш, че и аз мога да хапя.

— Така ли? А пък аз наивно си мислех, че можеш само да бъбриш като всички останали адвокати.

— И това умея. Никога не съм се ограничавал само с една професия.

— Никак не си се променил.

— Нито пък ти. Затова не бива да те оставям сам в това преследване.

— Ами тогава гледай да не си забравиш пушката.

— Защо? Нали ти сам ми рече преди малко, че най-доброто ми оръжие е езикът ми, докато ти винаги си предпочитал юмруците.

— Най-добре е да побързаме, преди да се е върнал Хен. Знаеш какво оръжие предпочита той.

— Мислиш ли, че Хен ще застреля Джо Риърдън? — замислено попита Мадисън.

— Да, и то без да се поколебае дори за миг — отговори му Монти, метна се на седлото и пое по пътеката към ранчото на Айрис. След него потегли и Мадисън.

— Дали ще се върнат? — разтревожено попита Бети.

— Да. Остава ни само да се надяваме, че няма да пострада някой невинен — отговори Фърн.

— Нима могат да застрелят някого по погрешка? — ужаси се Бети.

— О, да, при това, без да им мигне окото — увери я Фърн и изтръпна от някакво лошо предчувствие.

 

 

Карлос повдигна пребледнялото си лице към Монти Рандолф:

— Не знам къде е Джо. Не мога да повярвам на ушите си. Никога не съм допускал, че е способен на такава подлост. Колко пъти му разправях…! — Гласът му затихна и той отчаяно махна с ръка.

— Какво си му казвал? — намръщено попита Монти.

Карлос уплашено млъкна и наведе глава.

— Кажи ми или ще те нашибам с този камшик!

Мадисън постави ръка на рамото на брат си, но младият каубой я отблъсна с гневен жест.

— Извинявай, Карлос, но нали знаеш, че като адвокат съм свикнал да успокоявам по-разгорещените си клиенти.

— Какво ти каза Джо? — отново изсъска Монти и присви очи. — Не забравяй какво дължиш на Айрис. Затова сега си длъжен да ми помогнеш да я открия!

— Постоянно говореше за златото — смутено промълви Карлос. — Джо искаше да се добере до златото.

— Какво злато?

— Онова, което някога баща ви е откраднал от армията на южняците.

Монти изруга тъй яростно, че дори брат му се слиса.

— Няма никакво злато — мрачно започна Мадисън. — И никога не е имало, разбра ли? Защо хората най-после не се откажат да вярват в този проклет слух?

— Но ние го видяхме — процеди Карлос. — Ти плати на Франк и хората му със златни монети.

— Това бяха парите на Айрис, глупако! — ядосано кресна Монти в лицето му. — Тя се страхуваше, че ако остави някакъв имот в Тексас, банката ще й го вземе, затова набързо разпродаде всичко и взе със себе си само златните монети. През целия път до Уайоминг носеше на кръста си кесия, в която бяха подредени като фишек три хиляди долара.

От учудване Карлос изсвири с уста:

— Обаче Джо Риърдън си мислеше, че…

— Няма значение какво си е мислел онзи негодник. Явно е, че се е заблудил. А ти какво му каза?

— Казах му, че не искам да ме забърква в това престъпление. Бях доволен, че Айрис ми бе осигурила постоянна работа. Никога не съм очаквал, че ще ме направи надзирател на целия си имот. А когато ми съобщи, че в добавка ще ми отстъпи половината от стадото си, вече не можех да търпя подмятанията на Джо. Казах му да не я докосва. Обещах му, че ще разделя с него всичко, което притежавам.

— Доста щедър си бил. И то към кого — към един мошеник!

— Знам, че няма да ми повярвате, но Джо винаги ми е бил верен приятел. — Карлос се замисли, като че ли се колебаеше, преди да вземе решение. — Веднъж дори ми спаси живота, когато се сблъскахме с истински бандити.

— Ех, да беше отвлякъл теб! Тогава нищо нямаше да се случи с Айрис. А сега трябва да я намерим колкото се може по-бързо.

— Трябва да се е скрил някъде в нейното ранчо — подхвърли Карлос. — Джо не познава други места наоколо.

— До сутринта ще научим повече за скривалището му — предположи Мадисън.

— Мислиш ли, че ще оставя Айрис цяла нощ в ръцете на онзи тип?

— Ясно е, че няма да се примириш — отговори Мадисън, — но тъй като и ти не познаваш много добре местността, няма да го откриеш лесно. Най-добре е да се съберем всички мъже утре на разсъмване и да започнем да претърсваме цялата околност, до последната долина.

Монти никак не хареса плана на брат си, обаче не можеше да предложи нещо по-добро. Влудяваше го мисълта, че Айрис ще трябва да прекара нощта с онзи злодей Джо, но си припомни, че се бе заклел да се старае да действа по-разумно и по-трезво.

— Добре, така да бъде — унило въздъхна той, — но на разсъмване искам всички да сме на конете, напълно готови да започнем търсенето.

— Ако Джо пристигне тук, в ранчото на Айрис, за да говори с теб за златото, внимавай какво ще му кажеш — рече Монти и погледна Карлос с нескрито подозрение.

— Какво точно имаш предвид? — сви недоумяващо рамене Карлос.

— Не му споменавай, че си се виждал с нас. Сега той ще бъде нащрек. Кажи му само, че не знаеш какви са ни намеренията. Дори не е лошо да му подметнеш, че според теб сме се заели да събираме парите за откупа. Трябва да се опиташ да го убедиш по някакъв начин… Сетих се какво можеш да му предадеш — че никой разумен човек не би държал десетки хиляди долари в къщата си, при това в някакво си самотно ранчо сред такава дива местност. Трябвало е да заминем до Чайен, за да изтеглим парите от банката и прочее… Опитай се също да го убедиш, че ако освободи Айрис, мога да се закълна, че няма да го преследвам!

— А ако откаже да я освободи?

— Никой не е оставал жив, след като е посегнал на съпругата на някой мъж от семейство Рандолф.

— Обаче Айрис все още носи името на фамилията Ричмонд — смутено отбеляза Карлос.

— Ще си смени името. Ще стане една от дамите на фамилията Рандолф. И това можеш да му съобщиш на приятеля си. Няма да е зле да го предупредиш какво може да му се случи. Достатъчно е само да му подшушнеш едно име на ухото.

— Кое име?

— Хен.

 

 

— Вкусът му е отвратителен — възмутено извика Айрис и отблъсна паницата с мазната гозба, която Джо Риърдън й бе предложил.

— Тогава си сготви сама нещо по-вкусно.

— Не мога да готвя — призна му тя. И в същия миг се досети, че това вече не бе истина. Вече бе научила три рецепти от Бети.

— Какви продукти си донесъл?

— Имам само бекон, малко брашно, сушено говеждо и боб. Не знам дали ще стигне. Ела да видиш.

Докато оглеждаше хранителните запаси на Джо, Айрис отчаяно се мъчеше да си припомни рецептите на Бети. Никога не бе готвила говеждо, а само бе наблюдавала как го приготвяше Бети. В това време Джо отиде да донесе останалите неща, закачени за седлото на коня му.

Девойката успя да намери някаква тенджера и я постави над огнището. Оказа се, че не бе лесно дори да се запали силен огън. Когато водата завря, Айрис пусна вътре парчетата месо и добави два ситно нарязани картофа, малко сол и няколко изсъхнали домата. Припомни си съветите на Тайлър и прибави някои подправки. След двайсет минути в колибата започна да се разнася апетитна миризма.

— Не беше зле — промърмори Джо, който бе успял да обере чинията си, преди Айрис да е започнала да се храни. — Отсега нататък само ти ще готвиш.

Айрис едва се сдържа да не избухне в смях. Никога в живота й не я бяха удостоявали с тази почетна задача. Дори и най-смелите любители на рисковани приключения не бяха се осмелявали да ядат нещо, приготвено от нея. А ето че сега бе пленница на един мъж, който хареса сготвеното от нея, въпреки че не се интересуваше от нейната съдба.

— Можеш ли да застреляш някоя дива пуйка?

— По дяволите, за какво ти е тази дива пуйка?

— За да я сготвя.

— Тук, в Уайоминг, няма диви пуйки.

— Преди няколко години не е имало и крави.

— Да не си полудяла? — ядосано извика Джо. — Никога не съм чувал някой да отглежда тук пуйки.

— Знам, че Монти много ги обича. Нищо чудно да отглеждат пуйки в ранчото му.

— Ех, ако можеше да го убедиш да ми каже къде крие златото си, после щеше да си готвиш пуйки колкото щеш.

— Вече ти казах, че няма никакво злато.

— Ще видим. А сега искам малко да поспя.

Джо започна да подрежда завивките в ъгъла на колибата, за да си приготви постеля за през нощта.

— Откри ли някакви следи от Монти?

— Не. Дори и да има злато, той няма да дойде посред нощ. Освен това първо трябва да говори с Карлос, за да се убеди, че го очакваме.

— Карлос няма да ти помогне. Той ще те издаде на Монти.

За голямо нейно огорчение Джо посрещна думите й с безгрижен смях:

— Та нали заедно с брат ти замислихме този план. Нима си въобразяваш, че той ще вземе твоята страна и ще започне да играе ролята на опечален брат?

— Не ти вярвам! Убедена съм, че Карлос ще помогне на Монти да ни открият.

— Дори и да иска, Карлос няма да издаде скривалището ни, защото не знае къде се намира колибата.

Този път Айрис не се усъмни в думите му, защото Джо винаги си беше прикрит и не споделяше много дори с Карлос, който винаги е бил единственият му приятел. Но не можеше да повярва, че Карлос бе помагал на Джо да я отвлече, дори и когато са заложени на карта сто хиляди долара.

В този миг девойката се запита какво всъщност знаеше за похитителя си. Монти я бе предупреждавал да внимава с него, да го опознае по-добре, преди да започне да му се доверява, ала тя не се беше вслушала в съветите му. Толкова се бе зарадвала, когато Карлос успя да я намери в Уайоминг, че бе приела и първия му приятел. И сега я измъчваше тревожният въпрос: кого би предпочел Карлос — нея или Джо? Залогът в тази игра на живот и смърт бе много висок, а освен това Карлос и Джо са били приятели от доста години и може би неведнъж единият от тях е трябвало да спасява живота на другия.

Може би бе така, но въпреки че тя не можеше да предложи на Карлос и половината от тези проклети сто хиляди долара, все пак не искаше да повярва, че Карлос ще я предаде. Според нея природеният й брат вече твърдо бе решил да се установи в Уайоминг, да започне нов живот в ранчото, което щеше да бъде наполовина негова собственост. Айрис си припомни разговорите след вечеря, когато тя и Карлос обмисляха бъдещия си живот, плановете си за ранчото, мечтите за щастлив, спокоен и заможен живот.

Не, отначало Карлос може да е бил изкушен от плана на Джо за бързо забогатяване, но после със сигурност го е зарязал. Следователно Карлос ще помогне на Монти да открие похитителя.

Хъркането на Джо прекъсна мислите й. Бандитът беше заспал, но Айрис знаеше, че той спи доста леко и може да скочи на крака при най-слабия шум, ако тя се опита да се измъкне от колибата.

Девойката не можеше да спре да се тревожи за своя любим. Монти не бе от хората, които биха се отказали от преследването, само защото няма никакви следи от бегълците, напротив, щеше да започне да действа на своя глава. Дано брат му Мадисън, който бе доста по-разсъдлив, успееше да го обуздае, за да не поема прекалени рискове. Но и Мадисън не би се поколебал да застреля Джо. Единствено Фърн можеше да успокои двамата братя, за да не се впуснат в рисковано преследване сред непрогледната нощ в тези диви долини.

 

 

Карлос нервно крачеше из тясната хижа. Ругаеше приятеля си с всички обидни думи, които си спомняше от дългогодишното скитничество. Накрая изчерпа запаса си от ругатни и отчаяно седна на стола.

Никога не бе давал съгласието си за плана на Джо за отвличането на Айрис. Винаги бе изпитвал най-добри чувства към природената си сестра. Винаги я бе харесвал и бе искал да й помага.

Разбира се, не можеше да забрави онези мъчителни години, след като Хелън го бе прогонила от дома му, но разбираше, че Айрис не е виновна за греховете на коравосърдечната си майка. Напротив, девойката го посрещна като роден брат, когато се събраха след толкова години на раздяла, и не прояви любопитство към миналото му. Още от първия ден тя му засвидетелства пълно доверие, застана на негова страна в спора с Монти, сподели с Карлос половината от наследството си. А не бе длъжна да постъпва така благородно в нито един от всички тези случаи. Наистина, това се дължеше на привързаността й към него като към роден брат, защото изпитваше нужда от близък човек сред негостоприемната прерия и защото бе силно разочарована от своите родители — от жестоката си майка и безгрижния си баща, които бяха обърнали гръб на Карлос. Запита се дали ако беше на нейно място, самият той би бил толкова щедър.

Още от самото начало Карлос не одобряваше плана на Джо, но сега вече бе осъзнал, че се налагаше да се изостави ролята си на пасивен наблюдател и да предприеме нещо. Обаче не знаеше къде се е скрил Джо, къде е завлякъл Айрис. Започна трескаво да обмисля къде в околността може да се намери място, удобно за скривалище. Внезапно си припомни, че веднъж Джо му бе споменал как е открил някаква изоставена колиба при връщането си от пътуване до Чайен, за да продаде конете на Айрис. Карлос не знаеше къде се намира тази самотна колиба, но помнеше по кой път Джо се бе върнал в ранчото тогава. Ако Джо наистина бе завел там сестра му, той щеше да може да открие следите им.

Карлос бързо оседла коня си и препусна по пътя към Чайен. Искаше да открие Джо преди Монти. Не вярваше вече на думите на приятеля си, но все пак можеше да се опита за последен път да го убеди да се откаже от намерението си, преди да го е застигнал куршумът на някой от братята Рандолф.

 

 

— Трябва да поспим — предложи Мадисън. — Нали искаш да бъдем бодри на сутринта.

— Нищо ми няма — навъсено отвърна Монти. — Свикнал съм да прекарвам по цели нощи, без да слизам от коня.

— Уверена съм, че нищо няма да се случи на Айрис — намеси се Фърн и хвана зет си за ръката. — Джо навярно разбира, че няма да спечели парите, ако й причини зло.

— Ако не разчитах на това, още в този миг щях да извикам на всички мъже в ранчото да възседнат конете — въздъхна Монти и бавно се надигна от стола. — Искам малко да се поразходя.

— Предполагам, че Айрис не би поискала от теб да се втурнеш сам по следите на Джо.

— Защо?

— Защото ще го застреляш този тип веднага щом ти се изпречи пред очите.

— Така ли мислиш?

— И с това ще провалиш бъдещето си. И ще погубиш живота на Айрис. Тя би предпочела лично да му даде парите, вместо да те остави да прекараш години зад решетките.

— Защо мислиш така?

— Защото всяка жена би постъпила по този начин. За нея не е важен нито похитителят, нито отмъщението. Тя се интересува само от теб, от своето бъдеще с теб. И съм убедена, че в този миг се моли да не предприемеш някаква необмислена постъпка, заради която после да страдаш с години.

Монти за миг замълча.

— Може би имаш право. Сега говориш също като Роуз. Но — моля те да ме разбереш — не издържам вече да се мотая тук, не мога да дочакам утрото.

— Искаш ли да се разходим заедно? — попита го Мадисън.

— Не.

— Само за пет минути?

— Добре.

— Мислиш ли, че той ще тръгне да я търси още сега, посред нощ? — изплашено попита Бети, когато вратата се затвори зад двамата братя.

— Разбира се. Иначе не би бил истински член на семейство Рандолф — отвърна й Фърн. — Само се опитах да го убедя със същите думи, които и Айрис би му казала, ако беше сега тук.

— Мислиш ли, че ще се вслуша в съветите ти?

— Съмнявам се. Ако се вслуша, значи не е истински член на семейство Рандолф.

 

 

Монти и Мадисън вървяха мълчаливо само три минути. Нощта бе мразовита, а небето — ясно. Луната и звездите блестяха студено и безпощадно. Замръзналата почва скърцаше под ботушите им и този шум отекваше надалеч сред смълчаните дървета. Някъде изсумтя кон, после един бухал безшумно полетя над храстите.

— Джордж знае ли, че си купил ранчо? — започна по-старият брат.

— Да. Изпратих му телеграма, за да го помоля да ми изпрати още пари.

— Не трябваше да правиш това.

— Но въпреки всичко го направих.

— Защо?

— Веднъж се оплаках на Соления, че не мога да разбера защо всички около мен се притесняват от буйния ми нрав. Казах му също, че никой не се опасява от необмислените постъпки на Хен, въпреки че именно той може да застреля някого, без дори окото му да трепне.

— И какво ти отговори Соления?

— Каза ми, че хората се тревожат не само за мен, но и за Хен, обаче разликата между нас била в това, че Хен не се съобразява с мнението на другите около себе си. А според Соления аз понякога отдавам прекалено голямо внимание на чуждото мнение, особено ако става дума за мнението на Джордж. Каза още, че ако Джордж одобри някое мое начинание, аз непременно ще успея.

— Знаеш ли, ти май наистина си се променил през тези години и вече ще можеш да разсъждаваш като разумен собственик на ранчо.

— Да, обаче Джордж никога не одобрява докрай постъпките на нито един от нас. Почвам да си мисля, че просто не е в състояние да признае, че по-малките му братя вече по нищо не му отстъпват. Пък и нали го знаеш колко е скъп на похвали. Постоянно ми е натяквал, че това или онова съм можел да го свърша по-добре, по-иначе…

— А нима промяната в теб настъпи, когато се зае да уреждаш собственото си ранчо?

— Не е точно така, поне според мнението на Джордж, разбира се. Никога няма да стана като него и мисля, че е крайно време да се откажа от тези мъчителни опити да заприличам на него. Зарекъл съм се пред себе си и пред Айрис, че ще успея да разработя тази необитаема земя, и няма да пожаля усилия, за да докажа на Джордж, пък и на теб, и на останалите ни братя, че мога да се справям с всякакви трудности. Но съм решил преди всичко да се съобразявам със своите решения и предпочитания, а чак след това — с мнението на околните. Не знам дали така ще бъде по-добре, но на мен така ми харесва — и толкоз! Ще видим какво ще излезе. Още е много рано да се каже.

— Сигурен съм, че ще успееш, Монти, но все пак не мога да разбера докога ще се мотаем навън в тази дяволски студена нощ.

— Слушай, опитвам се да се поуспокоя, за да мога да дочакам утрото. Нали точно така ме съветваше Джордж? Но не е важно какво той би направил, а какво аз сам ще избера. Е, по дяволите, нямам намерение да правя нищо. Само ще оседлая Найтмеър и ще препусна към онези хълмове. Ако се случи нещо на Айрис, а аз в това време съм се излежавал в леглото, докато настъпи проклетото утро, никога няма да си го простя, до края на живота си.

— Не мога да те обвинявам. Пък и не съм забравил как самият аз се хвърлих сред вихъра на торнадото в Канзас, за да спася Фърн. Ако човек се замисли, ще си каже, че това е пълно безумие, но в миг като този изглежда като единствения изход. Все пак аз ще изчакам разсъмването, защото не съм привикнал да яздя посред нощ в тази дива местност, която съвсем не познавам.

 

 

Мадисън дълго гледаше след брат си, който набързо оседла жребеца си и потегли в нощта. Изпитваше вина, че не тръгна с него, но не можеше да се реши да изостави бременната си съпруга сама в ранчото. Беше се опитал да разубеди Монти да не потегля посред нощ. Щяха да започнат търсенето на сутринта с всички мъже, коне и кучета, щяха да разпитат всички съседи, да проследят всяка диря. Сега, след като Монти пое сам по следите на Айрис, Мадисън бе длъжен да оглави групата преследвачи на сутринта.

Но все пак не можа да се успокои. Никак не му стана по-леко от тези самооправдания, нито пък можеше да укорява Монти. Ако трябваше да спасява Фърн, вече отдавна да бе потеглил.

 

 

Айрис се събуди със смътното чувство, че нещо не е наред. След минута се окопити и си припомни, че се намира в тази мръсна и порутена колиба, защото бе отвлечена от Джо Риърдън. Но се оказа, че не това бе истинската причина за неясното безпокойство, което я бе обхванало. Имаше нещо друго, някаква друга причина за тревога, но все още не можеше да я разбере.

Сумтенето! Изведнъж бе спряло. Девойката отново се вслуша напрегнато, но не чу нито звук, освен собственото си дишане. Нима Джо бе изчезнал? Това можеше да означава само едно: похитителят се бе втурнал към хижата, за да разпита Карлос дали Монти се е съгласил да му даде златото. А може би парите вече бяха в ръцете на Карлос? Колко глупава се оказа тя, като си мислеше, че Джо кротко ще дреме на пост пред входа на колибата до настъпването на новия ден. Не можеше да разбере какъв бе този загадъчен шум, който я бе събудил, но се зарадва, че сега бе будна.

Айрис се протегна в мрака към ботушите си. Беше спала облечена. За нейна изненада вратата не беше залостена отвън. Знаеше, че олющената дървена врата нямаше ключалка, но все пак очакваше Джо да я подпре поне с някоя греда, за да не позволи на пленницата си да избяга, докато преговаря с Карлос.

Конят й! Той бе взел коня й, за да не би тя да избяга. Но тук хитрият Джо Риърдън бе допуснал грешка.

Сърцето й се сви от страх при мисълта, че ще трябва сама да си проправя път сред тези смълчани необитаеми хълмове, враждебно надвиснали над долината в непрогледния мрак. Истинска лудост бе да тръгне на път сама, посред нощ, пеша и без оръжие сред непознатата местност. Но повече не можеше да понася напрегнатото очакване и изпълненото с неизвестност бъдеще в тази порутена колиба. Може би Монти скоро щеше да дойде и да я отведе. Тя трябваше да го намери на всяка цена, преди той да се е сблъскал с Джо. Няма защо да се избиват в мрачната гора. За нея нямаше значение, че злодеят ще успее да избяга и да се отърве от заслуженото наказание. Искаше само Монти да не пострада.

 

 

Монти спря коня си пред оградата на ранчото на Айрис. Накъде да поеме сега? Карлос бе заминал нанякъде, без да остави каквато и да е следа, в хижата нямаше жива душа и младият мъж се колебаеше накъде да поеме. Огледа земята около оградата, зад която бяха държали конете на Айрис, преди да ги продадат. По тревата се бе натрупала тънък слой роса. От лунната светлина капките роса заблестяха и той видя неясни очертания от конски копита. Следите показваха, че оттук е минал само един кон. Следователно е бил конят на Карлос, защото онзи тип, Джо Риърдън, е теглил след своя кон и коня на Айрис. Пък и следата явно бе съвсем прясна.

Монти продължи напрегнато да се взира в отпечатъците. Следите ставаха по-ясни на местата, където тревата бе по-заскрежена. Младият мъж не знаеше дали Карлос е помагал на приятеля си в отвличането на Айрис, или е тръгнал сам на път. Нито знаеше накъде може да е потеглил. Но нямаше друг изход, освен да последва следите с надеждата, че може би ще го отведат до скривалището, в което ще намери любимата си.

Реши да продължи, докато открие къде е отишъл Карлос.

 

 

Никога не бе изпитвала такъв студ. Помнеше зимите и снега в Сейнт Луис, обаче в родния й град и през най-лютата зима бе невъзможно да усетиш как кръвта ти се смразява от режещия въздух. Зъбите й затракаха. Бе облякла дебелото вълнено наметало, с което вчера бе потеглила от ранчото „Кръг седем“, но през деня бе много по-топло. Явно през ясните студени нощи тази дреха не можеше да я стопля.

Ускори крачките си, като се надяваше по този начин да се предпази от студа. След кратко колебание беше поела по някаква едва очертаваща се пътека, която според нея водеше към подножието на планините Ларами. Не знаеше докъде ще стигне, ако продължава все в тази посока, но се надяваше да се добере до някакво ранчо, където да намери подслон. Освен това по-вероятно бе Монти да тръгне по някоя пътека, а не да започне да си проправя път направо през труднопроходимите гористи хълмове. Уайоминг не беше така равен и лесен за преминаване като Канзас и Небраска, но по необятните си простори смътно й напомняше за Тексас.

Внезапно прозвуча ужасен рев и Айрис се закова на място. Пред нея на пътеката се показа огромна мечка. Това е гризли! — помисли си ужасената девойка и усети как сърцето й мигом се свлече в петите. От мръсната козина на грамадния звяр, надвесен над разкъсаната си жертва, миришеше на кръв. Острите й дълги нокти проблеснаха зловещо на лунната светлина. Очевидно животното не се зарадва на Айрис, която бе прекъснала среднощната вечеря.

Айрис се огледа наоколо с обезумял поглед. Видя на пет метра от себе си нисък бор. Клоните му стигаха почти до земята. Тя изтича до дървото, метна се на най-долния клон и започна да се катери колкото може по-бързо. Вече се бе изкачила на пет метра от земята, когато чу ръмженето на мечката съвсем близко под краката си. Звярът също се бе покатерил по ствола: чуваше се как острите нокти драскат кората на бора, а разгневеното ръмжене огласяше глухата гора.

Борът бе израснал в подножието на една огромна ела, надвесена над него като майка над рожбата си. Айрис не можа да разбере откъде намери сили за този скок, но след миг се озова на три метра от ствола на бора, впила окървавените си ръце в масивното стъбло на гигантската ела. Само проумя, че се бе спасила като по чудо. За миг остана задъхана, с ръце и крака, увити около един по-дебел клон, след което започна като обезумяла да се катери нагоре, към най-високите клони.

Мечката навярно бе решила, че не си заслужава да зарязва недовършената си вечеря и да се катери нагоре по следите на Айрис, затова слезе от бора на земята и бавно се упъти към окървавената си жертва. Но от време на време надигаше зловещата си муцуна към високата ела и надаваше грозен рев, като че ли искаше да предупреди нещастната девойка да се откаже от надеждата да слезе на земята.

Предупрежденията бяха напълно излишни. Айрис за нищо на света не би се осмелила да напусне убежището си.