Дара Джой
Надареният (8)

7

Не можеше да го погледне, без да го пожелае.

Дженис вървеше до фамилиера и непрестанно вдигаше поглед към чувствения, движещ се с котешка грация мъж. Нежните връхчета на ушите й порозовяха от желание, когато си спомни всичко, което бяха правили през нощта. Кой можеше да повярва, че един мъж може да притежава такива омайващи способности?

Не след дълго тя бе крещяла в екстаз и да, бе започнала да го моли за още, Дженис, която винаги се бе смятала за напълно независима, сдържана личност, сега се чувстваше доста разстроена от това.

Не бе могла да направи нищо друго, освен да стене в прегръдките му като похотлива блудница. Мислите й се връщаха и блуждаеха около този невероятен момент. Засилваха…

В онзи миг усещаше как всяка частица от нея изостря чувствителността си. Сякаш фамилиерът прехвърляше сексуалната си енергия в нея, пренасяше своя пулс в тялото й! Еротичната възбуда беше прекалено силна. Разтреперваше я, караше я да крещи името му отново и отново.

И тя се бе загубила в чуждия свят. В неговия.

Джайън й шепнеше одобрително и я повеждаше към нов чувствен връх. С най-нежните движения успя да я понесе към невероятни висини на страстта.

И колкото повече й даваше, толкова повече сякаш се губеше, сливаше се с нея.

Дженис се намръщи. Не й хареса този момент — капитулацията й.

По-късно се разплака в прегръдките му. Плачеше заради прекрасното, но все пак плашещо я удоволствие, което и даде. Джайън я утеши, помилва я, каза й с дрезгавия си мъркащ глас, че той е показал само част от онова, което желае да направи с нея, от онова, което може да направи за нея.

Бе целунал нежно лицето й, после косата й — бегли пухкави целувки — докато тя се сгуши плътно в прегръдката му. През цялото време той шепнеше думи на език, който не можеше да разбере.

Това също я обезпокои.

Дълбокият му глас мъркаше, произнасяше неща, които й звучаха неприлично. Равният еротичен шепот предизвикваше магически ефект върху нея. Фамилиерът й вдъхна силен копнеж, който я правеше тъй уязвима.

Той беше смайващ… със своята тайнственост, с красотата си, с огромните си способности, с властта си.

Дженис не беше сигурна как точно да се държи с него!

Страстният поглед на тези огнени зеленозлатисти очи, засенчени от гъстите черни вежди, я превръщаше в пленница. Не се учуди, че жените копнееха толкова силно за тези фамилиери!

Те бяха като рядък, прекрасен деликатес. Сочни, вкусни, напълно непредсказуеми и може би опасни като наркотик. Деликатес, от който можеше да изпаднеш в екстаз.

Към фамилиерите можеше много силно да се пристрастиш!

Което обясняваше защо в определени сектори бяха преследвани.

Дженис се смути. Докато се забавляваше и потъваше в чистото блаженство, изглеждаше й, че тези удоволствия могат да крият опасности. Какви, не беше сигурна — но жените трябваше да бъдат много внимателни, дори с обикновените мъже. С мъж като Джайън кой знае какви неприятности щяха да я сполетят!

И когато рано тази сутрин те навлязоха в долината, тя разкри нов смущаващ елемент в тяхната връзка. Изглежда, всеки път, когато мъжът я облееше със страстния си двуцветен поглед, тя оставаше без дъх и стомахът й се свиваше.

Оня ден, когато й помогна да слезе от дървото и я пусна на земята, беше я разгледал внимателно, бавно и замислено с тлеещия си поглед. А тя цялата пламна. И тогава връхчетата на ушите й пак порозовяха.

Той изви уста по своя тайнствен начин, когато забоде малко лилаво цвете в косата й. Дженис се зачуди дали подозира за душевната й борба.

Може би скоро щяха да се разделят. Остра болка я прониза при тази мисъл, защото наистина бе започнала да харесва Джайън Рен.

След като реши да не мисли повече за това, тя уморено продължи да върви до него през долината. Двете слънца се издигнаха по-високо в небето и стана непоносимо горещо. Понечи да развърже наметалото си.

— Недей. — Джайън бе с гръб към нея и оглеждаше местността. Тя се изненада, че беше усетил движението й.

Изгледа го въпросително.

— Колкото и да ти е горещо с него, то те пази от опасните слънчеви лъчи.

— Но искам да го сваля само за малко.

— Не. — Ръката му покри нейната. — Само няколко минути са достатъчни. Близо сме до екватора. Лъчите на слънцето са много силни. Трябва да си сигурна, че наметалото напълно те покрива, таджа.

И чак тогава забеляза колко червена беше кожата на голия му гръб. И понеже беше без риза и бос, почти цялото му тяло бе изложено на смъртоносните лъчи.

— Джайън! Изгорял си! Ето, вземи наметалото ми. — Започна да го сваля, но той й попречи.

— Не, уверявам те, че съм добре. — Загриженият й жест го жегна. — По-късно ще се трансформирам в другата си същност. Когато отново се превърна в такъв, какъвто съм сега, от изгарянията няма да е останала и следа.

— Но сигурно много те боли? — Изведнъж я озари идея. Ако Джайън веднага приемеше котешката си форма, козината му щеше да го предпази. — Защо не се трансформираш сега?

Не й отговори директно. Само посочи към хоризонта.

— Виждаш ли планините в далечината? Трябва да се насочим натам.

Не се трансформира заради мен, досети се тя. Поради някаква причина фамилиерът се чувстваше по-спокоен, че ще може да я защити, ако остане в човешкия си вид. От една страна, Дженис беше трогната от жеста му. От друга, не искаше той да изгори под жарките слънчеви лъчи.

Тя леко докосна челото му.

— Джайън, няма никой тук. Моля те, не се подлагай на това ненужно изтезание.

Джайън сведе поглед и присви очи.

— Таджа, тази земя е обитавана от живи същества, които искат да ни навредят.

Тя пребледня.

— Виждаш ли как леко се вълнуват онези жълти храсти върху скалата?

Дженис кимна леко.

— Не е това, на което прилича, а жива форма, която е много опасна. Една от многото, които отминахме.

Дженис преглътна.

— Храстът съдържа подобни на иглички израстъци, които са силно отровни. Ако по някакъв начин ги заплашиш, ще изстрелят игличката към нас.

Дженис разтвори уста от изненада, когато огледа пейзажа. Цялата долина беше покрита с тези храсти!

— Какво ги спира да ни нападнат?

— Изпратих им „предупреждение“. Изглежда, ме разбраха и го уважиха — за късмет. Но всеки момент може да престанат да се подчиняват.

— Аз… аз разбирам.

— Очевидно се появихме на тази планета по време на размножителния им период — когато слънцата са най-силни.

— Затова ли ни качи на онова дърво миналата нощ?

— Една от многото причини.

Дженис не беше сигурна дали иска да узнае другите.

— Но това е търговски път! Между тунелите!

— Може би затова този тунел беше толкова пуст. Очевидно не е най-натовареният сезон за пътуване. — Той леко се усмихна при неочакваното хрумване, че планетата е като изпитателен полигон за оцеляване.

— Искаш ли да полея малко вода от систейл на гърба ти? Минералите могат да облекчат болката.

— Макар да харесвам допира на ръката ти, писано, трябва да ти откажа. Сега трябва да пестим водата.

Дженис кимна.

— Трябва да стигнем подножието на планината, преди да се спусне мракът. Там няма да е трудно да намерим място за нощуване.

— Къде е входът на тунела? Мислиш ли, че има някакви разумни същества? Каква търговия може да има тук? Ще видим ли кервани?

Въпреки опасността Дженис беше развълнувана от приключението. Джайън се забавляваше. Да, тя имаше много общи черти с хората от неговия вид. Пресегна се и спусна качулката върху лицето й. Само нослето й остана да стърчи навън.

Засмя се, рязко дръпна качулката отново, така че да я покрие изцяло. Не би искал носът й да почервенее и да се обели.

— Входът на тунела е в средата на планината.

Дженис се сепна от изненада.

— Възможно ли е? Как ще стигнем дотам?

— Трябва да се изкачим на върха. Ще бъде изморително, но не чак толкова трудно. Успях да разпозная пътечка, която се изкачва по страничния склон на планината. — Зрението на фамилиерите беше изключително остро.

— О-о. — Новината за дългото катерене при непоносимата жега не я очарова.

Джайън се усмихна.

— Планината е загаснал вулкан, кух отвътре кратер. Предполагам, че тази едва забележима пътека ще ни доведе до центъра.

— Какво странно място за човешки живот — учуди се тя.

— Тук няма разумни същества, Дженис. Тази планета е само едно звено между вашия и спонсориращия свят, чиито стремежи са да разширят своя обсег чрез осъществяване на такива връзки. Знаеш ли нещо за спонсориращия свят от другата страна на новия тунел?

— Знам само, че и трите тунела на Ганакари водят до различни светове. Съпругът на майка ми не позволяваше да научавам много, защото се страхуваше, че мога да избягам, когато стана пълнолетна.

— Обичал те е като собствена дъщеря, нали? — интуитивно попита Джайън.

Тя затули с ръка прекрасните си тюркоазени очи.

— Беше ни затворил като в клетка.

Джайън я изгледа загрижено. Много неща щеше да му разкрие и вероятно не само на него, а и на себе си. Той отново осъзна, че животът й никак не е бил лек.

— Има разлика между затваряне и закрила — меко каза той.

— Не бих искала да споря за това с теб.

Джайън реши да изостави темата засега. По-късно щеше да има достатъчно време да я проучи. Ако оцелеят.

— Добре.

Продължиха да вървят, без да разговарят, всеки потънал в собствените си мисли.

 

 

По пладне сянката на планината се простря над тях.

Отблизо хребетът изглеждаше по-висок, отколкото от разстояние. Скалистите му върхове скриха от погледа им слънцата.

Джайън знаеше, че трябва да стигнат до входа на следващия тунел колкото е възможно по-бързо, защото нищо не ги задържаше повече на тази планета.

Беше изгорял целият. И въпреки това продължи да води Дженис към подножието на планината по лъкатушещата пътека, която се изкачваше нагоре по страничния склон. Странни символи бяха издълбани на скалите. Видяха имената на двама загубили се пътници.

Дженис забеляза, че стъпките на Джайън станаха неуверени.

Няколко пъти го видя как трепери, като че ли имаше много силна треска. Без съмнение беше замаян от жестоките лъчи на слънцата. Дано по-скоро бъдат в безопасност, за да се освободи от страданието, като се трансформира. Дженис никога нямаше да забрави, че го бе направил заради нея, за да я спаси от враждебните живи същества на тази планета.

Фамилиерът беше поел отговорността за нея.

Държанието му изненада Дженис. Не очакваше такова нещо от един красив като бог, изтънчен фамилиер.

Беше труден мъж. В момента и много болен. Нуждаеше се от подслон.

— Виждаш ли място, където можем да починем за през нощта? Май съм твърде уморена, за да продължа. — Не че беше толкова уморена — мислеше за него. Гордият фамилиер щеше да продължи, мислейки за нейната безопасност, докато припадне или се случи нещо още по-лошо.

— Виждам нещо ей там, малко по-нагоре по пътя. — Красивото му лице беше цялото червено и покрито с мехури, устните му бяха напукани и пресъхнали. Въпреки всичко все още беше красив.

Препъна се. Дженис трепна от съчувствие — дори не можеше да си представи болката, която изпитваше. Бързо му се стече на помощ, преметна ръката през раменете си.

Без да иска, докосна с пръсти наранената му кожа. Той не успя да потисне болезнения стон.

Дженис не издържа и възкликна:

— Джайън, трябва да се трансформираш. Веднага! Излязохме от равнината и вече не забелязвам никакви бодливи същества.

Властният й тон го развесели. Ако не беше толкова наранен, щеше да й се усмихне. О, да, той, Стражът на мъглата, със сигурност щеше да се подчини на такава команда.

Джайън поклати глава, после потрепери от болката, която му причини движението.

— Има други опасности — отвърна той, просто за авторитет. — Няма да те оставя беззащитна.

— Не те разбирам! Уверявам те, ще бъда много внимателна, няма смисъл да се тревожиш за мен.

Този път се опита да се усмихне, но не успя. Тази жена нямаше представа за опасностите, които я заплашваха. Не можеше да изпрати достатъчно силни предупредителни сигнали в котешкия си образ. Без закрилата му тя бързо щеше да бъде унищожена.

— Трябва да ми простиш, писано, но такива сме мъжете фамилиери.

— Всички ли? — Объркване сбърчи гладкото й чело. Не беше чувала такова нещо.

— Не, не всички. Сега ми кажи какво виждаш вдясно до онези скали отпред.

Тя пое дълбоко дъх.

— Защо не погледнеш сам?

— Имам проблеми с фокусирането — неохотно призна той.

Тя тежко въздъхна. Мъже.

— Има отвор в скалата — вероятно малка пещера.

— Добре. — Той леко залитна. — Трябва да стигнем бързо там, Дженис. Ако падна тук, няма да можеш да ме пренесеш — много съм тежък.

Дженис кимна. Определено беше прав.

Запътиха се към малката пещера. Той рязко спря, преди да влязат.

— Изчакай! — Беше затворил очи, но, изглежда, използваше другите си сетива, за да „прозре“ опасността.

— Не усещам да има вътре живи същества. Изглежда, е безопасно, но бъди нащрек.

— Добре.

Влязоха през малкия вход. Веднага след като се скриха от дневната светлина, Джайън се строполи на земята, като повлече Дженис със себе си.

— Моля те, Джайън, трансформирай се сега! — Вече много се страхуваше за него.

— Не мога, Дженис.

— Какво? Защо? — попита тя ужасена.

— Нивото на енергията ми е твърде ниско. — Той трепереше от треската.

— Защо го направи?

Зъбите му започнаха да тракат.

— Вече ти обясних.

Не съвсем. Дженис му отправи укоряващ поглед, преди да попита:

— Какво ще правиш?

— Усещам вода… има друга пещера зад тази. Ако е малко езерце, ще вляза във водата, може и да ми помогне. Едно нещо е сигурно, трябва да стигнем до входа на следващия тунел колкото е възможно по-бързо.

Не бе сигурна дали той ще успее да стигне до входа на другия тунел. Доколкото знаеше, лъчите на двойното слънце бяха опасни, след малко той щеше да бъде в безсъзнание.

— Джайън — прошепна тя — какво ще стане, ако…

— Помогни ми да стигна до езерцето, таджа. — Приятният му плътен глас сега беше дрезгав.

Помогна му да се изправи на крака и го поведе към каменния проход. Скоро коридорът се разшири и пред тях се разкри огромна пещера. В средата имаше малко езерце с кристалночиста вода.

— Прав си, тук има езерце.

— Добре. Развържи ми панталона.

Да го развърже? Погледна го предпазливо.

— Защо?

— Защото трябва да го събуя, преди да вляза във водата търпеливо обясни той. Дженис дръпна предпазливо връвта, като внимаваше да не докосне изгорялата му кожа. Освободи го от кожения брич много бавно, притеснена както да не му причини болка, така и от самата гледка на тялото му.

— Защо се бавиш толкова?

— О, нищо. Почти свърших.

Той прекрачи раздразнено брича си на земята и се запъти към езерото. После изстена, когато изтерзаното му тяло се потопи в студената вода.

— Виж, Джайън, някой е оставил запасите си тук.

— Какво? — Той надигна глава, за да чуе движенията й. Чантата шумолеше, докато тя развълнувано изваждаше съдържанието й. После чу тихата й въздишка.

— Не е кой знае какво… една кратунка систейл… няколко самуна сух хляб… няколко купи… клечка за палене на огън! И няколко камъка креот за запалване на огън… и… малка стъкленица с масло за миене.

— Можеш ли да ми дадеш малко хляб?

— Разбира се. — Самунът беше от печено зърно, сух и плосък. Имаше ужасен вкус, но все пак бе храна.

Дженис коленичи до водата, отчупи парче хляб и го пъхна между устните му. Джайън преглътна няколко хапки и отпи от водата, която му подаде, но очевидно това не облекчи болката.

Тя нежно отстрани бронзовата коса от челото му.

Той улови ръката й и леко я стисна.

— Всичко е наред. — Тръпки разтърсиха тялото му.

— Когато отпочинеш, ще се чувстваш по-добре.

И двамата знаеха, че това не е истина.

— Ще се опитам да се трансформирам.

— Какво ще стане, ако не успееш?

Той замълча.

— Ако чакам прекалено дълго, може да изпадна в унес от треската, Дженис, и тогава няма да мога да се съсредоточа върху трансформирането. По-добре да опитам сега.

Не й каза какво ще стане, ако не успее, за да не я тревожи. Ако изчакваше прекалено дълго, щеше да стане късно. Не можеше да й каже колко можеше да пострада. Очите й се навлажниха. Беше го направил, за да я защити. Трябваше да направи нещо за него.

— Постъпи така, както смяташ за правилно, Джайън.

В този момент той би искал тя да не е пред очите му. Съсредоточи се върху образа й, когато каза, че му вярва. И независимо дали щеше да го разбере, или не, той трябваше да й признае.

— Дженис…

Тя улови ръката му.

— Трябва да хапнеш още малко хляб, за да събереш сили…

— Дженис…

— Да? — тя не успя да скрие трепета в гласа си.

— Когато се трансформирам, ще трябва за кратко да остана в другата си форма — докато нивото на енергията ми се покачи. Няма да трае дълго — толкова, колкото да извърша заклинанията…

Тя кимна, после установи, че той не може да я види.

Изненада се, когато й отвърна на кимането. Очевидно усещаше движенията й.

— Ако видиш само проблясък на светлина, не се плаши, таджа. Това означава, че съм в третата си форма. Ако се случи, трябва да продължиш до тунела. Ще продължа да бъда с теб, макар че ти няма да можеш да ме виждаш. Ще ми обещаеш ли да направиш нещо за мен, писано?

— Разбира се, Джайън. — След това, което той беше направил за нея, никога не можеше да му откаже.

— Трябва да се опиташ да стигнеш до Авария. Много е важно. Потърси магьосника Яниф. Той ще види… ще знае коя си. Трябва да му кажеш за упойващото вещество, което ми даваха, Дженис. Заради моите хора.

— Да, да, ще го направя.

— Кажи му: „те знаят за другия“.

Те знаят за другия? Тя се смути. Какво означава това?

— Да. Той знае какво да направи. Вярвай на Яниф, Дженис. Той ще ти помогне.

— Ще ми помогне… за какво?

Джайън се поколеба.

— Само ми обещай, че ще отидеш при него.

— Обещавам ти.

— Добре — измърмори той. — Сега, таджа, ако ми помогнеш да изляза оттук… — Той протегна ръка.

Тя му помогна да излезе от водата, макар да подозираше, че може да го направи сам, но просто иска да я докосне.

Застана пред нея. Мъжествен, както винаги. Протегна ръка и приглади косата й.

— Май съм го правил и преди — унило изрече той.

— Правил си го — темпераментно се усмихна тя. — Преди да скочиш от прозореца.

— А, да. Е, нека да не ни става навик. Както изглежда, все по-трудно се справям. — Опита се да се пошегува, но тя усети, че беше угрижен.

— Не, нека да бъде за последен път, Джайън.

Без да я вижда, той повдигна брадичката й с пръст.

— Запомни, ако стана нематериален, все още ще съм с теб. Винаги ще бъда с теб.

— Разбира се. — Една сълза капна върху дланта му и той разбра, че тя не му вярва. Нямаше трета форма — опитваше се да я успокои, ако нещо се случеше с него.

— Дженис — прошепна той. После вдъхна аромата й, преди да докосне с прекрасните си устни нейните.

Отчаян вик се изтръгна от гърдите й. Какво щеше да стане, ако той не успее да се преобрази?

Джайън властно я отблъсна, знаейки, че ако не го направи, нямаше да успее да събере сили. А трябваше да го извърши. Заради двамата.

Стражът на мъглата не се поколеба нито за миг.

И тогава се превърна в сияние и изчезна точно пред очите й. Дженис се протегна към светлината, но тя се скри, преди да успее да я докосне. Той бе изчезнал. Стон на мъка се изтръгна от гърлото й. Джайън си бе отишъл!

Нещо сребристо се изви около глезена й.

Дженис подскочи. Сведе поглед и видя опашката на котката нежно да се увива около крака й. Огромна, с черни, бронзови и златисти петна, котка. Животното бързо заспа. Дженис се усмихна през сълзи.

Макар на края на силите си, този мъж отново го беше извършил.

Дженис се отпусна на земята до царствената котка и заплака над меката й гъста козина.

 

 

От средата на езерото Дженис отново хвърли поглед към животното.

Котаракът продължаваше да спи, а красивата му глава беше отпусната върху силните предни лапи. Дори заспал, той явно владееше своя свят. Силен и непобедим. Никой не можеше да го подчини. Това беше Джайън, призна си тя. Отличителните черти, които виждаше у животните, бяха негови.

Тя взе стъкленицата с маслото за миене, насапуниса дългата си коса и започна да я търка. Езерцето бе прекрасно се чувстваше много добре, отпусната в хладните му води.

Излегна се назад и заплува по леко развълнуваната повърхност, косата й се носеше около нея, очите й бяха затворени.

Наблюдаваше ли я котаракът? Като че ли отвори очи и погледна към нея.

Не, зелено-златистите очи бяха затворени, а главата все още сгушена между лапите. Дженис се отпусна, потопи глава под водата, за да измие и последната пяна. После излезе с плискане.

Приближи се до огъня, който беше запалила, и коленичи до него. Топлината щеше да я изсуши по-бързо.

Зад нея отпуснатият котарак я наблюдаваше през процепите на искрящите си зелено-златисти очи.

 

 

Клекнала до топлия огън, Дженис се унасяше в дрямка.

Силни ръце се провряха през косата й, повдигнаха дългите й до кръста кичури от раменете и ги прехвърлиха отпред, за да покрият гърдите й.

— Огънят ще ги изсуши по-добре, ако са така. — От дълбокия глас тръпки пробягаха по кожата й. Той отпусна брадичка на рамото й.

Дженис отвори очи. Джайън се беше преместил от другата страна на огъня. Той взе втория камък креот и го хвърли в жарта. Незабавно избухнаха пламъци и жадно обвиха камъка.

Джайън отново беше невредим и в човешката си форма, забеляза тя.

Нямаше червени изгаряния по гладката му златиста кожа. Лицето му беше както преди — омайващо красиво.

Той се протегна към малката чанта и извади кратунката систейл и парчето хляб.

Тя тайно наблюдаваше гъвкавите му движения и отново бе поразена от грацията, с която се движеше. Беше чувала, че това е отличителна черта на фамилиерите — всички се движели с изящни и ловки движения. Беше омайващо да го наблюдава.

Естествено мислите й се върнаха към онова, което беше направил с нея предната вечер. Всичко трепереше в нея — заливаха я нови чувства. Прекалено много нови чувства, за да се справи с тях.

Нямаше спор, той я беше обладал.

Тя суеверно сведе поглед върху ръцете му. Тези ръце, които се плъзгаха по тялото й, примамваха я, умело я галеха.

Погледът й се насочи към силните му бедра. Мускулести, добре оформени, силни. Спомни си усещането от допира на тези силни крака, които се плъзгаха върху нейните. О, как се плъзгаха!

Връхчетата на ушите й порозовяха, когато си спомни страстните му пулсации. Горещи спазми на желание я обляха. Искаше го.

По някакъв начин фамилиерът беше посял това желание у нея, този копнеж, който тя преди това не познаваше.

Отново тайно го погледна как бавно дъвче хляба. Дори най-простото действие при него бе изпълнено с чувственост. Силната му челюст се движеше бавно, преглътна с наслада печените зърна, после отпи вода от кратунката.

Дженис потрепери. Беше ожадняла за него.

Копнееше за страстта му, но все още се страхуваше от преживяното предната вечер. От шемета…

Дженис се страхуваше от начина, по който той я подчиняваше, капитулацията, която искаше от нея.

Отново извърна поглед към фамилиера, който продължаваше бавно да отпива вода. Дали се досещаше за какво си мисли.

Изпод спуснатите мигли той извърна искрящия си тлеещ поглед и срещна нейния. Знаеше.

Облягайки се на скалата, той неволно й подаде ръка. Като в транс Дженис се надигна и пристъпи към него. Пое предложената й ръка.

— Този път без прекалено много удоволствие, Джайън Рен — инструктира го тя.

— Добре, няма да е прекалено много, таджа — прошепна гърлено той. — Само колкото трябва.