Артюр Рембо
Прехласнатите

Черни сред снега на тротоара

в ниското прозорче, цяло в пара,

        с поглед засиял,

 

пет дечица на колене

гледат как хлебарят със сумтене

        прави хляба бял.

 

Гледат жадно мазната тепсия,

как ръката пухкава гласи я

в дупката с жарта.

 

Слушат хляба мек с коричка тънка,

а хлебарят тромав нежно мрънка

        с лъснала уста.

 

Сгушени, снегът студен ги ръси,

но разнежва ги пещта с дъха си —

        топла като гръд,

 

ето и готовите франзели —

като козунак побронзовели —

        сладостно димят.

 

Пее хлябът, струпан до тавана,

и щурче плача си тих подхвана

        в сънен полумрак;

 

тая топлина им вдъхва сили —

в жалките си дрипи са се свили

        и се радват пак,

 

целите са в сребърни звездички,

а в мечтите си съзират всички

        толкова неща

 

и с муцунки в черната решетка

те скимтят и всеки поглед светка,

        зъзнат, но в нощта

 

думите валят като молитва

и към светли небеса тя литва,

        а пък те стоят,

 

не усещат те, че на снега са

и че вятър дрипите им къса

        и боде студът.

 

20 септември 1870