Към текста

Метаданни

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (февруари 2009)
Разпознаване и корекция
NomaD (март 2009)

Издание:

Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота

Издателство на Отечествения фронт, 1978

Колумбийска. Второ преработено издание

Редактор ВАСИЛ ПОПОВ

Редактор на издателството МАНОН ДРАГОСТИНОВА

Художник ИВАН ПОДЕКОВ

Худ. редактор ПЕТЪР ДОБРЕВ

Технически редактор СТАНКА МИЛЧЕВА

Коректор АНТОАНЕТА ПЕТРОВА

 

Instituto del Libro. La Habana, Cuba, 1969

 

 

Издание:

Габриел Гарсия Маркес

Избрани творби, том I

 

Колумбийска

Първо издание

 

Съставителство: Фани Наземи

Предговор: Румен Стоянов

Превод: Емилия Юлзари, Валентина Рафаилова, Румен Стоянов

 

Редактор: Симеон Владимиров

Художник: Владислав Паскалев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Евдокия Попова и Петя Калевска

Дадена за набор: 16. II. 1979 г.

Подписана за печат: април 1979 г.

Излязла от печат: май 1979 г. Формат 84X108/32

Печатни коли 36. Издателски коли 30,24

Цена 4 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от kokopetrov)
  3. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  4. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe

Статия

По-долу е показана статията за Сто години самота от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Сто години самота
Cien años de soledad
АвторГабриел Гарсия Маркес
Създаване60-те години на XX век
Аржентина
Първо издание1967 г.
Колумбия
Оригинален езикиспански
Жанрмагически реализъм
Видроман

Издателство в БългарияИздателство на ОФ (1971)
Лъчезар Минчев (2018)
ПреводачР. Стоянов
ISBNISBN 9789544121068
Сто години самота в Общомедия

„Сто години самота“ (на испански: Cien años de soledad) е роман от колумбийския писател и нобелов лауреат за литература Габриел Гарсия Маркес, издаден през 1967 г. Това е един от най-значимите романи на 20. век и класическо произведение в литературния стил „магически реализъм“. Романът описва живота в митичното южноамериканско село Макондо с главни герои – членовете на семейство Буендия.

През 2009 г. той е обявена за най-влиятелната книга в световната литература за последния четвърт век.[1] Това е най-известният роман на писателя, продаден в над 10 млн. копия. За него той получава литературната награда „Ромуло Галегос“ през 1972 г. Това е и единственият нефилмиран роман на Маркес.[2]

В превод на български език романът излиза през 1971 г.[3]

Създаване

Романът донася международна слава на писателя в контекста на магическия реализъм в латиноамериканската литература.[4] Метафорична интерпретация на колумбийската история от основаването ѝ до съвременната държава, „Сто години самота“ съживява различни местни митове и легенди чрез историята на семейство Буендия,[5] чиито поколения се преплитат с живота на страната и позволяват да бъдат разказани, макар и през кривото огледало на лингвистичната маска, историческите събития в съвременна Колумбия като конфликта от 19 век между привържениците и опонентите на либералната политическа реформа на колониалния начин на живот, бавното включване по пътя на прогреса с идването на железницата, киното и автомобила, Хилядодневната война (1899 – 1902),[6] икономическата хегемония на Юнайтед Фрут Къмпани в логиката на Доктрина „Монро“ и последвалата кървава репресия на стачката като политика на отношенията между правителството и работническата класа.[7]

„Сто години самота“ е окончателният резултат от дълъг процес, който писателят започва още като млад. Още през 1944 г. Гарсия Маркес е обсебен от изграждането на семейна история. Той публикува бележки за роман със заглавие „Къщата на Буендия“ (La casa de los Buendía, в Crónica n. 6, Barranquilla, 3 юни 1950 г.). Дълго време работното заглавие на творбата е „Къщата“, а негова линия дава началото на първия роман на автора – „La hojarasca“.[8]

След написването на „В лош час“ (La mala ora) писателят изживява творчески застой, защото си дава сметка, че делото на живота му е в процес на узряване. През 1965 г. той живее в Мексико Сити със съпругата и децата си. През януари, по време на празниците, по пътя към ваканционния курорт Акапулко, той внезапно разбира какъв трябва да бъде романът му, по-специално началните думи и първата глава; спира Опела си и казва на съпругата си, че най-накрая е намерил правилния стил за писане: ще използва повествователно-епичния тон, с който баба му му е разказвала фантастичните истории като малък.[9] Вкъщи той се заключва в кабинета си и пише в продължение на 18 месеца, молейки жена си да се погрижи за всичко; тя натрупва дългове от 12 хил. долара, докато романът не е готов.[8]

Повествование

Родословно дърво на Буендия

„Сто години самота“ е историята на седем поколения от сем. Буендия в измисленото градче Макондо в Карибска Колумбия. Стилът на романа, наречен впоследствие „магически реализъм", разказва за тайнствен и сегрегиран микрокосмос, в който разделителната линия между живите и мъртвите не е много ясна и на живите е даден трагичният дар на ясновидството, и всичко това се развива на фона на драматичното послание за изолация и изостаналост. Романът е разделен на глави, разделени с прекъсване на страницата, които не са номерирани или озаглавени. От основаването на Макондо до края му минават около 100 години самота, приблизително еквивалентни, в преобразената леща на авторовото въображение, на колумбийския период от 1830 г. (годината на основаване на Колумбия, символизирана от Макондо) до постбанановата икономическа депресия от 1930 г., както става видимо от малкото споменати исторически събития и използваните технологии.

Първо поколение

Буендия от първо поколение са главни герои на първа, втора и трета глава.

Прародителят и основател на Макондо Хосе-Аркадио Буендия и съпругата му (и негова първа братовчедка) Урсула Игуаран напускат града, в който живеят, след като той убива мъж, който се е подиграл на неговата сексуалност. Заедно с 21 приятели и техните семейства те се скитат из горите и блатата в продължение на 14 месеца в опит да достигнат бреговете на Атлантическия океан. Една нощ Хосе-Аркадио сънува град, направен от лед, и чува името „Макондо“, затова решава да спре по поречието на реката, където лагеруват.

Така се ражда Макондо – селище с 300 души население. Първият роден в него е вторият син на Хосе и Урсула – Аурелиано Буендия. Заобиколено от води и блата, Макондо е открито случайно от циганите на Мелкиадес, които дълго време са единственият му контакт с външния свят. Мелкиадес носи в Макондо очарованието на алхимията (Хосе-Аркадио жертва за формулата за производството на злато малкото съкровище на съпругата си) и съзнанието, че селото в джунглата е изостанало от прогреса.

След смъртта на Мелкиадес циганското племе прави представления със странности като машината за лед, която остава запечатана във въображението на малкия Аурелиано и която дава подтика за запомнящото се известно начало на романа, първият от много пролепсиси на разказа:

Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда.

Като младеж най-големият син на Буендия, който носи същото име като баща си – Хосе-Аркадио, има тайни любовни отношения с Пилар Тернера, млада, „прелъстена и изоставена“ жена, която работи в дома на Буендия. Тя очаква дете от него. Един ден обаче той се влюбва от пръв поглед в циганска девойка и бяга с номадското ѝ племе. Тръгнала да го търси, майка му Урсула (току-що родила третото си дете Амаранта) изчезва месеци наред и след завръщането си разкрива, че само на два дена път с пощенска кола от Макондо се намира друго градче. Макондо вече не е изолирано и в него идват хората, дошли от близкото градче заедно с Урсула. Междувременно Пилар Тернера ражда син на Хосе-Аркадио, когото нарича със същото име или накратко Аркадио, за да се различава от баща си и дядо си.

Един ден в дома на Буендия пристига почти 11-годишно сираче на име Ребека, изпратено от далечни роднини, които никой не помни, което обича да яде пръст и вар. Ребека е отгледана заедно с Аркадио, но носи със себе си заразната болест на безсънието, причиняваща освен това и прогресивна и тежка загуба на паметта. Поради това жителите на Макондо трябва да пишат бележки с името на нещата върху всеки обект за обща употреба и да съставят списък на ежедневните задачи, за да оцелеят. Те са спасени от циганина Мелкиадес, който се връща от мъртвите с лечебна отвара.

Макондо вече е свързано с останалата част от страната. Един ден в него пристига странна компания – дебела възрастна жена, издържана от внучката си, която е принуждавана да спи с десетки мъже на ден. 20-годишният Аурелиано Буендия се забавлява с момичето, без обаче да се възползва от сексуалните ѝ услуги.[10]

След контакта му с цивилизацията властите стигат до Макондо в лицето на управителя Дон Аполинар Москоте, който обаче е изхвърлен от Хосе-Аркадио Буендия (старши), когато иска да се разпорежда за цвета на къщите в селището, вкл. и за дома на Буендия, разширен и обновен за нарастналото вече семейство. Дон Аполинар се завръща със семейството и войниците си, за да се установи в Макондо, и сключва примирие с Буендия, а младият Аурелиано, който придружава баща си, се влюбва лудо в една от дъщерите му – 9-годишната Ремедиос.

Второ и трето поколение

От Глава 4 до Глава 9.

Аурелиано Буендия губи съня си заради Ремедиос Москоте. По време на лудостта си една нощ той се вмъква в стаята на Пилар Тернера и губи девствеността си от нея, след което моли родителите си да се ожени за дъщерята на Управителя. След шока и на двете семейства сватбата се отлага, докато Ремедиос не навлезне в пубертета.

Междувременно умира циганинът Мелкиадес, живущ в дома на Буендия.

Ребека и Амаранта също достигат възрастта на любовта и се влюбват в италианеца Пиетро Креспи. Той се появява в къщата на Буендия, за да инсталира механично пиано, закупено от Урсула и за да преподава модерни танци на момичетата. Италианецът отговаря на вниманието на Ребека, което поражда недоволството на нейната полусестра, която се кълне, че двамата никога няма да се оженят. Сватбите на Ребека и Аурелиано са насрочени за един и същ ден, но фалшиво писмо за смъртта на майка му кара Креспи да замине и сватбата се забавя.

Ремедиос се премества в къщата на свекърите си и се грижи за Хосе-Аркадио, когато старецът полудява и трябва да бъде вързан за дърво, говорейки на латински. Амаранта, разяждана от ревност, продължава да желае да се случи нещо ужасно, което да попречи на сватбата на Ребека с Пиетро, и храни намерението да я отрови в деня преди сватбата. Ремедиос и Аурелиано се женят. Ремедиос обаче умира с близнаци в утробата си. Амаранта има угризения на съвестта, а Аурелиано е сломен. Амаранта започва да се грижи за Аурелиано-Хосе като за свое дете.

Един ден внезапно у дома се завръща братът на Аурелиано и Амаранта – Хосе-Аркадио, великан с татуирано тяло, обиколил много пъти целия свят. Живее благодарение на сексуалната си надареност. Неговата полусестра Ребека, сгодена дълго време за Пиетро Креспи, се влюбва в него и се промъква в стаята му през нощта. Малко след това двамата се женят (свещеникът разкрива, че те не са кръвни брат и сестра) въпреки съпротивата на Урсула, която ги изгонва и те се преместват да живеят в друга къща. Излъганият в очакванията си Пиетро започва да се среща с Амаранта и я моли да се омъжи за него, но тя все протаква.

Междувременно политическата ситуация става драматична. След смъртта на младата си съпруга Аурелиано продължава да посещава къщата на тъста си дон Москоте, който му има доверие. Така Аурелиано става свидетел на изборна измама, при която либералните бюлетини са заменени с консервативни. Въоръженото въстание вече е започнало другаде и Аурелиано, след известно колебание, инициира бунт в Макондо: войниците на управителя са обезоръжени, но не докосват Дон Москоте. 21 млади мъже избягват заедно със самоназначилия се полковник Аурелиано Буендия. Това е същият брой мъже, които заедно с баща му са открили Макондо на брега на реката. Започва период на гражданска война.

Граждански войни

Дългата скоба на гражданските войни включва глави 6 – 9 и е открита с нещо подобно на второ начало, което е сред най-известните пасажи на колумбийския автор:

Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки.

Аурелиано дава управлението на Макондо на Аркадио, който се проявява като тиранин: премахва неделната литургия и управлява с укази. Kогато обаче решава да застреля дон Аполинар Москоте, баба му Урсула се намесва, за да ограничи властта му.

Амаранта разкрива на Пиетро Креспи, че няма намерение да се омъжи за него и младият италианец е толкова отчаян, че се самоубива. Амаранта е разяждана от разкаяние и изгаря ръката си на жарава; тя носи черна превръзка до смъртта си.

Аркадио, който не знае, че Пилар Тенера е негова майка, започва да изпитва сексуално влечение към нея. Очаква да спи с Пилар, но вместо това тя му изпраща младо момиче на име Санта София де ла Пиедад. От нея тайно му се ражда дъщеря, за която първоначално узнават само Хосе-Аркадио и жена му Ребека. Хосе-Аркадио е станал примерен семеен мъж, но незаконно заграбва съседските земи. Междувременно Аркадио успява да построи нова къща със заграбени обществени средства благодарение и на съучастието на баща си Хосе-Аркадио.

Войната не върви добре за либералите, а правителствената армия щурмува Макондо. След усилена съпротива Аркадио е заловен и разстрелян, оставяйки Санта София с дъщеричката им Ремедиос и бременна с близнаци. Войната свършва. Либералите се предават, полковник Аурелиано Буендия попада в плен и последното му желание е смъртната му присъда да бъде изпълнена в Макондо. При пристигането му майка му едва го разпознава. Враждебността на жителите е толкова осезаема, че войниците трябва да теглят жребий за имената на разстрелния отряд. По време на стрелбата капитан Карнисеро освобождава затворника и бяга с него и хората му.

Либералите договарят с правителството мир и влизане в парламента, но полковник Аурелиано Буендия се отрича от това и инициира серия от бунтове, които прерастват в тотална война. В Макондо идва военен кмет – полковник Монкада, който се отнася към гражданите с хуманност и уважение. Това обаче не попречва на Аурелиано, чиято победоносна армия се завръща в града, да спази решението на военния трибунал, който го осъжда на смърт.

Родоначалникът на рода Буендия – Хосе-Аркадио умира от старост и деменция, а синът му Хосе-Аркадио е убит мистериозно. Аурелиано-Хосе – син на полковник Аурелиано и на Пилар Тернера умира при разстрел. Една след друга 17 жени довеждат в дома Буендия момчета на различна възраст, за да бъдат те признати за деца на полковник Аурелиано, който по време на войната никога не се е отклонявал от обичая да приема момичета в палатката си, водени от майките им за подобряване на расата.

Войната отново все развива зле за либералите. Полковник Аурелиано Буендия е все по-самотен и ожесточен. Стига дотам, че позволява приятелят му от детските години Херинелдо Маркес да бъде осъден на смърт от военния съд за неподчинение, защото се противопоставя на маневрите на партийни политици, които се отказват от либералните идеали. Преди изпълнението на присъдата обаче полковникът страда от гузна съвест, освобождава своя приятел и двамата бягат заедно с намерението да сложат край на войната. От този момент нататък характерът на полковника се влошава още повече, военните действия се усилват с намерението да принудят правителството и либералната партия да преговарят. Примирието, което слага край на гражданските войни, е окончателно подписано в Нерландия близо до Макондо. Аурелиано Буендия подписва капитулацията,[11] след което се прострелва в точката, която неговият доктор уж е обозначил като сърцето му, което обаче не уврежда жизненоважен орган.

Четвърто и пето поколение

Глави 10 – 17.

Докато полковник Аурелиано Буендия се оттегля в къщата в Макондо, посвещавайки се на занаятчийското производство на златни рибки, трите деца на Аркадио и Санта София де ла Пиедад навлизат в юношеството: красотата на най-голямата дъщеря Ремедиос красивата е такава, та да накара всеки мъж да си загуби ума. Въпреки това у дома я смятат за умствено недоразвита поради наивността ѝ в междуличностните отношения и неграмотността ѝ. По-малките ѝ братя – близнаците Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори, родени след смъртта на баща им, вероятно са си разменили самоличността, т. к. първият е наследил физическите характеристики и характера на Аурелиано, а вторият прилича на Аркадио.

Почти 100-годишната баба на Ремедиос красивата – Урсула се съгласява внучка ѝ да бъде избрана за кралица на новоучередения карнавал в града. Славата му е такава, че привлича в Макондо и друга млада жена с приказна красота – Фернанда дел Карпио, в която се влюбва Аурелиано Втори и за която се жени впоследствие.[12]

Пристигайки в Макондо, Фернанда постепенно променя навиците на къщата на Буендия, въвеждайки спазването на религиозните предписания в ритъма на живота, а също и в брачната интимност: в това се постига известен баланс, когато съпругът ѝ успява да я убеди, че необикновената плодовитост на селскостопанските му животни, които носят голямо богатство на дома, се дължи на присъствието на неговата любовница Петра Котес. Фернанда му ражда две деца – Хосе-Аркадио, предопределен от ранна възраст за семинарията с надеждата да стане папа, и Рената–Ремедиос, наричана „Меме“.

Консервативното правителство решава да отпразнува мира и рождения ден на Аурелиано Буендия, като му присъжда медал за доблест, но възрастният полковник го отказва възмутен.

Междувременно прогресът идва в Макондо в лицето на железопътната линия. Градът се разраства, пристигат чужденци, които Аурелиано Втори кани на обяд. Сред тях е американецът г-н Браун, който популяризира навлизането на банановата компания. Земите около Макондо се считат за подходящи за отглеждане на плодове и много жители започват да работят за мултинационални компании. Американците изграждат отделно село с красиви къщи и независим живот. Те водят със себе си щастливи мъже. Когато едно дете е убито заедно с дядо си за дреболия, Аурелиано Буендия е възмутен до такава степен, че иска да начене нова всеобхватна война, за да прогони чужденците, но неговият приятел Херинелдо Маркес го кара да се откаже. В резултат на заплахите му за въстание всички негови незаконни деца (с изключение на първородния Аурелиано Амадор) са убити от въоръжени мъже за една нощ на няколко места в Колумбия.

Ремедиос красивата изведнъж се издига на небето в експлозия от светлина, заобиколена от пеперуди, след като е накарала няколко мъже да загубят ума си по нея. Аурелиано Буендия вече не напуска стаята си, където продължава да работи върху изработването на златни рибки, докато една сутрин не умира, докато излиза да уринира на двора. Правителството лицемерно обявява национален траур.

Меме е пораснала и е изпратена да учи в пансион по волята на майка ѝ Фернанда. За да запази единството на семейството, баща ѝ (който се премества да живее при любовницата си Петра Котес) се връща при съпругата си всеки път, когато Меме се прибира у дома през ваканция. Момичето се влюбва в Маурисио Вавилония, шофьор, който работи за банановата компания, и се среща с него в дома на Пилар Тернера.

Баба Урсула, която е на повече от 100 г., губи зрението си, но познава къщата толкова добре, че успява да скрие този факт от всички. Амаранта, вече остаряла и огорчена от десетилетия съжаления за самоубийството на Пиетро Креспи, получава от самата смърт предупреждение, че ще трябва да напусне този свят веднага щом приключи с тъкането на погребално платно, което се и сбъдва.

След като открива аферата на дъщеря си Меме, Фернанда съобщава за присъствието на крадец на пилета около къщата. Застрелян от пазач, докато се промъква през нощта в банята (където го очаква Меме), Маурисио Вавилония е парализиран за цял живот. Въпреки противопоставянето на съпруга си Фернанда затваря дъщеря си в манастир в студения град на планината, където е родена. Меме не проговаря до края на живота си. Няколко месеца по-късно монахиня довежда незаконно дете при Фернанда, което е кръстено Аурелиано. Фернанда го пази известно време, докато съпругът ѝ Аурелиано Втори не го открива.

Идването на банановата компания носи не само работа и благосъстояние, но и силно напрежение. Работниците се организират срещу ниските заплати и заплащането с ваучери, които да бъдат ползвани във фирмените магазини. Хосе-Аркадио Втори е един от най-видните синдикалисти и след кратък период в затвора е освободен. Следва вълна от стачки. Г-н Браун, принуден да подпише трудов договор, успява да го отмени, правейки се на умрял. Стачката се разраства. Властите казват на работниците да се съберат на гарата, за да отидат до столицата, понеже молбите им са приети, но работниците и техните семейства намират очакващите ги войски и картечници, които стрелят безразборно по тълпата. Хосе-Аркадио Втори се събужда облян в кръв във влак с 200 вагона, натоварени с трупове, отиващ към морето. Той скача от него и се прибира вкъщи, като казва на всички, че е имало над 3000 жертви, но никой не вярва в клането. Той се затваря в стаята на Мелкиадес и не я напуска до смъртта си, обсебен от спомена за отреченото клане.

Г-н Браун прави минимални отстъпки на работниците, като ги отлага докато дъждът спре. Същия ден обаче започва период на непрекъснат дъжд, който продължава почти 5 г. Полетата са наводнени и унищожени, животните се давят, къщите гният и се разпадат. Банановата компания се премества другаде. В края на дъждовете в Макондо остават само първоначалните му жители.

Както сама е предсказала, баба Урсула умира на около 120-годишна възраст. Аурелиано Втори има тумор в гърлото и седмица преди да умре, се връща у дома при жена си; в момента когато издъхва, брат му Хосе-Аркадио Втори умира на леглото си в стаята на Мелкиадес.

Шесто поколение

Глави 18 – 20.

Фернанда също умира в леглото си след дълга кореспонденция с „невидими лекари“, които стигат дотам, че „я оперират телепатично“. Тялото ѝ, дори в напреднала възраст, запазва цялата си красота непокътната. Децата получават новината за смъртта ѝ. Меме все още е заключена в манастир, Амаранта-Урсула е изпратена да учи в пансион в Брюксел, а Хосе-Аркадио се завръща у дома от Рим, където учи за папа. Всъщност той напусна семинарията само след година, без да уведоми майка си, и пребивава в малки наети стаички с група млади бохеми.

Обратно в Макондо Хосе-Аркадио става собственик на дневниците на майка си и открива, че Аурелиано, единственият оцелял в дома на Буендия, е незаконният син на сестра му Меме. Затваря го в стаята на Мелкиадес, където момчето се посвещава на изучаването на санскрит, за да преведе писанията на циганина. Хосе-Аркадио посреща в къщата някои млади хора от Макондо, с които се посвещава на пиянство и разгулен живот благодарение на откритото от тях съкровище от златни монети, заровено от баба Урсула в нейната стая – съдържанието на гипсова статуя, оставена от непознати през бурните години, когато всички чужденци са спирали в къщата на Буендия. Хосе-Аркадио изгонва приятелите си от къщата, но те се връщат през нощта и го удавят във водния резервоар, избягвайки със златната плячка.

Аурелиано остана сам със своите езотерични изследвания. Той намира книжарница в града, където се среща с четирима свои връстници, обичащи литературата,[13] докато Амаранта-Урсула не се завръща от Брюксел със съпруга си Гастон, отговорил на желанието ѝ да види отново родното си място, мислейки, че става въпрос за няколко месеца. Двамата се установяват в къщата, което разстройва Аурелиано, който, според семейната традиция на кръвосмесителна любов, губи ума си по леля си, с която е почти на еднаква възраст. След като се опитват да устоят на изкушението, двамата се предават. Гастон се завръща в Белгия, оставяйки ги на страстта им.

Трагедията надвисва над къщата на Буендия в Макондо. Полуразрушеното градче, лишено от влак и далеч от света, бавно се разпада под праха и слънцето. Пилар Тернера умира на над 140 г. като собственица на бордей, посещаван от Аурелиано и неговите литературни приятели. Амаранта-Урсула е бременна и се разделя със съпруга си с писмо. След като ражда момче, тя бавно умира от неспирен кръвоизлив и огорчена от факта, че новороденото има свинска опашка в долната част на гръбначния стълб поради кръвосмешението на родителите си.

Последният Аурелиано не забелязва, че къщата е нападната от армия мравки. Докато се надига ужасяващ вятър, който ще помете Макондо от лицето на земята и термитите отнасят детето, мъжът най-накрая успява да дешифрира кодираните свитъци на циганина Мелкиадес. Това е краят на Сто години самота за рода Буендия и град Макондо.

Исторически контекст

Реализмът на Гарсия Маркес се определя като „магически“, т. к. историите са реалистични, взети както от семейни събития, така и от колумбийската история, но и измислени, филтрирани през приказната и сюрреалистична латиноамериканска и лична авторова фантазия, обогатена по този начин с фантастични и легендарни събития.[14]

Критичната интерпретация на колумбийската история си служи с официалната история, за да измисли сегрегиран и жив свят, който остава дълго в паметта на читателя. Преди испанската колонизация на Америка регионът, отговарящ на днешна Северна Колумбия, не притежава култура, сравнима с тази на инкитеПеру), маите (в Централна Америка) или на ацтекитеМексико). Той е населен от местните народи на Тайрона и Муиска, организирани в кланове под монархия. През 1509 г. Васко Нунес де Балбоа основава селище, считано за първия град на Колумбия, авангард на испанската експанзия и завоевание.[15]

След завладяването на територията на Муиска от Гонсало Хименес де Кесада (1538) Богота става център на испанското колониално управление.[16] Съвсем скоро, през 1810 г., след разпадането на Испанската империя в Колумбия, провинциалните военни правителства успяват да оспорят политическата власт на националното правителство на Богота, но 6 г. по-късно, през 1816 г., монархическите сили на граф Пабло Морильо възстановяват испанското управление.

Основните исторически събития, филтрирани през въображението на автора, който изгражда върху тях сюрреалистична митология, често с времеви скокове, са:

  • Набезите на английски пирати по крайбрежието (1600); в романа нападенията на Франсис Дрейк над Риоача измъчват предците на Буендия
  • Основаването на съвременна Колумбия (около 1830 г.), след разпадането на Велика Колумбия от Симон Боливар, символизирано от основаването на Макондо и последвалите събития (пристигането на циганите, църквата и консервативния правителствен управител)
  • Хилядодневната война (1899 – 1901)[6] или 32-те въоръжени въстания на полковник Аурелиано Буендия, завършили с Мира в Нерландия (истинската капитулация на либералите, подписана в реално съществуващата бананова плантация, е в Нерландия на 24 октомври 1902 г. и впоследствие е ратифицирана през ноември на американски кораб)
  • Навлизането на технологиите и северноамериканците от мултинационалната Юнайтед Фрут Къмпани, представлявана от банановата компания на г-н Браун (нач. на 20 век); идването на прогреса е споменато в прочутото начало с леда.[17]
  • Първите политически убийства, наредени от правителството през 20-те г. на 20 век (клането на 17-те деца на полковник Аурелиано), кулминирали впоследствие с периода, наречен La Violencia
  • Клането на стачкуващите бананови работници от редовната армия (Санта Марта, октомври 1928) или клането, отречено от правителството, в което оцелява Хосе-Аркадио Втори (това е едно от малкото събития, които имат точна историческа дата заедно с договора от Нерландия)
  • Тропическите циклони с последващи катастрофални наводнения (4-годишният потоп, причинен от инженерите на компанията поради неспазване на някои профсъюзни споразумения: метафора за условията на околната среда на тропическите гори, унищожени за засяване на бананови дървета с катастрофални последици след типичните проливни дъждове за региона)
  • Икономическата депресия на банановите селища (сред които Аракатака, родният град на автора) след бума в началото на века (1928 – 1940, съответстващ на периода на ранната младост на Гарсия Маркес преди заминаването му за Европа).

Действащи лица

Родословно дърво на рода Буендия

Първо поколение

Хосе-Аркадио Буендия

Той е основоположникът на рода и на Макондо. Роден в Риоача, на младини се жени за Урсула Игуаран, въпреки че двамата са първи братовчеди. Тя е впечатлена от историята на една от лелите си, която също се омъжва за кръвен роднина, като по-късно ражда син със свинска опашка, въпреки че Хосе-Аркадио ѝ отговаря, че няма нищо против да му се раждат прасета, стига да могат да говорят.

Съпротивата на съпругата му да легне с него подхранва клюките за двойката до трагичния ден, когато Хосе-Аркадио печели в борби на петли срещу Пруденсио Агилар. Последният, ядосан от поражението, обижда противника, поставяйки под въпрос сексуалнатите му способности и Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие. През следващите месеци призракът на Пруденсио ядосва двамата със своите появи, дотолкова че Хосе-Аркадио, воден от разкаяние и от желанието си да му даде малко мир, решава да напусне Риоача. След като заравя копието и избива петлите си, Хосе-Аркадио, последван от бременната Урсула и 21 техни млади приятели, напуска безцелно селото.

От брака между Хосе-Аркадио и Урсула се раждат двама сина и една дъщеря, а още една дъщеря е осиновена. По време на миграцията в пустинята най-големият син на двойката – Хосе-Аркадио е роден напълно здрав. След почти 2 г. пътуване през масива Сиера Невада де Санта Марта Хосе-Аркадио Буендия сънува селище на речния бряг, където лагерува и решава да основе именно там Макондо. През следващите години той се налага като мъдър и безпристрастен авторитет на селището.

Всичко се променя с пристигането на група цигани начело с Мелкиадес, която показва всяка година най-различни изобретения, сред които са магнитът и телескопът. Така животът на Хосе-Аркадио Буендия започва да е погълнат от повече или по-малко заблудени научни експерименти, като напр. предложението да се обучи армията за „слънчева война“, което го кара да загуви представа отглеждането на децата му.

Върнат към реалността от жена си Урсула, той възвръща отговорността и властта си за доброто на семейството и се сближава отново с децата, които завежда в циганската палатка, за да им покаже още едно любопитно нещо: леда. Един ден, обсебен от времето, което не тече, Хосе-Аркадио проявява повече лудост, което принуждава семейството му да го върже за кестен. Там той остава години наред, безстрастен в присъствието на роднини, с намерението да разговаря с призрака на Пруденсио и да се изразява на латински до смъртта си.

Неговият призрак остава под кестена, видим за всички членове на семейството с изключение на полковник Аурелиано.

Урсула Игуаран

Тя е съпруга на Хосе-Аркадио Буендия, както и негова първа братовчедка. Характеризира се с умствена сила и голяма работоспособност, които запазва почти през целия си живот. От страх да роди деца със свинска опашка Урсула отказва да консумира брака си в продължение на няколко месеца; за да се предпази от съпруга си през нощта тя дори носи колана на целомъдрието, направен от майка ѝ.

Урсула живее между 115 и 122 г. и опознава практически всички членове на всички поколения на рода. Поради тази причина по време на старостта си тя има чувството, че времето никога не минава, дори стига дотам, че бърка правнуците си с мъртвите си деца (напр. се обръща към Аурелиано Вавилония, като го мисли за едноименния полковник). По време на дългия потоп, когато в Макондо вали непрестанно в продължение на 4 г., нейната слепота се увеличава, а умствената ѝ яснота намалява, но това не ѝ пречи да защити тайната на поверената ѝ по време на Хилядодневната война гипсова статуя на Св. Йосиф, пълна със златни монети.

Второ поколение

Хосе-Аркадио

Той е най-големият син на Урсула Игуаран и Хосе-Аркадио Буендия. Той се ражда по време на пресичането на масива Сиера Невада де Санта Марта (без свинска опашка, от което се е страхувала майка му) и наследява голяма воля и силна импулсивност на баща си.

По време на юношеството има връзка с приятелка на майка му на име Пилар Тернера, много по-възрастна от него, която е привлечена от големината на неговия мъжки атрибут, подсилен от разказа на майката му, която се опасява, че това е последица от кръвосмесителния ѝ брак. Остава ужасен, когато Пилар му казва, че е бременна. Влюбвайки се в циганка, той напуска Макондо заедно с кервана преди раждането на сина му Аркадио. Аркадио никога няма да разбере, че той е негов баща.

Появява се внезапно няколко години по-късно, изцяло променен: има мощна физика, тяло, покрито с татуировки, загорял тен, обиколил е света като моряк цели от 65 пъти, слави се с чудовищен апетит и с изключителна мъжественост.

Омъжва се след мълниеносен годеж за Ребека, неговата неродна сестра, която от години е сгодена за италианеца Пиетро Креспи. Поради срама от скандала майка им Урсула ги изхвърля от къщата. След брака става примерен съпруг.

Хосе-Аркадио узурпира земите на съседите си и това е благодарение на предложението на сина му Аркадио за създадаване на поземлен регистър. Заграбването на земите предизвиква недоволството на много съседи.

Той спасява брат си Аурелиано от разстрел.

Смъртта му остава единствената неразгадана мистерия в Макондо, т. к. е намерен убит, прострелян в ухото в банята, след което течащата му кръв се спуска чак до къщата на Буендия, докато жена му Ребека не забелязва нищо. Тленните му останки миришат силно на барут в продължение на много години до деня, в който инженерите от банановата компания не покрият гроба му с изливане на бетон.

Полковник Аурелио Буендия

Второ дете на Хосе-Аркадио и Урсула и брат на Хосе-Аркадио и на Ребека, той е първото дете, родено в Макондо. Напълно различен по характер от брат си, от ранна възраст има ясен и аналитичен поглед към нещата, както и малки способности на ясновидец. След пристигането на циганите той помага на баща си в златарската работилница, специализирана в производството на златни рибки.

След като пораства, се влюбва в Ремедиос Москоте – 9-годишна дъщеря на управителя на Макондо. Въпреки разликата във възрастта бракът е уреден, когато тя навлиза в пубертета, но младата му съпруга умира от естествен аборт на 14-годишна възраст. Аурелиано се затваря в дълбоко мълчание, което споделя със своя тъст.

След като е свидетел на фалшифициране на изборите от страна на консервативното правителство и на насилието на военните Аурелиано решава да се присъедини към либералната революция срещу режима по време на Хилядодневната война (в романа войната не трае 3 г., а 20). По време на военния си период той подклажда 32 неуспешни въстания и му се раждат 17 сина от 17 различни жени, които ще бъдат убити в зряла възраст.

Подобно на брат си той също има син от Пилар Тернера – Аурелиано-Хосе, убит при сблъсък с правителствени войници.

Уважаван дори от консервативните съперници, той оцелява в 4 атаки, 73 засади, опит за самоубийство с изстрел след Примирието от Нерландия и в разстрел, за да завърши дните си заключен в работилницата в изработване на златни рибки. След няколко изкушения да възобнови войната, за да изгони арогантната бананова компания и след смъртта на синовете си, убити от правителствени нападатели (с изключение на онзи, който бяга и е убит години по-късно), след като Аурелиано заплашва публично американците, възрастният полковник все още се опитва да популяризира всеобхватна война.

Правителството, въпреки че е негов противник, по случай юбилея за 25-годишнината от края на войната, нарича на негово име улица, но полковникът отказва всякакво признание. Умира от старост, облегнат на кестена, в деня в който циганите се връщат заедно с цирка.

Характерът на полковник Аурелиано Буендия е вдъхновен от либералния генерал Рафаел Урибе Урибе, който през 1899 г. се разбунтува срещу консервативното правителство, като поражда третата колумбийска гражданска война – Хилядодневната.[8]

Амаранта

Трето дете на Хосе-Аркадио и Урсула, тя живее, мразейки осиновената си сестра Ребека, защото в юношеството и двете са влюбени в италианеца Пиетро Креспи, дошъл в къщата на Буендия, за да сглоби механично пиано. Когато Пиетро Креспи се сгодява за Ребека, Амаранта ѝ се заклева, че ще предотврати брака им и дори си мисли да я отрови. Бракът няма да се състои, защото брат ѝ Хосе-Аркадио, напуснал преди години бащината си къща с циганска каравана, се връща у дома и се жени за Ребека.

Креспи се утешава, като прекарва времето си с Амаранта. Той иска ръката ѝ, но тя не се съгласява да се омъжи за него и това неволно го тласка към самоубийство. Измъчвана от угризения, тя изгаря ръката си върху жаравата и до смъртта си носи черна превръзка, за да покрие изгарянията в знак на траур. По-късно отхвърля предложението за брак и на Херинелдо Маркес, либерален полковник и приятел на брат ѝ Аурелиано.

Много близка до внуците си Аркадио и Аурелиано-Хосе и впоследствие до Хосе-Аркадио – син на Аурелиано Втори, тя не толерира фанатичната съпруга на Аурелиано Втори – Фернанда, с която скоро прекъсва отношения.

Умира при много специални обстоятелства, след като получава изключително точна поличба за собствената си смърт. Знаейки точния ден на смъртта си, тя събира цялата кореспонденция на селяните за починалите им близки. На посочената дата е много активна, така че хората си мислят, че това е шега, но тя умира, лежейки кротко в леглото си.

Ребека

Дъщеря на Никанор Улоа и Ребека Монтиел, родена в Манауре, тя е осиновена от сем. Буендия на 11-годишна възраст по искане на родителите ѝ, които твърдят, че са братовчеди на Урсула. Малкото момиче пристига у дома на Буендия, носейки чувал с костите им. Първоначално мълчалива и интровертна, тя има навика да се храни с пръст и да смуче палеца си. Преодолявайки този навик, възниква друг проблем: момичето страда от болестта на безсънието и заразява цяло Макондо.

В младежка възраст се влюбва лудо в Пиетро Креспи (и възобновява навика си да яде пръст), но страда от съперничеството на Амаранта, готова да направи всичко, за да ѝ попречи да се омъжи за италианеца. Годежът продължава няколко години поради траура за смъртта на Ремедиос и дългите строителни работи на християнския храм на отец Никанор Рейна. Всичко се променя, когато нейният нероден брат Хосе-Аркадио се завръща след дълго отсъствие: Ребека изпитва силно физическо влечение към него, отдава му се и двамата се омъжват. След изгонването им от майка им Урсула Ребека се грижи за поддържането на дома им, а след това и на къщата, построена от Аркадио.

След мистериозната смърт на съпруга си тя се затваря в непробиваемо уединение, възмутена от факта, че е заподозряна в убийството му. Само няколко пъти той се появява пред къщата, която се руши. Единственият човек, с когото има връзки, е вярната ѝ слугиня Аргенида, а два пъти се среща у дома си с полковник Аурелиано и със сина му Аурелиано Тъжни, и отказва предложението на Аурелиано Втори да се върне да живее със сем. Буендия. Урсула страда със закъснение от липсата на Ребека, защото нейният силен характер би попречил на семейството да изпитва такава дълбока самота.

Ребека е намерена мъртва в леглото си, свита като скарида, с оплешивяла от краста глава и с палец в устата, навик, който винаги е имала от първия си ден на пристигането си в Макондо.

Ремедиос Москоте

Най-малката дъщеря на Управителя на Макондо дон Аполинар Москоте, тя е 9-годишно момиче, по което (бъдещият) полковник Аурелиано Буендия е лудо увлечен. С големи усилия семейството ѝ успява да я подготви за сватбата, състояла се след настъпването на пубертета, и след първоначални трудности тя се интегрира успешно в сем. Буендия, привнасяйки в него ведрина. Не прави грешки на сватбената си церемония, грижи се за тъста си Хосе-Аркадио Буендия под кестена, както и за за отглеждането на малкия Аурелиано-Хосе, посредничи при споровете между Амаранта и Ребека.

Ремедиос умира в леглото сред куклите си на 14-годишна възраст поради спонтанен аборт на близнаците. Тази трагедия оставя незаличими следи в къщата: Амаранта чувства силно чувство за вина предвид желанието ѝ да се случи нещо сериозно, та бракът между Пиетро Креспи и Ребека да не се състои и защото по този начин тя би избегнала убийството на Ребека. По нареждане на Урсула, в допълнение към продължителния период на траур, в къщата е поставен дагеротипът на Ремедиос, осветяван от свещ, винаги запалена и за следващите поколения. Смъртта на Ремедиос вероятно се случва през 50-те г. на 19 век, т. к. дагеротипът е технология от 1839 г., донесена в Макондо от циганина Мелкиадес в предходното десетилетие.

Трето поколение

Аркадио

Пълното му име е Хосе-Аркадио и е син на Пилар Тернера и Хосе-Аркадио. Освен родителите, баба му Урсула и дядо му Хосе-Аркадио само полковник Аурелиано знае тайната на неговия произход (само при това условие Урсула го приема у дома). След това Аркадио е осиновен от баба си и дядо си и никога няма да разбере кои са истинските му родители, бидейки убеден, че е най-малкият син на Буендия.

Човек с голям практически усет и отлична култура, на него е поверена задачата да ръководи първото училище, построено в Макондо. С течение на времето става арогантен и самонадеян. Изпитва сексуално влечение към майка си Пилар Тернера (не знаейки, че му е майка) и тя, уплашена, го запознава с красивата Санта София де ла Пиедад, в която Аркадио се влюбва и от която има три деца.

Когато полковник Аурелиано заминава за фронта, той го назначава за граждански и военен началник на Макондо. Аркадио управлява селото по деспотичен и произволен начин, но е бит от баба си Урсула, след като се опитва да осъди на смърт дон Аполинар Москоте – консервативният тъст на Аурелиано.

Изправен пред поражението на либералите, той не приема предадената от полковника капитулация и защитава селото с няколко зле въоръжени мъже. Пленен жив, той е разстрелян от войниците под командването на капитан Роке Карнисеро (букв. „Месаря“ на испански).

Последната му воля касае децата му: първото, родено наскоро, иска да бъде наречено Урсула, но на разстрела сменя името с Ремедиос; второто, все още неродено дете, ако е момиче, желае да бъде наречено Ремедиос, а ако е момче – Хосе-Аркадио. Това негово желание е изпълнено само отчасти: най-голямата му дъщеря е наречена Ремедиос, след което Санта София де ла Пиедад ражда близнаци: Хосе– Аркадио Втори и Аурелиано Втори.

Аурелиано-Хосе

Син на Пилар Тернера и на полковник Аурелиано Буендия. За разлика от неродния си брат (и братовчед) Аркадио той знае кои са родителите му. Отгледан е първо от Аурелиано и Ремедиос, а след това от Амаранта, по която развива истинска сексуална мания: дезертира от армията и се връща в Макондо, за да я преследва, като дори е готов да отиде в Рим и да коленичи пред Папата, само и само да получи неговото разрешение за брак.

Една вечер майка му Пилар Тернера го предупреждава да внимава, след като му гледа на карти, но това е безрезултатно: капитан Акилес Рикардо, знаейки, че той е син на полковник Аурелиано Буендия, го застрелва, преди той самият да бъде убит от симпатизантите на полковника. Изстрелът е чут от Кармелита Монтиел, която очаква Аурелиано-Хосе в леглото. Той умира, без да знае, че в неговата съдба е записан съвместният живот с младата Кармелита, изпълен с онова щастие, което той не е могъл да има с Амаранта.

Санта София де ла Пиедад

Партньорка на Аркадио, тя е приета в къщата от Урсула с децата ѝ след смъртта му. Тя е мълчалива и трудолюбива жена и като млада е доста красива. Работи много в семейната сладкарница с Урсула, където произвежда карамелни животни. Подобно на Урсула тя надживява децата си и един ден напуска къщата на Буендия, уморена и остаряла, за да не се появи никога повече.

17-те мъже на име Аурелио

Когато полковник Аурелиано Буендия поема командването на либералните въоръжени сили, той често има авантюри с различни жени, често само за една нощ (майките ги изпращат в леглото на воина за подобряване на расата). Освен Аурелиано-Хосе полковник Аурелиано Буендия има и 17 сина, а семейството му узнава за това едва когато майките ги довеждат един след друг в Макондо, за да бъдат кръстени „Аурелиано“. Никой не се съмнява в бащинството, понеже те са дошли на света по същия начин като баща им, т.е. с отворени очи като възрастни и с духа на самота, характерен за полковника. Амаранта би искала да ги отгледа, но никоя от майките не ѝ го позволява. Всяко от децата взима фамилията на майка си.

По време на юбилея в чест на полковник Аурелиано всички те се срещат в Макондо и по повод Пепеляна сряда са отведени от Амаранта в църквата на отец Антонио Изабел: свещеникът прави на челата им пепелен кръст, който се оказва незаличим. Само един от тях – Аурелиано Тъжни остава в Макондо и създава фабрика за лед. Години по-късно, с пристигането на банановата компания, Аурелиано Ръж, Aурелиано Резач и Аурелиано Аркайа също се местят в Макондо.

След насилието на войниците и на охраната на компанията срещу жителите старият полковник Аурелиано публично заплашва, че ще въоръжи синовете си, за да премахне гринговете чрез ново въстание. Малко след това почти всички 17 негови сина са убити (вероятно от политическите противници на полковника), разпознати благодарение на кръста на челото. Само един от тях – Аурелиано Амадор успява да избегне засадата и се връща много години по-късно в Макондо, когато в къщата на Буендия живеят само Хосе-Аркадио и Аурелиано Вавилония. Те не го разпознават и го изхвърлят обратно на улицата, където двама държавни агенти го застрелват в кръста на челото, завършвайки по този начин клането, останало недовършено години по-рано.

Четвърто поколение

Ремедиос красивата

Най-голямата дъщеря на Аркадио и Санта София де ла Пиедад, от детството си тя се отличава с изключителната си красота, която кара мъжете да губят ума си, поради което баба ѝ не я оставя да напуска къщата, освен за да отиде на литургия с покрито с було лице. Ремедиос живее в свой собствен свят, храни се без прибори, прекарва часове в банята и остава неграмотна; решава проблема с облеклото просто като си шие конопено палто, без да носи нищо отдолу.

Митът за нейната красота става легендата за смъртоносната течност, която преследва мъжете. Всъщност четирима от претендентите ѝ умират, въпреки че Ремедиос изобщо не се интересува от любов или секс. Един следобед тя се издига на небето пред учудените погледи на останалите жени в къщата, вземайки със себе си чаршафа, който простира. Хората говорят, че е избягала с момче и че семейството е искало да спаси честта.

Гарсия Маркес каза, че възнесението на Ремедиос красивата е история, която баба му е разказвала, когато е бил малък; за него това е бил реален факт и едва когато пораства, научава истината за любовното бягство от нач. на 20 век в Колумбия, покрито с историята за чудото. Това означава, че метафорите в романа са верни за фантазията, но символични за реалността.[18]

Аурелиано Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Хосе-Аркадио Втори. Има бурен и импулсивен характер и по-здрава конструкция от брат си, подобна на тази на Хосе-Аркадиевците от рода, дотолкова че да накара човек да повярва, че като дете се е разменил с брат си.

Жени се за Фернанда дел Карпио, но цял живот има връзка с любовницата си Петра Котес, единствената му истинска любов, която смята за талисман за икономическите си начинания. Той става много богат благодарение на плодовитостта на едрия му рогат добитък. Има голяма жизненост и прекарва времето си в свирене на акордеон по празненства и в участия в гигантски гастрономически предизвикателства.

Изпада в затруднение по време на дългия потоп, който причинява смъртта на животните в стадото му. Когато се разболява от рак на гърлото, той губи ораторската си способност при организирането на томболи, които са се превърнали в новия му икономически ресурс, и съответно уважението на жителите на Макондо. Умира от болестта си едновременно с близнака си Хосе-Аркадио. Двете тела обаче се разменени в ковчезите поради невнимание на пияните приятели на Аурелиано Втори.

Хосе-Аркадио Втори

Син на Санта София Де ла Пиедад и на Аркадио Буендия, той е брат близнак на Аурелиано Втори. Урсула вярва, че двамата братя са се разменили като деца, защото Хосе-Аркадио развива характеристиките на Аурелиановците – меланхоличен и спокоен нрав и по-стройна физика от Хосе-Аркадио.

Като момче често ходи на църква. Първоначално се занимава с бойни петли, после с навигация, впускайки се в неуспешна инициатива, целяща да свърже Макондо с морето чрез канал. Той успява да построи само малък воден поток, през който пристига сал, пълен с френски проститутки.

В крайна сметка Хосе–Аркадио Втори работи като началник на отдел в банановата компания на сеньор Браун, където става синдикален лидер. Той играе важна роля по време на стачката на банановите работници и е единственият оцелял от клането на работниците от армията, което официалната история изтрива изцяло. След като се буди в товарен влак с 200 вагона, пълни с трупове, за да бъдат хвърлени в морето, той е шокиран от това ужасно преживяване. Така и не се възстановява и подобно на прадядо си частично губи контакт с реалността, заявявайки, че всяка вечер влакът тръгва към морето, пълно с мъртъвци. Той се скрива, бягайки от войниците, които търсят всички синдикалисти, в стаята на циганина Мелкиадес в къщата на Буендия, отказвайки да я напусне. Само там се чувства защитен и прекарва остатъка от живота си, опитвайки се да дешифрира свитъците на циганина и обучавайки племенника си Аурелиано (Вавилония).

След като е станал свидетел на стрелба, той е обсебен от страх да бъде погребан жив (вярвайки, че осъденият все още е жив, т.к. е починал с отворени очи), и иска тялото му да бъде заклано преди погребението. Умира без причина в същото време, в което умира и братът му близнак.

Фернанда дел Каприо

Последната потомка на благородническо семейство, доведено до бедност, тя живее в суров град във вътрешността на страната. Отведена е в Макондо по случай карнавала с обещание за трона на Мадагаскар. Там е избрана за кралица на карнавала заедно с Ремедиос красивата и нейната фантастична красота очарова Аурелиано Втори, вече романтично свързан с Петра Котес. Младежът тръгва да я търси в градовете на платото и се жени за нея.

Поради напредналата възраст на Урсула, покорността на Санта София де ла Пиедад, взаимната неприязаност с Амаранта и постоянните отсъствия на съпруга ѝ (който прекарва по-голямата част от времето си с любовницата си Петра Котес, чиято компанията предпочита), Фернанда поема юздите на къщата на Буендия, затваряйки я за света и създавайки стая за децата си с изображения на светии в естествен размер. От брака си с Аурелиано Втори тя ражда три деца: Хосе-Аркадио, Рената-Ремедиос (наричана „Меме“) и Амаранта-Урсула.

Набожна жена с горд характер, отгледана в религиозно и аристократично семейство, Фернанда има строг и авторитарен характер. От една страна тя поверява здравето си на кореспонденция с „невидими лекари“, от друга страна се противопоставя на любовта между дъщеря ѝ Меме и скромния механик Маурисио Вавилония. След като Маурисио е уцелен от изстрелите на охраната на дома ѝ, оставайки парализиран, Фернанда принуждава дъщеря си да се уедини в манастир, твърдейки пред съпруга си, че волята на Меме е да стане монахиня. Когато малко по-късно монахиня довежда сина на Меме Аурелиано Вавилиония, Фернанда го принуждава да прекара цялата си младост в къщата, срамувайки се от извънбрачния му произход. Само през последните месеци от живота си го държи не толкова строго.

Умира в леглото си с внука си Аурелиано до себе си, който поддържа трупа с живачни измивания в продължение на четири месеца в очакване на завръщането на сина ѝ Хосе-Аркадио.

Пето поколение

Хосе-Аркадио

Отгледан от Амаранта, той дълго време храни обич към своята пралеля, което води до физическо привличане подобно на случилото се с Аурелиано-Хосе. Урсула решава, че детето трябва да започне да се отдаде на религиозно учение, за да стане папа. Хосе-Аркадио е изпратен в Рим, където обаче изобщо няма да поеме обетите, напуска семинарията и пропилява парите, които семейството му праща. Той се връща в Макондо след смъртта на майка си Фернанда.

Екстравагантен и самотен, той презира Аурелиано Вавилония, защото е извънбрачен син, дори като последният му става приятел. Намира чувалите със златните монети от статуята на Свети Йосиф, скрити от Урсула под леглото му, и това става пред очите на някои момчета, негови спътници във веселието. Те го убиват докато се къпе, за да му откраднат съкровището.

Рената-Ремедиос (Меме)

Дъщеря на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е образована като дете в семинария, ръководена от монахини, и е научена да свири на клавесин. Въпреки твърдото си католическо възпитание тя наследява жизнеността на баща си, с когото, след завръщането си в Макондо, изгражда силни отношения.

Весело момиче със свободен начин на живот, тя се влюбва в младия механик Маурисио Вавилония, на което се противопоставя майка ѝ Фернанда поради пролетарския му произход. Превърнала се напълно покорна поради болката от инвалидността на любимия, ранен от охраната, докато се опитва да влезе през нощта в стаята ѝ, тя е отведена в манастир от майка си. Рената ражда в манастира син от Маурисио, който е доведен у дома на Буендия от монахиня. Меме умира от старост много години по-късно в Краков под фалшиво име и без никога да спре да мисли за Маурисио.

Амаранта-Урсула

Трето дете на Аурелиано Втори и на Фернанда дел Карпио, тя е изпратена да учи в Брюксел от баща си, който, загубил древното богатство, придобито от добитъка, прави саможертва, за да събере необходимите пари. След завръщането си в Макондо с белгийския си съпруг Гастон Амаранта-Урсула е жена с разкрепостен менталитет, любителка на модата и танците.

В Колумбия обаче тя се влюбва в племенника си Аурелиано Вавилиония, когото смята за свой осиновен брат.

Умира след раждането на последния представител на рода Буендия.

Шесто поколение

Аурелиано Вавилония

Син на Меме и на Маурисио Вавилония, той е роден, докато майка му е затворена в манастир. Монахиня го отвежда в къщата на баба му Фернанда, която го държи сегрегиран у дома (и дори мисли да го удави). Аурелиано вярва, че е осиновен син на Фернанда, която винаги се държи студено с него, и на Аурелиано Втори, и че е намерен в плаващ кош в реката. Без да знае нищо за произхода си, той казва на всички, че се казва Аурелиано Буендия, подобно на полковника. Отгледан е от Санта София де ла Пиедад и образован от Хосе-Аркадио Втори. Като дете Аурелиано напуска къщата само веднъж: спира на верандата, но веднага бива отведен вътре. След смъртта на Фернанда той остава сам с върналия се от Рим Хосе-Аркадио, който се държи студено с него. Постепенно обаче се заражда приятелство, макар че то трае много кратко поради убийството на Хосе-Аркадио.

Като възрастен Аурелиано напуска къщата често, предимно за да отиде в книжарницата на Каталонския мъдрец, където си купува книги, за да дешифрира санскритските пергаменти на циганина Мелкиадес. Невероятно културен човек и физически много подобен на полковник Аурелиано Буендия, той познава цялата Енциклопедия Британика, намерена в къщата, и необяснимо как дори неща, които не са написани там. На тези, които го питат как го прави, той отговаря с „Всичко се знае“.

В книжарницата той среща четирима приятели: Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, с които ходи по проститутки в различни публични домове. По-специално е свързан с Габриел, с когото споделя тайната на „влака на мъртвите“, в който се е събудил Хосе-Аркадио Втори, в което никой друг не вярва. Аурелиано има за своя любима антилската проститутка Нигроманта, след което се влюбва в леля си Амаранта-Урсула, която счита за осиновена сестра и на която признава за своята потисната страст.

След смъртта на любимата си и на сина си Аурелиано той загива в урагана, който унищожава Макондо, докато чете пергаментите на Мелкиадес, в които е предсказана цялата история на семейство Буендия на санскрит, когато се провъзглася окончателната съдба на селото и неговите жители:

Обаче преди да стигне до крайния стих, вече бе разбрал, че никога няма да излезе от тази стая, тъй като бе предвидено, че градът на огледалата ще бъде сринат от вятъра и заличен от паметта на хората в мига, в който Аурелиано Вавилония доразгадае пергаментите, и че всичко написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята.

Седмо поколение

Аурелиано

Син на Аурелиано Буендия (Вавилония) и на Амаранта-Урсула. Майка му би искала да го нарече Родриго, докато баща му решава да го нарече Аурелиано, надявайки се, че той ще спечели 32-те войни, загубени от неговия съименник полковник. Роден е със страховита свинска опашка поради кръвосмешението на родителите му, въпреки че е „единственият от един век, създаден с любов". Баща му го намира мъртъв в деня след раждането му, разкъсан от червени мравки, както е предсказано в свитъците на Мелкиадес: „Първия от рода, вързан за едно дърво, и последния го ядат мравките.“

Герои, непринадлежащи към сем. Буендия

Пруденсио Агилар

Развъжда бойни петли и живее в Риоача по времето, когато Урсула и Хосе-Аркадио Буендия живеят там. След като губи петел в битката с Хосе-Аркадио, Пруденсио публично поставя под съмнение неговата мъжественост (по онова време Хосе-Аркадио Буендия и Урсула все още нямат деца). Като отмъщение Хосе-Аркадио го убива, пробивайки гърлото му с копие.

Пруденсио се връща под формата на плачещ призрак, а Хосе-Аркадио, потиснат от угризения на съвестта, убива всичките си петли, погребва копието и напуска Риоача с Урсула. Призракът на Пруденсио обаче го преследва до смъртта му.

Мелкиадес

Циганин, който представлява връзката на Макондо с останалия свят по време на основаването му. Той е причината за самотата на Хосе-Аркадио Буендия, който вместо да се грижи за общото благо се посвещава на екстравагантни и безполезни експерименти.

Именно той спасява Макондо от болестта на безсънието, давайки на жителите противоотрова срещу забравата.

След години на отсъствие, през които е смятан за мъртъв (самият той казва, че е възкръснал), Мелкиадес се връща в Макондо и остава в къщата на Буендия, като се заключва, без никога да излиза от стаята си, където се посвещава на пророчеството за края на рода. В последните си години Аркадио специално се грижи за него, който го придружава всеки четвъртък, за да се изкъпе в реката. Когато Мелкиадес се удавя, Хосе-Аркадио се опитва да го съживи с живачни пари, като единственият ефект е да напълни тялото му със сини мехурчета. След 72 часа безрезултатни опити, когато къщата е нападната от чумна миризма, Хосе-Аркадио позволява да погребат неговия приятел.

Мелкиадес е първият, погребан в гробището в Макондо, открито с тържествено погребение. Дори и след смъртта му духът му остава в стаята, използвана само като склад за 72 нощни гърнета, закупени, когато Меме кани съучениците си у дома. Неговото присъствие остава завинаги в къщата на Буендия и е усещано само от Аурелиано Втори и Аурелиано Вавилония. Неговото пророчество е ключовият елемент за края на романа.

Пилар Тенера

Пилар Тернера е приятелка на Урсула. Братята Хосе-Аркадио и Аурелиано изпитват физическо привличане към нея като младежи и тя ражда две деца от тях: Аркадио и Аурелиано-Хосе.

Тя е описана като жена, която се отличава с гръмотевичния си смях, чиято сила обаче постепенно намалява с годините. Има дарбата да чете бъдещето на карти и на няколко пъти и по различни причини членовете на семейство Буендия се обръщат към тази ѝ способност.

В доста напреднала възраст става мадам на „зоологически публичен дом“ (публичен дом с прилежащ зоопарк), посещаван от Аурелиано Вавилония и неговите приятели. Умира на 145 г. и по нейна воля е погребана седнала на стол.

Дон Аполинар Москоте

Баща на Ремедиос Москоте, той е привърженик на консервативната партия. Той е човекът, назначен от управителното правителство на Макондо. Смятан за маргинална фигура на политическата сцена в страната, участва в различни ситуации, за да даде конкретен принос за консервативния проект.

Никанор Улоа и Ребека Монтиел

Биологичните родители на Ребека Буендия умират преждевременно. Когато пристига в Макондо, Ребека носи със себе си чувал с останките им. По-късно са погребани близо до гробницата на Мелкиадес.

Пиетро Креспи

Добре изглеждащ италианец, който се установява в Макондо, откривайки магазин за продажба на музикални инструменти и играчки на пружина, по-късно управляван от по-малкия му брат Бруно. За първи път влиза в контакт с Буендия, за да сглоби механично пиано в дома им и впоследствие с уроците по танци на Ребека и Амаранта, които се влюбват в него.

Отвръща на чувствата на Ребека, за която се сгодява. Любовта им обаче е осуетена от ревността на Амаранта, лудо влюбена в него до такава степен, че тя се кълне пред сестра си, че ще трябва да премине през трупа ѝ, за да може да се омъжи.

Годежът му с Ребека се проточва твърде дълго първо поради траура за смъртта на Ремедиос, след това поради строителството на първата църква в Макондо и накрая поради фалшивата новина за смъртта на майката на Пиетро. Така при завръщането на неродния ѝ брат Хосе-Аркадио Ребека се влюбва в него и напуска Пиетро.

Креспи започва да се среща с Амаранта, но когато иска ръката ѝ, тя изненадващо му се отказва. След като отчаяно се опитва да я убеди, Пиетро Креспи прерязва вените си.

Той е персонаж, много отдалечен от останалите и неслучайно често го наричат просто „италианецът“, за да се подчертае не толкова географското разстояние, колкото културното многообразие. Винаги елегантно облечен, в жилетка дори с карибската жега, той е чувствителен мъж със забулена носталгия по дома, която сублимира в колекцията му от снимки от Италия. Той кара цял Макондо да остане будно една нощ, малко преди самоубийството си, когато прави серенада на Амаранта с цитрата, по начин, който „не заслужаваше този свят“ и пее с „глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам".

Херинелдо Маркес

Приятел и другар по оръжие на полковник Аурелиано Буендия, той се влюбва в Амаранта, която обаче упорито го отхвърля. Той е първият, който се уморява от гражданската война, в която рискува да бъде застрелян от Аурелиано. Вече стар отказва последното предложение на полковника да грабне отново оръжието. Героят вероятно е вдъхновен от полковник Николас Маркес Мехия, дядо на автора, ветеран от Хилядодневната война в редиците на Колумбийската либерална партия, който наистина се отказва примирието на Нерландия и отдаваните му отличия от правителството.[19]

Петра Котес

След като е любовница на Хосе-Аркадио Втори, тя става истинската голяма любов на Аурелио Втори. Весела и страстна, за разлика от резервираната му съпруга Фернанда, тя се радва на компанията на последния много по-често от Фернанда. Аурелиано Втори смята чара ѝ за носещ късмет на неговите икономически дейности. На нея силно се противопоставя Фернанда, която дори не ѝ позволява да види трупа на любимия си за последен път и я пази в тайна заради отмъщение чак до смъртта си.

Мистър Хърбърт и сеньор Браун

Мистър Хърбърт е поканен на обяд от Аурелиано Втори, а Джак Браун е президент на банановата компания, идва от Пратвил, Алабама и се премества в Макондо със семейството си в стъклен вагон. Компанията дава работа на много местни работници, но нарушава живота на града с изграждането на квартал, ограден с бодлива тел и електричество, стопанисван от въоръжените пазачи, които вършат злоупотреби и тормозят хората.

Сеньор Браун става приятел с веселия Аурелиано Втори, макар и за кратко. Когато работниците, подстрекавани от Хосе-Аркадио Втори, стачкуват, армията ги изтребва. Браун и компанията напускат Макондо по време на дъждовете след решението да отговорят на някои по-ограничени искания на работниците.

Маурисио Вавилония

Тайната любов на Меме, той идва от скромно семейство и работи като шофьор и механик във фирмата за банани; характеризира се с особено присъствие на жълти пеперуди, които хвърчат около него. Въпреки че бащата на Меме – Аурелиано Втори, е за тайната връзка, когато майка ѝ Фернанда разбира за нея, намира пазачи, които да пазят къщата. Една вечер, докато Маурисио се опитва да стигне до Меме през покрива, той е уцелен от пазач в гръбначния стълб и е парализиран. Вече бременната от него Меме никога повече няма да види любимия си, защото е принудена от майка си да влезе в манастира. Маурисио умира от старост години по-късно, без да се е поместил от леглото си, и никога няма да се запознае със сина си Аурелиано.

Гастон

Съпруг на Амаранта-Урсула, Гастон е белгиец, с когото тя се запознава по време на следването си в Брюксел. Двамата пристигат в Макондо и той си мисли, че ще си тръгнат след няколко месеца. Среща се обаче с ентусиазма на съпругата си, която не възнамерява да напусне страната; Гастон възнамерява да закупи самолет, за да започне транспортен бизнес в Колумбия.

Той напуска страната след няколко години, за да следи работни проекти в Белгийско Конго. В Леополдвил получава писмо, в което Амаранта-Урсула потвърждава своята любов и нетърпението да го види отново, но в противоречие със себе си тя му разкрива неспособността си да живее без Аурелиано. Гастон ѝ отговаря, като пожелава същото щастие на двамата, каквото е имал той самият по време на краткия си брак. Амаранта-Урсула е унизена от студенината на съпруга си, което разкрива как Гастон не е чакал нищо друго освен претекст, за да прекрати връзката. Месеци по-късно Гастон ѝ пише ново писмо, в което я моли да му изпрати единственото нещо, останало в Макондо, което има сантиментална стойност за него – неговият велосипед.

Нигроманта

Антилска цветнокожа проститутка с надарена физика, тя е първата жена, обичана от Аурелиано Вавилония.

Мъдрият каталонец

Той е собственик на хаотичната книжарница, посещавана от Аурелиано Вавилония, както и неуморен писател, пристигнал в Макондо по времето на банановата компания. Връща се в Каталония по време на окончателния упадък на Макондо и взима със себе си на доста дълго пътуване три неразделни сандъка с негови писания. Води кореспонденция с Аурелиано. Персонажът е вдъхновен от каталонския изгнаник Рамон Виниес, който през 50-те г. на 20 век събира в Баранкиля група млади интелектуалци, сред които и Гарсия Маркес.[8]

Алваро, Алфонсо, Габриел и Херман

Те са единствените приятели на Аурелиано Вавилония, с които той дели времето си между библиотеката на Мъдрия каталонец и последните публични домове в Макондо. Четиримата са вдъхновени от писателите от Групата от Баранкиля: Алваро Сепеда Самудио, Алфонсо Фуенмайор, Херман Варгас и самият Габриел Гарсия Маркес. Алваро напуска Макондо след напускането на книжаря, наставник на групата, и си купува вечен билет за безкрайно пътуване с влак, от което изпраща пощенски картички до оцелелите си приятели. Херман и Алфонсо си тръгват неочаквано и безследно. Габриел (вероятно съименник на автора, бидейки правнук на полковник Херинелдо Маркес) е най-важният приятел на младия Аурелиано Вавилония, единственият жив човек, който не поставя под съмнение клането на работници на гара Макондо. Печели състезанието на френско списание и заминава за Париж. Той е един от малкото жители на Макондо, които оцеляват при разрушаването на градчето.

Други персонажи

  • Мерседес: не много разговорлива аптекарка, годеница на Габриел; героиня, вдъхновена от съпругата на писателя – Мерседес Барча Пардо.
  • Рафаел Ескалона: истински музикант, приятел на автора, определен като „племенник на епископа“.
  • Полковник Лоренцо Гавилан: революционер, приятел на Хосе-Аркадио Втори, персонаж от новела на Карлос Фуентес, приятел на Гарсия Маркес; той е ветеран от Мексиканската революция от 1910 г. и е убит от армията заедно със стачкуващите синдикалисти и работници
  • Отец Никанор Рейна: първият свещеник на Макондо, изгражда селската църква, като събира пари със своята демонстрация на левитация с помощта на шоколад; след това е заменен от отец Коронел, известен като „Кутрето“,[20] впоследствие от отец Антонио Изабел,[21] след това за кратко от младия отец Аугусто Анхел[22] и накрая – от анонимния енорийски свещеник с артрит от времето на Аурелиано Вавилиония.
  • Хосе Ракел Монкада: консервативен губернатор на Макондо по време на войната, прострелян от либералите, но считан за човек, достоен за уважение от всички.
  • Патриша Браун: дъщеря на Джак Браун, ръководител на банановата компания, приятелка на Меме Буендия.
  • Ампаро Москоте: сестра на Ремедиос, съпруга на полковник Аурелиано и приятелка на Ребека, след това се жени за Бруно Креспи, брат на Пиетро.
  • Бруно Креспи: брат на Пиетро, става богат търговец.

Характеристики и основни теми

Стил

Стилът на писане е опростен и приказен. Разказът е бърз и изпълнен със събития: в малко редове са събрани раждания и смърт, събития, в които героите са обрисувани с малко щрихи, и винаги кратки описания, често само на техния характер.

Второстепенните персонажи са почти винаги единствено наименувани и понякога се връщат десетки страници по-късно, за да преминат, така както са се появили – като функционални за наратива. Имената на героите (особено мъжките) са често подобни едно на друго, в състояние са да объркат читателя. Авторът изтъкава сюжет, понякога преплетен със собствената му семейна и литературна история. Разказвачът е външен и всезнаещ, налице са сюжетни преплитания и отклонения.

Съдържанието е в типичния стил на латиноамериканския магически реализъм и е повлияно от многобройни писатели и автори, сред които Уилям Фокнър, Франц Кафка, Хорхе Луис Борхес, Софокъл, Херман Мелвил, Хуан Рулфо, Вирджиния Улф, Мигел де Сервантес, както и от сюрреализма, експресионизма и европейския романтизъм.

Езикът и формалната техника на испанската магическо-реалистична школа, към която принадлежи авторът, се колебаят между грубостта, рафинираността и обратното развитие на синтаксиса, и са длъжници на Ърнест Хемингуей, Греъм Грийн, а за по-изисканите части – на необароковия стил на декадентството[23] на френския писател Жорис-Карл Юисманс под влиянието на испаноамериканския писател модернист Вентура Гарсия Калдерон, от своя страна вдъхновен от Жорис-Карл Юисманс и от Оскар Уайлд, особено от готическите части на „Портретът на Дориан Грей.[24][25]

Гарсия Маркес принадлежи към поколение, което възстановява романтичния фентъзи наратив като този на Е.Т.А. Хофман, в който свръхестественото се появява сред нормалното, придавайки му усещане за отчужденост, и романтиката – стилът на лиричните, епичните и митологичните стихотворения, на мода до зората на съвременния роман през 18 век, когато особената смесица от реалност и фантазия е изместена в литературата на готическия роман на Е.Т.А. Хофман, Хорас Уолпоул, Ан Радклиф, Мери Шели, Матю Грегъри Луис и Чарлз Робърт Метюрин – автор на „Скитника Мелмот“ и прачичо на Оскар Уайлд. Пример за това е легендата за Скитника евреин или тази за Франсиско Човека, която смътно напомня на „Балада за Стария моряк“ на Самюъл Тейлър Колридж, легенди и персонажи, цитирани от Маркес в „Сто години самота“; описанието на погребалния и призрачен град Фернанда, напомнящ на европейската готическа фантастика; епизодът с Фернанда и невидимите лекари; призраците, които съжителстват с живите в дома на Буендия (тема, вдъхновена от ясновидството на бабата на писателя); мистериозното и паранормално убийство на Хосе-Аркадио.[26][27]

Самота

Самотата в заглавието на романа е състоянието на всеки човек в един микрокосмос, в който живите се вълнуват и воюват, без да се придвижат от една и съща точка, а мъртвите се връщат на земята като силуети, толкова самотни и покрусени, че в крайна сметка стават приятели с онези, които са били най-големите им врагове в живота (като напр. Пруденсио Агилар).

Финалното послание, което дава целия смисъл на човешката трагедия, показва как всички събития, преживяни от героите, водят до това последният представител на рода Буендия да разбере степента на невъзможността за развитие. Това обаче идва твърде късно, защото точно в момента, в който той стига до откритието, че Стоте години самота са си стрували (дешифрирането на пергаментите на Мелкиадес), влиза в ход „божественото“ наказание под формата на библейски вятър, който помита всички следи от селището и неговите жители.

Накратко, става въпрос за хоровата история на семейство Буендия, пренаселен кръстопът от надежди, желания и мечти... семейство, така пропито със силни чувства, но и толкова затворено в своите ефимерни илюзии, че потъва в най-обезсърчаващата и непоправима самота.

Изолирани от останалия свят, представителите на Буендия стават все по-самотни и егоистични. С всеки от тях, живеещ сам за себе си, те стават представители на аристократичния, владеещ земите елит, дошъл да господства в Латинска Америка в съответствие със смисъла на латиноамериканската история, символизиран в романа. Тази егоцентричност е особено въплътена в персонажите на Аурелиано, който живее в свой собствен свят, и в Ремедиос красавата, която невинно унищожава живота на четирима мъже, влюбени в нея, защото живее в различна реалност поради това, което за някои е аутизъм. В целия роман изглежда, сякаш никой герой не може да намери истинската любов или да избегне разрушителността на собствената си егоцентричност.[28]

Егоизмът на сем. Буендия в крайна сметка е разбит от някога повърхностните Аурелиано Втори и Петра Котес, които откриват чувството на взаимна солидарност и радостта да помагат на хората в нужда по време на икономическата криза в Макондо. Двамата дори намират любовта и техният модел се повтаря от Аурелиано Вавилония и Амаранта-Урсула, които имат дете и майката е убедена, че това ще бъде ново начало за някогашното надменно сем. Буендия. Детето обаче се оказва чудовище с прасешка опашка, от което се страхуват. Въпреки това появата на любовта представлява промяна за Макондо, макар и такава, която води до неговото унищожение. Тя идва да измести традиционния егоизъм на Буендия и отразява появата на социалистическите ценности като политическа сила в Латинска Америка, сила, която ще помете Буендия и реда, който те представляват. Краят на „Сто години самота“ би могло да бъде желателно предсказание на Гарсия Маркес, известен социалист, за бъдещето на Латинска Америка.[28]

Реалност и измислица

Много е трудно да се установи ясната граница между изключително фантастичния характер на наратива и реалните аспекти, с които е проникнат той. Много събития са силно повлияни от колумбийската история от втората половина на 19 век, особено гражданските войни и периодът на банановата компания (нужно е да се отбележи, че в целия роман името на нацията не се споменава, защото в първия период на романа Колумбия не е известна с това име). Съществува освен това връзка със събитията, местата и хората от биографията на Гарсия Маркес, преобразени в разказа: Аракатака напр., където е израснал писателят, е тъжен град след банановия бум подобно на Макондо в периода на Аурелиано Вавилония. Може да се обобщи, че в романа е отразена по фантастичен начин реалността на Колумбия и Южна Америка между 19 век и 30-те г. на 20 век.

Има доста епизоди, чрез разказа за които авторът ни въвежда в свят, в който ежедневието е съпътствано от почти магически събития: появата на призрака на Пруденсио Агилар (в случая границата между живота и смъртта не е толкова ясна), левитацията на отец Никанор Рейна или ясновидската способност на полковник Аурелиано Буендия, появата на призрака на Мелкиадес (който по-късно твърди, че се е върнал към живота след смъртта си от треска в Сингапур), възнесението на небето на Ремедиос красивата, появата на Скитника евреин, тайнственият вятър, който разрушава селото, потопът, траещ повече от 4 г., дъждът от малки жълти цветя, падащи цяла нощ върху селото и др. Всички те са свръхестествени събития, но в такъв контекст те се смесват с ежедневието и не предизвикват конфликти между онези, които им вярват и онези, които не им: това са събития, които просто се случват.

Романът е известен пример за магически реализъм. Тези истории вероятно са вдъхновени от разказаните от бабата на автора в голямата къща, където е израснал. Освен това някои герои носят имената и фамилиите на реални хора от неговото семейство: Маркес, Габриел, Игуаран, Котес. Второстепенният герой Габриел е внук на стария либерален полковник Херинелдо Маркес (бойният другар на Аурелиано Буендия), точно както истинският Гарсия Маркес е внук на либерален полковник – Николас Маркес Мехия. Майката на Маркес вдъхновява персонажа на Урсула. Романът също така говори за болестта на безсънието, която заличава спомените, и за колективната забрава на историческите факти, емблематична за Латинска Америка, която вече не помни миналото си, но вероятно е и вдъхновена от болестта на Алцхаймер, често срещана в сем. Маркес.[29]

Гарсия Маркес съчетава реалното с магическото чрез използването на тона и наратива. Поддържайки един и същ тон в целия роман, той кара необикновеното да се размие с обикновеното.[30] Неговата кондензация и вял начин на описване на събитията кара необикновеното да изглежда по-малко забележително, отколкото е в действителност, като по този начин перфектно смесва реалното с магическото. Подсилването на този ефект се постига от неудивеният тон, с който пише книгата. Писателят ограничава способността на читателя да поставя под съмнение събитията от романа, но го кара да постави под въпрос границите на реалността. Освен това поддържането на един и същ разказвач в целия роман запознава читателя с гласа му и го кара да свикне с необикновените събития в романа.[31]

Психоаналитични и езотерични теми

Някои критици подчертават, в допълнение към историческата и социална тема, кръговата концепция за времето[32] (непрекъснатото настояще), нарушена единствено от пророчеството на Мелкиадес, многобройните препратки към алхимията и езотеризма, структуралистката литературна игра, скриваща значения, психоаналитичните теми за кръвосмешението (фройдисткият Едипов комплекс), разглеждани като самоунищожение на родословието, неизбежно за онези, които не се откриват за света, юнгианските антропологични архетипи и символи, разпръснати по страниците на романа, любовта и смъртта. Самият Гарсия Маркес посочва като един от неговите източници на вдъхновение (и не само за този роман) трагедията на СофокълЕдип цар“ с нейните теми за кръвосмешението и пророчеството.[33][34]

Елитарност

Тема на романа е и елитарността на сем. Буендия. Габриел Гарсия Маркес показва своята критика към латиноамериканския елит чрез историите на членовете на семейство с висок статус, които по същество са влюбени в себе си, до степен, че не могат да разберат грешките от миналото си и да се поучат от тях. Буквалната любов на сем. Буендия към себе си чрез кръвосмешение не само показва как елитите се смятат за стоящи над закона, но също така разкрива колко малко се учат от своята история.[35] Хосе-Аркадио Буендия и Урсула се страхуват, че, т. к. връзката им е кръвосмесителна, детето им ще има анималистични черти. Въпреки че това не става, последното дете от рода Буендия – Аурелиано има прасешка опашка и тъй като родителите му не познават историята си, те не знаят, че такъв страх е съществувал и преди и че премахването на опашката би довело до смъртта на детето. Това говори за това как елитите в Латинска Америка не предават историята, която ги помни негативно. Освен това сем. Буендия не може да спре да отдава почит на себе си чрез назоваване на децата си с едни и същи имена отново и отново. „Хосе-Аркадио“ се появява 4 пъти в родословното дърво, „Аурелиано“ – 22 пъти, „Ремедиос“ – 3 пъти, а „Амаранта“ и „Урсула“ – по 2 пъти.

Непрекъснатите препратки към разтегнатия дом на Буендия напомнят за идеята за Голяма къща, хасиенда, голямо земеделско стопанство, в което елитни семейства живеят и управляват своите земи и работници. В Колумбия, където се развива романът, Голямата къща е известна с това, че е едноетажно жилище с много спални, салони, кухня, килер и веранда – всичките области на домакинството на Буендия, споменати в книгата.[36]

Книгата се фокусира изцяло върху едно семейство сред многото жители на Макондо като представяне на това как най-бедните от латиноамериканските села са били подчинени и забравени в цялата история на Латинска Америка.[35]

Макондо

Макондо е името на въображаем град сред колумбийската гора, в който се случват събитията от романа. По отношение на географското местоположение авторът ни дава някои следи, които ни позволяват да локализираме селото на или близо до полуостров Гуахира. То не е далеч от брега на Карибско море и експедицията, водена от Хосе-Аркадио Буендия, тръгва от Риоача и отива в Сиера за почти 2 г. Предполага се, че селото се е намирало на няколкостотин километра южно от Риоача, близо до масива Сиера Невада де Санта Марта и до град Аракатака – родното място на писателя.

Топографско вдъхновение

Що се отнася до произхода на самото име на селото, Макондо е и името на едно от банановите селища, обитавано от американците близо до Аракатака, пред което минава малкият Габриел Гарсия Маркес, когато заедно с майка си отива на гости на нейни роднини. Това е село, оградено с бодлива тел (като градчето на банановата компания), през която той зърва друга, непозната за него реалност, красиви и елегантни жени, които живеят в различни къщи и водят различен начин на живот, място с различен закон и начин на живот.[37] Вероятно дава това име на градчето на Буендия, защото представлява идеалното село за детето, станало писател.

Точното географско местоположение обаче няма голямо значение за сюжета, като се има предвид, че всички събития се случват в Макондо, с изключение на онези, свързани с войните на полковник Аурелиано или когато се дава описание на градчето, от което идва Фернанда и където Аурелиано Втори отива да я търси, и място на манастирското уединение на Меме.

Това, което се забелязва с напредване на повествованието, е развитието, което селото претърпява: първоначално е съставено от около 20 къщи от кал, които се увеличават и биват изградени от тухли, след това идват бетонните подове, покривите са от цинк, след което към Макондо се присъединява цитаделата на банановата компания, заобиколена от електрифицирана мрежа. Животът в селото също оживява (особено на улицата на турците). Първоначално откъснато от останалия свят (понеже няма дори пощенска станция), до него достига ЖП линия. По времето на банановата компания и след (фалшивото?) клане на нейните работници започва фаза на упадък. Следващият (и много дълъг) потоп води до разрушението на много къщи (вкл. и тази на Буендия) и до изоставяне на други. Освен просперитета си жителите губят и спомените си до следобеда в който, докато Аурелиано Вавилония дешифрира последните пергаменти на Мелкиадес, бурен вятър помита селището от лицето на земята.

Атмосферата на романа, неговата възбуждаща сила, неговите образи, универсалността на основната тема (самотата), правят Макондо митично място.

Вътрешни препратки

В разказа на романа за гражданската война и последвалия мир има многобройни споменавания за пенсиите на ветераните, които не пристигат, което е препратка към една от по-ранните творби на Гарсия Маркес от 1961 г. „Няма кой да пише на полковника“ (El coronel no tiene quien le escriba). В последната глава на романа творецът се позовава на романа „Игра на дама“ (Rayuela) на аржентинския писател Хулио Кортасар в следния ред: „... в стаята, която миришеше на варен карфиол, където Рокамадур трябваше да умре“ (стр. 412). Рокамадур е измислен герой от романа на Кортасар, който наистина умира в описаната стая. Гарсия Маркес също така се позовава на две други основни творби на латиноамерикански писатели: „Смъртта на Артемио Крус“ (La Muerte de Artemio Cruz) от 1962 г. на мексиканския писател Карлос Фуентес и „Векът на просвещението“ (El siglo de las luces) от 1962 г. на кубинския писател Алехо Карпентиер.

Редакционен и критически прием

Приятелят на Гарсия Маркес – Карлос Фуентес, който прочита предварително някои глави, пише ентусиазирана статия, която създава определени очаквания. Друга предварителна информация се появява в списания в Мексико и Колумбия и дори в Mundo Nuevo, публикувано в Париж за емигранти.

На Южноамериканското издателство в Буенос Айрес, което му предлага препечатка на предишните романи, писателят предоставя ръкописа на „Сто години самота“.

Първото издание е разпродадено за 15 дни, а за няколо месеца се появяват 18 чуждестранни договора за превод.[8] Книгата печели международно признание: френската Награда за най-добра чуждестранна книга (Prix du Meilleur livre étranger) за 1969 г., Международната награда за роман „Ромуло Галегос“ за 1972 г., италианската награда „Chinciano“, американската Books Abroad/Neustadt International Prize for Literature. Освен това Гарсия Маркес получава и почетна докторска степен от Колумбийския университет в Ню Йорк. Тези награди поставят основата за Нобелова награда за литература на писателя за 1982 г.

По време на IV Международен конгрес по испански език, проведен в Картахена през март 2007 г., романът е избран за втората по важност творба, писана някога на испански, предшествана само от „Дон Кихот дела Манча“.

Адаптации

Въпреки че „Сто години самота“ оказва голям ефект върху литературния свят и е най-продаваното и най-превежданото произведение на автора, то не е филмирано, защото Гарсия Маркес никога не се съгласява да продаде правата за филм. На 6 март 2019 г. синът му Родриго Гарсия Барча обявява, че Нетфликс разработва сериал, базиран на книгата, който би трябвало да излезе през 2020 г.[38]

Вижте също

Бележки

  1. „Сто години самота“ – най-влиятелната книга за последния четвърт век Архив на оригинала от 2016-07-07 в Wayback Machine., статия в сайта www.pogled.info Архив на оригинала от 2010-04-19 в Wayback Machine., класация на литературното списание Wasafiri, от 2009 г.
  2. Голямото четене Архив на оригинала от 2010-01-31 в Wayback Machine., кампания на БНТ за любимите романи на българските читатели.
  3. Маркес Г.,Сто години самота, София: изд. Отечествен Фронт, 1971, прев. Р. Стоянов
  4. The Modern World. Web, www.themodernword.com/gabo/. April 17, 2010
  5. McMurray, George. Reality and Myth in García Márquez' 'Cien años de soledad'. The Bulletin of the Rocky Mountain Modern Language Association, Vol. 23, No. 4 (Dec., 1969), pp. 175 – 181
  6. а б На испански: Guerra de los mil días е гражданска война, водена между 1899 и 1902 г. в новородената Република Колумбия, в която се включва Панама, по онова време колумбийски департамент, а Консервативната партия и Либералната партия със съответните им радикални граници се противопоставят една на друга.
  7. Wood, Michael. Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press, 1990. ISBN 0-521-31692-8.
  8. а б в г д Rosalba Campra, note a Opere narrative. Meridiani Mondadori, 1987. ISBN 88-04-55136-4. с. 990.
  9. Olga Martínez Sasi, Gabriel García Márquez, su vida, su historia, в El Colombiano, 2007
  10. Въпреки че името ѝ не се споменава, това са Ерендира и нейната баба, чиято история ще бъде разширена и обогатена в основната история, съдържаща се в следващата колекция на писателя, озаглавена „Невероятната и тъжна история на непорочната Ерендира и нейната безчувствена баба“.
  11. Тук се появява набързо главният герой на повестта на Маркес „Никой не пише на полковника“ в лицето на младия неназован офицер, който дава революционната каса срещу издаването на разписка.
  12. В описанието на мрачния и тъжен град на Фернанда дел Карпио се разпознава Zipaquirá, древен колониален град недалеч от столицата на Колумбия Богота, където Гарсия Маркес посещава религиозно училище.
  13. 4-мата приятели на Аурелиано са групата, с която дружи писателят в Баранкиля: писателят Alvaro Cepeda Samudio, журналистите Germán Vargas и Alfonso Fuenmayor и самият Гарсия Маркес. В последната част на романа, където се говори за шестото поколение Буендия (и следователно съвременно на автора) нарастат препратките към реално съществуващи лица: аптекарката „с тайнствена красота на нилска змия“ от гл. 18 е съпругата на писателя Mercedes Barcha Pardo.
  14. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  15. Simons, Geoffrey Leslie. Colombia: A Brutal History. Saqi, 2004. ISBN 0-86356-758-4.
  16. Rausch, Jane M. Colombia: Territorial Rule and Llanos Frontier. University Press of Florida: 1999.
  17. Хосе-Аркадио Буендия води двамата си сина, за да научат за леда в циганския цирк, точно както бащата на Гарсия Маркес го завежда да види лед в централата на Юнайтед Фрут Къмпани.
  18. Elena Clementelli, Gabriel García Márquez, da IL CASTORO, NUMERO 95, NOVEMBRE 1974., архив на оригинала от 10 август 2014, https://web.archive.org/web/20140810043207/http://ebooks.gutenberg.us/Wordtheque/it/AAABGD.TXT, посетен на 28 октомври 2020 
  19. Eric L. Reinholtz, Bloom's How to Write about Gabriel Garcia Marquez, pag. 82
  20. Персонажът на свещеника, наречен Кутрето, първоначално от Макондо и върнал се в града в расо, след като е служил като офицер в либералната армия, е взет от романа на Гарсия Маркес „Мъртви листа“.
  21. Отец Антонио Изавел присъства в романа „В лош час“ и в два разказа – „Вдовицата Монтиел“ и „Погребението на мама Гранде“.
  22. Отец Анхел присъства без кръщелното си име в три предходни разказа.
  23. Il decadentismo
  24. E. Cicogna, Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori, 1967
  25. Verity Smith, Encyclopedia of Latin American Literature, Routledge, p. 346
  26. [„The Modern World“. Web, www.themodernword.com/gabo/]. April 17, 2010
  27. S. Righini, Messico e Nuvole Архив на оригинала от 2021-01-21 в Wayback Machine., Il Tiro Magazine
  28. а б Bell-Villada, Gene H. (2002). Gabriel García Márquez's One Hundred Years of Solitude: A Casebook. Oxford University Press. ISBN 0-19-514455-4.
  29. Garcia Marquez ha l'Alzheimer?
  30. Gullon, Ricardo. „Review: Gabriel García Márquez & the Lost Art of Storytelling“. Diacritics, Vol. 1, No. 1 (Autumn, 1971), pp. 27 – 32.
  31. Wood, Michael (1990). Gabriel García Márquez: One Hundred Years of Solitude. Cambridge University Press. ISBN 0-521-31692-8.
  32. Митът за вечното завръщане.
  33. Introduzione a Cent'anni di solitudine, Mondadori
  34. Edipo e Medea fuori dal tragico
  35. а б Elsey, Brenda. „One Hundred Years of Solitude.“ History of Latin America 1810-Present. Hofstra University. Adams Hall, Hempstead. 3 March 2020. Lecture.
  36. Meade, Teresa A., 1948- (19 January 2016). A history of modern Latin America : 1800 to the present (Second ed.). Chichester, West Sussex. ISBN 978-1-118-77248-5. OCLC 915135785.
  37. Dedalus. Cent’anni di solitudine // Архивиран от оригинала на 4 mart 2016. Посетен на 29 октомври 2020. Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
  38. Netflix to adapt One Hundred Years of Solitude by Gabriel García Márquez // The Guardian. 7 март 2019. Посетен на 30 октомври 2020.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Cent'anni di salitudine“ и страницата „One Hundred Years of Solitude“ в Уикипедия на италиански и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.

* * *

Урсула трябваше да направи голямо усилие, за да изпълни обещанието си да умре, щом спре дъждът. Повеите на умствено прояснение, тъй оскъдни по време на дъжда, зачестиха от август насетне с духналия сух вятър, който задушаваше розовите храсти и вкаменяваше блатата и който накрая поръси върху Макондо жарещия прах, покрил завинаги ръждясалите цинкови покриви и стогодишните бадемови дървета. Урсула плака от жал, когато откри, че повече от три години е била играчка на децата. Изми си наплесканото лице, смъкна си шарените панделки, гущерите и сухите жаби, и броениците, и старинните огърлици на арабите, които бяха окачили по цялото й тяло, и за пръв път след смъртта на Амаранта напусна леглото без ничия подкрепа, за да се включи отново в домашния живот. Храбростта на непобедимото й сърце я водеше из тъмнотите. Ония, които обърнаха внимание на нейните препъвания и се сблъскаха с архангелската й ръка, винаги вдигната на височината на главата, помислиха, че с голяма мъка се оправя с тялото си, но още не повярваха, че е сляпа. Не й трябваше да вижда, за да разбере, че цветните лехи, гледани с такава прилежност още от първото преустройство, бяха разрушени от дъжда и сринати от разкопките на Аурелиано Втори, и че стените и циментът на подовете бяха напукани, мебелите разсъхнати и обезцветени, вратите изкъртени от касите, а семейството заплашено от дух на примиреност и униние, невъобразими по нейно време. Движейки се пипнешком из празните спални, тя долавяше постоянния гърмол на термити, които провъртваха дървенията, и ножечното тракане на молеца в дрешниците, и опустошителния грохот на огромните червени мравки, които бяха процъфтели в потопа и подкопаваха основите на къщата. Един ден отвори сандъка на светците и трябваше да помоли за помощ Санта София де ла Пиедад, за да смъкне от себе си хлебарките, изскочили от вътрешността му, който вече бяха стрили на прах дрехите. „Не е възможно да се живее в тая небрежност — казваше. — Както сме я подкарали, накрая зверовете ще ни погълнат.“ Оттогава насетне нямаше нито миг покой. Станала още преди да разсъмне, хващаше когото свари, включително децата. Тури на слънце оскъдните дрехи, все още в състояние да бъдат използувани, прогони хлебарките в изненадващи нападения с прахове срещу насекоми, изтръгна вените от термитите по врати и прозорци и задуши с негасена вар мравките в техните бърлоги. Възстановителската треска накрая я отведе в забравените стаи. Накара да разчистят от разрушения и паяжини стаята, където му изсъхна пипето на Хосе-Аркадио Буендия в дирене на философския камък, сложи в ред златарската работилница, разбъчкана от войниците, и най-накрая поиска ключовете за стаята на Мелкиадес, за да види в какво състояние се намира. Вярна на волята на Хосе-Аркадио, който бе забранил всякаква намеса, докато няма действителен признак, че е умрял, Санта София де ла Пиедад прибягна до какви ли не увъртания да се обърка Урсула. Но нейната решимост да не изостави на насекомите дори най-отдалеченото и негодно кътче в къщата беше толкова непоколебима, че тя разпердушини всички пречки, които й поставиха, и след тридневни настоявания постигна да й отворят стаята. Трябваше да се вкопчи за касата на вратата, за да не я повали смраднята, но й бяха нужни не повече от две секунди, за да си припомни, че там стояха прибрани седемдесет и двете цукала на ученичките и че в една от първите нощи на дъжда войнишки патрул бе претърсил къщата, дирейки Хосе-Аркадио Втори и не бяха могли да го намерят.

— Благословен да е господ-бог! — възкликна тя, сякаш бе видяла всичко. — Толкова да се мъча да ти внуша добрите порядки, а ти накрая да заживееш като свиня.

Хосе-Аркадио Втори все тъй препрочиташе пергаментите. Единственото видимо нещо в чорлавата неразбория от коси бяха зъбите под ивици зеленява тиня и неподвижните очи. Разпознал гласа на прабаба си, той помръдна глава към вратата, понечи да се усмихне, и без да знае това, повтори някогашни думи на Урсула.

— Какво искате? — промърмори той. — Времето минава.

— Така е — рече Урсула, — ама не чак толкова.

Казвайки го, осъзна, че дава същия отговор, който получи от полковник Аурелиано Буендия в килията му на смъртник и още веднъж потръпна, защото се увери, че времето не отминава, както току-що се бе съгласила, а се върти в кръг. Но и тогава не даде възможност на примирението. Сгълча Хосе-Аркадио Втори, сякаш беше някое дете, и настоя да се изкъпе и обръсне и да й заеме силата си, за да довъзстанови къщата. Самата мисъл да напусне стаята, която му бе предоставила покой, ужаси Хосе-Аркадио Втори. Извика, че няма човешка власт, способна да го накара да излезе, защото не иска да види влака с двеста вагона, натоварени с мъртъвци, който всяка вечер потегля от Макондо към морето. „Всички, които бяха на гарата — викаше. — Три хиляди четиристотин и осем.“ Едва тогава Урсула разбра, че той се намира в свят на мрачини, много по-непрогледен, отколкото нейния, толкова непристъпен и самотен, колкото онзи на прадядото. Остави го в стаята, но постигна да не слагат вече катинара, да чистят всеки ден, да изхвърлят пукалата на бунището, да оставят само едно, и да поддържат Хосе-Аркадио Втори такъв чист и спретнат, какъвто бе прадядото в дългото си пленничество под кестена. Отначало Фернанда тълкуваше оная шетня като пристъп на старешка лудост и едва-едва сдържаше раздразнението си. Но Хосе-Аркадио по онова време й извести от Рим, че възнамерявал да отиде в Макондо, преди да даде обет, и добрата вест й вдъхна такова въодушевление, че изневиделица се видя да полива цветята по четири пъти на ден, за да не би синът й да си създаде лошо впечатление за къщата. Същият този подтик я накара да ускори преписката с невидимите лекари и да възобнови в пруста саксиите с папрат и ореган и съдините с бегонии много преди Урсула да узнае, че са били разрушени от опустошителския бяс на Аурелиано Втори. По-късно продаде сребърния сервиз и купи керамични сервизи за ядене, супници и черпаци, сплавени от цинк, олово и калай, и прибори от алпака и обедни с тях шкафовете, привикнали с порцелана на Индийското сдружение и чешкия кристал. Урсула се мъчеше да иде все по-далеч. „Да се отворят врати и прозорци — викаше. — Да се сготви месо и риба, да се купят най-големите костенурки, да дойдат другоземците да простират рогозките си из ъглите и да пикаят върху розите, да сядат на масата да ядат по колкото си пъти искат, и да се уригват, и да плямпат, и с ботуши да изпоцапат всичко, и да правят с нас каквото си щат, защото това е единственият начин да се изплаши разрухата.“. Но това бе празна самоизмама. Беше вече прекалено стара и живееше в излишък, за да повтори чудото с карамеловите животинки, а никой от потомците не бе наследил нейната твърдост. Къщата си остана затворена по заповед на Фернанда.

Аурелиано Втори, отново занесъл сандъците си в дома на Петра Котес, едва разполагаше със средства, за да не умре от глад семейството. От томболата с мулето Петра Котес и той бяха купили други животни, с които смогнаха да завъртят първобитна лотарийна търговия. Аурелиано Втори ходеше от къща в къща да предлага билетчета, които сам изрисуваше с цветни мастила, за да ги направи по-привлекателни и убедителни, и може би не си даваше сметка, че мнозина ги купуваха от благодарност, а повечето от състрадание. Обаче и най-милостивите купувачи получаваха възможността да спечелят прасе за двайсет сентаво или юница за трийсет и две и толкова се въодушевяваха от надеждата, че вторник вечер препълваха двора на Петра Котес и очакваха момента, в който случайно избрано дете ще изтегли от торбата печелившия номер. Скоро това се превърна в седмичен панаир, тъй като с падането на следобеда се настаняваха в двора маси с фританги и сергии за напитки и мнозина от облагодетелствуваните още там заколваха спечеленото животно при условие, че другите ще платят музиката и ракията, тъй че без да го е желал, Аурелиано Втори отново се видя да свири на акордеон и да участвува в скромни надпревари по хищничество. Тия немощни отзвуци от пируванията в други дни послужиха самият Аурелиано Втори да открие колко е отпаднал духом и до каква степен е пресъхнало остроумието му на майстор-веселбар. Той беше променен човек. Сто и двайсетте кила, до които стигна по времето, когато предизвика Слоницата, се бяха свели до седемдесет и осем; чистосърдечното и подпухнало лице на костенурка бе станало като на игуана и винаги се намираше близо до скуката и умората. За Петра Котес обаче никога не е бил по-добър мъж, отколкото тогава, може би защото объркваше с любов състраданието, което той й вдъхваше, и чувството за взаимопомощ, което немотията бе пробудила и у двамата. Оголеното легло престана да бъде място за безчинства и се превърна в убежище на доверявания. Освободени от повтарящите огледала, които бяха продали на търг, че да купят животни за томболата, и от похотливите дамаски и кадифета, които мулето бе изяло, те стояха будни до много късно с невинността на безсънни дядо и баба, използувайки да правят сметки и прехвърлят сентаво времето, което преди прахосваха да се прахосват. Понякога първите петли ги заварваха да правят и развалят купчинки от монети, да махват малко оттук, та да го сложат там, тъй че това да стигне да задоволят Фернанда, а онова за обувки на Амаранта-Урсула, другото — за Санта София де ла Пиедад, която не сефтосваше костюм от времената на шума, а това другото да се поръча ковчег, ако умре Урсула, а това за кафето, което се покачваше с по едно сентаво либрата всеки три месеца, а това — за захарта, която подслаждаше все по-малко, това — за дървата за огрев, още мокри от потопа, и това другото — за хартия и цветно мастило за билетите, а онова пък, което оставаше, за да погасяват постепенно стойността на априлската телица, чиято кожа по чудо спасиха, защото я хвана синя пъпка, когато бяха разпродадени почти всички номера от томболата. Бяха толкова чисти ония богослужения по бедност, че винаги определяха най-добрата част за Фернанда и не го направиха никога от угризение, нито от милосърдие, а защото нейното благополучие ги интересуваше повече, отколкото тяхното собствено. Всъщност онова, което ставаше с тях, макар никой от двамата да не си даваше сметка, беше, че и двамата мислеха за Фернанда като за дъщерята, която бяха искали да имат и нямаха, и то до такава степен, че веднъж се примириха три дни да ядат булгур, за да може тя да си купи някаква холандска покривка. Обаче колкото и да се претрепваха от работа, колкото и много пари да стискаха и колкото и хитрини да измисляха, техните ангели-хранители заспиваха от умора, докато те слагаха и махаха монети, мъчейки се да им стигат поне за преживяване. В безсъницата, оставяна им от лошите сметки, се питаха какво се е случило по света, та животните да не раждат със същата безреда, както преди, защо парите се изпаряваха от ръцете и защо хората, неотдавна палили снопчета банкноти по веселби, смятаха, че е пладнешки обир да се взема по дванайсет сентаво за томболата с шест кокошки. Аурелиано Втори мислеше, без да го казва, че злото не е в света, а в някое закътано място на тайнственото сърце на Петра Котес, където нещо се е случило по време на потопа и е направило безплодни животните и изплъзващи се парите. Озадачен от тая загадка, разрови се толкова надълбоко из нейните чувства, че търсейки изгодата, намери любовта, защото докато се мъчеше тя да го обикне, накрая той я заобича. Петра Котес, от своя страна, го обичаше все повече и повече, защото чувствуваше да нараства неговата обич и тъй насред есен отново повярва в младежкото суеверие, че бедността робува на любовта. И двамата тогава възпоменаваха като пречка лудешките веселби, пищното богатство и необузданото безпътство и се вайкаха колко много живот им беше струвало, за да намерят рая на споделената самота. Лудешки влюбени след толкова годишно безплодно съзаклятничество, те се наслаждаваха на чудото да се обичат както около масата, така и в леглото и бяха толкова щастливи, че дори вече превърнати в двама изтощени старци, все тъй си играеха като зайчета и се боричкаха като кучета.

Никога томболите не стигаха за повече. Отначало Аурелиано Втори заемаше три дни от седмицата, заключен в някогашното си писалище на скотовъдец, да рисува билет подир билет, да оцветява с известно изящество една червена кравичка, едно зелено прасенце, или няколко сини кокошчици, според разиграваното животно, и извайваше с добро подражание на печатни букви името, което се видя добро на Петра Котес, за да кръсти търговията: Томболи на божието провидение. Но с време взе да се чувствува тъй уморен, след като е изрисувал по две хиляди билета седмично, че поръча да направят животните, името и номерата на каучукови печати и тогава работата се сведе да ги навлажнява върху разноцветни възглавнички. През последните години им хрумна да заменят номерата с гатанки, така че наградата да се разпределя между всички, които ги отгатват, но системата се оказа толкова сложна и се поддаваше на толкова подозрения, че се отказаха при втория опит.

Аурелиано Втори беше толкова зает в опитите си да заздрави доброто име на своите томболи, че едва му оставаше време да види децата. Фернанда настани Амаранта-Урсула в малко частно училище, където не се приемаха повече от шест ученички, но отказа да позволи на Аурелиано да посещава общественото училище. Смяташе, че вече е отстъпила прекалено много, като е приела той да напусне стаята. Освен това в училищата по онова време се приемаха само законнородени деца от католически бракосъчетания, а в кръщелното свидетелство, което бяха окачили с карфица за престилчицата на Аурелиано, когато го отпратиха в къщи, той бе записан като подхвърлено дете. Тъй че си остана заключен, изоставен под милостивото наглеждане на Санта София де ла Пиедад и умствените поврати на Урсула, и откриваше тесния свят на къщата според обясненията на бабите. Беше нежен и източен, с любознателност, която изкарваше от кожата възрастните, но противно на мъчителския и понякога ясновидски поглед, който имаше полковникът на същата възраст, неговият беше примигващ и малко разсеян. Докато Амаранта-Урсула беше в първоначалното училище, той ловеше дъждовни червеи и измъчваше насекоми в градината. Но веднъж, кога го Фернанда го завари да пъха скорпиони в една кутия, за да ги пуска по рогозката на Урсула, заключи го в някогашната спалня на Меме, където той се разсейваше от самотните си часове, прехвърляйки илюстрациите на енциклопедията. Там го намери Урсула един следобед, когато ръсеше къщата със светена вода и китка коприва, и макар много пъти да е бивала с него, запита го кой е.

— Аз съм Аурелиано Буендия.

— Вярно — отвърна тя. — Време е вече да почнеш да учиш златарство.

Отново го обърка със своя син, защото топлият вятър, който смени потопа и вдъхна в мозъка на Урсула временни повеи на проблясък, бе отминал. Не си възвърна повторно разума. Когато влизаше в спалнята, заварваше там Петронила Игуаран, с досадното украшенийце и палтенцето с дребни мъниста, които си туряше за гостувания по задължение, и заварваше Транкилѝна Марѝя Миния̀та Алако̀ке Буендия, своята баба, да си вее с пауново перо в стола-люлка на недъгава, и своя прадядо Аурелиано-Аркадио Буендия с мнимата си долама на вицекралски стражник, и Аурелиано Игуаран, баща си, който бе измислил молитва да се спържват и падат червеите от кравите, и оная богобоязливка, майка си, и братовчеда със свинската опашка, и Хосе-Аркадио Буендия, и своите мъртви деца, всички насядали по столове, които бяха опрели до стената, сякаш не бяха на гости, а на бдение над покойник. Тя скърпваше някакъв цветист брътвеж, подхващаше работи от далечни времена, тъй че когато Амаранта-Урсула се връщаше от училище и Аурелиано се уморяваше от енциклопедията, намираха я седнала в леглото да си приказва самичка, загубена из лутаница от мъртъвци. „Огън“ — викна тя веднъж, ужасена, и за миг пося суматоха в къщата, ала онова, което известяваше, беше пожарът в една конюшня, на който бе присъствувала на четиригодишна възраст. Така разбърка миналото със съвремието, че в два-трите повея на просветление, които я споходиха преди да умре, никой не узна съвсем ясно дали говореше за онова, което чувствува, или за онова, което си припомня. Малко по малко тя се свиваше, обезобразяваше, съсухряше приживе, докато в последните си месеци стана една сушена слива, загубена вътре из нощницата, и винаги вдигнатата ръка заприлича на маймунска лапка. С дни наред оставаше неподвижна и Санта София де ла Пиедад трябваше да я разтърсва, за да се убеди, че е жива, и я слагаше седнала върху краката си да я храни с лъжички подсладена вода. Изглеждаше една току-що родена старица. Амаранта-Урсула и Аурелиано я разнасяха из спалнята, за да видят, че едва-едва е по-голяма от младенеца божи, а един следобед я скриха в някакъв шкаф на килера, където биха могли да я изядат плъховете. Една Връбница влязоха в спалнята, докато Фернанда беше на църква, и помъкнаха Урсула за темето и глезените.

— Горката ни прапрабабичка — каза Амаранта-Урсула, — умря от старост.

— Жива съм! — рече тя.

— Нали виждаш — каза Амаранта-Урсула, сподавяйки смеха си, — даже и не диша.

— Тъкмо ви приказвам! — викна Урсула.

— Даже и не приказва — рече Аурелиано. — Умря си като щурче.

Тогава Урсула се предаде на очевидността. „Господи божичко — възкликна тихо тя. — Значи това било смъртта.“ Подхвана една безконечна молитва, объркана, дълбока, която се проточи повече от два дни, и която във вторник се беше изродила в бърканица от молби към бога и практически съвети да не съборели къщата червените мравки, да не оставяли никога да угасне лампата пред дагеротипа на Ремедиос и да се пазели никой Буендия да не се жени за някого от същата кръв, защото ще се родят синове със свинска опашка. Аурелиано Втори се опита да използува бълнуването, за да му признае къде е заровено златото, но и този път молбите бяха безполезни. „Когато се появи стопанинът — каза Урсула, — господ ще те озари да го намери.“ Санта София де ла Пиедад беше уверена, че всеки миг ще я завари мъртва, защото тия дни наблюдаваше известно зашеметяване в природата: че розите миришеха на огниче, че една кратуна с леблебия падна и зърната останаха върху пода в съвършен геометрически ред и с очертание на морска звезда, и че една нощ видя да минава през небето цяла редица светещи портокаловоцветни кръгове.

Осъмна мъртва на Велики четвъртък. Последния път, когато й бяха помогнали да направи сметка на възрастта си, по времената на банановото дружество, тя я беше пресметнала между сто и петнайсет и сто и двайсет и две години. Заровиха я в ковчеже, едва-едва по-голямо от кошничката, в която бе донесен Аурелиано, и малко хора присъствуваха на погребението, отчасти защото малцина си спомняха за нея, отчасти защото този полуден горещината беше такава, че обърканите птици се удряха като сачми в стените и разкъсваха металните мрежи на прозорците, за да умрат в спалните.

Отпърво повярваха, че е някаква чума. Домакините се изтощаваха от толкова метене на мъртви птици, особено по време на подиробедния сън, а мъжете ги изхвърляха с купове в реката. На Възкресение Христово стогодишният отец Антонио-Исабел потвърди от амвона, че смъртта на птиците е подчинена на лошото влияние на Скитника Евреин, когото той самият бил видял предната нощ. Описа го като смесица от кози мъжкар, кръстосан със самка-езичничка, пъкълски звяр, чийто дъх спичал въздуха и от чието посещение младоженките ще зачеват изчадия. Малцина обърнаха внимание на апокалиптичното му бръщолевене, тъй като народът беше убеден, че енорийският свещеник бълнува от възрастта. Но призори в сряда една жена разбуди всички, защото намери следи от двукрако е разцепено копито. Бяха толкова истински и недвусмислени, че които отидоха да ги видят, не се усъмниха в съществуването на някакво страховито създание, подобно на описаното от енорийския свещеник, и се сдружиха да заложат капани в дворовете си. Тъй успяха да го хванат. Две седмици подир смъртта на Урсула, Петра Котес и Аурелиано Втори се разбудиха стреснати от плача на някакво необикновено биче, идващ от махалата. Когато станаха, вече неколцина мъже вадеха чудовището от наострените пръти, набучени по дъното на покрита със сухи листа яма, а то бе престанало да врещи. Тежеше като вол, въпреки че ръстът му не беше по-голям отколкото на юноша, и от раните му бликаше мазникава зелена кръв. Тялото му беше покрито с грапава козина, пъкаща от ситни кърлежи, а кожата му — вкаменена в кора от прилепала, но противно на описаното от енорийския свещеник, човешките му части бяха по-скоро от болнав ангел, отколкото на човек, защото ръцете му бяха нежни и сръчни, очите големи и здрачни, и имаше на плешките си зараснали и мазолести чуканчета на мощни криле, навярно окастрени с брадва на дървосекач. Окачиха го на глезените на едно бадемово дърво сред площада, за да не остане никой, който да не го види, и когато взе да се разплува, изгориха го на клада, защото не можа да се установи дали копелдашката му природа е на животно, та да го хвърлят в реката, или на християнин, та да го погребат. Никога не се установи дали всъщност заради него измряха птиците, но младоженките не заченаха оповестените изчадия, нито пък намаля силата на горещината.

Ребека умря в края на годината. Архенида, нейната слугиня през целия й живот, поиска помощ от властите, за да събори вратата на спалнята, където господарката й стоеше заключена от три дни насам и я намериха в самотното легло, изкорубена като скарида, с оголена от косопада глава и палец в устата. Аурелиано Втори се зае с погребението и помъчи да възстанови къщата и да я предаде, но разрушението така се беше впило в нея, че стените, току-що боядисани, се лющеха, и не се намери достатъчно дебел хоросан, който да не позволи отровната глушница да стрие подовете и бръшлянът да разкапе подпорите.

От потопа насам всичко вървеше така. Немарливостта на хората противоречеше с хищността на забравата, която малко по малко прояждаше безмилостно спомените до такава крайност, че в ония времена за една нова годишнина от Нерландския договор пристигнаха в Макондо пратеници на президента на републиката, за да връчат най-подир нееднократно отхвърляното от полковник Аурелиано Буендия отличие, и загубиха цял следобед да търсят кой да им посочи къде могат да намерят някого от неговите потомци. Аурелиано Втори беше изкушен да го получи, повярвал, че това е медал от плътно злато, но Петра Котес го убеди, че е недостойно, когато пратениците вече приготвяха документи и речи за тържеството. Пак по това време се върнаха циганите, последните наследници на науката на Мелкиадес, и завариха селището толкова довършено и неговите жители тъй отдалечени от останалия свят, че отново се напъхаха из къщите, помъкнали намагнитени железа, сякаш наистина бяха последното откритие на вавилонските мъдреци, и отново съсредоточиха слънчевите лъчи с исполинска лупа, и имаше някои, които останаха със зяпнали уста, щом видяха да изпопадват котли и да се търкулват казани, и които платиха по петдесет сентаво, за да се чудят на някаква циганка, която си сваляше и поставяше изкуствената челюст. Един раздрънкан жълт влак, който не докарваше, нито откарваше някого и едва поспираше на пустата гара, беше единственото нещо, останало от многолюдния влак, за който сеньор Браун прикачваше своя вагон с остъклен покрив и епископски кресла, и от влаковете за плодове с по сто и двайсет вагона, които се точеха цял следобед, докато отминат. Представителите на римската курия, които бяха отишли да обследват доклада за необикновената смъртност на птиците и заколването на Скитника Евреин, завариха отец Антонио-Исабел да играе на сляпа баба с децата и повярвали, че неговият доклад е дело на старешко умопомрачение, отведоха го в старопиталище. Не след дълго проводиха отец Аугусто Анхел[1], новоизпечен кръстоносец, неотстъпчив, смел, безстрашен, който лично биеше камбаните по няколко пъти на ден, за да не потъват в забвение духовете, и ходеше от къща в къща да разбужда сънливците, че да ходят да се черкуват, но за по-малко от година и той бе победен от небрежността, която се вдишваше с въздуха, от жарещия прах, който състаряваше и затлачваше всичко, и от унеса, който му причиняваха кюфтетата от обеда в непоносимата горещина на подиробедния сън.

Със смъртта на Урсула къщата отново изпадна в запустение, от което нямаше да я изтръгне дори една толкова решителна и силна воля като тази на Амаранта-Урсула, която подир много години, вече жена без предразсъдъци, радостна и съвременна, стъпила здраво на този свят, разтвори врати и прозорци, че да подплаши разрухата, когато възстанови градината, унищожи червените мравки, които си ходеха посред бял ден из пруста, и безполезно се опита да пробуди забравения дух на гостолюбие. Обителската страст на Фернанда сложи непреодолим яз пред стоте поройни години на Урсула. Не само отказа да отвори вратите, когато отмина сухият вятър, но дори накара да затворят прозорците с дървени кръстовки, подчинявайки се на бащиния лозунг да се зарови приживе. Скъпо струващата преписка с невидимите лекари свърши с провал. След многобройни отлагания тя се заключи в спалнята си на съгласуваната дата и час, покрита само с бял чаршаф и с глава към север, и в един часа след полунощ усети, че покриха лицето й с кърпичка, намокрена в ледена течност. Когато се събуди, слънцето грееше в прозореца и тя имаше ужасен дъгообразен шев, почващ от слабината и свършващ до гръдната кост. Но преди да изпълни предвидената почивка, получи объркано писмо от невидимите лекари, които казваха, че я били претърсили в продължение на шест часа, без да намерят нищо, което да съответствува на толкова пъти и тъй подробно описваните от нея признаци. Всъщност пагубният й навик да не назовава нещата с тяхното име бе породил ново объркване, тъй като единственото, което намериха хирурзите, телепати, беше изтърсване на матката, което можело да се изправи с носенето на песарий. Разочарованата Фернанда опита да получи по-точни сведения, ала незнайните писмовни съучастници не отговориха вече на посланията й. Почувствува се толкова потисната от тежестта на непознатата дума, че реши да запуши срама и да попита какво е песарий, и едва тогава узна, че френският лекар се бил обесил на някаква греда преди три месеца и че бил погребан, против волята на селището, от един някогашен другар по оръжие на полковник Аурелиано Буендия. Тогава се довери на сина си Хосе-Аркадио и той прати песариите чак от Рим с обяснително книжле, което тя хвърли в нужника, след като го научи наизуст, за да не вземе някой да узнае естеството на патилата й. Това беше безполезна предвидливост, защото единствените лица, които живееха в къщата, едва ли я вземаха пред вид. Санта София де ла Пиедад се рееше в самотна старост, готвеше малкото, което ядяха, и почти напълно се беше посветила да гледа Хосе-Аркадио Втори. Амаранта-Урсула, наследила известни прелести от Ремедиос красивата, запълваше с подготвяне на училищните си задължения времето, което преди губеше да изтезава Урсула, и започваше да проявява трезв разсъдък и всеотдайност в ученето, които накараха да се възроди у Аурелиано Втори добрата надежда, вдъхната му от Меме. Беше й обещал да я прати да довърши учението си в Брюксел, съобразно обичая, установен по време на банановото дружество, и тая самозаблуда го отведе до опитите му да съживи опустошените от потопа земи. Редките случаи, когато го виждаха тогава в къщата, беше заради Амаранта-Урсула, тъй като с течение на времето се бе превърнал в чужденец за Фернанда, а малкият Аурелиано ставаше саможив и вглъбен с приближаването към мъжката възраст. Аурелиано Втори вярваше, че старостта ще смекчи сърцето на Фернанда и детето ще може да се приобщи към живота на едно селище, където положително никой не би си направил труда да се блъска в мнителни умозрения относно неговия произход. Но самият Аурелиано, изглежда, предпочиташе заключването и самотата и не разкриваше ни най-малка злосторност, че да опознае света, който почваше от уличната врата. Когато Урсула накара да отворят стаята на Мелкиадес, той взе да се навърта там, да занича през открехнатата врата и никой не узна кога се оказа привързан към Хосе-Аркадио Втори от взаимна обич. Аурелиано Втори откри тази дружба дълго време след като бе започнали, когато чу детето да говори за клането на гарата. Това се случи един ден, когато някой се оплака на масата от разрухата, в която затънало селището, откак го напуснало банановото дружество, и Аурелиано отвърна с обиграността и зрелостта на голям човек. Неговата гледна точка, противно на общото тълкуване, беше, че Макондо било място цветущо и добре поело своя път, докато го объркало и покварило и изстискало банановото дружество, чиито инженери предизвикали потопа като повод да се избягнат обещанията към трудещите се. Говорейки тъй разумно, че на Фернанда; й се стори някакво кощунство, подражание на Исус между учителите[2], детето описа с точни и убедителни подробности как войската разстреляла с картеч над три хиляди работници, сгащени на гарата, и как натоварили труповете на един влак от двеста вагона и ги изхвърлили в морето. Убедена както повечето хора в официалната истина, че не се е случило нищо, Фернанда се възмути при мисълта, че детето е наследило безвластническите нагони на полковник Аурелиано Буендия, и му заповяда да мълчи. Аурелиано Втори, напротив, призна версията на брат си близнака. В действителност, въпреки че всичко живо го имаше за луд, Хосе-Аркадио Втори по онова време беше най-трезвият обитател на къщата. Той научи малкия Аурелиано да чете и пише, посвети го в изучаването на пергаментите и му внуши толкова лично тълкуване на значението на банановото дружество за Макондо, че след много години, когато Аурелиано навлезе в света, хората щяха да помислят, че той разказва някакво бълнуващо обяснение, защото беше коренно противоположно на лъжливото, което историците бяха възприели и утвърдили в училищните писания. В отстранената стаичка, където никога не достигна сухият вятър, нито прахът, нито горещината, и двамата помнеха праотческото видение на един старец под шапка с гарванова периферия, който говореше за света гърбом към прозореца, много години преди те да се родят. И двамата откриха по едно и също време, че там винаги е март и винаги е понеделник и тогава разбраха, че Хосе-Аркадио Буендия не е бил толкова луд, както разказваше семейството, а единственият разполагал с достатъчно умствена яснота, за да прозре истината, че и времето понася препъвания и злополуки и затова може да се ломи и да остави в някоя стая една увековечена частица. Хосе-Аркадио Втори освен това успя да подреди тайнописните букви на пергаментите. Беше уверен, че съответствуват на азбука от четирийсет и седем до петдесет и три букви, които, разделени, наподобяваха паячета и кърлежи, и които в изящния краснопис на Мелкиадес напомняха дрехи, турени да съхнат върху тел. Аурелиано помнеше, че е виждал подобна таблица в английската енциклопедия и я занесе в стаята, за да я сравни с тази на Хосе-Аркадио Втори. Действително бяха еднакви.

По времето, когато им хрумна лотарията с гатанки, Аурелиано Втори се събуждаше с буца в гърлото, сякаш потискаше желанието си да плаче. Петра Котес го изтълкува като едно от многото обърквания, предизвикани от лошото положение, и всяка сутрин в течение на повече от година докосваше небцето му с китка, натопена в пчелен мед, и му даваше сироп от ряпа. Когато буцата в гърлото му стана толкова потискаща, че беше трудно да диша, Аурелиано Втори посети Пилар Тернера, да не би тя да Знае някаква облекчителна болка. Несъкрушимата баба, стигнала до стоте години начело на едно незаконно бардаче, не повярва в лечебни суеверия, а по въпроса се допита до картите. Видя коня със златото[3] с гърло, ранено от меча на валето, и заключи, че Фернанда се опитва да върне съпруга си в къщи посредством опозорената система да забива топлийки в неговия портрет, но е предизвикала вътрешен тумор, поради несръчното познаване на злите си изкуства. Тъй като Аурелиано Втори нямаше други снимки освен от сватбата, а те всички бяха в големия албум, продължи да търси из цялата къща, облагодетелствуван от невниманията на съпругата си, и най-сетне намери в дъното на дрешника шест песария в първоначалните им кутийки. Повярвал, че червените каучукови кръгчета са магьоснически вещи, той пъхна едно в джоба си да го види Пилар Тернера. Тя не можа да определи естеството му, но й се стори толкова подозрително, че все пак го накара да занесе и шестте и ги изгори на клада, която запали в двора. За да осуети предполагаемата магия на Фернанда, посочи на Аурелиано Втори да намокри квачка и да я зарови жива под кестена и той го направи тъй добросъвестно, че когато доприкри със сухи листа вдигнатата земя, вече чувствуваше как диша по-добре. От своя страна Фернанда изтълкува изчезването като наказание от невидимите лекари и приши към вътрешната страна на ризата си джоб, затварящ се с набор, и там прибра новите песарии, пратени от сина й.

Шест месеца след заравянето на кокошката Аурелиано Втори се събуди посред нощ от пристъп на кашлица и почувствува, че го душат отвътре с клещи на рак. И тогава разбра, че колкото и магически песарии да унищожава, и колкото кокошки за осуетяване да мокри, единствената и тъжна истина е, че умира. Не каза никому. Измъчван от страха, че ще умре, без да е пратил в Брюксел Амаранта-Урсула, заработи както никога и вместо една, правеше по три томболи на седмица. Рано-рано го виждаха да обхожда селището, дори из най отдалечените и окаяни махали, и да се мъчи да продаде билетчетата с мъчително нетърпение, обяснимо само у един умиращ. „Тук е божието провидение — тръбеше той. — Не го оставяйте да си отиде, защото идва само веднъж на сто години.“ Правеше потресаващи усилия да изглежда весел, приветлив, приказлив, но стигаше човек да види потта и бледнината му, за да узнае, че едва крепи душа. Понякога се отбиваше в пусти места, където да не го види никой, и сядаше за малко да отдъхне от клещите, които го разкъсваха изотвътре. Посред нощ все още беше в квартала на търпимостта и се мъчеше да утеши с проповеди за доброто щастие самотните жени, които хлипаха край грамофоните с фуния. „Тоя номер не се е падал от четири месеца — казваше той и им сочеше билетчето. — Не го оставяйте да си отиде, защото животът е по-кратък, отколкото човек си мисли.“ Накрая изгубиха уважение към него, започнаха да му се подиграват и през последните месеци вече не му казваха дон Аурелиано, както бяха правили винаги, а го наричаха в самото му лице дон Божието Провидение. Гласът му се изпълваше с неверни нотки, раздрънка се и накрая угасна в кучешко хъхрене, но той все още имаше воля да не остави да западне очакването на наградите в двора на Петра Котес. С постепенното изгубване на гласа обаче той си даваше сметка, че в скоро време няма да може да понася болката, разбираше полека-лека, че не с прасета и ярета, разигравани на томбола, дъщеря му ще стигне в Брюксел, тъй че измисли да направи приказната томбола със съсипаните от потопа земи, които съвсем лесно биха могли да бъдат възстановени от оня, който разполага с капитал. Това бе толкова зашеметяващо начинание, че самият кмет склони да го оповести с разпоредба и се образуваха общества за купуване на билети от по сто песо, които се изчерпаха за още по-малко от седмица. През нощта на томболата спечелилите вдигнаха пищен празник, сравним само с ония от добрите времена на банановото дружество, и Аурелиано Втори свири на акордеона за последен път забравените песни на Франсиско Човека, но вече не можа да ги изпее.

След два месеца Амаранта-Урсула потегли за Брюксел. Аурелиано Втори й даде не само парите от извънредната томбола, но и тия, които бе смогнал да спести предните месеци, и съвсем оскъдните пари, които получи от продажбата на пианолата, клавесина и други партакеши, изпаднали в немилост. Според неговите пресмятания този паричен запас щял да й стигне за учението, така че оставаше нерешен само въпросът за цената на обратния билет. Фернанда се противопоставяше на пътуването до последния миг, възмутена от мисълта, че Брюксел е тъй близо до пагубния Париж, но се успокои с едно писмо, което отец Анхел й даде до някакъв пансион за млади католички, обслужван от монахини, където Амаранта-Урсула обеща да живее до края на учението. Освен това енорийският свещеник издействува тя да пътува под грижите на група францисканки, отиващи за Толедо, където се надяваха да намерят доверени хора и да я пратят в Белгия. Докато напредваше прибързаната преписка, която направи възможно това съгласуване, Аурелиано Втори, подпомаган от Петра Котес, се зае с багажа на Амаранта-Урсула. Вечерта, когато приготвиха един от сватбените сандъци на Фернанда, нещата бяха толкова добре разположени, че ученичката знаеше наизуст кои са костюмите и плюшените папуци, с които трябва да извърши прекосяването на Атлантика, и палтото от синьо сукно с медни копчета, и обувките от щавена козя кожа, с които трябва да слезе на сухо. Знаеше също тъй как трябва да върви, за да не падне във водата, когато се качва на борда по наклонените дъски, че нито за миг не трябва да се отделя от монахините, нито пък да излиза от каютата, освен за да яде, и че по никакъв повод не трябва да отговаря на въпросите, които непознати от кой да е пол й зададат в открито море. Носеше стъкълце с капки против морска болест и тетрадка, изписана собственоръчно от отец Анхел с шест молитви за предотвратяване на бурята. Фернанда й измайстори широк брезентов колан, за да си пазела парите, и й посочи как да го носи, прилепнал към тялото, тъй че да не трябва да го сваля дори за спане. Понечи да й подари златното пукало, измито в белина и обеззаразено в спирт, но Амаранта-Урсула го отхвърли от страх да не й се подиграват съученичките. Подир няколко месеца, в смъртния си час, Аурелиано Втори щеше да си я спомня, както я видя за последен път, мъчейки се да смъкне, без да й се удаде, прашното стъкло на второкласния вагон, за да изслуша последните заръки на Фернанда. Носеше костюм от розова коприна с китка изкуствени градински теменуги в лявата петелка, обувки от щавена козя кожа с катарама и нисък ток и ярко лъскави чорапи с ластици върху прасците. Тялото й беше дребно, косата пусната и очите й живи като на Урсула на нейната възраст и начинът, по който се прощаваше, без да плаче, но и, без да се усмихне, разкриваше същата коравина в характера. Вървейки до вагона, който се засилваше, и повел Фернанда за ръка да не би да се препъне, Аурелиано Втори едва можа да отвърне на поздрава й с махване на ръката, когато дъщеря му прати една целувка с върха на пръстите. Съпрузите останаха неподвижни под палещото слънце и гледаха как влакът се смесва с черната точка на кръгозора и бяха се уловили за ръка за пръв път от деня на сватбата.

На девети август, преди да се получи първото писмо от Брюксел, Хосе-Аркадио Втори разговаряше с Аурелиано в стаята на Мелкиадес и току рече:

— Винаги помни, че бяха повече от три хиляди, и че ги хвърлиха в морето.

После падна ничком върху пергаментите и умря с отворени очи. В същия миг в леглото на Фернанда неговият брат-близнак стигна до края на проточилото се и ужасно мъченичество с железните раци, които проядоха гърлото му. Преди седмица се беше върнал в къщи без глас, без дъх и почти само кости, със сандъците си на бездомник и акордеона си на непрокопсаник, за да изпълни обещанието да умре при съпругата. Петра Котес му помогна да прибере дрехите си и го изпрати, без да пророни нито сълза, но забрави да му даде лачените обувки, които искаше да носи в ковчега. И щом узна, че е умрял, тя се облече в черно, зави чепиците с вестник и поиска разрешение от Фернанда да види трупа. Фернанда не я остави да прекрачи прага.

— Поставете се на мое място — замоли Петра Котес. — Представете си колко ще съм го обичала, за да понасям това унижение.

— Няма унижение, което да не заслужава една безпътница — отвърна Фернанда. — Тъй че чакайте да умре някой друг от многото, за да му сложите тия чепици.

В изпълнение на своето обещание Санта София де ла Пиедад закла с кухненски нож трупа на Хосе-Аркадио Втори, за да се увери, че няма да го заровят жив. Телата бяха поставени в еднакви ковчези и там видяха, че отново ставаха съвсем еднакви в смъртта, както бяха до юношеството. Старите веселбарски приятели на Аурелиано Втори поставиха върху ковчега му венец, на който имаше морава лента с надпис: Дръпнете се крави че животът е кратък. Фернанда се възмути толкова много от тази непочтителност, че нареди да хвърлят венеца на боклука. В бутаницата на последния час тъжните добри пияници, които го изнесоха от къщата, объркаха ковчезите и ги заровиха в разменени гробове.

Бележки

[1] Светейши ангел.

[2] Намек за библейския разказ, според който малкият Исус се загубил из Ерусалим и родителите му го намерили сред учителите в храма божи, които му задавали въпроси и се удивлявали на мъдрите му отговори.

[3] Карта от испанското тесте, на която е нарисуван конник с голяма златна монета.