Артюр Рембо
Пияният кораб

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени —

индианци гребците нападнаха с вой

и на стълбове цветни за живи мишени

ги привързаха голи в пламтящия зной.

 

Безразлично ми беше кой с мен продължава

с едро фландърско жито, с английски памук

и поех, щом се свърши дивашката врява,

все едно накъде — по-далече от тук.

 

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,

тая зима бях трескаво глухо дете,

полуострови чакаха с ужас развръзка —

по-величествен хаос не помнеха те.

 

Свобода, от стихиите благословена!

По вълните — смъртта, казват, дебнела в тях —

като тапа се мятах без страх десет дена,

заслепен, и окото на фар не видях.

 

В моя трюм се просмука вода, заклокочи —

сок от кисела ябълка в детски зъби —

и разплискани сини вина, и бълвочи

тя изми, и кормилото с трясък изби.

 

Потопих се сред тази безкрайна Поема

на морето, изяло лазура зелен —

в млечен сок и звезди: там към трюма поема

всеки срещнат удавник — щастлив и вглъбен.

 

Там, където на тласъци сводът кърви, но

потъмнява, умре ли горещият ден,

по-стихийна от дарба, по-силна от вино

кипва с бяс любовта — сок отровно червен.

 

Виждах как между облаци огън прескача,

а в зори — сред парцали сребро — синева

като ято подплашени гълъби в здрача.

Би излъгал човек, че е виждал това!

 

Гледах слънцето — в спазми от ужас мистичен,

над водите разляло лилави петна,

многогласни и бурни — хор в театър античен —

се надигаха тежко вълна след вълна.

 

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,

за целувка по мокрите морски очи,

бликащ сок, а от фосфора — песен стаена,

в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

 

Аз бълнувах как морската дива стихия —

пощръкляла чарда — свойто гърло дере,

без да знам, че в сияйния крак на Мария

си разбива муцуната всяко море.

 

Само в колко Флориди цъфтяха очите

на пантери с човешки загар — сред въртоп

от цветя, колко зуници само: юздите

на морето — зелени табуни в галоп.

 

Гледах, дишат блатата — кошове огромни,

гние в зноя в тръстиките Левиатан,

а прибоят, додето човек се опомни,

прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

 

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава

и лагуни, където на клон оголял

с дървеници гигантска змия се сражава

и се свлича разкъсана в топлата кал.

 

Бих показал с възторг чудеса на децата,

как вълни — златни рибки — запяват край мен,

как цветя като пяна водата подмята

и политам, от вятър в миг окрилен…

 

А на зони и полюси жертва — морето

ме люлее със стона на всяка вълна,

щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…

Коленичех тогава — по-слаб от жена.

 

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки —

русооки глупаци, поели на път, —

аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,

и удавници влизаха нощем да спят.

 

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби

сред звездите, разбъркани от ураган —

ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би

да спаси моя скелет, от пяна пиян —

 

аз — лилава мъгла върху мен още свети —

като зид свода огнен пробивал със стон,

в трюма взел конфитюр за добрите поети

от лазурни сополи и слънчев планктон.

 

луд, от морските кончета хукнал да бяга,

аз, дъска от луната в петна стеарин

(денем юли събаряше свода с тояга

и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

 

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило

Маелстрьом се замята, от страсти обзет,

аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,

зажаднях за Европа с прогнил парапет.

 

Всички острови, звездни архипелази

са за скитника, който върви ден и нощ —

и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,

в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

 

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,

всяко слънце — горчиво, додето умре.

Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…

Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!

 

Европейска вода — черна локва това е,

край която, приклеклнало в здрача студен

с книжно корабче бедно дете си играе

и изпраща с тъга отлетелия ден.

 

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора

пак спокоен да гледам — недей ме мъчи! —

ни търговските флагове, горди в простора,

ни понтоните, впили в мен страшни очи.