Катрин Каултър
Непознатата от Ямайка (4)

4.

При завръщането си от Монтегю Бей, късно на следващата сутрин, Емил каза на Райдър, че лорд Дейвид Локридж вече не е сред любовниците на София Статън-Гревил.

— Добри ми Боже — премигна Райдър. — Бързо е действала. Удивително, да, но ми е трудно да го приема. Нали ми каза, че само преди два дни е бил в къщичката й?

Емил се ухили, дръпна един стол и седна.

— Не смяташ ли, че разчиства терена за теб, а?

За известно време Райдър остана замислен.

— На пръв поглед човек би се изкушил да мисли така — твърдо каза той накрая. — Обаче аз не смятам, че тя ще направи нещо толкова явно. София е хитра жена, изкусна, когато иска нещо и, което е по-важно, изобщо не е глупава. Всичко друго, но не и глупава.

— Наистина, Райдър, може би си на съвсем погрешен път. Може би тя иска да те вкара в леглото си. Може би се възхищава от теб и те желае. Просто и ясно. Без никакви задни мисли. Съвсем не приличаш на чудовище, знаеш това?

— Нищо не е просто, нито ясно, когато говорим за мис Статън-Гревил. Ще бъда глупак, ако реша да се перча с мъжествеността си или със своя магнетизъм. Не, Емил, ако тя наистина иска да ме прибави в колекцията си, то за това има съвсем основателна причина.

— Добре. Но, чудя се защо й е трябвало да бие шута на лорд Дейвид?

— Може би — отвърна Райдър и поглади брадата си с пръсти, — може би просто е надживял своята полезност. — Но той си спомняше какво й бе казал: че няма да е един от многото в леглото й. Щеше да бъде единственият. Райдър поклати глава. Не, няма да позволи да бъде повлечен надолу от собствената си суета. Много интересно, наистина.

— Какво значи това?

— Имам предвид, че всеки човек си има съвсем основателни причини да се държи по определен начин. Щом е разкарала лорд Дейвид, значи си е имала основания за това. Не забравяй, говорим за мотиви. Лорд Дейвид е млад, красив, подходящ кандидат за всяка жена, решила да си намери любовник. Ами Оливър Сасън? Чарлз Грамънд? Мъже на средна възраст, затлъстели или с прегърбени рамене… не, Емил, подборът й не е случаен.

— Естествено, лорд Дейвид разправя, че му е писнало от нея, но никой не му вярва.

— Естествено.

— Спрях в плантацията на Грамънд да си взема довиждане със семейството. Тръгват си в края на седмицата. Пийнахме малко ром с Чарлз и разбрах нещо интересно, но не преди жена му, тая чорбаджийка, да излезе от салона. Това, което бяхме дочули, е истина — изгубил е маса пари от лорд Дейвид. Нали баща ми ти каза за феноменалния късмет на лорд Дейвид на карти?

— Да, каза ми. Още няколко човека ме предупредиха да го отбягвам. Това е интересно, Емил. Значи, в крайна сметка, той трябва да напусне Ямайка, като продаде плантацията си, която просто по една случайност се намира до Кемъл Хол. Мистър Теодор Бърджис я купува. Да, та той е такъв фин и състрадателен човек. Питам се, колко е платил на Грамънд за нея?

— Не мога да разбера — отвърна Емил. — Трябваше да попитам, но не се сетих. А пък и жена му се върна в стаята. Направо ме е страх от нея.

— Няма значение. С всеки изминал ден все повече парченца от мозайката си идват по местата. Господи, каква жега!

Емил му отправи една коварна усмивка.

— Още няма и пладне, Райдър. Мислех да те помоля да дойдеш с мен до дестилатора.

— Първо ще трябва да ме убиеш. Това е мястото, което се доближава в най-голяма степен до пъклото. Чудя се робите как търпят.

— Свикнали са. А освен това всичките идват от Африка, а тя е по негостоприемна и от Ямайка.

— И все пак… — започна Райдър, после видя Коко, икономката на Емил и сви рамене. Момичето боязливо надничаше иззад вратата.

Емил се обърна към нея и смръщи вежди.

— Какво има, Коко?

Коко се подаде още един инч, но сега погледът й бе закован в голите й ходила.

— Аз… аз трябва да говоря с теб, масса. Съжалявам, важно е. Емил се обърна към Райдър.

— Обикновено, не казва и „копче“ на никого, така че трябва наистина да е важно. Ще поговоря с нея. Извини ме за малко.

Райдър се зачуди какво може да иска икономката на Емил. След това почувства как тежкият неподвижен въздух го затиска отвсякъде. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за една снежна пряспа на самия връх на Бен Невис^[1], в която се въргаля чисто гол, докато замръзне. Стигна дотам, че дори си помечта с нежна носталгия за гъстата бяла мъгла, която го обвиваше като саван, докато не измръзне до мозъка на костите си, когато минаваше по Сейнт Джеймс на път към Уайтс^[2]. Дори и един лондонски дъжд — студен, потискащ и жалък изглеждаше забележително привлекателен в момента.

Питаше се защо София Статън-Гревил бе дала пътя на лорд Дейвид Локридж. Преди всичко смяташе, че знае защо го е направила свой любовник. Чудеше се как по дяволите да провери предположенията си. Но на първо място си задаваше въпроса защо изборът й за неин следващ любовник бе паднал точно върху него. Не можеше да измисли какво ще спечели, като го вкара в леглото си.

 

 

Тео Бърджис бе пребледнял от гняв, когато влезе в стаята й.

— Проклет да е мързелът ти! Шербрук не се е появявал от два дни.

— Зная — каза тя и бавно се обърна, за да застане лице в лице с вуйчо си. — Играе си с мен.

— Няма значение играе ли си или не. Искам да отидеш в Кимбърли Хол и да си свършиш работата. Искам го в къщичката, София. И то скоро.

Той се приближи до нея, бързо се огледа, увери се, че наоколо няма никой и я зашлеви. Тя политна назад, блъсна се в един стол и го преобърна. Падна. Не помръдваше.

— Стани. Не съм сигурен дали разбираш колко сериозно е това за мен.

— Разбирам.

— Дяволите да те вземат. Ставай или ще пребия брат ти. Да видим как ще му хареса.

Софи се изправи. Този път бе подготвена за удара, но въпреки това юмрукът, стоварил се в ребрата й, я накара да се отпусне на колене. Още синини. Тъкмо бяха започнали да й минават. Тя потрепери от гняв и болка.

— Уверен съм, че сега вече разбираш. Обличай се и се гримирай. Бледа си и имаш болнав вид. Покрий мястото, където те плеснах, може да почервенее. Хайде, бързо!

— Райдър Шербрук не ме харесва с грим.

— Тогава се нагласи както той иска. Стига си лежала тук като сакато куче.

Час и половина по-късно, тъкмо когато тримата мъже в Кимбърли се гласяха да обядват, Джеймс обяви пристигането на мис София Статън-Гревил.

Емил стрелна Райдър с насмешлив поглед. Райдър лекичко се подсмихваше. Не беше помислил, че тя може да дойде тук. Не беше в нейния стил, поне той така мислеше. Трябва да се е случило нещо, което я е накарало да дойде в Кимбърли, или някой я е пришпорил насам.

Самюъл Грейсън се ухили мазно на Джеймс и потри ръце.

— Покани я, Джеймс. О, да!

Когато Софи влезе в трапезарията, очите на Райдър светнаха. Бе като някакво видение в своя жълт костюм за езда и с оскъдния грим на лицето си. Райдър бе убеден, че лицето й не е съвсем чисто, това предполагаше пълна капитулация пред неговите желания. Софи бе загубила само едно сражение, не войната.

От нея струеше смях и чар. Бе весела и духовита и с невероятна дързост си играеше с оглупелия Самюъл. За Райдър оставаха хвърлените изпод клепачите погледи — наистина много съблазнителни. Колкото до Емил, през повечето време тя почти не му обръщаше внимание. Софи с готовност прие поканата на Грейсън да обядва с тях.

Райдър се задоволи с това, да се облегне на стола си и да наблюдава представлението й. Нямаше никакво намерение да се намесва, преди да е останал насаме с нея. А наистина искаше да останат сами. Емил се държеше повече от безучастно.

Към края на обяда Софи вдигна засмените си очи към Райдър.

— Всъщност, дойдох да поканя мистър Шербрук да разгледа една очарователна пещера. Един от робите ни току-що я откри. Много по-голяма е от онази, дето му я показах на плажа на Пенелопа и не е чак толкова студена и влажна, тъй като входът й е по-голям и вътре прониква повече слънце.

— Ти ще си очарователен гид, скъпа — гласът на Самюъл Грейсън бе така омаян, че на Райдър му се догади. — По това време на деня Райдър обикновено избягва слънцето. Още не е свикнал с жегата.

— Може би мистър Райдър ще намери в себе си достатъчно твърдост, за да издържи на горещината, при условие, че награда за усилието му ще бъде тази очарователна пещера.

Райдър не бе човек, който да не може да различи голямата стръв, особено когато тя сама се оплиташе в краката му. О, да, поставете под съмнение мъжествеността на някого и той няма да се поколебае сам да налапа кукичката.

— Не знам — бавно продума той. — Може би друг път, мис Статън-Гревил. Наистина съм много уморен.

— София — със сприхав глас го поправи тя.

— Да, София. Знаеш ли, изобщо не съм толкова силен, а и твърдостта ми изглежда съвсем я няма. Да, аз съм един слаб човек, който трябва да се грижи за разклатеното си здраве.

— Без съмнение една нищо и никаква езда до плажа няма да ви убие!

— Имате ли чадър? Ще трябва да си пазя главата по пътя.

— И една шапка ще е съвсем достатъчна.

— Освен това се притеснявам и за коня си — продължи Райдър. — Прави се на голям дявол, но всъщност е точно толкова слаб и мекушав, колкото съм и аз.

Тя рязко си пое дъх. Беше плъзгав като змиорка.

— Добре тогава — усмихна се тя. — Ще тръгвам за пещерата. Довиждане, мистър Грейсън. Благодаря за превъзходния обяд.

— Но ти нищо не хапна — извика след нея Грейсън.

Емил се разсмя. Баща му се завъртя на пети и се втурна след мис Статън-Гревил.

— Страшен си, Райдър! Направо й разказваш играта! Предполагам, че досега не й се е случвало.

— Да. Но стига толкова. Мисля, че трябва да я последвам. Тя току-що получи важен урок, сега е време за атака по фронта.

— По фронта? Ами фланговете? А защо не обхождане в тила?

— Ставаш нахален, Емил — каза му Райдър, ухили му се до уши и излезе.

Софи не знаеше какво да прави. Остави един от робите, малчуган, да й помогне да се качи на Опал. Седна на седлото зарея невиждащ поглед пред себе си. Какво да направи?

Не можеше просто да се върне в Кемъл Хол, вуйчо Тео щеше да разбере, че се е провалила. Потрепери при мисълта за последствията и неволно вдигна ръка и докосна бузата си. Малко се бе подула на мястото, където я бе ударил. Пудрата скриваше отока, но не и спомена за болката и унижението. Искаше й се да изкрещи на това самодоволно копеле Райдър Шербрук, че не носи толкова грим от желание да прилича на уличница.

Цапотеше си, за да прикрива отоците, поне така бе в началото, преди вуйчо Тео да реши, че така, оплескана като някоя курва, видът й е по-светски, по-съблазняващ. Разбира се, той знаеше също така, че ако лицето й е покрито с мазила, ще може и по-често да я бие, без риск това да си проличи.

Нямаше никакъв избор. Щеше да отиде на плажа и да се помота там, преди да се върне у дома. После ще го излъже. Ще му каже, че Райдър Шербрук я е целунал, че й разкрил колко я желае. Но в такъв случай, защо не е пожелал незабавно да я заведе в къщичката? Според разбиранията на вуйчо й една целувка и мъжете мигом замечтаваха за легло. От собствения си опит тя съдеше, че вуйчо й е съвсем прав. Мозъкът й блокира. Ще се оправя с този проблем, когато му дойде времето.

Веднъж взела решение, Софи пришпори Опал към плажа. Наричаше се плажът на Монмаут^[3] и бе разположен на около една миля на изток от плажа на Пенелопа. Бе осеян с назъбени скални образувания, а пясъкът бе мръснокафяв от водовъртежите на приливните вълни, които се разбиваха в скалите. Пещерата бе истинска. Един от робите я бе открил едва вчера. Опал внимателно избираше пътя си между скалите, като отбягваше локвите, останали след отлива.

Не й се ходеше в проклетата пещера. Дръпна поводите на Опал и кобилата спря. Софи слезе от седлото и се огледа. След няколко минути вече седеше на сянка под една кокосова палма, където бе разстлала одеялото от седлото и се взираше в искрящата синева на морето. Странно, но мислите й се въртяха около родителите й, около последния път, когато ги бе видяла преди четири години.

Майка й, казваше се Корина, бе волева като бивол, с красиво лице и фигура, която можеше да се определи като обилна. Обичаше децата си много, прекалено много, за да ги вземе на пътешествието до Америка, което тя смяташе за изпълнено с твърде много опасности. Тогава баща й бе рекъл „глупости“, но той не притежаваше характера на майка й. И така, след смъртта на родителите й Софи и Джеръми бяха отведени от Фоуи, Корнуол и докарани на Ямайка от вуйчо й Тео. Спомняше си ясно както своята скръб, така и признателността, която изпитваше към вуйчо си. Тогава тя го бе обичала.

Молеше се смъртта на родителите й да е била бърза. Дори и сега, четири години по-късно, тя все още повтаряше тази молитва. Бе сигурна, че в самия край майка й по някакъв начин е облекчила страданията на баща й. Такава си бе тя, нейната майка. Софи затвори очи и почувства милувката на хладния морски бриз по лицето си. Тя свали жакета на костюма си за езда и разкопча горните копчета на ленената си блузка. Свали шапката си и внимателно я положи върху жакета си, като приглади навитото й перо.

След няколко минути заспа.

 

 

Райдър се усмихна, като видя кобилата на Софи.

В крайна сметка е дошла тук. Може би тази пещера наистина си я биваше. Тогава видя Софи — облегнала гръб на кокосовата палма, дълбоко заспала.

Въпреки тежкия влажен въздух, под сенките, тук на плажа, бе доста прохладно. Той слезе от коня си и го завърза близо до едно място, където растеше морска трева, та да може да попасе.

Райдър се надвеси над нея. Чертите й бяха спокойни в съня й. Загледан в нея, Райдър осъзна, че тя изглежда много млада въпреки грима, който все още покриваше лицето й. Наистина. Много млада. Защо, не проумяваше той, защо бе замъкнала всичките тези мъже в леглото си?

А сега искаше същото и от него.

Райдър тихо се отпусна на колене до нея. Много внимателно, много бавно, той започна да разкопчава останалите копчета на блузата й. Отдолу тя носеше съвсем простичка батистена риза. Никакви модни заврънкулки от коприна. Той се смръщи и приключи с копчетата.

Не можеше да издърпа блузката й назад, защото бе натъпкана в полата й. Не искаше още да я буди.

Той издърпа блузката й, доколкото можа, след това извади ножа от джоба си и разряза ризата й отпред, точно до под гърдите й. О, помисли си той, когато отгърна леката материя, гърдите й!

Бяха красиви. Тя се размърда, но не се събуди.

Той изчака няколко минути, след това бавно я прихвана и отпусна тялото й назад, докато тя не легна по гръб. Изчака още малко, надяваше се, че тя няма да се събуди. Софи се обърна на една страна, измънка нещо и отново се отпусна по гръб. Райдър се усмихна и се зае с костюма й за езда. Бавно, много бавно той вдигна полата й докато не се събра в средата на бедрата й. Виждаха се простите жартиери на чорапите й. Много хубави крака, помисли си той, дълги и стройни, много хубави.

Той полегна до нея, като не преставаше да се любува на краката й и зачака тя да се събуди.

Не беше съвсем сигурен каква ще бъде реакцията й, когато сънят е напусне. Предполагаше, че ще го погледне, вече възбудена, и ще му протегне ръце. Чакаше и си представяше как ръката му се изкачва по бедрото й в интимна ласка, представяше си нейното нетърпение, молбите й да я люби още тук, веднага. Погледна устните й.

В следващия момент тя се събуди и красивите устни се разтегнаха в истински писък: висок, изпълнен със смут и неподправен ужас. Постепенно писъкът заглъхна до приглушено ахване.

Той се изправи и седна до нея. Тя избягваше погледа му и глупаво зяпаше гърдите си и голите си крака.

— Дяволите да те вземат, какво си направил с мен!

— Целунах гърдите ти, а ти простена и изви гръб. След това навря гърдите си в лицето ми, така че бях принуден да те поразгърдя, за да не те разочаровам в желанието ти. Но твоята лакомия край няма. Искаше още, затова се излегна по гръб и вдигна крака, а аз само ти помогнах, като издърпах полата ти.

— Не, не, проклет да си! Това е лъжа!

Лицето й бе почервеняло и тя направо пелтечеше. Райдър се намръщи. Не бе очаквал такова нещо. Къде останаха подкупващите й усмивки и нейните забележки: оскърбителни, свенливи и натежали от сласт? Видя как тя се окопити, видя как смущението напуска очите й, как самообладанието и онази проклета студена усмивка отново се настаняват на предишното си място.

А Софи си мислеше: „Дали е видял насинените ми ребра? Мили Боже, моля те, дано не е!“

Тя се съвзе. Бавно, като му хвърляше изкусителни усмивчици, тя придърпа парчетата на срязаната си риза върху гърдите си и започна да я закопчава. През цялото време краката й оставаха изложени на погледа му.

Когато приключи с копчетата, тя бавно се изправи и го изгледа. Приглади полата си, а ръцете й останаха да лежат върху бедрата й.

— Копеле проклето! — каза тя и се изненада от мекотата в собствения си глас. — Дяволите да те вземат, значи дойде.

— Да. Реших, че в името на мъжкото си достойнство не мога да търпя явното ти презрение.

— Не си по-различен от повечето мъже.

— Не, сигурно не съм.

— Никой не ти дава право да се отнасяш така с мен.

— Исках да те изненадам. Намирам, че си изключително непредсказуема, когато те хвана неподготвена. Разпищя се като някоя стара мома. Повече от възхитително. Твоята непредсказуемост е чудесна подправка. Без нея гозбата би била малко безсолна. Чудя се, с какво още ще ме изненадаш.

— Позабавлява се, Райдър. Стига толкова.

— О! Както виждаш, още не съм започнал. Но аз имам един въпрос към теб, София. Защо изрита лорд Дейвид Локридж от харема си?

— Харем? Струва ми се бъркаш родовете.

— Идеята е все същата. Защо, София?

Тя сви рамене и за момент му обърна гръб и зарея поглед над морето. Дълго време не продума.

Най-сетне тя отново се обърна към него. Проклетата флиртаджийска маска пак покриваше лицето й.

— Омръзна ми. Той бе едно пораснало хлапе. Мислеше само за собственото си удоволствие. Писна ми от него, това е всичко.

— Лъжеш.

— О? И защо смяташ така?

— Искаш да ти повярвам, че си го разкарала, защото искаш мен и си си спомнила моето изискване аз да съм единственият мъж, които се възползва от леглото ти.

— Да, спомням си какво каза.

— Ами Оливър Сасън? Ще разкараш ли и него?

Тя сви рамене и нищо не каза.

— Няма да стана твой любовник, докато не го направиш.

— Май си прекалено голям оптимист в своите желания, Райдър. Май работата не е в това, дамата да стане по привлекателна за господата. Аз съм си привлекателна. Трябва да ти текат лигите дори когато просто разговаряш с мен. Трябва да ме молиш да те допусна в леглото си.

Той се разсмя, силно и сърдечно.

— София, нека ти кажа нещо. Ти си хубава, да. Дори и с абсурдния си грим, пак си хубава, но разбери ме. Лягал съм и с много жени, чиято красота свежда хубостта ти до едната баналност, нищо извън рамките на обичайното. Тялото ти, съдя по това, което успях да видя, е доста приятно наглед. Но разбери ме, няма да ти играя по свирката. Няма да чакам зад кулисите, докато ти вдигаш крака пред, както изглежда, всеки мъж в околията. Не съм невъздържано момченце, изгарящо от нетърпение да оноди всичко женско, до което се докопа. Аз съм мъж, София, и с годините съм си създал собствени стандарти.

— С годините! На колко си, двадесет и пет, двадесети шест?

— Първия си полов акт преживях на тринайсет. А ти?

В този момент той видя в очите й гняв, при това едва сдържан. След това забеляза някаква несигурност, сякаш тя водеше някаква вътрешна борба дали да го фрасне по главата, ако й се удаде случай. После му се усмихна — онази свенлива, закачлива усмивка, която го вкаменяваше.

— Накратко, мис Статън-Гревил, отърви се от другите, от всички други, или никога няма да легна с теб. Вече се улавям, че бързо губя интерес.

— Много добре — отвърна тя. — Ще разкарам Оливър. Довечера ще дойдеш ли в къщичката? В девет?

— Има ли и други?

— Не.

— А, ти вече изрита Чарлз Грамънд. Горкичкият, да, изгуби всичките си пари от лорд Дейвид.

— Точно така.

Райдър се улови, че се умисля, нещо го човъркаше, но в същото време знаеше, че тя ще го избягва.

Щеше да му се разкрива, малко по малко, колкото да я зърне, но нямаше да свали гарда си, докато той не измислеше нещо съвсем неочаквано, докато не я хванеше напълно неподготвена, както преди малко, когато разголи гърдите й и й вдигна полата.

Той се изправи и застана до нея. Не й каза нищо, само втренчено я загледа. Сграбчи я под мишниците и я придърпа към себе си.

— Може би не ми се иска да попадна в легло, приютявало толкова много мъже. Може би ми се иска да изпробвам каквото имаш да ми покажеш още сега, тук.

Той я целуна, но тя се дръпна и устните му попаднаха на челюстта й.

Той само й се усмихна, обгърна бедрата й с ръце и като я повдигна силно, притисна корема й към слабините си. Коремът й бе твърд и той знаеше, че тя може да почувства това, в което той се опираше.

— Пусни ме, Райдър.

Гласът й бе спокоен и овладян. Той не спря да се усмихва.

— От друга страна — каза той, а устните му бяха досами устата й, — може би изобщо не искам да те имам. Може би това, което наистина ми се иска, е да ти го върна. Да те накарам да усетиш вкуса на заслуженото наказание. Да, точно това искам да направя.

Той я занесе до водата. Тя разбра намерението му и започна да се бори. Той се разсмя и нагази във водата. Щеше да съсипе ботушите си, изработени от мека кожа, но пет пари не даваше за това. Нагази навътре, където водата достигаше до бедрата му.

Тя крещеше, налагаше с юмруци гърдите, ръцете, раменете му.

Той я вдигна високо и я хвърли на цели четири фута от себе си, в по-дълбокото. Тя пльосна по гръб, размахала ръце като обезумяла и потъна като камък.

— Ето ти, немирнице — извика той, когато главата й изскочи над водата. Лешниковата й коса бе сплъстена в гъста плетеница по лицето и раменете й. Изглеждаше доста трогателно. — Не ме нападай пак, преди да си готова да платиш по-големи репарации.

Той отново се изсмя и с едри крачки се отправи към коня си.

— Сериозно ти говоря, София. Аз съм джентълмен през по-голямата част от времето, стига, разбира се, обстоятелствата да не изискват друго поведение. Разбери ме. Никога няма да ти позволя отново да си играеш с мен, без да получиш пълно и цялостно възмездие за това.

Полите й я повличаха ту на едната, ту на другата страна, докато тя се препъваше към брега. Ботушът й попадна в някаква дупка и тя се захлупи по очи. Успя да се изправи и да запази равновесие и му се закани с вдигнат юмрук. Той бе на коня си и се отдалечаваше надолу по плажа. Все още се смееше.

Райдър спря и тя го чу да вика през рамо:

— Довечера. В девет часа. Не закъснявай! А, и се постарай мястото да е проветрено.

 

 

Софи крачеше из къщичката с пълното съзнание, че вуйчо й я наблюдава с ъгълчето на очите си.

— Страх ме е от него — каза тя най-накрая.

— Не изглупявай — отряза я вуйчо Тео. — Той е просто един мъж. При това млад и със сигурност не чак толкова опитен.

— Грешиш. Оставам с впечатлението, че е спал с повече жени, отколкото изобщо има тук на Ямайка. Да върви по дяволите и той, и придирчивите му стандарти.

Тео сви рамене.

— Напий го. Знаеш как да го направиш. Стана време да идва. Ще бъда наблизо. Знаеш си работата.

— Да — отвърна тя. Прииска й се, просто ей така, да легне на земята и да умре.

Но Джеръми щеше да остане сам.

Тя се поизпъчи, но страхът не я напускаше. Трябваше да се вземе в ръце, трябваше да го вкара в капана. Правеше го добре. Бе умна, а и добрият Господ знаеше, че не й липсва опит.

Точно в девет на входната врата лекичко се почука.

Софи отвори. Той стоеше на вратата и лениво й се усмихваше.

— Бих казал, че опитът ти със съблазнителната рокля е по-скоро успешен — каза той, като мина покрай нея и влезе. — Все пак курвенското червено не ти отива. Мисля, че мекият зелен цвят ще е по-подходящ. Би трябвало да избягваш всички нюанси на бялото, така ще избегнеш и присмеха. Освен това банелата, с която повдигаш гърдите си, е хитрина, която не одобрявам. Жената или си има цици, или няма. Не можеш да заблудиш един мъж, който познава жените. Ще се научиш. Ела тук на светлото, за да мога да видя лицето ти.

Софи безмълвно го последва. Права беше да се страхува от него. С дългите си пръсти той повдигна брадичката й така, че свещта да осветява лицето й.

— Охо, никакъв грим. Или почти никакъв. Доволен съм, че се стараеш да задоволиш изискванията ми. Така, а сега какво предпочиташ, да се разсъблечеш или първо да си поприказваме? Кои са например любимите ти философи? О, по изражението на лицето ти разбирам, че си прочела великите мислители на всички времена. Да, май си напълно сведуща за толкова много от тях. Нека се спрем само на втората половина от миналия век. Френската школа.

Тя се отдръпна назад и застана зад един плетен стол.

— Харесвам Русо.

— Нима? В оригинал ли го четеш, или преведен на английски?

— И в оригинал и преведен. — Тя му обърна гръб и побърза да му налее чаша пунш. Подаде му я. — Тази вечер е топло. Защо не пийнеш, докато си говорим за Русо.

— Русо не ми харесва. Намирам го отвратително неточен в разсъжденията си и откровено глупав, нека си го кажем направо, в амбициите си да постигне съвършенството на земята, като използва, естествено, собствените си абсурдни методи.

Райдър вдигна чашата си за наздравица. След това я пресуши. Питието бе тръпчиво, студено и доста приятно на вкус. Не бе усетил, че е толкова жаден. Не си падаше особено много по рома, но този изобщо нямаше вкус на ром. Удари още едно. Наистина бе много добро.

— Мисля, че Русо е благороден човек. Човек, който желае най-доброто както на мъжете, така и на жените. Смята, че трябва да се откажем от низостта и упадъка на света, такъв какъвто го познаваме и да заживеем по-просто, да се завърнем назад към природата.

— Доколкото си спомням, това за природата никога не е било формулирано.

Райдър пийна още от пунша. Питието се плъзна по гърлото му. Никога досега не бе пил нещо толкова приятно на вкус. Той пресуши чашата си и й я връчи. Тя му сипа още едно.

— Както ти казах, тоя приятел е глупак. Това, което е трябвало да проповядва, е, че мъжете трябва да контролират жените, иначе ще загубят всякаква представа кои са и какви са, тъй като жените могат да ги контролират чрез секса. Колкото по опитна е една жена, толкова по-опасна е тя за мъжа. Например ти, София. Чудя се, какво искаш от мен. Чудя се какво имам толкова, което така страстно да желаеш, освен тялото ми, разбира се. Вярно, че съм Шербрук и следователно плантацията принадлежи на рода ми, но все пак… — Райдър млъкна. Почувства внезапно, че му става много горещо; вярно, чувстваше се чудесно, бе напълно отпуснат, а нуждата да я има се разгаряше. Тя изглеждаше омекнала, бе толкова мила с него, така изпълнена с желание, изгаряща от нетърпение да му достави удоволствие. Ето, сега бе протегнала ръце към него, разтворила обятията си и нещо му говореше. Той не разбираше думите й, което бе странно, но него изобщо не го бе грижа. Той обърна останалия пунш, стана от стола и я приближи. Взе я в прегръдките си и започна да я целува. Дъхът й бе топъл и сладък и тя отзивчиво разтвори устните си. Истинско пиршество! Ръцете му се спуснаха по гърба й и обхванаха сладките й половинки. Също както бе сторил и следобеда, той я вдигна, притисна я към себе си и простена при възхитителното усещане.

Остави я за секунда, отдръпна се крачка назад и задърпа роклята от раменете й.

Тя нежно се засмя — колко сладко — и го плесна през ръцете.

— Недей, Райдър, не така. Ще скъсаш плата, а той е скъп. Уших си я специално за теб. Съжалявам, че цветът не ти харесва. Ще си ушия друга, в този оттенък на зеленото, който ти прецениш, че е подходящ за мен. Хайде, остави ме да я сваля. Остави ме да се съблека гола. Гола, само за теб. Да, седни тук и ме гледай. Кажи ми какво искаш да правя. Ето ти още един пунш. Ще имаш нужда да се поохладиш, докато ме гледаш.

Райдър сръбна от пунша и облегна глава на възглавницата на стола. Наблюдаваше я с притворени очи как стои пред него с ръце на копчетата на курвенско червената си рокля.

Това бе последното, което той си спомняше.

— В безсъзнание е.

— Отлично — каза вуйчо Тео, като прекрачи през прага на къщичката. — Да, това е отлично. Не, София, не си тръгвай. Искам да го видиш. Знаеш го що за човек е. Много е вероятно да те разпитва. Трябва да си подготвена. Представи си, че на бедрото си има бенка или родилен белег. Трябва да си в течение, нали?

Вуйчо й завлече Райдър Шербрук на широкото, покрито със сатенена покривка легло. Тя отстъпи назад. Тео съблече Райдър бързо, имаше голям опит. Когато Райдър бе проснат по гръб, както майка го е родила, Тео се засмя.

— Божичко! Още е възбуден. Погледни го, София. Нали ти казах? Превъзходен екземпляр.

Тя не искаше да гледа, но го стори. Предполагаше, че е красив, тъй като тялото му бе стройно, с изваяни мускули и гърдите му бяха покрити със светлокафяви косъмчета, които оредяваха на стомаха му, но сега, като го погледна, той й се стори ужасяващ, особено членът му — дебел и твърд. Вуйчо Тео го обърна по корем. Кожата му бе гладка, гърбът — дълъг, а мускулите му — дълбоко очертани и корави. Нямаше никакви бенки или белези.

Вуйчо Тео отново го обърна по гръб.

— О, готов е, защото си мисли, че ще си легне с теб. — Тео се обърна. — Далиа! — извика той. — Влизай, момиче.

Едно много красиво младо момиче, на не повече от шестнайсет години пристъпи в къщичката. Имаше светлокафява кожа и кафяви очи. Тя нехайно се приближи до леглото и се зазяпа в младия гол мъж. Дълго време остана така, облещила очи.

— Падне голям кеф — каза тя и отправи една широка усмивка на Тео Бърджис. След това лекичко докосна корема на Райдър.

— Чудесно. В такъв случай няма да ти плащам.

— Не чак толкова кеф — възрази тя и се измъкна от роклята си. Отдолу бе гола. Гърдите й бяха много големи и стърчаха настрани, бедрата й бяха закръглени и гъвкави. Софи се извърна, но вуйчо Тео я сграбчи за ръката.

— Мисля, че трябва да гледаш, Софи. Казах ти вече, може да задава въпроси, да има забележки и…

— Няма! — изкрещя в лицето му тя, освободи се от хватката му и избяга от къщичката.

Чу как Далиа тихичко се засмя, чу я как каза със своя извънредно щастлив глас:

— О, виж го колко много пораснал, а аз само го докосвам с пръсти! О, да, масса, тава хубаво момче, бъде голям кеф.

Софи падна на колене. Усети как стомахът й се обръща, но не можеше да повърне. Вече бе надживяла гаденето. В началото би легнала болна, но не и сега. Не, твърде много време бе минало оттогава. Бе видяла твърде много. Тя обгърна раменете си с ръце и се заклати напред-назад.

Чу как Далия вика в къщичката, чу я как се смее, как охка и насърчава Райдър да проникне по-дълбоко в нея, да гали гърдите й. Чудеше се дали вуйчо й Тео стои там и гледа. Знаеше, че преди го е правил. Чудеше се дали и той не е чукал Далия. Тогава чу Райдър. Чу го да стене, да вика. О, Господи, това бе прекалено. Тя изпълзя по-надалече.