Джоана Линдзи
Тайната принцеса (6)

Глава 6

— Умря ли? — Недоверчивият възклик се чу едновременно от две страни.

Добс не знаеше дали да продължи или да настоява, за разнообразие, да зададе и той няколко въпроса. Междувременно ръцете му бяха започнали силно да се потят и по челото му също избиха ситни капчици пот. Не ще и дума, беше от погледа на тези дяволски очи, проникващ сякаш зад мозъка му. Имаше чувството, че очите няма да се оставят така лесно да бъдат заблудени.

Добс се изкашля и избърса незабелязано ръце в чаршафа.

— Защо ви интересува това бебе? Много сте млади, за да му бъде някой от вас баща, нали така? — Добс не получи отговор и това още повече го усъмни.

Този път русокосият го стъписа с рязката си намеса в разговора. Добс едва му беше обърнал внимание, защото красотата го правеше сякаш по-малко опасен от останалите.

— Намерен е само един гроб — каза русият. — Този на жената. Но дори той е бил само купчина камъни, които с времето са могли да бъдат разпилени.

Това беше изречено с толкова презрение, че Добс се вбеси. Мъжете се държаха така, сякаш го бяха уличили в нещо ужасно.

— А какво можех да направя? Да я хвърля в реката? В нашия край, нямаш ли лопата, това правиш.

— Това не променя факта, че открихме само един гроб — обади се синеокият.

— Бебето не почина същия ден, бяхме вече на път.

Сега го обсипаха с въпроси от всички страни. Още не беше отговорил на един и вече го объркваха със следващия.

— Колко дена по-късно?

— Няколко.

— По-точно?

— Два, по дяволите, два.

— По кое време на деня?

— Бе, луди ли сте, как да си спомня?

— Господин Добс, той по кое време на деня умря?

— Той ли? Защо той? Че то е момиченце.

— Е, или беше?

— Беше! Беше! Но какво, за бога, означава всичко това? Не е ли абсолютно все едно, дали е било момче или момиче и по кое време на деня е починало? Умря и толкоз, и няма какво повече да ме питате, край.

— Боя се, че грешите, господин Добс, искаме доказателства.

— Доказателства, че сте погребали детето, както ни уверявате, господин Добс.

— С други думи, господин Добс, ще ни заведете на гроба й.

Добс беше зяпнал тримата мъже, които го обсипваха с въпроси, сякаш бяха ненормални. Но те питаха най-сериозно. Много, много сериозно. Само тъмнокосият с дяволските очи не беше продумал по време на разпита нито дума, мълчеше и сега. Той само наблюдаваше, слушаше и тревожеше с мълчанието си Добс много повече от останалите с хилядите им въпроси.

— Вече не мога никого и никъде да водя — заяви Добс и за пръв път се зарадва, че това беше чистата истина. — От шест месеца не съм прекрачвал прага на стаята си. Откакто…

— Изобщо не ни интересува от какво сте болен — заявиха му с нескрита липса на съчувствие. — Ще ви осигурим удобен транспорт и ще ви платим за изгубеното време.

— Не разбрахте ли? Няма смисъл — заинати се ядосано Добс. — Зарових бебето в земята, понеже му стигаше съвсем малко гробче. Изрових с остър камък дупка и готово. Но нямаше с какво да отбележа мястото. Надгробен камък или друго нещо. Минаха двадесет години и дори да можех да се ориентирам по първия гроб, за да преценя разстоянието, пак…

— Не, излишно е да си правите труда — прекъсна го тъмнокосият. — Много ви благодарим.

Сякаш по команда и четиримата му обърнаха гръб и излязоха от стаята. Добс се отпусна изтощен върху възглавниците, избърса си челото. Не проумяваше какво значи всичко това, но искрено се надяваше да не му се случи втори път.

На стълбището Стефан изрече онова, което беше повече от ясно:

— Той излъга.

— Да — съгласи се с него Лазар. — Но защо?

— Причината може да бъде само една — намеси се Серж.

Мислите им вървяха в една и съща посока. И четиримата стигнаха до едно и също ужасяващо заключение. Изрече го, разтреперан, Васили.

— Можете ли изобщо да си го представите? Кръчмарска курва, при това ужасно грозна!

— Но цветът на очите й потвърждава нашето предположение — обади се Лазар, вече изгубил всяко желание да се смее.

— В този град сигурно има най-малко сто зеленооки момичета — възрази му упорито Васили. — При това тази отвратителна женска не може да е на двадесет, тя е поне на тридесет.

— Тежката работа състарява преждевременно — каза Серж. — Пък и името Таня…

— Стига — изсъска Стефан. — Нали знаем как можем да проверим. Предлагам да направим необходимото, за да получим час по-скоро доказателството. Безсмислено е да стоим тук и да спорим кое е възможно и кое не.

— Чуйте ме, лудост е изобщо да я вземаме предвид — отново възрази Васили.

— Виж какво, Васили, ако се окаже, че тя е жената, която търсим, място за разсъждения няма да има. Знаеш го не по-зле от мен.

— В такъв случай бих предпочел изобщо нищо да не открия — отвърна му Васили. — Впрочем не вярвам нито секунда, да е именно тя. Не ме убеждава дори съвпадението на някои обстоятелства.

— Полумесецът на задника й ще те убеди.

— Защо не се гръмнеш, Стефане! И да знаеш, ако настояваш да продължиш издирването, ще трябва да се откажеш от моята помощ. Не желая да се приближавам още веднъж до тази шантава жена.

— Мисля, че едва ли ще имам нужда от помощта ти — отговори му сподавено Стефан. — Лесно ще пожертвам няколко жълтици, за да накарам една курва да си вдигне полите. Повече едва ли ще ми потрябват.

Тези думи накараха Васили да пламне. Нали именно той непрекъснато повтаряше, че тази жена е курва, но в устата на Стефан това звучеше вече съвсем различно. Курва за трона на Кардиния? Как можа братовчед му изобщо да го изрече.

Преди двамата братовчеди да пристъпят към решаване на спора си с юмруци, Лазар вече стоеше между тях.

— Защо ли не отида да попитам момичето направо има ли на тялото си необичаен белег? Ако може да ни опише този идиотски полумесец, ще спести излишни затруднения на себе си и на нас.

— Тя няма да ти отговори на толкова интимен въпрос, преди да разбере, защо й го задаваш — възрази Серж. — Но, ако разбере, току-виж си изрисувала собственоръчно полумесец на задника. Да не е луда да изтърве такъв шанс!

— Серж, ние няма да й казваме какво търсим — обясни търпеливо Лазар. — Тъй че, надявам се, тя няма да скрие…

— Още ли сте тук? — попита ги жената, за която водеха толкова спорове. Тя стоеше в подножието на стълбата с тежка табла в ръце и гледаше към тях. — Хайде, ето ви вратата и побързайте, моля. Добс чака закуската си.

— Вече знаем — обади се Стефан и заслиза бавно по стълбата. — Занесете му я, за бога.

— Но, Стефане…

Нетърпелив жест накара Лазар да млъкне. Стълбата беше толкова тясна, че Таня трябваше да изчака и четиримата да слязат. Нервничеше, защото таблата в ръцете й пречеше и я правеше беззащитна. Дяволските очи вече не святкаха както преди, но миналата вечер временното успокоение се бе оказало лъжовно. Тези очи можеха всеки миг отново да заискрят и да събудят страх. Ярките пламъчета в тях не бяха отражение на свещите, защото тази заран нямаше свещи. Впрочем в момента по-силно святкаха очите на хубавеца, макар че… Мили боже, очите на русокосия също мятаха мълнии. Все пак, на това ангелско лице те не бяха сатанински и толкова опасни, колкото очите на тъмнокосия. Сега изпепеляващият поглед на красавеца беше насочен към нея. По някакви свои причини този мъж я презираше. Миналата вечер бе усетила презрението му като шамар, а тази сутрин я гледаше, сякаш беше готов да я смачка с обувката си. Не можеше да отрече, че му отвръща със същото чувство. Само като помислеше за него и дъхът й секваше. Болката от преживяното унижение изпълваше очите й със сълзи. Предпочиташе Добс да я налага всеки ден с бастуна, но не и да понесе втори път подобно отношение. Телесната болка рано или късно заглъхва, но срама от миналата нощ нямаше да забрави, докато е жива.

Другите мъже не бяха и на половината толкова опасни, колкото двамата й познайници от снощи. Единият беше висок и строен, с тъмнокестенява коса и сини очи, които я мереха сега от глава до пети. Той сякаш знаеше, че е скрила нещо, което бе решил на всяка цена да разбере. Таня не беше свикнала с толкова откровено любопитство. Другият мъж беше малко по-нисък и набит. Имаше черна коса и очи, но много светла кожа. Таня беше готова да се обзаложи, че в тъмните му очи чете симпатия и мълчаливото му състрадание й помогна, колкото и да й беше трудно, да стои изправена като свещ, силно стиснала устни.

Когато и последният мъж слезе по стълбата, тя изтича като вихрушка покрай четиримата с молба към Бога, никога вече да не й минават пътя. Не подозираше, че четири чифта очи я наблюдават внимателно, докато качва бързо стълбите, нито видя как на един от мъжете му заповядаха с кимване да я последва. Таня нахлу в стаята на Добс и тръшна облекчено с крак вратата зад себе си.