Филип Кер
Пазителят на монетния двор (4)

Трета глава

„И в благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина.“

Първо съборно послание на Йоана, 1:5

След като излязохме от Бялата кула, където А Нютон наблюдава Орион през телескопа си, двамата се върнахме в кабинета и започнахме да обсъждаме убийството на господин Кенеди и изчезването на Даниъл Мърсър и госпожа Бернингам, за чийто арест Нютон написа заповед.

— Не мисля, че ще ги намерим — каза той и ми даде документите. — Госпожа Бернингам вероятно вече е на борда на някой кораб, а Даниъл Мърсър е мъртъв.

— Мъртъв? Защо мислите така?

— Заради посланието, оставено в квартирата му, и алхимичните улики, които видяхме на масата. И защото никоя от вещите му не беше взета. Новата боброва шапка на стола сигурно струва пет фунта. Човек не забравя подобна шапка, когато доброволно отива някъде. Нито би оставил хубава, топла пелерина в такова студено време.

Както обикновено, логиката в доводите на Нютон беше неопровержима.

Готвех се да му кажа, че бих искал да отида да си легна, защото е късно, когато на вратата се потропа и в кабинета влезе възрастният Жан Ротие.

Той произхождаше от стара фамилия на фландърски гравьори, които бяха работили в Монетния двор от реставрацията на английската монархия и възвръщането на крал Чарлс на престола. Положението му беше странно. Ротие беше римокатолик. Братята му Жозеф и Филип бяха отишли да работят в Монетните дворове на Париж и Брюксел и бяха заменени от двамата му синове, Джеймс и Норбърт, които наскоро бяха избягали във Франция. Джеймс беше обвинен, че се е включил в заговор за убийството на крал Уилям. Старецът беше останал сам в Монетния двор. Артилерията го подозираше, че е предател заради вероизповеданието му и предателите в семейството му. Нютон обаче го харесваше, имаше му доверие и се отнасяше с него с уважението, дължимо на човек, отдал много години от живота си на държавната работа. Ротие беше бавен и спокоен, но в момента беше много развълнуван.

— Доктор Нютон! — възкликна той. — Господин Елис! Случи се нещо ужасно. Убийство, сър. Потресаващо, страшно убийство. В Монетния двор, сър. Не бях виждал такова чудо. Труп, докторе. — Жан Ротие се отпусна тежко на стола и махна вехтата перука от главата си. — Мъртъв е. И неописуемо обезобразен, но съм сигурен, че е Даниъл Мърсър. Съкрушителна гледка. Кой би извършил подобно нечовешко злодеяние?

— Успокойте се, господин Ротие — каза Нютон. — Поемете дълбоко въздух, за да влезе в кръвта ви.

Старецът кимна и изпълни препоръката, а после отново сложи перуката на главата си, събра мислите си и обясни, че в Монетния двор, на стълбището Сали Порт е намерен трупът на Даниъл Мърсър.

Нютон невъзмутимо взе шапката и пелерината си и запали свещта във фенера.

— На кого друг казахте за това, господин Ротие?

— На никого, сър. Дойдох право тук от вечерната си разходка из Тауър. Напоследък не спя добре и установих, че нощният въздух ме успокоява донякъде.

— Пазете убийството в тайна, господин Ротие. Не казвайте на никого какво сте видели. Поне засега. Опасявам се, че новината ще възпрепятства сеченето на новите монети. А ние ще се опитаме да я пазим в тайна от Артилерията, колкото е възможно по-дълго, за да не им хрумне да се намесят. Хайде, Елис, размърдайте се. Имаме работа.

Излязохме от кабинета и тръгнахме на север, по посока на къщата ми. Прегърбихме рамене срещу студения вятър, който бръснеше лицата ни като бръснач. Стълбището Сали Порт се намираше между градината ми и бараката, където Нютон държеше част от лабораторните си пособия, и водеше от Монетния двор до стените на вътрешния двор и Тухлената кула, където живееше Командирът на Артилерията.

Старият Ротие не беше преувеличил. На трепкащата светлина на фенерите моят господар и аз видяхме гледка, от каквато само Луцифер би изпитал удоволствие. Трупът на Даниъл Мърсър лежеше на стълбите, сякаш в тъмното беше стъпил накриво и бе паднал. Но само изглеждаше така, защото главата му беше отрязана и бе оставена до шията. Очите бяха избодени и неизвестно защо, сложени върху пауново перо, поставено до флейта. На стената с тебешир бяха написани буквите:

„updrtbugpiahbvhjyj fnhzjt“

Лицето на Нютон блестеше на светлината на фенера, сякаш беше направено от злато, а очите му искряха като диаманти. Видях, че вместо да е отвратен от ужасяващата гледка, той по-скоро бе развълнуван. Веднага щом огледа тялото на Мърсър, Нютон измърмори думата „живак“. Имах чувството, че значението на пауновото перо и флейтата вече му е известно.

— Отидете в къщата си — каза той — и донесете паче перо за писане и хартия. И още един фенер.

Изпълних желанието му, като треперех, тъй като убийството беше извършено близо до дома ми и ме накара да изпитвам страх. Върнах се и Нютон ме помоли внимателно да препиша буквите, надраскани на стената до стълбището. Направих го, сякаш бяха важни писмени показания, а не безсмислена бъркотия от букви. Междувременно Нютон изкачи стъпалата и се разходи из Тухлената кула и Кулата със скъпоценностите. Приключих с писането и отидох при него. Видях го, че оглежда земята на светлината на двата фенера, и го попитах какво търси.

— Голям кръвоизлив. Невъзможно е да обезглавиш човек, без да изтече много кръв. Но на стъпалата няма нищо. Нито дори капки — отвърна той и се изправи. — И тук няма кръв. Трябва да слезем по стълбите до Минт Стрийт и да потърсим там.

На улицата също нямаше кръв. Нютон разгледа внимателно следите от колела върху земята.

— Преди половин час каруца е оставила тежък товар и е заминала — отбеляза той. — Минала е точно оттук.

Погледнах дирите от колела, но не забелязах нищо от онова, което господарят ми очевидно ясно бе видял.

— Защо мислите така?

— Преди половин час валеше проливен дъжд, който би заличил следите. Обърнете внимание, че вътрешната им страна е много по-дълбока от външната, следователно, може да направим извода, че в средата на каруцата е имало значителна тежест. Ясно е, че Даниъл Мърсър не е бил убит тук, а някъде другаде. По всяка вероятност е бил докаран тук с каруца и после оставен на стълбите заедно с предметите, които виждаме. — Нютон доближи двата фенера до обезглавения труп и внимателно го разгледа.

Погледът ми непрекъснато се стрелкаше към очите на клетия Мърсър и пауновото перо, върху което бяха поставени като за ритуално жертвоприношение.

— Напомня ми за мита за Аргус — плахо отбелязах аз, защото се боях от презрителния смях на Нютон.

Той обаче вдигна глава и ми се усмихна.

— Моля ви, продължете.

— Аргус, който е бил убит от Хермес, подбуден от Зевс обясних аз. — Имал е много очи и е пазел Йо, която е била обект на сластолюбието на Зевс, но е била превърната в крава от Хера. — Видях, че Нютон кима насърчително, и продължих с класическото тълкуването на сцената на убийството. — Хермес засвирил на флейтата си, така че Аргус да заспи, а после го убил и отвлякъл Йо. Това може да обясни присъствието на флейтата, господарю.

— Добре. А перото?

— Нямам обяснение за него.

— Перото е алхимичен знак и не може да бъде изтълкувано лесно от непосветен човек. Познанията в тайното изкуство са като уменията в музиката. Смъртта на гиганта Аргус е тъмната материя или мракът, тъй като argos на гръцки означава блестящ или бял. Хера посяла стоте му очи на опашката на пауна. Това обяснява пауновото перо, което също е символ на злото око и се смята, че носи лош късмет.

— И наистина е било така за клетия господин Мърсър — рекох аз, макар че не разбрах напълно алхимичното обяснение на Нютон.

Всъщност бях развълнуван от едно съвпадение, което прозрях. Избодените очи на Мърсър ми напомниха за нападението на господин Туисълтън, който се опита да извади моите очи, скоро след като се бях нанесъл в къщата на Пазителя. Реших, че сега моментът е подходящ да кажа на Нютон за атаката. Той ядосано въздъхна.

— Защо не ми го казахте досега? А убийството на господин Кенеди не ви ли даде основание да се тревожите, че извършителят може да е душевноболен?

— Не. Откровено казано, оттогава господин Туисълдън изглежда по-уравновесен, инак щях да спомена за случката по-рано.

— Има ли още нещо, което сте пропуснали да ми кажете? Може би за човек с окървавена брадва в ръката? Или да сте видели паун с оскубана опашка?

— Сега, като се замислих, има нещо. Отново за господин Туисълтън.

— Това е нещастието на проницателния ум — изпъшка Нютон. — Да бъде притъпен от остроумието на други.

— Моля за извинение, сър, но си спомних, че когато ударих господин Амброуз в „Каменната кухня“, той падна върху господин Туисълтън и събори лист хартия на пода. Господин Туисълтън четеше някаква бъркотия от букви, също като на стената тук. И като в писмото, което намерихме у господин Кенеди.

— Много добре, че си спомняте това, господин Елис, затова искрено ви прощавам предишния пропуск. Но по-късно отново ще разсъждаваме по този въпрос. — Нютон погали пауновото перо и се умълча. — Виждал съм тълкуване на тази история. В книга от фламандец на име Барент Коенберс ван Хелпен. Заглавието беше „L’Escalier des Sages“ или „Стълбата на мъдреците“. Хубаво философско произведение.

— Затова ли трупът беше сложен на стълбите? Предполага се, че това е стълбата на мъдреците?

— Може би. Но подозирам, че близостта до къщата на Пазителя, където сега живеете вие, драги мой, също има връзка с тази тъмна материя. Защо инак Мърсър ще бъде убит на друго място и после докаран тук, освен да ни подскаже нещо? — Нютон разсеяно взе сламка от жилетката на мъртвеца и сетне друга, от бричовете му. — Всичко това е истинска загадка.

— В опасност ли сме?

— Там, където има загадки, винаги има и опасност. Дори Господ крие загадките си от умните и разсъдливите на този свят и не всеки може да разбере промисъла Му и да разкрие истината. Елате, господин Елис.

Отдалечихме се от стълбището и повикахме страж от казармата да се погрижи за тялото на Мърсър, а после отидохме в конюшнята на Монетния двор. Нютон внимателно огледа балите сено, сякаш беше древноегипетски строител и се питаше дали е възможно да се издялат блокове без него. Накрая, изглежда, намери онова, което търсеше — малко изцапана с кръв слама, но каза, че не е достатъчна, за да се посочи конюшнята като мястото, където е извършено убийството.

— Но по всяка вероятност ще потвърди предположението ни как е бил пренесен трупът.

За всеки случай той разгледа сламата и в конюшните на Главния инспектор, но не откри следи от кръв, и отидохме в ковачницата, където хората от Артилерията държаха част от конете си.

Ковачът господин Силвестър беше голям измамник. Имаше черни свински очички, тънки злобни устни и глас и маниери на наперен самохвалко, граничещи с войнственост. Приличаше на тлъсто прасе, станало раздразнително, защото е охранено на кораб. Вървейки след Нютон из конюшнята, Силвестър, който все още не знаеше за убийството, го попита какво търси там.

— А на вас как ви се струва, господин Силвестър? — отвърна Нютон. — Проверявам качеството на сламата ви, разбира се.

— Сламата ми е в отлично състояние, докторе. Не е влажна, нито плесенясала.

— Откъде я взимате?

— От хамбара на Артилерията в ливадите Кок енд Пай. Карат ни я всяка сутрин. Не бих позволил на конете ми да ядат нещо лошо. И бих искал да се запозная с всеки, който твърди друго.

— Видях, каквото трябваше. Благодаря, господин Силвестър. Много ми помогнахте.

— Нахакан, арогантен тип — отбеляза Нютон, когато се върнахме в конюшнята на Монетния двор, където бе намерил изпръсканата с кръв слама. — Винаги е готов да оплюе някого.

В Монетния двор имаше дванадесет коня. Шест обикаляха в кръг и въртяха пресите, а четири привеждаха в движение новата щамповъчна машина.

Златните и сребърните листове минаваха между хоризонтално поставени железни цилиндри, докато станеха достатъчно тънки, за да може да се изрежат. Работата беше трудна за конете, но за тях се грижеха добре двама коняри. Нютон подробно разпита за сламата единия, господин Адам.

— По кое време носят слама от ливадите Кок енд Пай?

Господин Адам, който уважаваше Нютон, махна шапката си веднага щом го заговориха. На темето му имаше толкова много белези от шарка, че приличаше на дъска за игра на дама.

— Оттам снабдяват Артилерията, сър, а не Монетния двор. Сеното за нас идва предимно от ливадите Мур. Всичко ни е отделно от Артилерията. Човек би помислил, че те са Франция, а ние Англия, и това не е много далеч от истината, защото мнозина от тях са хугеноти.

— Разбирам. Кога носят сламата и храната за животните?

— По всяко време, сър. Конете са най-важните същества в Тауър, тъй като ако не са добре нахранени и напоени, Монетният двор би спрял да работи.

— Да, да — нетърпеливо каза Нютон. — Тогава, моля ви, кажете ми, господин Адам, кога докараха последната каруца със сено? И кой я докара?

— В шест часа, сър. Чух камбаната на параклиса. Но не мога да ви кажа кой я докара, защото го видях за пръв път. Това не е нещо необикновено. Тук денонощно идват и заминават всякакви хора.

Излязохме от конюшните, без да сме си изяснили много неща, и като видя свещ на прозореца на къщата на Главния майстор, Нютон реши да попита господин Дефо дали е видял или чул нещо. Когато обаче похлопа, вратата отвори самият господин Нийл. Ясно видяхме четиримата мъже, които седяха около масата. Всички пушеха лули и стаята вонеше като холандска баржа. Там бяха господата Дефо и Хук, научният опонент на доктор Нютон, и граф Гаетано и доктор Лав, двамата мошеници, които искаха да измамят господаря ми с фалшивата трасмутация на олово в злато.

Покрай нас изтърчаха неколцина стражи на път за стълбището Сали Порт, но усилията им бяха след дъжд качулка. Господин Нийл ни видя и излезе на улицата.

— Какво означава тази суматоха, докторе? — попита той. — Пожар ли е избухнал?

— Не, сър. Отново е извършено убийство. Господин Мърсър, един от гравьорите, беше намерен убит на стълбището Сали Порт.

— Известен ли е виновникът?

— Още не. Потропах на тази врата с надеждата, че господин Дефо може да е видял или чул нещо.

Господин Дефо се приближи до вратата и поклати глава.

— Не сме чули нищо.

Господарят ми погледна господин Дефо и после другите мъже, които седяха сковано около масата и излъчваха аура на злокобно интригантство, както от кучето се разнася миризма на месо.

— Само като си помисля, че докато сме играли карти, на няколко метра от вратата е станало убийство — рече господин Нийл. — Това е прекалено!

— Да, наистина — съгласи се Нютон. — Но вече започнах разследване.

Нийл поклати глава.

— Това няма да улесни сеченето на новите монети. Работата в Монетния двор със сигурност ще бъде разстроена.

— Паричната реформа е първата ми грижа. Ето защо поех нещата в свои ръце. Убеден съм, че скоро ще заловя злосторника.

— Е, тогава оставям въпроса на вас, докторе. Пък и стомахът ми е много чувствителен и няма да издържа при вида на нов труп. Лека нощ, Пазителю.

— Лека нощ, Главен майсторе.

Господин Нийл затвори вратата. Нютон ме погледна и многозначително повдигна вежди.

— Шайка мошеници, няма съмнение.

— Но защо не предупредихте господин Нийл за доктор Лав и граф Гаетано? — попитах аз.

— Моментът не е подходящ. Сега трябва да съберем информация и само от нея ще разберем какво се е случило. От вонящата мъгла на тютюнев дим в стаята ми стана ясно, че вратата на Главния майстор отдавна не е отваряна. Следователно никой от тях не е оставил на стълбите трупа на Мърсър.

Докато се отдалечавахме от вратата на господин Нийл, Нютон погледна нагоре към външната крепостна стена над къщата на Кралския чиновник, към къщата на Главния майстор и към моята къща отсреща, а после се вторачи в стража от Артилерията, който патрулираше покрай стената.

— Ако някой е стоял на онази стена в шест часа, може да е видял каруцата със сеното да спира пред стълбището Сали Порт — каза той. — По това време бяхме в Бялата кула, защото си спомням, че погледнах часовника си, преди да започна наблюденията си.

— Защо не попитате стража?

— Защото той не е бил на пост — отвърна Нютон с увереност, която ме изненада.

— Но той сигурно знае името на човека, когото е сменил. Дали да не го попитаме още сега, преди лорд Лукас да е уведомен?

— Имате право. Лорд Лукас само ще се опита да попречи на разследването ни и работата в Монетния двор. Той е като муха в кравешко изпражнение, която се мисли за кралица.

Отидохме до външната крепостна стена. Студеният вятър отнесе шапката ми и се наложи да я гоня, за да не прелети над зида и да падне в рова около крепостта.

— Внимавайте — каза стражът, изненадан, че ни вижда там. — Не е редно нощем да разглеждате забележителностите, господа. По-добре дръжте шапката в ръката си, сър, освен ако не искате да я подарите на луната.

— Как се казвате? — попита Нютон.

— Марк, сър — бавно отговори мъжът, стрелкайки очи насам-натам, сякаш не беше сигурен в този факт. — Марк Гилбърт.

Отблизо той изглеждаше твърде дребен за войник и раменете му бяха някак закръглени, макар че изражението и държането му бяха бдителни.

— Господин Гилбърт, тази вечер в Монетния двор беше намерен трупът на убит по особено жесток начин човек.

Гилбърт погледна над стената и после се изплю на територията на Монетния двор.

— Задължително е да разпитам всички, които може да са видели нещо от случилото се тук тази вечер.

— Не забелязах нищо необичайно, откакто застъпих на пост, сър.

— И кога беше това?

Преди да отговори, Гилбърт отново се изплю. Останах с убеждението, че го прави, за да стане по-разговорлив, защото се стеснява.

— В пет часа, сър.

— Но въпреки това, оттогава не сте патрулирали покрай тази стена? Сержант Роан и капитан Морне не бяха ли тук преди малко?

Гилбърт се намръщи, като чу, че Нютон знае това.

— Сержант Роан ме отмени за половин час, сър, но не видях офицер.

— Защо ви е отменил сержант Роан? Не е обичайно сержант да отменя обикновен войник.

— Вярно е, сър. Не мога да кажа защо го направи, но му бях много благодарен, защото е доста студено. Помислих, че това е причината. Пък и Роан е добър човек за французин.

— Сержант Роан е хугенот?

— Да, сър.

— Щом казвате. — Нютон тръгна покрай стената, оставяйки ме с Гилбърт.

— Кой е бил убит? — попита войникът.

— Даниъл Мърсър — отвърнах аз.

— Не. Дани Мърсър? Той не беше лош човек за служител в Монетния двор. Казвате, че е бил убит?

— Така изглежда — рекох аз, защото не виждах причина да го тревожа, а всъщност наблюдавах моя господар по-внимателно, отколкото слушах Марк Гилбърт.

Нютон вървеше на изток и бе стигнал до Месинговия хълм, а после се върна, като спря да вземе нещо от стената под краката му.

— Елате — каза той, минавайки покрай мен на път към стъпалата. — Бързо! Трябва да бързаме. Благодаря, господин Гилбърт.

Отидохме при кулата Байуърд, която беше входът за Тауър, където Нютон разпита вратаря. Човекът потвърди, че освен ако някой не носи шпага или пистолет, влизащите в крепостта не се обискират, а каретите и каруците се претърсват, когато излизат, в случай че като капитан Блъд се опитат да откраднат кралските скъпоценности. От обясненията му стана ясно, че в Монетния двор не е трудно да се пренесе обезглавен труп в каруца със сено.

Оттам тръгнахме по Уотър Лейн, влязохме във вътрешния двор и се отправихме към големия склад, където както вратарят ни уведоми, можеше да намерим сержант Роан. Докато минавахме покрай кралския параклис „Сейнт Питър“, видяхме двама мъже да вървят към нас в мрака. Едва когато се приближиха, познахме сержант Роан и капитан Морне.

— Доктор Нютон? — попита Морне. — Какво означава този слух? Говори се, че е открит още един труп.

— Да, капитане. На Даниъл Мърсър. В Монетния двор.

— Мърсър? Мисля, че не го познавам. Някой от вашите хора ли беше, докторе?

— Да, капитане. Един от гравьорите.

— Много неприятно.

— За мен също, защото трябва да разследвам случая по собствена преценка.

— Ще трябва да уведомите лорд Лукас.

— Да, но само когато реша, че знам достатъчно, за да не загубя ценното му време. Той има да решава големи дела.

— Да, точно така — колебливо се съгласи капитан Морне.

— Вероятно вие и сержантът ще ми помогнете да ускоря разследването си по един дребен въпрос, тъй като може да сте видели нещо, когато сте се срещнали на Месинговия хълм по-рано тази вечер. Тялото на Мърсър е било оставено на стълбището Сали Порт по онова време.

— Грешите, докторе. Не сме били на Месинговия хълм.

Нютон се усмихна хладно.

— Светът обича да го мамят. — Той махна шапката си, въздъхна шумно и се вторачи в осеяното със звезди небе. — Но аз не вярвам на външния вид на нещата, капитан Морне. Няма да се подведа, когато имам доказателства, на които разчитам. Още веднъж ще повторя, че вие и сержант Роан сте се срещнали на Месинговия хълм и ще ви помоля да ми кажете дали сте видели нещо необичайно на Минт Стрийт.

— Трябва да тръгвам — високомерно заяви капитанът. — Нямам време да разговарям с вас, доктор Нютон. Получихте отговора ми, сър.

— Преди да тръгнете, бихте ли желали да си вземете катарамата на колана?

Морне протегна ръка към катарамата на колана си, не я намери и ахна, като я видя на дланта на Нютон.

— Как е попаднала у вас, сър? — попита капитанът и я взе от ръката му.

— Намерих я на външната крепостна стена. Близо до Месинговия хълм. Мисля, че е паднала от колана ви, когато сержант Роан ви е повалил на земята и после отново ви е изправил на крака.

— Не е възможно някой да ни е видял — промълви Морне.

— Кажете ми, капитане, в армията обичайна практика ли е сержантите безнаказано да удрят офицерите?

— Мисля, че грешите, сър — обади се сержант Роан. — Не съм удрял офицер.

— Нито сте го заплашвали, предполагам.

— Това е личен въпрос между двама джентълмени — каза Морне.

— Не, сър, между офицер и сержант. Кажете ми, капитане, все още ли носите писмото, което сержантът ви даде?

— Писмо?

— А вие, сержант, у вас ли е гвинеята на капитана?

— Що за човек сте вие? — разтревожено попита Роан, сякаш мислеше, че Нютон е разбрал за всичко това чрез магия.

— Аз съм човек, който вижда много и разбира още повече. Помислете върху думите ми следващия път, когато с капитан Морне обсъждате тайните си. За какво се скарахте? За най-голямата тайна от всички?

— Нямам представа за какво говорите, сър — отвърна сержант Роан.

— Невъзможно е да сте ме разбрали погрешно. Бях пределно ясен. Дори за французин.

— Няма да ви давам обяснение за действията си, сър.

— Сега единствено дързостта може да ви помогне.

— Хайде, сър — обърна се Роан към Морне. — Да тръгваме, преди господинът да е проявил глупостта да ме нарече лъжец в очите.

Двамата военни тръгнаха към Кървавата кула, оставяйки ме изненадан почти колкото тях.

Нютон доволно се вторачи в тях и потри ръце.

— Мисля, че заложих капана, така да се каже.

— Беше ли разумно да ги предизвиквате, докторе? В Тауър вече бяха извършени две убийства.

— Три — поправи ме той. — Да не забравяме господин Мейси.

— Нали ме посъветвахте да мълча от страх, че това ще възпрепятства сеченето на новите монети? Или ще стане нещо по-лошо?

— Опасявам се, че вече е късно. Злото е сторено. И от половин час си мисля, че целта на убийството му е била да спъне Голямата парична реформа.

— Когато вестта се разчуе, служителите на Монетния двор може би ще се страхуват да идват в Тауър.

— Да. Ще говоря с господин Хол и ще го посъветвам да увеличи надниците им, за да успокоим страховете им. — Нютон отново погледна към отдалечаващите се Роан и Морне. — Но мисля, че онези двамата трябва да бъдат предизвикани, защото, изглежда, заговорничат. Същински Брут и Касий. Вероятно ще разкрият плановете си, тъй като Тауър очевидно крие някаква голяма тайна.

— Но откъде знаете тези неща, сър? За препирнята им? Катарамата. Писмото Предполагам, че са ви заподозрели в магьосничество.

— Магията се дължи само на две полирани пластини. Едната изпъкнала, другата вдлъбната, точно пасващи една към друга.

— Телескопът! — възкликнах аз. — Разбира се. Видели сте ги от североизточната страна на Бялата кула.

— Точно така — призна Нютон. — Караха се ожесточено, затова се изненадах, когато отново ги видях помирени. Ако нещо ми е ясно в тази тъмна материя, това е, че Роан знае някаква тайна, с която държи капитан Морне в плен, инак сержантът щеше да бъде арестуван и наказан, защото е ударил офицер. Трябва отново да ги разпитам, но този път поотделно.

— В един момент бях готов да се закълна, че сержантът ще ви удари. Помислих, че ще трябва да разговарям с него с шпагата си.

— Радвам се, че сте с мен, особено в студено и мрачно място като Тауър. Човек има чувството, че слиза в ада. Трябва да разберем повече за сержант Роан и капитан Морне. Това ще бъде първата ви грижа.

Върнахме се на Минт Стрийт. Работниците от нощната смяна се бяха събрали на улицата пред кабинета на Пазителя и шумно изразяваха мнението си, че Монетният двор не е безопасно място и макар Англия да воюва срещу Франция, може да прекратят сеченето на новите монети.

— Всички ще бъдем убити, ако останем тук — каза един. — Лорд Лукас непрекъснато ни предизвиква, а сега и тези ужасяващи убийства. Тук вече не е подходящо място за работа на богобоязливи хора.

— Трябва да пресечем протестите в зародиша им — измърмори Нютон, — инак ще загубим войната поради липса на пари, с които да плащаме на кралската войска.

Той търпеливо изслуша възраженията на недоволните работници и накрая вдигна ръце, за да ги накара да млъкнат.

— Чуйте ме! — извика Нютон. — Трябва да се страхувате повече от французите, отколкото от убиеца в Тауър, защото скоро ще бъде заловен. Имате думата ми!

— Как? — попита един.

— Аз ще го хвана — настоя Нютон. — Правилно е да бъдете подходящо обезщетени за вашата упоритост и всеотдайност при сеченето на новите монети, като се имат предвид отвратителните престъпления. Ще говоря с Техни светлости и ще поискам да получите отплата за важния ви труд. Всеки, който остане на работа, ще получи шест гвинеи допълнително, когато реформата свърши, дори ако се наложи да ги платя от джоба си.

— Това включва ли дневната смяна? — попита друг.

— Включително и дневната смяна — отвърна Нютон.

Работниците се спогледаха, кимнаха и после лека-полека се върнаха при машините. Нютон въздъхна облекчено.

— И през цялото това време Главният майстор на Монетния двор играе карти — отбелязах аз. — Мисля, че кралят няма представа какъв верен служител има във ваше лице, докторе.

— Да се надяваме, че Техни светлости ще се съгласят с вас — усмихна се той. — Инак джобът ми ще се изпразни. Във вас ли е копието на написаното на стената на стълбището Сали Порт?

Дадох му листа и Нютон го пъхна в маншета на ръкава си.

— Тази вечер ще се опитам да разгадая гатанката, защото не обичам да ме врънкат и дразнят за неща, които в основата си са математически. Мисля, че във всеки шифър честотата на гласните и съгласните зависи от математически правила, като първите се срещат по-често от вторите.

Нютон очевидно изпитваше удоволствие от поставената му задача, така както пророк Даниил вероятно се е радвал, разкривайки на Валтасар Божията воля, когато пръстите на човешка ръка са писали по мазилката на стената на царския дворец^[1]. Аз обаче бях уморен и въпреки близостта на обезглавения труп до къщата ми и шумотевицата от Монетния двор, с нетърпение очаквах да си легна.

Събудих се с лека треска, макар че едва ли можеше да се опише като събуждане, защото почти не бях спал. Опитах се да я издържа стоически и както обикновено отидох на работа. Нютон ми каза, че ще ходим в приюта за душевноболни на болницата „Света Мария Витлеемска“.

— Да видим нашия приятел господин Туисълтън. Сутринта разпитах за него и научих, че снощи е бил заведен там по заповед на лорд Лукас. След като беше открит трупът на Мърсър. Не е ли странно?

— Надявате се да го разпитате?

— Защо не?

— Той е невменяем, сър.

— Природата рядко надарява с траен и постоянен здрав разум дори най-облагодетелстваните си чеда. И ако лудостта му е такава, че го кара да говори каквото му хрумне, може би ще успеем да подредим мислите му.

Отидохме с карета до Мурфийлдс и кралската болница „Света Мария Витлеемска“, величествена сграда, проектирана от същия Робърт Хук, когото Нютон смяташе за своя най-голям научен враг. Ето защо не се учудих, когато моят господар се изказа презрително за формата и разположението на болницата.

— Само невменяем може да направи лудница, която прилича на дворец. Единствено Хук може да сътвори подобно безумие.

Но наподобяващата ад вътрешност на болницата нямаше нищо общо с дворец.

От двете страни на входа имаше статуи на Меланхолия и Лудост, сякаш някаква ужасна Горгона се бе вторачила в очите на двете безчувствени каменни фигури. Според мен обаче участта им беше по-добра от писъците, отекващия смях, потресаващата картина на човешкото нещастие и отблъскващото малоумие вътре, които биха дали покой само на Велзевул. Въпреки това, някои нормални хора ходеха там, за да се подиграват и забавляват с окаяните обитатели на „Света Мария Витлеемска“. Мнозина луди бяха оковани във вериги и затворени в килии като животните в Лъвската кула. Нямах представа какви грижи се полагат за душевноболните и ми се стори, че атмосферата е тягостна като на Тайбърн, защото имаше жестокост и грубости, пиянство и отчаяние, да не споменавам многобройните блудници, които упражняваха занаята си с посетителите на болницата. Накратко, картината представляваше копие на света като цяло — объркан и пълен с ужаси и удоволствия — и караше човек да се съмнява в съществуването на Бог.

Господин Туисълтън дрънкаше с веригите си и молеше за милост зад желязна преграда. На голите му рамене имаше непогрешими белези от камшика на надзирателя. Остатъкът от разума му беше възбуден от шума на новото му обкръжение. Въпреки това той ме позна веднага и целуна ръката ми, сякаш помисли, че сме дошли да го заведем в относителната безопасност на Тауър.

— Как са очите ви, господин Елис?

— Оправиха се, господин Туисълтън. Благодаря.

— Съжалявам, че се опитах да ги извадя. Но не обичам да ме гледат. Усещам хорските очи върху себе си, така както някои чувстват топлината на слънцето. Нападнах ви, защото ви помислих за другия господин, доктор Нютон.

— Ето ме, господин Туисълтън — любезно каза моят господар и стисна ръката на клетника. — Кажете ми, моля ви, защо искахте да ми извадите очите?

— Моите очи са слаби, но вашите, докторе, са най-горещите, които съм усещал. Сякаш Господ гледа в душата ми. Съжалявам, че мислех така, сър. Сега обаче забелязвам, че не са тъй непрощаващи, както смятах.

— Прошка ли искате? Ако е така, давам ви я от сърце.

— Не може да ми бъде простено, сър. Извърших нещо ужасно. Но съм справедливо наказан, защото както виждате, си изгубих ума. Дори краката ми не се подчиняват на ума, защото едва се крепя на тях.

— Какво ужасно нещо сте извършили? — попитах аз.

Господин Туисълтън поклати глава.

— Не мога да си спомня, сър, защото си внуших да го забравя. Но беше ужасно. Не преставам да чувам писъците.

— Господин Туисълтън — рече Нютон, — вие ли убихте господин Мърсър?

— Дани Мърсър е мъртъв? Не, сър. Не съм аз.

— Или може би господин Кенеди? Вие ли го заключихте в Лъвската кула?

— Не съм аз, сър. Аз съм добър протестант. Не желая никому злото. Дори на римокатолиците. Нито дори на френския крал Луи, който би ме убил, ако можеше.

— Защо ще ви убива?

— За да ме направи добър католик, разбира се.

— Знаете ли някаква тайна?

— Да, сър. Но съм се заклел да не я казвам на никого. Ала на вас ще я кажа, сър. Ако мога да си спомня какво не трябваше да разкривам. — Горкият нещастник се усмихна. — Мисля, че може би е нещо свързано с оръжия, защото бях оръжейник.

— Има ли нещо общо с алхимията?

— Алхимия? — Господин Туисълтън изглеждаше озадачен. — Не, сър. Единственият метал, който съм изваждал от огъня, бяха сачмите за мускета. Правех си ги сам. И съм виждал малко чисто злато през живота си.

Нютон разгърна копието на кодираното послание, което бяхме видели на стената на стълбището Сали Порт до трупа на Даниъл Мърсър.

— Това означава ли нещо за вас? — попита той.

— О, да — отвърна клетият душевноболен. — Много. Благодаря. Мисля, че имам съобщение за вас.

Господин Туисълтън прерови джобовете на бричовете си, извади многократно сгъвано и оръфано писмо и го даде на Нютон. Господарят ми го погледна и сетне ми го показа. Листът съдържаше подобна бъркотия от букви като предишните послания. Може би дори беше същото писмо, което Господин Туисълтън четеше, когато го видях в „Каменната кухня“.

— Но какво е значението? — попита Нютон.

— Значението? — повтори господин Туисълтън. — Кръв, разбира се. Кръвта е в основата на всичко. Разберете ли това, ще разберете какво се е случило. Това е тайната. Трябва да го знаете, сър.

— Ще се пролива още кръв?

— Още? Но те едва започнаха, сър. — Господин Туисълтън се засмя. — Ще има много убийства. Много кръв. Зависи от това дали ще има мир или война. Не мога да ви кажа повече, сър, защото не знам. Никой не знае кога и какво ще стане. Може би скоро. Може би не. Може би никога. Кой може да каже? Но вие ще помогнете, сър. Ще ни помогнете да започнем. Вероятно все още не го знаете, но ще го разберете.

— Господин Туисълтън, знаете ли какво е значението на израза „pace belloque“?

— Не, сър. Друга тайна?

Поклатих уморено глава и дръпнах ръката си от вкопчените пръсти на лудия.

— Истинско безумие.

— Да, безумие — съгласи се господин Туисълтън. — Ще подлудим всички в Лондон. И после кой ще ни лекува?

Той видя, че се готвим да се сбогуваме и се развълнува. Държането му стана още по-яростно и невъздържано и след по-малко от минута започна да бръщолеви несвързано и на устата му изби пяна. Това, изглежда, беше заразително, защото изведнъж другите луди наоколо започнаха да крещят неистово и да вилнеят. Скоро настъпи такова безредие, което би възмутило дори Ада и Сатаната би се оплакал от проклетия шум. Няколко надзиратели се нахвърлиха с камшици върху невменяемите. Гледката беше сърцераздирателна и господарят ми и аз забързахме към изхода на „Света Мария Витлеемска“, изгаряйки от нетърпение да се измъкнем от задушния въздух, изпълнен с мирис на разложение.

Нютон поклати глава и облекчено въздъхна, докато минахме под меланхоличните погледи на статуите на портата.

— Най-много от всичко се страхувам да не си загубя ума — каза той. — През първата си година в Кембридж изпаднах във временно душевно разстройство. Имах главоболие и не спах няколко седмици. Мисленето ми беше объркано и замъглено.

Симптомите ми ставаха все по-познати, защото състоянието ми, изглежда, се влошаваше, но не споменах за това на моя господар, а само попитах дали наистина е възможно човек да изгуби ума си, като види призрак, както сержант Роан ми беше казал.

— Тук не става дума за призраци — отвърна Нютон. — Господин Туисълтън е болен от сифилис. Не видяхте ли гнойните рани на краката му? Или може би сте забелязали атрофиралите му очи, треперещите устни и език и частичната парализа? Това са симптоми на напреднал стадий на сифилис.

— Бих искал да си измия ръцете — немощно промълвих аз.

— Нямаме време. Трябва да отидем да поговорим с едни шапкари.

— Шапкари? — Въздъхнах уморено. — Освен ако не възнамерявате да си купите нова шапка, макар че според мен не се интересувате от шапки, защо, за бога, искате да посетите шапкари?

— Какво? „Ти ли даде хубави крила на пауна и на камилската птица пера и пух?“ — отвърна той и като видя, че се намръщих, добави. — Йов, глава тридесет и девета, стих 13.

 

 

Седнахме в каретата и с доволен вид Нютон ме потупа по крака и ми показа писмото, което господин Туисълтън му бе дал. За уморените ми очи на листа беше написана позната, но разбъркана смесица от букви.

„tqbtqeqhhnuquczrpsvxwkxfklevqtogkxzzlalc-

sulixpdmctzxlzlbizgtpajpdnfpadykforlfbpfoxl-

duyxwmilldsdlnriieoerxqxnuiffibpaaafyagfokse-

icrlexuxtjplttlcgwrnrniiqliizgvyqsswncebkrnyety-

bohlckuasyfkthyizmhzbkvzhydumtksrnpjlyxdlo-

qmhnfyczeszrvepnbrvhyleedufiiivdehfgdr-

wdeeuhmmonheybbiktaopigbojcxdgciioiivmnkib-

hvonxnlzsiefzwkrrvsfdedzhmmnsheasgdtpyhri-

wqupnefiogzrirpmjpnqcdlnxqtpfydgmpluynics-

bmkhwvsqtexgzidypjtndgizfkkmbkaoprtd-

sxyhlmwifxxsaklrdcsnnyiioiifliirtqtnnwzbxyjg-

wdkcwxylkiajmcykakxkhziqimunavbolltadvfw-

pfmgwcmzuszpdqaktiemptpcyvkeygeyffhskntdu-

vnfykrshmorrvuokgnbuutclafcpnwwekrkcezaxb-

plusezgtlqwbypuufzqxdziifskszrktncnuljdvfedpg-

nohprzdoosyskxshdkdgwktgqwtavdhrusmocxi-

ipiyrlmwopohkd“

Бъркотията нямаше очевиден смисъл, но Нютон заяви, че е открил схема — същата като в предишните послания.

— Но господин Туисълтън е невменяем — възразих аз.

— Несъмнено — съгласи се той.

— Тогава не разбирам защо приемаме толкова на сериозно писмото.

— Поради простата причина, че не го е писал господин Туисълтън.

— Но откъде знаете?

— От няколко години се забавлявам, като се опитвам да разгадая характера, наклонностите и способностите на човека, съдейки по почерка му — обясни Нютон. — По този начин може да се определи дори здравословното му състояние, например дали страда от някакво заболяване на очите или от парализа. Имайки предвид решителната, силна ръка, написала писмата, и очевидно влошеното здраве на господин Туисълтън, може да се направи изводът, че авторът на това послание не е невменяем. Има и една любопитна подробност. Авторът е учил латински.

— Как разбрахте, за бога?

— Буквите „а“ и „е“ се срещат заедно три пъти в закодирания текст и на тези места авторът на писмото спазва общоприетото изискване да ги слее в „ае“. Това показва дифтонг, сложна гласна или съединяване на гласни, и говори за латинско произношение. Така например трябва да произнасяме „С“ в думата „Caesar“ като „К“. Ето защо авторът на посланието безспорно е образован човек, а това изключва господин Туисълтън, чието образование е основно.

— Защо мислите така? Може да е учил латински.

— Не си ли спомняте, че в отговор на бръщолевенето му за война и мир, го попитах какво означават латинските думи „расе belloque“!

— Да, разбира се. „В мир и във война.“ Зачудих се защо му зададохте този въпрос.

— Той не знаеше значението им. Следователно, не е учил латински. — Нютон въздъхна. — Днес схващате много бавно, Елис. Добре ли се чувствате? Не приличате на себе си.

— Измъчва ме главоболие, сър. Но ще се оправя — добавих аз, макар че не се чувствах добре.

Пристигнахме в Пал Мал. Превзетият шапкар хугенот Самюел Тюе ни изгледа, сякаш бяхме птици на Минерва^[2], когато влязохме в магазина му. Несъмнено беше свикнал с по-екзотични пуяци като пищно издокараното конте, което разглеждаше шапка със същото внимание, каквото Нютон или аз бихме посветили на фалшива монета. Господин Тюе изслуша въпросите на Нютон за перата, вдигна капака на малка емайлирана кутийка за енфие, смръкна и после отвърна, че Джеймс Чейс, търговец в Ковънт Гардън, го снабдява с щраусови и паунови пера, тъй като е най-големият и най-добрият доставчик в Лондон.

След известно време отидохме на работното място на господин Чейс, огромен птичарник, пълен с всевъзможни патици, гарвани, лебеди, гъски, кокошки и няколко пауна. Нютон извади дългото перо с дъгоцветно око, обагрено в синьо и жълто, което беше донесъл от Тауър, и обясни, че е дошъл по държавна работа.

— Казаха ми, че вие сте най-големият доставчик на екзотични пера в Лондон.

— Вярно е, сър. За перата аз съм онова, което Вирджиния е за тютюна, и Нюкасъл за въглищата. Снабдявам всички — майсторите на карети, на писалки, на мебели, на легла и шапкарите.

— Това е перо от син индийски паун, нали?

Господин Чейс, висок и слаб човек, който самият приличаше на птица, разгледа перото и сетне потвърди предположението на Нютон.

— Да, сър.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Не е било поставяно на шапка, защото не е подкастрено. Пауните са редки птици и някои богаташи ги харесват, но имат лош нрав и трябва да бъдат държани далеч от другите домашни птици. С изключение на факта, че перото е от някой от моите пауни, не мога да ви кажа почти нищо за него, господа.

— От един от вашите пауни? — повтори Нютон. — Откъде знаете?

— По знака, разбира се. — Господин Чейс обърна перото и ни показа роговия край, на който имаше синьо петно. — Всичките ми пера са белязани по този начин. Знак за качество, независимо дали перото е лебедово за писане или щраусово за дамски шапки.

— А знаете ли на кого сте го доставили?

— Почти всичките ми паунови пера отиват при господин Тюе или мадам Шере. И двамата са французи шапкари. Хугеноти. Добри са за бизнеса с перата. От време на време продават по някое на дамите, които искат сами да си направят шапки. Господи Тюе казва, че много жени си шият рокли, но малко имат желание да си направят шапка. Онзи ден продадох няколко паунови пера на нов клиент. Не си спомням името му, но мога да кажа, че не приличаше на шапкар.

— Спомняте ли си нещо друго за него?

Господин Чейс се замисли.

— Приличаше на французин.

— Хугенот?

— Не мога да кажа. Мисля, че името му беше френско, макар да не го помня. Откровено казано, сър, французите са единствените чужденци, които познавам. Може да е бил испанец. Не че говореше като чужденец. Напротив, говореше като англичанин. При това образован. Но някои хугеноти говорят много добре английски. Например господин Тюе. Човек би го помислил за англичанин.

— Англичанин донякъде — отбеляза Нютон.

Сбогувахме се с господин Чейс. Нютон ме погледна в очите и заяви, че имам нужда от кафе, затова отидохме в „Гърка“, популярно кафене сред членовете на Кралското дружество. Скоро след като пристигнахме там и получихме кафето си, което ме ободри за известно време, в заведението влезе тридесетгодишен мъж и седна до нас. Помислих го за учен и не бях твърде далеч от истината, защото той беше член на Кралското дружество и частен учител на децата на херцога на Бедфорд. Акцентът му беше френски, макар че всъщност човекът беше хугенот от Швейцария.

Нютон ми го представи като Никола Фасио дьо Дюйе^[3]. Бързо стана очевидно, че двамата си били близки приятели, но господарят ми показа хладина и сдържаност към него. Това ме накара да се усъмня, че са се скарали и сега се държат на разстояние един от друг. Фасио ме гледаше подозрително, дори бих казал ревниво, ако предположението ми не би предизвикало въпроси срещу доброто име на господаря ми. Не можеше да не се забележи, че господин Дюйе е нежен и изтънчен, почти женствен.

Установих, че нямам желание да пия кафе, а и гъстият пушек в „Гърка“ не облекчаваше главоболието ми, затова споменът ми за разговора между Нютон и господин Фасио едва ли може да се нарече много подробен. От самото начало обаче беше ясно, че господин Фасио иска да си възвърне част от доверието на Нютон.

— Радвам се, че ви открих тук, докторе — каза той. — Инак щеше да се наложи да ви пиша, за да ви съобщя, че вчера един човек ме намери в дома на херцога и ме разпитва за вас. Мисля, че името му беше господин Фо.

— Срещнах се с него — отвърна Нютон. — Господин Нийл ни запозна в Монетния двор.

— Господин Нийл, Главният майстор?

— Същият.

— Колко странно. Господин Робар ми каза, че господин Нийл е поискал Хук да представи някакъв италиански химик, граф Гаетано, на членовете на Кралското дружество. Говори се, че графът усъвършенствал метод за превръщането на оловото в злато. Господин Нийл вече потвърди чистотата на полученото от графа злато, което чака само одобрението на Хук за представяне, за да бъде пуснато в обращение.

— Графът е измамник и може да извършва трансмутации колкото вие можете да съживявате мъртвите, Фасио.

Господин Дюйе се нацупи и придоби такъв женствен вид, че сякаш щеше да ни перне с ветрилото си, ако държеше такова в малката си бяла ръка. Това много би ме развеселило, но изведнъж изпитах неустоима потребност от чист въздух, досущ като човек с примка на шията.

Нютон забеляза състоянието ми.

— Вие сте болен, господин Елис. Елате. Ще ви помогна да стигнете до вратата и да излезете на чист въздух. Фасио? Разпитайте приятелите си в Европа за граф Гаетано и ще спечелите благодарността ми.

Той ми помогна да се изправя, защото едва се държах на краката си.

Застанах пред „Гърка“, олюлявайки се като изгнило дърво. Нютон ми предложи ръката си и повика карета.

— Не изменяйте на доброто ми мнение за вас, Елис — отбеляза той, — като погрешно подозирате нещо непристойно в отношенията ми с господин Фасио, защото знам какво мислят за него другите. Той има добро сърце и отличен ум и някога го обичах като баща родния си син.

Усмихнах се и го уверих, че нищо не може да промени високото ми мнение за него, а после трябва да съм припаднал.

 

 

Нютон ме заведе в дома си на Джърмин Стрийт и ме сложи в легло с хубави бели холандски чаршафи, за да могат госпожа Роджърс и госпожица Бартън да се грижат за мен. Започна да ме тресе от високата температура. Чувствах се немощен, потях се и ме боляха краката и главата. Имах усещането, че съм болен от чума. Всички симптоми бяха налице с изключение на подуванията на лимфните жлези под мишниците и слабините, характерни за онова ужасно заразно заболяване. Когато треската премина и видях кой се грижи за мен, помисли, че съм умрял и съм в Рая. До прозореца седеше госпожица Бартън и четеше на слънчевата светлина. Косите й бяха като от злато, а очите й сини като метличини. Щом забеляза, че съм се събудил, тя се усмихна, остави книгата и хвана ръката ми.

— Как се чувствате, скъпи Том?

— Мисля, че по-добре.

— Бяхте болен от малария. И ви тресе почти три седмици.

— Толкова дълго? — с дрезгав глас попитах аз.

— Ако не бяха цяровете на чичо ми, щяхте да умрете — обясни госпожица Бартън. — Той ви лекува. Скоро след като нашият кочияш господин Уостън ви докара на Джърмин Стрийт, чичо ми отиде в аптека в Сохо и взе кора от хининово дърво и изсушен ливадник и ги счука на прах, защото беше чел, че помагат срещу малария. И се оказа вярно, тъй като оздравяхте.

Тя избърса челото ми с влажна кърпа и ми даде да изпия малко бира. Опитах да седна в леглото, но установих, че не мога.

— Не трябва да се движите, защото нямате сили, Том. Ще разчитате на мен и на госпожа Роджърс, сякаш сме двете ви ръце.

— Не мога да го допусна, госпожице Бартън — възразих аз. — Не е прилично вие да се грижите за мен.

— Не се притеснявайте, Том — засмя се тя. — Аз имам братя. Няма от какво да се срамувате.

След известно време състоянието ми се подобри и ми казаха какво се е случило с мен. Беше Благовещение. Нютон не искаше и да чува да се връщам на работа, докато не се възстановя напълно. Нито искаше да отговаря на въпросите ми за разследването, по което работехме. Той донесе в стаята ми черна дъска, сложи я на триножник и с помощта на тебешир се опита да ми обясни метода си на флуксиите^[4], както ги наричаше. Намеренията му, разбира се, бяха добри, но аз не можех да проумея нищо. Лекциите по математика само засилиха решимостта ми бързо да оздравея, въпреки факта, че госпожица Бартън се грижеше за мен и имах основателна причина да лежа в леглото и да се смятам за благословен, че съм болен. Тя ме покръсти с обичта си и ме възкреси с нежните си грижи. Имах ли треска, госпожица Бартън бършеше челото ми. Понякога лежах буден и я гледах по цял следобед. В други дни не си спомнях нищо. Нямах думи да опиша любовта си към нея. Възможно ли е изобщо да се опише любовта? Не съм Шекспир. Нито поет като Марвъл или Джон Дон. Когато нямах сили, ме хранеше тя. И непрекъснато ми четеше — Милтън, Драйдън, Марвъл, Монтен^[5] и Афра Бен, чиито творби много обичаше. Любимата й беше „Oroonko“, макар че според мен краят беше твърде тъжен. В книгата се разказваше историята на един роб и няма да преувелича, че когато станах достатъчно силен, за да се върна в Монетния двор, аз бях неин роб.

На осми април четвъртък отидох на работа. Спомням си го, защото как бих могъл да забравя, че милорд Монтагю бе станал граф Халифакс и бе заменил милорд Годолфин като пръв лорд-ковчежник. А след няколко дни имах възможност да попитам Нютон какво е станало с разследването ни за убийствата на Даниъл Мърсър и господин Кенеди, защото не бяхме разговаряли по тези въпроси, докато бях болен.

— Що се отнася до шифъра — отвърна той, — признавам, че нямах успех. Ще бъдат необходими още послания, за да разбера номеричната структура в основата му. Господин Бернингам почина. Въпреки грижите на повлеканата в затвора, той се предаде на отровата, която му е била дадена. По всяка вероятност момичето не е изпълнило указанията ми. Несъмнено е решила, че е лудост да му дава въглен. Но това може би щеше да го излекува. Заръчах на господин Хъмфри Хол да следи отблизо граф Гаетано и доктор Лав. Докладва ми съвсем малко, освен че Хук продължава да се застъпва за тях. Ще бъда нещастен, ако открием доказателство, че те са убили Кенеди и Мърсър, преди да имат възможност да убият Хук или поне доброто му име. Двама наши агенти следят сержант Роан и капитан Морне. Изглежда, капитанът също е хугенот като сержанта, както и неколцина други от Тауър — в Монетния двор и в Артилерията. Жан Фуке, заместник-главният майстор на Монетния двор, също е хугенот, но не знаех, че има толкова много други.

— Говори се, че хугенотите в Лондон са колкото римокатолиците — отбелязах аз. — Чух, че били петдесет хиляди.

— Средището на тяхната общност е църквата с приюта за бездомни на Треднийдъл Стрийт. Някои ходят в параклиса на Августинските монаси в Сити, а други във френската конформистка църква в Савой в Уестминстър. Но всички хугеноти от Тауър, независимо дали са от Монетния двор или от Артилерията, посещават Треднийдъл Стрийт. Отидох на богослужение във френската църква „Ла Патент“ в Спайтълфийлдс, където открих много неща, достойни за възхищение, тъй като мнозина хугеноти отричат Триединството, а тези възгледи са ми познати. Но са изключително потайни. Поискаха да заявя убеждението си, че Христос е човешко същество, макар и незаченато в грях, преди да ми разрешат да остана на литургията им, защото много се страхуват от шпиони. И мисля, че с основание. Често съм чувал, че сред тях се крият католици. Моите агенти казаха същото, но твърдението им се основава само на невежеството и въображението им, тъй като нашите шпиони мислят, че всички французи са лоши.

— И аз смятам така. Мнозина хугеноти се сражаваха за крал Уилям в битката при Бойн, включително самият генерал Рувини. Признавам обаче, че не разбирам защо са преследвани и защо толкова много от тях са тук.

— Но трябва да сте чували за масовото клане в нощта на Свети Вартоломей.

— Да, чувал съм, но не мога да опиша какво се е случило.

Нютон поклати глава.

— Мислех, че обстоятелствата на масовото клане са известни на протестантите навсякъде. Що за история учат младите в днешно време? — въздъхна той. — Позволете ми да ви осветля. В нощта на двадесет и четвърти август 1572 година голям брой протестанти отишли в Париж, за да видят сватбата на хугенота Анри Наварски, бъдещия френски крал и дядото на сегашния френски крал Луи, с Маргарита от управляващата френска католическа фамилия Валоа. Коварните Валоа видели възможност да изкоренят протестантството във Франция и се възползвали. Десет хиляди били убити в Париж и много повече в провинциите. Смята се, че римокатолиците избили седемдесет хиляди хугеноти протестанти. След това много хугеноти потърсили убежище в Англия.

— Но това е било през 1572 година. Те вече би трябвало да са се интегрирали в английското общество.

— Анри бил пощаден и впоследствие станал крал на Франция и според Нантския едикт установил религиозната търпимост към протестантите в страната. Това продължи допреди десетина години, когато внукът му отмени едикта, и сега хугенотите отново бягат в Англия. Разбирате ли?

— Да. Но твърдението ви, че в Тауър има неколцина хугеноти, ме изненадва. Човек би помислил, че безопасността на Монетния двор изисква на служба в гарнизона да бъдат назначавани само англичани.

— Неколцина? Имах предвид много. — Нютон взе лист хартия, на който имаше два списъка с имена. — В Монетния двор — господин Фуке, господин Колини, господин Валие и господин Бейл. В Артилерията — капитан Морне, капитан Лакост, капитан Мартин, сержант Роан, ефрейторите Кузен и Ласко и стражите Пюжед, Дюри, Нимо и Лестрад. Може би има и други, за които все още не знаем. Потърсилите убежище в Англия от 1685 година насам и след отмяната на Нантския едикт се забелязват по-лесно от онези, чиито семейства са дошли тук след поражението при Ла Рошел през 1629 година. Капитан Морне е роден в Англия. Както и господин Бейл. Те са по-скоро англичани, отколкото французи и следователно по-слаби брънки в хугенотската верига.

— Мислите ли, че заговорничат да направят нещо? Възможно ли е те да са убили Даниъл Мърсър и господин Кенеди?

— Не мога да правя догадки. Трябва да разберем това. Много неща свързват френското протестантство и хугенотите с окултния свят на алхимията. Но не смятам, че в хугенотите има нещо, което да ги кара да бранят алхимията повече от мен.

— Може и да е така — съгласих се аз. — А тамплиерите, за които говори вашият приятел от Кралското дружество господин Пийп, когато обядвахме с него? Те не са ли французи? Не е ли възможно хугенотите да са наследници на тамплиерите и тяхната тайна? Няма ли да си заслужава да убиват заради съкровището? Струва ми се, че около нас има много тайни.

— Достатъчно — изпъшка Нютон. — Измъчвате ме с непрестанните си размишления.

— Какво бихте искали да направя?

— Трябва да наблюдаваме хугенотите. И да се надяваме, че ще се разкрият. Особено капитан Морне. Мисля, че колкото повече знаем за него, толкова по-подготвени ще бъдем да го разпитаме отново. Той не е силен характер като сержант Роан, който, изглежда, някога е бил роб в галерите от флотата на крал Луи. Убеден съм, че няма да го пречупим лесно. А през това време трябва да се научите да бъдете търпелив, драги мой. Няма да спечелим нищо, ако действаме прибързано. Отношенията между Монетния двор и Артилерията са деликатни. И този гордиев възел трябва да бъде разсечен, ако след това искаме да използваме въжето.

 

 

През следващите три седмици работих с мрежата от агентите на Нютон, за да следя хугенотите в Тауър. Морне често посещаваше дома на лорд Ашли на Странд. Ашли беше от вигите и член на Парламента, представляващ Пул в Дорсет. Сержант Роан често присъстваше в съда в Уестминстър Хол. Слушаше съдебните дела, но истинската цел на посещенията му, изглежда, беше да се среща с висок на ръст духовник, от когото като че ли получаваше заповеди и който носеше широкопола шапка с черна копринена лента и дълъг розов шарф. Мъжът имаше криви крака и дебел като на бик врат и се изплъзваше толкова бързо, че изгубихме следите му някъде в Саутуърк и не можахме да разберем кой е.

Докато сведях сержант Роан покрай магазините от двете страни на Уестминстър Хол, се случи нещо странно, което ме сблъска лице в лице с него и ми даде възможност да оценя по-високо характера му.

Откъснах за миг очи от сержанта, за да огледам една от множеството жени от занаята, които обикновено се въртяха там, и се ядосах, когато открих, че съм го изпуснал. Разсъждавайки, че вероятно не съм роден за шпионин, защото блудниците лесно ме разсейват, аз тръгнах към голямата врата на Уестминстър Хол, когато видях друга красива проститутка и се сблъсках със сержанта. Той разбра каква е причината за моята липса на внимание и искрено се развесели. Потупа ме по рамото, показвайки непринуденост и дружелюбност, които ме изненадаха, и ме покани в близката пивница. Приех, тъй като се надявах, че може да науча нещо, и действително стана така, но не каквото предполагах.

— Вашият господин Нютон е умен човек — каза той, като донесе две чаши хубав портвайн. — Не знам защо ме подозира, че съм размирник, но нещата между капитана и мен съвсем не стоят така, както мисли. Ние сме стари приятели и забравяме ранга, когато се караме. От време на време приятелите се спречкват. Когато си служил заедно с някого, сражавал си се с него рамо до рамо и няколко пъти си му спасявал кожата, имаш известни привилегии, предимства, така да се каже. Някои биха го нарекли задълженост.

— Спасили сте живота на капитан Морне?

— По-скоро го запазих. Плениха ни в битката при Фльори, Фландрия, докато се сражавахме за крал Уилям III Орански. Тогава претърпяхме първото си поражение в Нидерландия. Беше през 1690 година. Френският генерал Люксембург беше жесток човек и всички пленници бяха осъдени да служат като каторжници в галерите на крал Луи до края на живота си. Три дни по-късно капитанът и аз пристигнахме в Дюнкерк, където ни изпратиха на галерата „L’Heureuse“. Знаете ли какво означава тази дума?

Поклатих глава.

— Късмет — обясни сержантът. — И мога да ви кажа, че във френските галери късметът е рядко срещано нещо. Галерата имаше петдесет скамейки за гребци, по двадесет и пет от двете страни. На всяка бяха оковани по шест роба, общо триста души. Не можете да си представите труда им, ако не сте били там. Гребал съм двадесет и четири часа без почивка, принуждаван от камшиците на надзирателите. Ако припаднеш, те налагат, докато отново започнеш да гребеш или умреш и те хвърлят на акулите. Най-бруталните биячи бяха турците. — Роан се усмихна, припомняйки си жестокостите, които описваше. — Християнин не може да бие така. Турците ни налагаха с въже, потопено в катран и солена вода. Слагаха заедно най-силните и най-слабите, затова гребяхме един до друг с капитана. Капитанът на галерата ни наричаше кучета и животът ни наистина беше кучешки. Той беше йезуит и мразеше всички променили религията си. Веднъж заповяда на турците да отрежат ръката на един човек, с която да бият друг. Неизвестно защо капитанът на галерата особено ненавиждаше моя капитан и го наказа с изключително жесток побой. Ако не бях аз, щеше да умре. Дадох му половината от моя хляб и сложих оцет и сол на раните му, за да спра гангренясването на плътта, и той оцеля. Понесохме много жестокости и трудности — лятната жега, зимния мраз, побоите, глада и канонадите от другите кораби. Веднъж ни улучиха с продълговата тенекиена кутия, пълна с части от верига и стар метал, която се пъха в дулото на топ. Една трета от мъжете в галерата бяха разкъсани на парчета. Ранените бяха изхвърлени през борда на акулите. Капитанът и аз изкарахме две години на онзи проклет католически кораб. Веднъж ме попитахте защо мразя католиците толкова много. Ами, ето защо. Посети ни игуменката на католически орден и предложи на нас, хугенотите, свобода, ако се откажем от вярата си. Мнозина го сториха, но разбраха, че тя е излъгала и не е в нейната власт да ни освободи. Капитанът я беше накарал да го направи. Предполагам, че това е била представата му за шега. Две години в галерите се равняват на цял живот, приятелю мой. Мислехме, че страданията ни никога няма да свършат. Но един ден се поведе битка. Адмирал Ръсел, Бог да го благослови, победи французите при Барфльор, превзе кораба и ни освободи.

Сержант Роан кимна и изпи портвайна си. Историята му обясняваше много неща в отношенията между него и капитан Морне. Останах поразен от разказа му и не обърнах голямо внимание на любопитството, което той прояви към Нютон и навиците му, затова отговорих на въпросите му, без да се замислям за опасността, грозяща моя господар.

По-късно това ми причини голяма лична горест.

 

 

Въпреки очевидната интелигентност на Нютон, не се бяхме приближили до установяването на самоличността на извършителите на жестоките убийства, повече, отколкото преди да се разболея. За щастие, вестта за тях не се разчу извън стените на Лондонската крепост. По настояване на Лордовете от Върховния съд, доктор Нютон и лорд Лукас получиха заповед да пазят в тайна злодеянията от страх, че обществеността може да съзре заплаха в Голямата парична реформа и да я провали, както стана с Поземления данък. Армията все още беше във Фландрия, крал Уилям — непопулярен в Англия, синът му, херцогът на Глостър, болнав и слабохарактерен, а принцеса Ана, втората поред наследница на престола, бездетна, въпреки че бе раждала седемнадесет пъти, затова съществуваха силни опасения от национален бунт в страната. И се смяташе, че нищо не може да разпали недоволството така, както нарастващата девалвация и недостигът на парични средства. Крайният срок за приемането на старите монети срещу пълната им стойност, двадесет и четвърти юни, бързо наближаваше, но в обращение имаше толкова малко пари, че Тяхна светлост лордовете от Върховния съд тайно бяха заповядали всяка лоша новина, свързана с Монетния двор, да бъде потулвана.

Имаше обаче изострено любопитство, по-скоро безпокойство, към резултатите от разследването на доктор Нютон. Тъй като в Уайтхол познаваха лесно избухливия му и докачлив характер, на брат ми, който както вече споменах, беше заместник-секретар на Уилям Лаундс, Постоянния секретар на първия лорд-ковчежник, бе възложена задачата да ме разпита за напредъка в разследването. Поне така ми каза той в началото на разговора ни. Едва към края на срещата ни научих каква е истинската му цел.

Срещнахме се в кабинета на Чарлс в Уайтхол, докато Нютон беше пред Техни светлости, за да препоръча помилване за Томас Уайт, чиято екзекуция за фалшифициране на монети беше отлагана тринадесет пъти по предложение на Нютон в замяна на информация.

Брат ми и аз не се радвахме на сърдечни взаимоотношения, макар да му бях благодарен, че ми е намерил работа. Но да бъда проклет, ако заради това раболепнича пред него и му дадох ясно да го разбере почти веднага щом ме назначиха в Монетния двор. Ето защо Чарлс ме смяташе за възможна пречка за повишението си в Съвета, отговарящ за държавната хазна и ми говореше като на прислужник. Като се замисля обаче, той говореше по същия начин с повечето хора. Чарлс беше станал доста дебел, надут и важен и много приличаше на нашия баща.

— Как си със здравето? — грубо попита той. — Доктор Нютон ми каза, че си бил болен и са се грижели за теб.

— Вече оздравях.

— Щях да дойда да те видя, но ме задържаха по работа.

— Добре съм, както виждаш.

— Хубаво. Тогава, моля те, кажи ми какво става в Тауър? Едно убийство ли е било извършено или две? Милорд Лукас твърди, че е само едно и няма нищо общо с Артилерията.

— Убийствата са три — отвърнах аз, изпитвайки удоволствие от смайването, което изкриви лицето на брат ми.

— Три? Мили боже! — промълви Чарлс. — Ще разберем ли скоро кой е извършил тези престъпления? Или трябва да чакаме доктор Нютон да благоволи да хвърли светлина по този въпрос? Вероятно иска да запази тези неща за себе си, така както дълго мълча за теорията си за устройството на света. Или може би умът му вече не е какъвто беше. В Кембридж се говори, че е поел длъжността само защото е изпаднал в умопомрачение.

— Необходим ли е ум, за да работиш в Кралската хазна? — предизвикателно попитах аз. — Не съм убеден. С ума на Нютон всичко е наред. И не ми е приятен намекът ти, че той нарочно мълчи по този въпрос.

— Това ли да кажа на Постоянния секретар?

— Не ме е грижа какво ще кажеш на Постоянния секретар.

— И това ли да му кажа?

— Теб ще преценяват по отговорите, а не мен.

— Но ти си ми длъжник заради работата.

— Непрекъснато ми го напомняш.

— Ако не бях аз, пред теб нямаше бъдеще.

— За мен ли го направи или заради себе си?

Чарлс въздъхна и погледна, през прозореца. Стъклата бяха облени от дъжда.

— Защо ли трябва да се грижа за брат си — измърмори той.

— Все още не си ми дал възможност да отговоря на въпросите ти. Ще ти кажа онова, което искаш да знаеш. Но не трябва да говориш лоши неща за човека, когото изключително много уважавам. Така както аз говоря само хубави неща за господин Лаундс или милорд Монтагю.

— Халифакс — поправи ме Чарлс, припомняйки ми новата титла на Монтагю. — Милорд Монтагю сега е Халифакс.

— Не си придавай толкова голяма важност. Нито ми се обиждай, братко. Предложи ми вино и любезност и ще видиш как ще стана сладък като мед.

Чарлс донесе вино. Пийнах и сетне поговорихме.

— Има толкова много предположения, че не мога да реша кое да изкажа първо. Ако говорим в хронологичен ред, може би извършителите на убийствата са фалшификатори на монети, защото единият убит, Даниъл Мърсър, беше посочен от затворници в „Нюгейт“. Съществува банда убийци, които разполагат с хитър метод за фалшифициране на златни гвинеи, като използват сплав от мед и цинк и стрито на прах злато. Може би Мърсър е бил убит, за да му затворят устата и да не говори за участието си. Агентът Кенеди, когото изпратихме да следи Мърсър, също беше убит. В убийствата има и тайни окултни аспекти, които карат Нютон да мисли, че в извършването им е замесена и алхимия. Историята е необикновено странна, кървава и навяваща страх. Когато съм в Тауър, постоянно имам усещането, че ще ми се случи нещо лошо.

— Това не е необичайно — отбеляза брат ми, — поне за Тауър.

Кимнах търпеливо и реших да се измъкна от кабинета му, преди да сме се скарали.

— Има и разговори за рицари тамплиери и скрито съкровище, което би дало почти на всеки мотив да извърши убийство. Мнозина търсят съкровището. Баркстед, Пийп…

— Самуел Пийп?

Кимнах.

— Проклети тори! — промърмори Чарлс.

— Фламстийд и един Господ знае кой още.

— Разбирам.

— Освен това в Тауър има френски хугеноти.

— Не само в Тауър. Цялата страна гъмжи от французи.

— Те са много потайни и предизвикват подозрения у Нютон.

— Има ли французин, който да не предизвиква подозрения? — попита брат ми. — Сами са си виновни. Мислят, че ги мразим, защото сме исторически противници. Но истината е, че ги мразим заради проклетата им наглост и важния вид, който си придават. За мен няма значение дали са римокатолици, протестанти, евреи или йезуити. Пожелавам на всички французи без изключение да горят в Ада. Е, кой е главният заподозрян?

— Нютон е учен. Не би съставил хипотеза, без да има убедителни доказателства. Безсмислено е да го принуждаваш да го прави. Много е усърден в разследването и макар че говори малко, внимателно преценява нещата.

— Радвам се да го чуя. Три убийства в най-добре охраняваната крепост в Британия. Скандално!

— Ако някой може да разкрие загадките, това е Нютон — заявих аз. — Когато съм до него, сякаш усещам как умът му вибрира. Но не се осмелявам да го разпитвам, защото лесно избухва и понякога се дразни от мнението ми.

— Тогава двамата с него имаме нещо общо, нали?

— Щом стигне до някакъв извод, имам чувството, че ще ми каже, защото ми има пълно доверие, но не и преди това. Omnis in tempore. Всичко с времето си, братко.

Чарлс взе паче перо и го задържа над листа хартия, колебаейки се какво да напише.

— Няма що, хубав доклад за господин Лаундс — каза той и после захвърли перото. — Не мога да измисля какво да напиша. Все едно да опиша проклетите „Математически принципи на натурфилософията“ на Нютон. Прегледах ги, но не разбрах абсолютно нищо. Изумително е как подобни умни писания може да те накарат да се почувстваш пълен глупак. Ти чел ли си ги?

— Опитах се.

— Не проумявам как е възможно една книга да предизвика такова вълнение, когато не мога да открия човек, който да я е прочел.

— В Европа има десетина души, които могат да кажат, че са я разбрали. Но те далеч превъзхождат простолюдието. И всички са единодушни, че това е най-важната книга, написана някога.

Чарлс, изглежда, се обиди, защото не проявяваше интерес към такива неща.

— Разбира се, че е много умен — измърмори той. — Мисля, че всички знаем това. Пише го в досието му в Държавната хазна. Но е странна птица. Всеотдайността му към задълженията му е известна и буди възхищение. Но мисля, че Нютон не се интересува от хвалби. Иска само да му казват, че има право, макар да го знае отлично. Този факт обаче го прави много неудобен кандидат за държавен служител. Твърде е независим.

— Вярно, че е странна птица — съгласих се аз. — Но лети толкова високо, че изчезва от погледа на обикновените хора, същински орел, който се извисява до самите граници на нашия свят и може би отвъд, към луната, звездите и слънцето. Не познавам такива като него.

— Говориш така, сякаш е безсмъртен.

— Името и славата му ще пребъдат.

— Толкова ли е трайна славата му? Щом е тъй сигурен в идните поколения, тогава защо са му нужни хора като мен, които да го предупреждават, че светът гъмжи от негови врагове? Някои искат Пазителят да не е толкова усърден в изпълнението на задълженията си. Торите биха желали да го видят отстранен от длъжност и търсят доказателства за злоупотреба със служебно положение.

— Тогава защо са го назначили? Нютон помоли задълженията му на следовател да бъдат прехвърлени на министъра на правосъдието, нали?

— Някои хора смятат, че човек, прекарал двадесет и пет години скрит в „Тринити“, ще знае малко за света и ще бъде податлив на влияние пазител. Затова са се споразумели да го назначат. Не ме разбирай погрешно, братко. Аз съм на негова страна. Но има други, които ще открият нещо гнило, макар да е неомърсен, ако разбираш какво искам да кажа.

— Нютон е най-непоквареният човек, когото познавам — заявих аз.

— Не става дума за поквареност, а за отклонение от ортодоксалното. Надявам се, че проумяваш смисъл на думите ми.

Не казах нищо и Чарлс кимна, сякаш беше уличил в нещо Нютон.

— Да. Знаех, че това ще те накара да замълчиш, братко. Твоят господар е заподозрян в несъгласие с възгледите на официалната църква, меко казано. Някои хора не са склонни да се изразяват тъй меко. Говорят се разни приказки. Споменава се думата „ерес“. Нютон ще бъде уволнен, ако това се докаже.

— Необосновани клюки.

— Да, клюки. Но кога на този свят клюките са били пренебрегвани? Слушай внимателно, братко. Това беше главната цел да те поканя тук. Трябва внимателно да предупредиш господаря си да бъде предпазлив и подготвен за момента, когато враговете му ще предприемат действия срещу него. Не след дълго със сигурност ще го направят.

Разказах всичко това на Нютон, когато се срещнахме в нашия кабинет в Монетния двор.

— От известно време имам такива подозрения — призна той. — Но съм много задължен на брат ви. Да бъдеш предупреден навреме, означава да си по-малко уязвим. Все още обаче нищо конкретно не е открито, а само се говорят празни приказки.

— Какво смятате да правите?

— Нищо! — възкликна Нютон. — Освен да си върша работата. Вие също. Трябва да избием от главите си опасенията. Съгласен ли сте?

— Щом така желаете.

— Да, най-искрено. — Той взе от пода котарака Мелхиор и започна да го гали по козината. Реших да го оставя сам с мислите му, но той продължи да говори. — Трябва да се вгледаме внимателно в капитан Морне и да разберем дали може да се пречупи или не.

— Вие имате предимство пред мен, докторе. Признавам, че не знам какво искате да кажете с тази дума.

— Какво? — възкликна Нютон. — Възможно ли е да не сте осведомен за моя experimentum crucis^[6]!

Потвърдих невежеството си и отидохме в моята къща. Нютон изрови стар сандък, извади призма, която беше направил сам, и ми показа, че обикновената дневна светлина е сложна смесица от цветове, и как, държейки втора призма, цветовете може да бъдат отклонени от първоначалната им посока на разпространение като потоци вода. Това отклонение Нютон нарече рефракция, а свойството на светлинните лъчи — пречупване. Всички цветове на призмата били неизменни и не можело да бъдат променени от наслагването върху тях на други цветове.

— Ето така може да се даде много полезен нагледен урок за онези от нас, чиято работа е да откриват изкусно или престъпно скрита материя. Нищо не е каквото изглежда и чистотата понякога е илюзия.

Той ми позволи до насита да държа втората призма и да отклонявам цветовете в различни посоки.

— Може би капитан Морне също се е отклонил от обичайния си път — предположих аз, когато проумях думите му. — Но какво да използваме за призма?

— Нещо голямо — замислено рече Нютон. — Силно и чисто. Да, мисля, че имам инструмента, който ни трябва. Вие, драги мой. Вие ще бъдете нашата призма.

— Аз? Но как?

— Капитан Морне забелязвал ли е, че го следите?

— Не. Не изглежда особено наблюдателен.

— Тогава трябва да му помогнете. Позволете му да види, че е следен, и после наблюдавайте как ще се пречупи. Ще подмине ли къщата на лорд Ашли, без да влезе? Ще ви се противопостави ли? На кого ще каже, че го следят? И какво ще се случи след това? Задачата може да се окаже отегчителна и опасна, но няма да остана удовлетворен, докато не я изпълним докрай.

— Не се страхувам — заявих аз. — Ще нося и двата си пищова и шпагата.

— Така ви искам — насърчи ме Нютон и ме потупа по рамото. — Ако ви попита защо го следите, отречете. Но внимавайте да не се сбиете с него. Ако го убиете, няма да научим нищо.

— Ами, ако той ме убие?

— Гледайте това да не се случи заради госпожица Бартън, Елис. Тя ще обвини мен и непрестанно ще ми го натяква. Затова, ако изпитвате състрадание към мен, пазете се, Елис.

— Добре, сър.

Информацията ми достави огромно удоволствие и до края на деня се забавлявах с изящни фантазии, в които госпожица Бартън натъжено притискаше раненото ми тяло до голите си гърди, така както Клеопатра е оплаквала Марк Антоний. Откакто оздравях от маларията, аз я виждах само веднъж в седмицата, на вечеря в дома на Нютон. Това съвсем не ми беше достатъчно, защото много я обичах, но нямаше друг благоприличен начин да се срещаме. Ето защо си я представях в множество причудливи, но безобидни сцени.

Но не всичките ми фантазии за госпожица Бартън бяха тъй невинни.

Същата вечер, когато Морне приключи дежурството си и излезе от Тауър, аз го проследих и веднага направих очевидно присъствието си. Това обаче нямаше значение, защото той бързо се качи на наемен файтон и се отправи на запад по Флийт Стрийт. И аз наех файтон и поех след него. В една от множеството улички в източната част на Флийт Дъч, между мостовете Флийт и Холбърн, неговата карета спря. Минута по-късно моята карета също спря. Дадох на кочияша един шилинг и потърсих с поглед Морне, но не го видях, и попитах кочияша, който го бе оставил. Той изсумтя шумно и после сви рамене.

— Мога да ви кажа, че не е дошъл тук да се жени — намусено отвърна човекът. — Вижте какво, аз само ги карам. Щом слязат от файтона ми, те стават невидими.

— Аз ще ви кажа, ако ми дадете едно пени — обади се момчето, което носеше запалена свещ пред каретата, за да осветява пътя в тъмните улици.

Дадох му монета.

— Той отиде при блудниците — рече хлапето. — В тази уличка има хубава кифличка на име госпожа Марш, която държи женски манастир, където обетът не е тъй строг, ако разбирате какво искам да кажа. Попитайте някои от другите посетители, ако желаете да намерите мястото, сър.

Уличката се намираше в квартал с лоша слава, макар че го познавах много добре от времето, когато учех право. Там се женеха множество двойки, за да не платят таксата от една гвинея за привилегията да се венчаят в църква. Освен това Флийт Стрийт беше популярна с проститутките си, особено нощем, когато бизнесът с женитбите намалееше. Докато вървях по уличката, няколко развратници безсрамно разгърнаха дрехите си, показвайки ми интимните си части, и ме поканиха да опитам вмирисаната им плът. Не се бях съгласявал да го правя прав за едно пени, дори когато нямах пари, защото уличницата го върши, за да те обере, докато си зает с клатенето, така да се каже. Но се заприказвах с мръсниците, докато едната от тях ме насочи по калдъръма, където до шумна пивница имаше къща, чиито големи прозорци осветяваха цялата уличка. На стената между тях бяха нарисувани неприлични гротески.

Поколебах се дали да вляза, но накрая реших, че вътре е по-безопасно, и похлопах на вратата. След една-две минути една жена ме попита през решетката по каква работа идвам. Това беше популярна предпазна мярка в Лондон. Не беше минало много време от бунта на Заговезни, когато лондонските чираци събориха един вертеп с въжета и жестоко пребиха проститутките, които изтърчаха отвътре като плъхове. Аз обаче знаех паролата по-добре, отколкото можех да разтълкувам присъдата в някой съдебен процес.

— Чух, че приемате малцина — хрисимо рекох аз, защото някои блудници имаха изключително високо мнение за себе си и за властта, която притежаваха между краката си, — но аз съм джентълмен и мога да ви платя разходите предварително, ако желаете. — Извадих кесията си и раздрънках монетите вътре.

— Пет шилинга — каза развратницата, — за да правите каквото искате.

Дадох й парите и зачаках. След една-две минути вратата се отвори и бях приет в малък коридор от самата госпожа Марш, която макар и представителна, говореше странно като много от жените с нейната професия. Тя ми помогна да съблека пелерината си, която нарече тога, махна шапката ми и сетне посочи шпагата ми.

— По-добре я оставете. И железата — добави госпожа Марш, имайки предвид двата ми пистолета. — Да чукате ли сте дошли, или да се биете?

Уверих я, че намеренията ми са само любовни и я попитах дали приятелят ми капитан Морне вече е дошъл.

— Ако имате предвид офицера от Артилерията, да. Само че ние го наричаме мосю Вогван^[7].

— Защо? Толкова ли е напредничав в модата?

— Не, заради някои негови скрупули.

— Признавам, не знаех, че има такива.

— Тогава не знаете много за вашия приятел — отвърна госпожа Марш.

— Мисля, че в Англия това е начинът да останеш приятел С някого.

— Вярно е — съгласи се тя.

Последвах я и влязох в приемната, където седяха или лежаха разголени момичета. Госпожа Марш ми предложи стол и ми донесе чаша ейл. Огледах помещението и след като не видях капитана, попитах къде може да е.

— Сигурна съм, че е горе — отвърна тя. — Виждате ли нещо, което ви харесва, драги?

В приемната влезе прислужник с голям сребърен поднос. Той го сложи на масата и една девойка се съблече, легна на него и започна да заема неприлични пози за мое развлечение. Животът крие странни изненади, които, за наше учудване, ни поднася. Ако съществува дявол, той знае как да се подиграе с най-съкровените ни мисли и чувства. Беше безспорен факт, че момичето, което ми показваше дупката на задника си и вътрешността на вагината си, си приличаше като близначка с госпожица Бартън, и аз бях отвратен и същевременно заинтригуван от голотата й. Тя беше същата мила девойка, която обичах, и въпреки това не беше. Можех ли отново да погледна госпожица Бартън и да не си спомня безсрамната курва, която сладострастно докосваше гърдите си и галеше интимните си части? Но нещата тепърва щяха да стават още по-отблъскващи, госпожа Марш видя интереса ми към момичето и мислейки, че като ми позволи волността да правя с нея, каквото искам, ще ме изгони от къщата си по-бързо, хвана младата проститутка за ръката, вдигна я от сребърния поднос, заведе ни горе и ни остави сами в една от спалните.

Девойката ми каза, че името й е Дебора. Тя беше красива и отмятайки завивките на леглото, ме покани да легна при нея. Аз обаче нямах смелостта да правя любов с мръсницата от страх, че може да е болна, но Дебора ми продаде овче черво, с което да предпазя мъжките си части, и аз я обладах. Но през цялото време, докато я бях възседнал и гледах лицето й, на което беше изписана наслада, си представях, че това е госпожица Бартън и аз се наслаждавам на нейната плът. Затова, когато най-после свърших, кулминацията ми се стори една от най-удовлетворяващите, които бях изпитвал. Разтреперих се от главата до петите като бясно куче и после се отпуснах на гърдите й, досущ като човек, прострелян в сърцето.

Моментната ми прищявка да я чукам изведнъж ме развесели.

— Искате ли още веднъж, скъпи? — попита Дебора.

— Не. Още не.

И сетне ме обзе тъга. Разбира се, нормално е човек да се чувства така. Моята тъга обаче беше безмерна, защото имах чувството, че съм помрачил светлата съвършена представа, която имах за госпожица Бартън. Разкъсвах се от угризения. Някакъв мъж извика от болка и помислих, че звукът излезе от моето гърло. Смехът на Дебора ме убеди, че стенанието се е чуло от друго място. Мъжът извика отново, този път подтикнат от друг, по-пронизителен стон.

— Защо вика този човек? — попитах аз.

— А, това е мосю Вогван — отвърна Дебора, опитвайки се отново да възбуди пениса ми.

— Съвсем забравих за него — признах аз.

— Бият го с камшик.

— Камшик? Мили боже, що за удоволствието е това?

— Не знам. И аз съм го налагала няколко пъти. Но не ми е приятно и не искам да го правя. Трудна работа. Мосю Вогван е страшно издръжлив на болка и трябва да го биеш силно, за да го задоволиш. Наричат го английска перверзия, но той го е научил, докато е бил роб на френски кораб. Белезите на гърба му доказват историята.

Морне отново извика в отговор на удар с камшик.

— И капитанът иска да го бият, за да си припомня преживяванията си? Направо чудовищно!

— Мисля, че нещата са още по-объркани. Той ми каза, че иска да го бият, за да не забравя омразата си към французите и особено към римокатолиците.

Останах напълно озадачен от информацията, но поне престанах да мисля по какъв низък начин бях оскърбил госпожица Бартън. Бих казал повече за отвратителните неща, които хората правят в стремежа си към удоволствия, но се опасявах, че Дебора ще ме нарече лицемер, затова замълчах. Тя се притесни от газовете в интимните си части и освобождаването им ме принуди да стана от леглото.

Започнах да уринирам в нощното й гърне — друга предпазна мярка срещу венерически болести, когато чух, че вратата на Морне се отвори. Надолу по стълбите се разнесоха тежки стъпки на ботуши. Облякох се набързо, за да го проследя.

— Защо бързате толкова? — попита Дебора.

— Той не знае, че съм тук. А аз не знам къде отива.

— Аз мога да ви кажа. Отива на отсрещния бряг на реката, в къщата на холандеца в Ламбет Маршиз.

— И какво ще прави там?

— Едва ли циганките там ще му предсказват бъдещето. Мястото е греховно. Има ли пари, човек може да получи неща, каквито не може да намери никъде другаде по света. Веднъж мосю Вогван искаше да ме заведе там. Предложи ми една гвинея да отида с друга жена. Нямах нищо против. По-безопасно е, отколкото да съм с мъж. Само трябваше да ближа катеричката на другото момиче и да стена от страст. Но бях чувала разни истории за онова място. Наричат го „При холандеца“. Никой не вижда повече някои от клетите проститутки, които ходят да работят в къщата.

Срещу един шилинг получих информация за дома с лоша слава, излязох на Флийт Стрийт, наех карета, слязох по Белите стълби на Чанъл Роу и се качих на лодка, за да премина реката.

Луната се показа на черното небе като крив жълт нокът. По средата на Темза над нас се спусна мъгла, същинска плаваща чума. Прозорците на надвисналите по Лондонския мост къщи светеха като огърлица от жълтеникави диаманти.

Бях се провалил в следенето на набелязаната жертва и не знаех как да призная пред Нютон къде ме е завело преследването на капитан Морне. Нямах представа и как ще обясня разходката си. Нютон не знаеше почти нищо за разгулното поведение и се интересуваше от далеч по-възвишени неща. За него човешкото тяло и потребностите му едва ли имаха значение, освен като възможен материал за научни експерименти. Всеки път, когато го погледнех в очите, имах усещането, че ме пронизва като с кинжал. Какво знаеше той за човешките слабости?

Лодката продължаваше да се клати и бавно да напредва в тъмната вода. Някъде над главите ни като невидим крещящ демон кръжеше гларус. Лека-полека се приближихме до другия бряг на реката. Мъглата се разсея и над нас се извисиха корпуси на кораби с формата на черепи. Слязох на стълбите Кингс Армс. В далечината излая куче и после всичко утихна.

Ламбет беше голямо безредно село на брега Съри на Темза. Повечето сгради бяха скупчени около двореца и енорийската църква. Зад тях се виждаха черните мачти на кораби. На изток селото беше отделено от Саутуърк с множество ковашки работилници и тресавища, където се намираха разкривени къщи и самотни пивници. Извадих шпагата си, защото от южната страна на реката беше много по-тъмно и наоколо се въртяха неколцина мъже с вид на престъпници. Тръгнах на изток, по Нароу Уол, както ме беше насочила Дебора, и стигнах до дъскорезниците. Оттам се отправих на юг, по вонящо кално поле, към малка редица къщи. И там, до знака на звездата, показващ място на разврат, намерих къщата, която търсех. Надникнах през изцапания прозорец, видях оранжевия пламък на свещ и похлопах.

Вратата отвори жена с приятна външност, макар че изглеждаше някак изнурена и жълтеникава в лицето, а и клепачите й бяха почти неподвижни и не потрепваха. Поздравих я, платих огромната сума от десет шилинга, която тя поиска, и влязох. В изпълнения с пушек от лула въздух се разнасяше тежко, сладникаво ухание.

Жената взе пелерината ми и я окачи на кукичка. Познах шапката и наметалото на капитана. В края на краищата, той се оказа в къщата.

— Ще изпушите ли първо една лула или направо ще гледате представлението? — попита тя с шептящ акцент, който ме накара да мисля, че е холандка.

Не обичах да пуша, защото започвах да кашлям, и отвърнах, че ще гледам представлението. Жената малко се изненада, но ме поведе през дрипава зелена завеса и после надолу по стълбите. Озовах се в малка стая с нисък таван, мазни огледала на стените, осветена само от няколко свещи. В сенките като театрална публика седяха петима отегчени и унили на вид мъже и чакаха някакво представление. Нямах представа какво ще бъде и предположих, че отново някое момиче ще заема неприлични пози. От капитан Морне нямаше и следа. Вероятно беше отишъл да пуши лула. Не направих опит да скрия лицето си и седнах на видно място, така че Морне лесно да ме забележи, когато влезе.

Едва дишах в онази отвратителна стая, защото атмосферата беше изпълнена не само с дим, но и с лоши предчувствия, сякаш щеше да се случи нещо ужасно. Странно, но се чувствах спокоен.

След дълго чакане две жени доведоха монахиня. Те се държаха лошо с нея, плюеха я и я удряха, докато накрая я съблякоха гола и я накараха да легне по корем на пода. След това завързаха ръцете и краката й с въже за стълбчета в четирите ъгъла на помещението. През цялото време клетата монахиня със замъглен поглед понасяше мъченията, без да се съпротивлява, сякаш не се интересуваше какво правят с нея. Аз също не бях заинтригуван. Не знаех дали е истинска монахиня, макар че косата й беше подстригана късо в знак на отказ от светския живот, но беше хубава и на не повече от двадесет години, и при вида на голото й тяло интимните ми части се възбудиха.

По стълбите слезе капитанът. Изглеждаше недобре, може би беше пиян и седна, без да забележи, че съм там.

Единият от мъжете стана от стола си и започна да налага с камшик монахинята, като през цялото време я ругаеше, че е проклета католическа курва. Нарече я и с други, много по-обидни думи и аз се уплаших за живота й. Изправих се и открито изразих възраженията си пред присъстващите. Казах им, че са чудовища, щом имат такова отношение към жените и ги помолих да престанат. Капитанът най-сетне ме позна и ме погледна с такъв гняв в жълтеникавите си очи, че кръвта ми се смрази. Неочаквано някой допря до лицето ми хладното дуло на пистолет и го зареди.

— Каква ти е тя? — попита мъжът зад мен с акцент, който ме убеди, че също е холандец.

— Никаква — отвърнах аз. — Не ме е грижа за монахините, но момичето е човешко същество и тъй като е много млада, едва ли заслужава такова насилие.

— Наричате го насилие? — изсмя се той. — Та ние все още не сме започнали.

В същия миг Морне скочи и бързо побягна нагоре по стълбите. Голото момиче на пода ме погледна с особено безразличие, сякаш моята намеса изобщо не я интересуваше, и аз се запитах дали не изпитва удоволствие от болката като капитана.

— Тя не заслужава подобна жестокост.

— Не заслужава ли? — попита гласът. — Какви ги говорите? Всъщност какво правите тук?

Посочих към стълбите.

— Дойдох с капитан Морне. Той ме доведе тук. Само че не знаех какво ще видя, защото той не ме предупреди.

— Вярно е — потвърди холандката, която ме беше пуснала да вляза. — Той пристигна малко след капитана.

Мъжът с пистолета излезе пред мен, така че да го видя. Беше изключително противен грубиян. Челото му беше ниско като на престъпник, а циреите по лицето му — същински ракообразни, прикрепени о дъното на кораб. Зачервените му очи бяха свирепи, но ръката му трепереше на пистолета, с който замахна към стълбите.

— Приятелят ви си тръгна — тихо каза мъжът. — Може би и вие трябва да го последвате.

Отправих се към стълбите, поглеждайки момичето на пода. По гърба и по задника й имаше кървави ивици.

— Тя не се интересува какво ще стане с нея — изсмя се мъжът. — Това е цената, която плаща, за да задоволи желанията си. На ваше място не бих се тревожил за нея.

Девойката мълчеше и безропотно понасяше боя с камшик, който беше подновен веднага щом се качих по стълбите.

Не знаех дали да вярвам на онзи човек, но си тръгнах, макар че се поколебах дали да не се върна с пистолета си в ръка и да се погрижа на момичето да не се случи нищо лошо. Можеше да застрелям мъжа с циреите, но другите бяха въоръжени и не се съмнявах, че щяха да ме убият. Бях завладян от мисълта, че девойката е зверски изтезавана и може би дори ще бъде убита за тяхно удоволствие, тъй като на лицата им беше изписана кръвожадност и очевидно се отнасяха към римокатолиците с такава злоба, че едва ли биха се посвенили да извършат такова отвратително престъпление.

Изпитах облекчение, когато излязох от къщата на злодеянията. Главата ми беше леко замаяна, защото сладникавият пушек беше гъст като речна мъгла. Вдъхнах дълбоко студения въздух и тъй като капитан Морне отдавна беше заминал, тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл. Не бях извървял и десетина крачки, когато той излезе от вратата на долнопробна пивница и треперейки от гняв, се отправи към мен.

— Защо ме следите, господин Елис? — попита Морне, извади шпагата си и се насочи към мен с такова очевидно намерение, че нямах друг избор, освен и аз да извадя шпагата си и да се приготвя да отвърна на атаката.

Бях обещал на Нютон да не се бия, но не виждах как можех да го избегна. Махнах шапката си, за да виждам по-добре. Лесно можех да парирам ударите му, защото беше пределно ясно, че капитан Морне е пиян. Може би този факт обясняваше защо му отне толкова много време да ме познае.

— Вдигнете шпагата си или ще бъда принуден да ви раня, сър — рекох аз.

Той ме атакува ожесточено и започнахме да се фехтуваме сериозно. Все още не бях обезпокоен от ударите и му позволих да се доближи до мен, така че усетих дъха му, който миришеше на пушек.

— Защо ме следите, господин Елис? — повтори Морне.

Не бях забелязал, че в другата си ръка държи кинжал, и едва имах време да отстъпя назад, когато той замахна, но го пронизах в лявото рамо с върха на шпагата си. Кинжалът изтрака на земята и капитанът стана още по-уязвим. Лесно можех да го убия и исках да го сторя, защото мразех хора, които вадят ножове в дуел с шпаги, но се отказах от намерението си и отстъпих няколко крачки назад. Морне се обърна и избяга в мрака на Ламбет Маршиз.

Взех кинжала му от земята, разгледах интересната му форма и сетне го пуснах в ботуша си. Не знаех дали да се чувствам доволен от себе си. И двамата бяхме живи и определено имаше причина да се радвам. Дали обаче Нютон щеше да научи нещо от начина, по който капитанът беше „пречупен“, ако можеше да се опише така неговото срамно и невъздържано поведение? По всяка вероятност Морне щеше да предупреди лорд Лукас. Кралският наместник в Тауър щеше да използва новината и да разправя наляво и надясно за спречкването ни и отново да се оплаче във Върховния съд от държането на служителите на Монетния двор. Тази мисъл обаче не ме разстрои, защото изведнъж се почувствах много уморен и отпаднал. Въпреки всичко, бях извадил голям късмет, че не ме убиха. Като се имаше предвид безнравственото ми поведение, това щеше да бъде напълно заслужено, защото бях осквернил госпожица Бартън в сърцето си. Реших никога повече да не правя така.

 

 

Сутринта Нютон разгледа с интерес кинжала на Морне и го излъска, докато му разказвах съкратена версия за снощните си приключения. Пропуснах факта, че се дуелирахме с шпаги. Обяснението ми как се бях преборил със сладострастието си изтръгна следния съвет от аскетичните му устни, защото се съмнявах, че е целувал нещо друго, освен челото на племенницата си или книга, която много е харесал.

— Сладострастието се разпалва, когато е потискано принудително — сериозно отбеляза той. — Най-добрият начин да си целомъдрен, е не да се бориш с нечистите помисли, а да ги отхвърляш и да занимаваш съзнанието си с други неща. Аз правя така. Онзи, който постоянно мисли за целомъдрие, мисли и за жени, и всяка битка с тези фантазии ще остави отпечатък в съзнанието му и ще направи така, че разсъжденията да се завръщат по-често. Но, моля ви, продължете с вашата история. Целият съм в слух.

— Това е горе-долу всичко — отвърнах аз. — Той избяга, докато бяхме пред къщата в Ламбет Маршиз, като изпусна кинжала.

— Не разказахте за дуела с шпаги — възрази Нютон. — Любопитен съм да чуя най-вече за схватката. Капитанът сериозно ли е ранен?

— Той ме нападна — смотолевих аз. — И бях длъжен да се отбранявам. Пронизах го леко в рамото. Смея да твърдя, че скоро ще се оправи. Но откъде знаете, господарю? Лорд Лукас ли ви е уведомил? Разчуло ли се е из Тауър? Оплака ли ви се вече Негова светлост?

— Сигурен съм, че капитан Морне няма да съобщи на лорд Лукас. Какво се е случило? Капитан от Артилерията е бил ранен от обикновен чиновник на Монетния двор? Доброто му име няма да понесе позора.

— Тогава как разбрахте, че сме се били? — не по-малко нетърпеливо попитах аз.

— Много лесно. Изчистили сте шпагата си. Чашката на дръжката й блести като потир за причастие, докато вчера беше потъмняла като калаен съд. Спомням си, че за последен път почистихте шпагата си, след като я извадихте, за да защитите госпожа Бернингам. Обзалагам се, че когато сте ранили капитана с шпагата си, той е извадил кинжала и се е опитал да ви прониже в гърдите.

— Последното се случи точно както казвате — признах аз. — Не знам защо ми хрумна да го скрия от вас. Вие, изглежда, знаете всичко, без да е необходимо да ви го казвам. Страхотен номер.

— Не е номер, а наблюдение. Satis est^[8].

— Бих искал да съм наблюдателен като вас.

— Това не е нищо особено, както често съм ви казвал. Но ще стане постепенно, с времето. Ако живеете толкова дълго. Мисля, че снощи ви е провървяло. От разказа и от написаното на кинжала е ясно, че капитан Морне и по всяка вероятност неколцина други са религиозни фанатици.

— Не виждам надписи на кинжала.

— Трябваше да излъскате него, вместо шпагата си — рече Нютон и ми върна кинжала, чието острие сега блестеше като огън в камина.

— „Помнете религията — прочетох аз. — Не забравяйте убийството на Едмънд Бери Годфри.“

— Това е камата на Годфри — обясни Нютон. — Много такива кинжали са били изковани след убийството на сър Едмънд Бери Годфри през 1678 година. — Той се вторачи изпитателно в лицето ми, търсейки знак, че името ми е познато. — Не може да не сте чували за него.

— Да, но тогава бях дете. Той беше съдията, убит от римокатолици по време на Паписткия заговор за убийството на крал Чарлс II, нали?

— Ненавиждам католицизма във всичките му аспекти. Тази религия е пълна с чудовищни езически суеверия, фалшиви чудеса и гнусни лъжи. Но няма по-безсрамна лъжа, извършена срещу безопасността на кралството, от Паписткия заговор. Тайтъс Оутс и Израел Тонг признаха, че йезуитски свещеници заговорничат да убият краля на конните надбягвания в Нюмаркет. Не се съмнявам, че йезуитите са заговорничели да направят всичко, за да възстановят католическата вяра в нашата страна. Но убийството на краля не е влизало в плановете им. Въпреки това обаче много католици бяха обесени, преди да стане ясно, че Оутс е подъл клетвопрестъпник. Той трябваше да бъде обесен, но законът не предвижда смъртно наказание за лъжесвидетелство. Оутс беше бит с камшик, прикован на позорния стълб и изпратен в затвора до края на живота си.

— Оутс ли е убил сър Едмънд Бери Годфри?

— Убийството му остана загадка. Някои мислят, че е бил убит от престъпник, когото като съдия е осъдил на затвор и му имал зъб. И ние сме потърпевши от подобни неща. Дори съм чувал, че Годфри е бил от „Зелените ленти“, които са искали да направят страната отново република, и е бил убит, когато ги е заплашил, че ще ги издаде. Но аз предпочитам друго, по-просто обяснение. Мисля, че Годфри се е самоубил, като се е удушил. Той е бил много меланхоличен човек и се е страхувал да не го разкрият и да го накажат като предател. Когато намерили трупа му, двамата му братя се уплашили от същото, както и да не се простят с парите му. Годфри беше богат човек, а държавата конфискува имуществото на самоубийците. Ето защо те посекли и обезобразили тялото му и обвинили римокатолиците. Едно е сигурно — никой няма да разбере истината. Мнозина обаче продължават да вярват, че Годфри е бил убит от католици. Мнението на капитан Морне е пределно ясно. Кинжал и поведението му в публичния дом показват, че омразата му към католиците не познава граници.

— Какво ще правим?

Нютон сбърчи чело и почеса с показалец дългия си нос. Изглеждаше изключително умен и проницателен в тази поза.

— Ще му върнем кинжала — тихо отвърна той. — И така ще го предизвикаме още повече. Това е елементарен въпрос на движение, подобно на много други неща. Някой ден ще ви го докажа. Ще взема молив и ще ви го напиша на лист хартия, за да разберете как е устроен светът. Всяко тяло остава в покой или продължава равномерното си праволинейно движение, ако не е принудено да промени състоянието си под въздействието на външни сили. Този принцип е верен както за планетите и кометите, така и за капитан Морне. Трябва обаче да бъдем подготвени. И бдителни. Защото на всяко действие има равно по сила противодействие.

— Но това не е ли великата ви теория, сър?

— Браво, Елис. Само че не е теория, а систематизирани факти като законите в Англия. Нещо повече, разполагам с математическо доказателство, което прави неизменяеми тези закони.

— Бих разбрал какво означават за света, ако можех.

— Тогава разберете само това — каза Нютон и пусна кинжала на пода. Острието се заби в дъските. — Падането на камата е същото като притеглянето на луната. Силата, която привлича кинжала, привлича и луната. Тя направлява и планетите, и всичко в небето. Защото небето е тук, на Земята. Това се нарича всемирно привличане или гравитация, драги мой.

 

 

Небето е тук, на Земята? Вероятно Земята е самото небе.

Отначало само обърнах гръб на Исус. И това се дължеше на Нютон, защото в Новия завет има малко неща, за които той не намираше изключения. Стария завет приемаше само отчасти. Притчите Соломонови бяха много важни за него. Както и книгата на Даниил. И на Иезекиил. Фактът обаче, че избираше книгите, които го устройваха, и отхвърляше другите, ми се струваше доста странен.

Дълго време мислех, че предпочитаните от него части от Светото писание са разклатили дървото на моя живот и са накарали ябълката на вероизповеданието ми да падне на земята, където е започнала да гние и да се разлага. Но това беше само част от историята. Заради Нютон задаването на въпроси се превърна в моя втора природа. Разбрах, че нашият дълг е да се запитаме дали нещата в религията са истина и ако е така, дали са хубави или лоши. Ако искаме да намерим Господ, трябва да прогоним невежеството от себе си, от света и от вселената.

Беше странно, но сребърните чаши, които господин Скруп даде на Нютон, за да ги пази за колежа в Кембридж, ме накараха да се усъмня в Петокнижието. Чашите разказваха историята на Нектанебус, последният местен фараон на Египет, който бил магьосник и направил копия на своите и вражеските войници и пуснал вторите в съд с вода, за да погоди такъв номер на враговете си, че да се удавят в река Нил. И това ме накара да се замисля, че разказът за Мойсей, който извел народа на Израел от Египет, и армията на фараона, която се удавила в Червено море, е заимстван от египтяните. Прозрението ме разтърси, защото ако Петокнижието не беше истина, тогава всичко последващо в Библията беше мит или легенда. Така постепенно започнах да мисля, че ако част от Библията може да бъде поставена под съмнение и е недостоверна, тогава защо това да не се отнася и до цялото писание.

Вероятно все още вярвах в Бог. Но науката на моя господар стана причина да отрека божествения му произход. Математиката на Нютон принизи космоса до поредица алгебрични изчисления, а проклетите му призми разкъсаха Божията дъга. Възможно ли беше Господ да остане на небето, което толкова старателно се наблюдаваше с телескоп и се описваше като прогресия от флуксии? Досущ сатанински геометър, Нютон проби мехура на Божието съществуване и после раздели божественото му царство с компас. Виждайки всички подобни загадки разбити, моите мисли се стовариха на земята от безплътното небе като горящ херувим и претърпяха пълен разгром. Какво падение! Каква промяна? Сякаш се бях мислил за ангел, но острите ножици на науката бяха отрязали крилата ми и установих, че съм гарван на моравата в Тауър, и горчиво оплаквам жестоката си съдба. Владения на скръбта и печалните сенки, които никога няма да бъдат обладани от мир и покой, и където няма надежда.

 

 

Капитан Морне беше в офицерските помещения в Артилерията и имаше превръзка на рамото. Господин Маркс го бръснеше. Там бяха и търговецът господин Уистън, подполковник Феъруел, капитан Потър и капитан Мартин. Въпреки снощните оргии, Морне беше в добро настроение, защото чухме гласа му, докато стояхме пред вратата. Щом влязохме обаче, той престана да разказва геройската история как е получил раната, изчерви се като домат и се вторачи в нас, сякаш бяхме призраци.

— Olim, hero, hodie, eras nescio cujus^[9] — с жестока усмивка отбеляза Нютон.

Господарят ми вероятно искаше да каже на капитана, че лъже как е бил ранен. Но все пак твърдението не беше пряко, защото това би провокирало твърде много капитана, дори да предизвика на дуел Нютон. Господарят ми не беше страхливец, но рядко бе държал шпага, да не говорим за пистолет, и нямаше намерение да бъде предизвикван. Аз обаче не страдах от подобни задръжки, макар че Нютон ме беше предупредил да говоря само когато ми даде знак.

— Какво искате да кажете? — попита Морне, като замънка неуверено, сякаш правеше самопризнания за държавна измяна.

— Нищо, капитане — отвърна Нютон. — Природата ме е проклела с обноски, които понякога приличат на наглост. Това е недостатък на интелекта, защото мисля, че природата е най-доволна от простотата и не се трогва от разточителни, излишни думи или мисли.

— На какво дължа удоволствието от вашето посещение, докторе? — Той взе кърпа от господин Маркс и внимателно избърса лицето си.

— Дойдохме да ви върнем кинжала — отговори Нютон.

Морне хвърли бегъл поглед на кинжала в ръката му, а после на мен и излъга най-безсрамно:

— Не притежавам такъв кинжал — заяви той. — Кой казва, че е мой?

— Може би не го познахте, защото го излъсках. Инак никой не би сбъркал подобно оръжие, защото има благороден надпис. Пише „Помнете религията. Не забравяйте сър Едмънд Бери Годфри.“

— Амин — обади се капитан Мартин.

— Да, наистина, амин — съгласи се Морне. — Но въпреки всичко, кинжалът не е мой.

Нютон не престана да се усмихва.

— Щом казвате, капитане, тогава трябва да е истина, тъй като сте джентълмен. Не трябва обаче да отхвърляме доказателството на острото зрение на един човек заради безсъдържателните измислици на друг. — Нютон посочи мен. — Този скромен чиновник ви е видял да изпускате кинжала снощи, пред къща в Ламбет Маршиз.

— Не съм ходил в Ламбет Маршиз снощи.

Нютон видя, че се готвя да оспоря безочливата лъжа на Морне, хвана ръката ми и поклати глава толкова леко, че само аз забелязах.

— Единият от двама ви трябва да греши, господа.

— Грешката не е моя — заяви капитанът.

Нютон пусна ръката ми и аз реших, че най-сетне ми позволява да говоря.

— Не и моя — казах аз.

— Тогава единият от вас е лъжец и се преструва — рече Нютон.

— Донесете Библията — поисках аз, без да се замислям, че Светото писание вече няма стойност за мен. — Нека да се закълна. Кинжалът е негов.

— Внимавайте, сър — сериозно ме предупреди Нютон. — Ако кажете на капитан Морне, че е лъжец в очите и пред всичките тези офицери, тъй като е джентълмен, той ще настоява за удовлетворението да докаже неговата дума срещу вашата с оръжие.

— Твърдя го. Категорично. Капитан Морне е лъжец. Видях го да изпуска кинжала, който описахте.

Морне стана от стола. Устата му се отвори и затвори като човка на корморан.

— Ако не бях затруднен от раната си, нямаше да се поколебая да ви предизвикам на дуел, господин Елис.

— Може би господин Елис ще се откаже от привилегията си да избере оръжието — услужливо каза Нютон. — Мисля, че капитанът си служи с дясната ръка. В такъв случай той може да ви предизвика по-безопасно, така да се каже, ако го уверите, че ще изберете пистолети.

— Тогава го уверявам — рекох аз. — Ако иска удовлетворение от мен, той има думата ми, че ще избера да се дуелираме с пистолети.

Последва дълго мълчание. Очите на всички бяха приковани в капитан Морне, който преглътна шумно няколко пъти, пребледня и накрая измънка предизвикателство с по-малко заплашителност от беззъб дядка.

— Приемаме предизвикателството ви — каза Нютон. — Аз ще бъда секундант на господин Елис и ще чакаме указанията ви.

Той се поклони официално. Аз направих същото и после се сбогувахме със слисаните офицери.

Докато се връщахме в кабинета ни в Монетния двор, имах усещането, че съм замразена змиорка, и се подготвих за разправия с Нютон, защото се ядосах, че ме манипулира. Веднага щом останахме насаме, аз го упрекнах за неуместното му държане към мен.

— Мисля, че на човек трябва да му бъде позволено сам да започва кавги и да отправя предизвикателства — отбелязах аз.

— Той ви предизвика — поправи ме Нютон.

— Само защото вие го притиснахте в ъгъла.

— Ако бях оставил въпроса на вас, драги мой, нещата нямаше да стигнат толкова гладко до решителния момент.

— Гладко? Не е изминала и година, откакто дуел едва не ми отне свободата. Или сте забравили как станах ваш служител, докторе? Ами, ако го убия? Какво ще стане? Или ако той ме убие? Ако владее по-добре пистолета, отколкото шпагата? По дяволите, сър, мислех, че възнамерявате да го принудите да направи самопризнания?

— Няма да има дуел. Капитан Морне се страхува. Това е очевидно.

— Очевидното за вас е мъгла за мен — огорчено казах аз. — Във всичко съм ваше творение.

— Не творение — поправи ме Нютон. — Аз не създавам нищо, а само се опитвам да разширя границите на познанието. Както древните люде са вярвали в бога Пан и вълшебната му свирка, така и вие от време на време трябва да правите същото и да ми позволявате да свиря с вас. Моите пръсти може и да се движат по вас, но музиката е ваша, драги мой.

— Тогава не харесвам мелодията. По-лесно е да направляваш острие на шпага, отколкото куршум на пистолет. Ако стрелям по него, вероятно ще го убия. А вие, сър? Моят секундант. Помислихте ли за вашето положение? Законът забранява дуелите. Сър Уилям Ковънтри беше затворен в Тауър само защото предизвика на дуел Бъкингамския херцог. Да не говорим за вашата безопасност. Секундантите често се намесват и пострадват, въпреки че главните действащи лица не го желаят. Може да ви убият, сър. И тогава какво ще стане с госпожица Бартън?

— Пак ще повторя, че няма да се стигне дотам. За мен е ясно, че капитан Морне е подтикван от волята на други хора в Тауър. Вероятно старият му приятел от френските галери сержант Роан. Предизвикването на дуел не беше продиктувано от тях и мисля, че сега ще се покажат на бял свят, защото ще искат да изгладят разногласията с нас. Дуелът само ще привлече внимание към тях, а те искат да останат в сянка. Тайните не обичат скандали. Ако дуелът се състои, това би означавало двубой между Монетния двор и Артилерията.

 

 

Не знаех какво да очаквам. Съмнявах се дали доктор Нютон познава себе си. Въпреки научните му методи, ходът на действията, които бяхме предприели, ми се струваше ненаучен. По-късно същия ден той засили важността на въпроса и го нарече експеримент. Не вярвах, че това ще доведе до разкриването на истината, и според мен повече приличаше на сръгване на мечка с нагорещено желязо. Едно беше сигурно — никой от нас не очакваше онова, което се случи. Нютон се засрами, и с право, тъй като смятам, че никой не трябва да прави експерименти, без да има представа за възможните последици. Ако това беше наука, аз не исках да участвам в нея, защото къде беше здравият разум? Все едно имаш работа с девойка, която ти позволява да я опипаш, но не й минава през ума, че може да се опиташ да отидеш по-далеч. Когато някой иска да открие нещо, прозорливостта винаги е по-добър водач от случайността, инак в резултат на търсенето може да намериш неща, каквито не си дирил.

Като например смъртта.

Същата вечер трупът на капитан Морне беше намерен обесен в Монетния двор. Казвам „Монетния двор“ умишлено, защото обстоятелствата около смъртта му отново предизвикаха ожесточен спор между моя господар и лорд Лукас. Морне беше обесен, след като явно бе завързал въже около зъберите на върха на кулата Широковърхата стрела, така че когато се беше хвърлил от бойницата, краката му почти докосваха земята в градината на Главния инспектор на Монетния двор. Намерила го беше съпругата на един от инспекторите, госпожа Молиньо.

Господин Молиньо веднага извика Нютон и после се прибра вкъщи да утеши горката си жена, която беше много разстроена от откритието си. Господарят ми огледа тялото като художник, на когото бе предложено да нарисува сцената с Юда Искариотски. Лорд Лукас и неколцина други членове на Артилерията пристигнаха на върха на кулата, заявиха, че смъртта на капитана е въпрос за Артилерията и поискаха да го издърпат до вътрешната крепостна стена за въжето, увито около врата му. Нютон се ядоса, извади ножа за хранене с дръжка от слонова кост, който понякога носеше, и сряза въжето. Трупът падна в ревена на инспектора. Макар че се използваше в медицината, билката нямаше свойството да съживи клетия капитан.

Лукас видя, че го измамиха с правомощията му и на благородното му лице се изписа такава физиономия, сякаш щеше да получи апоплектичен удар. Той се разкрещя и заплаши Нютон с всевъзможни варианти на отмъщение, които щеше да му причини, когато види лордовете от Върховния съд. Нютон не му обърна внимание, сякаш не го чу. Той огледа внимателно въжето около врата на Морне.

— Жалко — въздъхна Нютон. — Горкият човек.

Не харесвах капитана, защото се беше опитал да ме наръга с кинжала си, но и аз го съжалих, защото законът забраняваше самоубийците да бъдат погребвани според общоприетата традиция, и прошепнах нещо на Нютон по този въпрос.

— Присъствал съм на много екзекуции, докато съм изпълнявал служебните си задължения, и знам какви са белезите върху врата на обесените — отвърна Нютон. — Вратът рядко се прекършва и смъртта най-често настъпва от задушаване. Достъпът на въздух до белите дробове е прекъснат, но по-важното е, че мозъкът се лишава от приток на кръв, ако може да се вярва на книгата на Уилям Харви^[10]. Когато човекът е убит, преди да бъде обесен, въжето няма време да се затегне, както става при обикновено обесване. Забелязал съм как геометрията винаги оставя следи по врата и може да се види дали човекът е обесен бавно с въжето или почти не е висял на него. Степента на затягане на въжето при обесване винаги е по-голяма, отколкото при удушаване и е малко вероятно да обхване шията хоризонтално. Следите обикновено се забелязват около ларинкса отпред и се издигат нагоре до точката на увисване при възела с характерния му отворен ъгъл зад или под ухото, от другата страна, или на тила. Това означава, че при повечето случаи на обесване отпечатъкът от примката естествено е най-дълбок срещу точката на увисване. Забележете, че на врата на капитан Морне има леки отпечатъци от въжето на две места.

Погледнах врата на Морне, опитвайки се да не обръщам внимание на подпухналия език, който се подаваше от устата като трета устна, и на ужасяващо изцъклените очи, досущ сълзящ шанкър, и действително видях не една, а две следи от въже.

— Какво означава това? — колебливо попитах аз. — Въжето се е изплъзнало, когато се е хвърлил от кулата?

— Не. Бил е удушен, преди да го хвърлят от кулата. И тъй като човек рядко може да се удуши сам, трябва да направим извода, че е бил убит.

— Убит?

— Да — настоя Нютон. — Първата следа на удушаването се вижда дори на задната страна на врата, където кожата е дебела и тъканите са твърди, и може да е била нанесена само с насилие и, следователно, при отчаяна съпротива. Нещо повече, белегът е хоризонтален, сякаш някой е нападнал капитана в гръб. Сравнете го с втория отпечатък, който е отвесен и не показва почти никакво увреждане от съпротива. Това предполага, че е направен, когато човекът е бил мъртъв.

Разсъжденията му ме накараха да мисля, че Нютон знае как може да бъде обесен човек като същински палач, защото доводите му бяха неопровержими, и не можех да възразя. И както винаги, бях изумен от огромните му познания почти за всичко. Но може би нямаше нищо чудно в това, че човек, способен да обясни земното притегляне, е толкова добре осведомен. Той дори се оживи, докато говореше за обесването, и оттогава често съм мислил, че изпитва нездрав интерес към бесилото. Аз лично смятам, че обесването е много неприятна гледка и му го казах.

— Всички лекари, с които съм разговарял, ми казаха, че обесеният не чувства болка, защото притокът на кръв към мозъка прекъсва, и това мигновено изключва сетивата.

— Още не съм виждал ритнат от стълбата човек, който да понесе преживяването с усмивка на лицето.

— Какво? — възкликна Нютон, заряза огледа на врата на Морне и започна да разглежда ръцете му, сякаш като древен хиромант можеше да определи източника на съдбата на клетия човек. — Мислите, че трябва да оставяме на свобода престъпниците, които заслужават да бъдат обесени?

— Смятам, че има голяма разлика между умопобърканите, които показват интимните си части, и углавното престъпление.

— От вас би станал добър адвокат — присмя ми се Нютон, а после вдигна едната ръка на мъртвия капитан и ми каза да обърна внимание на пръстите. — Погледнете ноктите му. Изпочупени и окървавени са, сякаш се е борил с въжето. Самоубиецът би посрещнал смъртта много по-невъзмутимо. Може би убиецът на капитана има белези от престъплението си, драскотини по ръцете и лицето.

Нютон разтвори челюстите на мъртвеца, отмести настрана езика и претърси устата, но не намери нищо и започна да преравя джобовете му.

— Съжалявам, че не предвидих това обстоятелство — призна той. — Грешката е моя. Не предполагах, че ще убият свой съюзник. Единствената ми утеха ще бъде да докажа, че това е убийство, а не самоубийство. И тогава ще го спася от позорно погребение. Но ако не греша, снощи той се опита да ви убие. Защо го съжалявате?

— Съжалявам всеки, когото сполети подобна участ.

— Какво има тук? — Нютон извади писмо и го разгърна. — Написаното е на същия шифър като предишните послания — каза той, доволен от новото си откритие.

Нютон ми показа писмото, което изглеждаше така:

„vahtvjrqcyubxqtmtyqtowbbmhwdjpmgulmplyak-

lyualrekkmjbatapfiehyztrnweenlolkymnolco-

evkbbdmhffijamiocceqsaayuwddogscaostanxm-

cadppbokwqdsknuvkhlpj rzrgwaxcif dt j gxtbohb-

j xkpeuqwf mchvwmvhqycrwmkrrw-

gaprxjjovzhhryvqpbzlnklplzaysagxsgckbvtxzbhf-

ptmhldqchyyczgwraebbbntvzmbsrzbmsxnqtbax-

qcipkbacmtizrrmiqyiqdsjuojbsh“

— Отлично — добави той и прибра посланието в джоба си. — Материалите ни се увеличават. Отбелязахме напредък поне в това отношение.

— Дано да е така, защото бяха убити трима души.

— Четирима — поправи ме Нютон. — Стана ви навик да забравяте Джордж Мейси.

— Не съм го забравил и как бих могъл? Убийството му едва ли би могло да се заличи от паметта ми. Но вие ме посъветвахте да си го избия от главата. Въпреки особеностите си обаче, понякога си мисля, че смъртта му едва ли може да се свърже с останалите.

Нютон измърмори нещо и замислен за смъртта на клетия капитан, бавно тръгна към кабинета ни в Монетния двор, но не по Уотър Лейн, която беше много по-пряка, а по Минт Стрийт. Макар да не ми каза, знаех, че иска да избегне още една среща с лорд Лукас. Последвах го на известно разстояние, проявявайки уважение към мислите му.

Влязохме в кабинета и аз напълних две чаши с ябълково вино, което Нютон много обичаше. Той седна на любимото си кресло до камината, махна перуката си — знак, че иска мозъкът му да се чувства по-удобно в главата, хвана чорапа в двете си ръце и го усука като гарота^[11], сякаш се мъчеше да изцеди нещо полезно от съзнанието си.

Известно време мислех, че се упреква или е насочил вниманието си към ябълковото вино. Нютон не разглеждаше писмото, което беше намерил у капитана, но аз знаех, че един поглед ще бъде достатъчен, за да изкаже мнението си за написаното. След повече от час, докато галеше котарака на коленете си, той произнесе една-единствена дума.

— Забележително.

— Кое, сър?

— Убийството на капитан Морне, разбира се.

— Моите уважения, докторе, но аз смятам, че съвсем не е забележително в сравнение с другите, които бяха извършени преди това.

— Какво казахте за Джордж Мейси?

— Нищо, сър. Мълчах през последния един час.

— Какво споменахте в градината на инспектора?

— Трудно е да се повярва, че убийството на Мейси има връзка с трите последвали убийства, сър.

— Защо мислите така?

— Поради липсата на отличителни особености, сър.

— Съзирате ли такива особености в убийството на капитан Морне?

— Да, сър, кодираното писмо. Първо намерихме шифъра в Кенеди, а после в Мърсър.

— Друго освен това?

— Не мога да се сетя — след кратък размисъл признах аз.

— Ето кое е забележителното в последното убийство. Странната липса на особености. Няма мъртви гарвани, нито камъни в устата на жертвата. Няма паунови пера, нито флейта. Нищо, освен самият труп и кодираното писмо. Сякаш убиецът в Тауър е онемял.

— Да, наистина, сър. Но може би сега убиецът няма какво да ни каже. Ако не беше поредното послание, човек би помислил, че капитан Морне е бил убит от друг, а не от убиеца на Мърсър, Кенеди и Джордж Мейси.

Нютон отново се умълча и аз реших, че е най-добре да не говоря. В такива моменти прогонвах мисълта за извършените в Тауър убийства и насочвах вниманието си към любовта ми към госпожица Бартън. Бленувах, че отново съм с нея и с нетърпение очаквах да я видя, тъй като бях поканен на вечеря. Нютон сякаш прочете мислите ми, защото каза, че е време да тръгваме към Джърмин Стрийт. Сърцето ми пропусна един удар и ушите ми пламнаха, затова се зарадвах, че съм с перуката си и той не може да види цвета им и да се присмее на смущението ми.

Двамата мълчахме в каретата по пътя към Джърмин Стрийт. Това ме накара да мисля, че въпреки признатата му враждебност към монашеските ордени, Нютон би станал великолепен монах, като неговия герой Джордано Бруно. Бруно беше екзекутиран като еретик през 1600 година заради теориите си за безкрайността на вселената, множеството светове и като последовател на учението на Коперник. Нютон се възхищаваше на Бруно, който беше заподозрян в арианство и между двамата имаше много общи неща, макар че според мен едва ли биха се харесали. Геният не може да понася събрата си.

Освен това беше и лицемер. Знаех как се е преструвал, че е привърженик на Триединството в Кембридж, за да остане Лукаски професор по математика. Предстоеше ми да разбера колко неискрен може да бъде по отношение на религиозната си правоверност и пред племенницата си.

Тя се зарадва много, като ме видя, поруменя и трепетно смотолеви поздрав. Почувствах се изключително добре, сякаш вече бях изпил чашата горещо вино, което госпожица Бартън бързо приготви за нас. Беше сложила на главата си модно дантелено боне и кехлибарена огърлица на шията и бе облякла сребриста дантелена италианска рокля с деколте, разкриващо бродирания й корсет. Беше много красива.

След вечерята госпожица Бартън пя, акомпанирайки си на клавесин. Звуците бяха божествени. Имаше хубав глас, не особено силен, но чист. Нютон обаче не се интересуваше от музика, какъвто и да беше произходът й. Той стана, махна перуката от главата си, сложи си елегантна аленочервена шапка, избродирана от госпожица Бартън, и леко се поклони.

— Решил съм да разгадая шифъра — обясни Нютон. — Затова ще ви пожелая лека нощ, господин Елис.

— Тогава и аз трябва да си тръгна.

— Отивате ли си? — попита госпожица Бартън.

— Моля ви, останете, господин Елис — настоя Нютон, — и правете компания на госпожица Бартън.

— Добре, сър.

Той отиде в библиотеката, а госпожица Бартън ми се усмихна мило. Няколко минути мълчахме, наслаждавайки се на уединението, тъй като за пръв път оставахме сами. Госпожа Роджърс се беше оттеглила отдавна. Лека-полека госпожица Бартън започна да говори — за войната в Нидерландия, за новата книга на господин Драйдън, превод на произведенията на Вергилий, и за пиесата на господин Съдърн, озаглавена „Последната молитва на девицата“. Беше я гледала и много й бе харесала. Стори ми се, че е нервна и търси успокоение в разговора.

— Не съм гледал тази пиеса — признах аз. Можеше да добавя, че чичо й ми намира твърде много работа, за да ходя на театър. — Но гледах предишната, „Извинението на съпругите“.

— Не съм я гледала, но съм я чела. Кажете ми, господин Елис, съгласен ли сте, че рогоносците сами са си виновни?

— Не съм женен и ми е трудно да говоря за тези неща. Но мисля, че жената може да бъде предизвикана да сложи рога на мъжа си заради неговите недостатъци.

— И моето мнение е същото. Смятам обаче, че не трябва да се слагат рога на мъжа само защото е женен. Това би било скандално за която и да е жена.

— Да, така е.

Разговаряхме в същия дух още малко. Трудно ми беше да прогоня яркия спомен за проститутката в къщата на госпожа Марш. Девойката се казваше Дебора и с госпожица Бартън си приличаха като две капки вода. Този факт от време на време ме караше да онемея, защото имах усещането, че всеки момент госпожица Бартън ще съблече роклята и копринения си бродиран корсет, ще се качи на масата и ще започне да заема неприлични пози за мое развлечение.

Приказките й бяха твърде зрели и интелигентни за момиче на нейните години и някак противоречаха на младежката й красота и очевидна непринуденост. Тя дори ме попита за убийствата в Тауър, за които Нютон й беше разказал. Бързо ми стана ясно, че тя не е скромна и непорочна, за каквато той ми я бе представил. Говореше бързо и оживено и не след дълго останах с убеждението, че интелектът й почти се равнява на неговия. Също като чичо си, и госпожица Бартън изгаряше от желание да експериментира с живота. И може би дори повече, както скоро щях да установя. Но докато градината на съзнанието й беше оформена със същата симетрия и логика като на чичо й, много от посятото там тепърва щеше да расте и да узрява.

— Господин Елис, бих искала да седнете до мен.

Придърпах стола си до нея.

— Може да хванете ръката ми, ако искате — добави тя и аз го сторих.

— Госпожице Бартън, вие сте най-прекрасното създание, което очите ми са виждали — рекох аз, окуражен от близостта ни, и целунах ръката й.

— Скъпи Том, защо не ме целунете подобаващо?

— С удоволствие — отвърнах аз, наведох се към нея и целомъдрено я целунах по бузата.

— Целувате ме като чичо ми — укори ме тя. — Бихте ли ме целунали по устните?

— Ако позволите — отговорих аз и нежно целунах устните й с форма на розова пъпка, а след това й казах колко много я обичам.

Госпожица Бартън не отвърна на обяснението ми в любов, сякаш знаеше, че я обичам, и го прие като нещо, което заслужава. Тя се изказа за целувката с такъв юридически избор на думи, каквито би използвал адвокат в английски съд.

— Беше изключително поучителна и показателна. Кратка, но стимулираща. Може да го направите отново, ако желаете. Само че този път, моля ви, по-дълго.

Целунах я отново и тя въздъхна от удоволствие, облиза устните си, сякаш се наслаждаваше на вкуса, който бях оставил там, и се усмихна лъчезарно. Отвърнах на усмивката й, защото имах чувството, че съм в Рая. В Англия не беше необичайно младите жени да поемат водачеството в сексуалните игри, често с мълчаливото съгласие и одобрение на родителите си. Един-два пъти се бях натискал с момиче в присъствието на майка й и сестрите й. Но не очаквах, че ангелско създание като госпожица Бартън ще бъде тъй дръзко и прямо.

— Може да докоснете гърдите ми, ако искате — предложи тя. — Нека да седна на коленете ви, за да ви бъде по-удобно.

Госпожица Бартън стана, развърза панделките на корсета си, разголи гърдите си, които бяха по-големи, отколкото предполагах, и седна на коленете ми. Не се нуждаех от втора покана, затова нежно стиснах гърдите й и започнах да мачкам зърната. Това, изглежда, й достави огромно удоволствие. След малко тя стана и опасявайки се, че съм отишъл твърде далеч, аз попитах какво я безпокои.

— Това — сладострастно се усмихна госпожица Бартън и посочи непогрешимото доказателство, че преживяването беше доставило удоволствие и на мен. Тя коленичи, докосна пениса ми през бричовете и ме попита дали може да го види. — Виждала съм братята си, но когато бяха деца, и не съм виждала интимните части на мъж, готов за любов, така да се каже. Знам малко, от една книга, „Позите на Аретино“, която по-скоро повдига въпроси, отколкото дава отговори. Много бих искала да погледам Приап^[12].

— Ами, ако доктор Нютон влезе?

Госпожица Бартън поклати глава и нежно стисна пениса ми.

— Тази вечер няма да го видим повече, защото е започнал да разсъждава върху шифъра. Често размишлява над подобни въпроси по цяла нощ. Ако господин Бернули и господин Лайбниц му изпратят математическа задача, чичо ми се занимава с нея до зазоряване. В такива моменти го моля да си легне и му предлагам ябълково вино, но той не ми обръща внимание, сякаш не съм там.

— Госпожа Роджърс може да ни обезпокои — възразих аз.

— Тя си легна. Учили сте право, нали, господин Елис?

— Да.

— Тогава знаете какво е quid pro quo^[13].

— Знам, госпожице Бартън.

— А ще кажете за quim^[14] pro quo?

Ухилих се и поклатих глава, изненадан, че тя знае такава дума. Но учудването ми се превърна в изумление и после в екстаз, когато госпожица Бартън вдигна полите си и ме накара да погаля стомаха, бедрата и интимните й части. Долепих устни до тях и ги облизах от край до край. Това изтръгна от гърлото й силни стенания и помислих, че ще събуди къщата. Но всеки път когато се опитвах да отместя главата си, тя ме хващаше за косата и задържаше устата ми там, докато изпита оргазъм.

Разкопчах бричовете си, за да й покажа пениса си и изтърпях стоически, докато госпожица Бартън го разглеждаше така, сякаш бях скулптура. Тя изрази учудването си, че е възможно такова нещо като човешкото любене.

— Само като си помисля, че толкова голяма част от мъжа може да влезе в женската вагина — едва поемайки си дъх, каза госпожица Бартън и стисна члена ми в шепата си.

— Изумително е и как жената ражда деца — отбелязах аз.

— И в същото време колко е уязвим. Колко нежна и лесноранима изглежда главата му. И в същото време колко е страшен. Все едно има свой живот.

— Казвате повече, отколкото знаете, госпожице Бартън.

— Семето излиза от малкия процеп, нали?

— Да, и ще го направи, ако не внимавате.

— Но аз искам да видя спермата — настоя тя. — Искам да разбера всичко.

— Спермата изхвърча неконтролируемо и не мога да кажа къде ще попадне. Върху роклята ви… — немощно добавих аз.

— Вероятно ако го поема в устата си — рече госпожица Бартън и преди да й забраня, налапа целия ми член.

След това вече не бях в състояние да се съпротивлявам на анатомичния и преглед и се изпразних в устата й. За мой ужас, тя глътна семенната течност.

— Катерина — казах аз, дръпнах пениса си от хладните й ръце и закопчах бричовете си. — Не е безопасно, че глътнахте онова нещо.

— Уверявам ви, че е напълно безопасно, скъпи Том. Няма опасност да се сдобия с дете. Женската утроба може и да е част от корема, но не е свързана със стомаха. — Тя се засмя и после избърса устните си с кърпа.

Пийнах глътка ябълково вино, опитвайки да се успокоя.

— Беше много поучително — отбеляза госпожица Бартън. — И изключително приятно. Много съм ви благодарна. Сега, след като видях и вкусих пенис в цялото му великолепие, много неща ми се изясниха.

— Радвам се, Катерина — рекох аз и я целунах по челото. — Но за мен единственото ясно нещо е, че ви обожавам.

Дълго седяхме пред камината. Държахме се за ръцете и почти не разговаряхме. От време на време я целувах и тя отвръщаше на целувките ми. И като мислех, че сме интимни във всяко отношение, аз направих ужасна грешка.

Грешка, която вероятно ми струва щастието в живота.

Подновихме разговора, струва ми се доста делово, защото госпожица Бартън насочи темата към пиесите на господин Отуей и по-точно към „Съдбата на моряка“ и продължението й, „Атеиста“, което тъй като и двамата бяхме привърженици на вигите, не ни беше харесало много. Ако бях задържал нещата дотам, може би всичко щеше да бъде наред между нас и дори можеше да се оженим след време. Но аз изказах някаква забележка в смисъл, че не знам как е възможно човек да остане християнин, след като се запознае внимателно и отблизо с мнението на чичо й. Госпожица Бартън остана с убеждението, че съм му нанесъл огромно оскърбление, мигновено дръпна ръката си и пребледня.

— Какво искате да кажете? — студено попита тя.

— Онова, което ви е добре известно, госпожице Бартън. Доктор Нютон мисли, че християнската традиция е подправена и лъжлива, фалшифицирана от зли хора, които преследвайки целите си, умишлено са изопачили наследството на Исус Христос.

— Престанете! — извика тя, скочи и нетърпеливо тропна с крак. — Престанете. Престанете.

Изправих се бавно и я погледнах в очите. Осъзнах истината, но вече е късно. Въпреки еретичните възгледи на чичо й, за които разбрах, че тя не знае нищо, умните думи, любознателният ум и очевидното й желание към мен, госпожица Бартън беше запазила простодушната християнска вяра на съпруга на селски свещеник.

— Как можете да кажете такова лошо нещо за моя чичо? — Очите й неочаквано се напълниха със сълзи.

Не утежних оскърблението, потвърждавайки, че съм казал истината, защото тя само щеше да се обиди още повече. Предпочетох да й обясня, че е възможно неортодоксалните възгледи, които бях приписал на доктор Нютон, да са само и изцяло мои.

— Възможно ли е да вярвате в такива отвратителни и греховни неща, каквито ви чух да произнасяте тази вечер?

Какво е лъжата? Нищо. Само думи. Можех ли да проявя лицемерие и да спася връзката между нас? Може би. Любовта иска да я мамят като съпруг рогоносец. Можеше спокойно да отговоря, че съм истински християнин или че отново ме тресе и госпожица Бартън може би щеше да ми повярва. Можеше дори да се престоря, че получавам сърдечен удар и да се строполя на пода. Но аз избегнах всичките й въпросни и съм убеден, че това беше отговорът, който тя искаше.

— Ако съм ви обидил, госпожице Бартън, най-искрено съжалявам и смирено ви моля да ми простите.

— Обидихте себе си, господин Елис — надменно заяви тя. — Не само в моите очи, но и в очите на Онзи, който ви е създал, и пред когото един ден ще застанете да ви съди и да ви потърси отговорност за богохулството. — Госпожица Бартън поклати глава, въздъхна и добави. — Обичах ви, господин Елис. Бих направила всичко за вас. Станахте свидетел на това тази вечер. Непрекъснато мислех за вас през изминалите няколко месеца. Можех да ви обичам много. Вероятно след време щяхме да се оженим. Как инак щях да позволя интимностите между нас? Но не мога да обичам човек, който не обича Исус Христос.

Думите й бяха болезнени и трудно поносими. Стана ми ясно, че тя възнамерява да сложи край на връзката ни. Единствената ми надежда за помирение беше Нютон, който не проявяваше разбиране към обичта повече от Оливър Кромуел. Въпреки всичко обаче опитах да оправдая правотата си като осъден, но все още без произнесена присъда, когото питат дали има последни думи.

— Религията е пълна с мошеници, които се преструват на набожни. Уверявам ви, че атеизмът ми е искрен и трудно постигнат. Бих желал да не беше така и да вярвах на приказките и легендите, наместо че във всемирното устройството няма разум. Но не мога. До запознанството си с чичо ви смятах, че да отхвърлиш Бог, означава да отречеш загадките на света. Сега обаче разбирам, че е възможно загадките на света да бъдат обяснени от човек като него. Не мога да мисля друго, освен че църквата е безсъдържателна и Библията е необоснована като Корана.

Госпожица Бартън енергично поклати глава.

— Тогава откъде идва еднообразието във външността на всички птици, зверове и хора, ако не от замисъла и изобретателността на божествен създател? Защо очите на всички същества са еднакви? Сляпата случайност знае ли, че има светлина и как светлината се пречупва? Тя ли е създала очите на всички същества по този прелюбопитен начин, за да се възползва от това?

— Случайността в еднообразието в сътворението е само привидна — възразих аз. — Така както по-рано са изглеждали земното притегляне и дъгата. Сега е обяснено, че не са по-случайни от призмите и телескопа. Един ден всички въпроси ще получат отговор, но не от Бог. Ръката на чичо ви сочи пътя напред.

— Не говорете така. Той не вярва в това. За него атеизмът е безсмислен и ненавистен на човечеството. Чичо ми знае, че там горе има Висше същество, сътворило всички неща. Всичко е в Неговата власт, и от Него трябва да се страхуваме. Страхувайте се от Бога, господин Елис, така както някога ме обичахте.

Беше мой ред да поклатя глава.

— Човешкото благородство не е родено от страх, а от разум. Ако трябва да се страхувам от Бог, тогава той е низко и вероломно същество. И ако чичо ви не разбира това, то е само защото не иска да го проумее, тъй като всичко останало му е пределно ясно. Но да не говорим високопарни думи, госпожице Бартън. Виждам, че сте много ядосана от обидата, която ви нанесох, и няма да ви кажа нищо повече, за да не ви разсърдя допълнително.

Поклоних се сковано, добавих, че вечно ще я обичам, сбогувах се и тръгнах към Тауър. Миризмата на интимните части на госпожица Бартън бе останала по пръстите ми и потвърждаваше, че я бях притежавал, само за да бъда отхвърлен по-късно. Приличах на човек, на когото са показали портите на Рая, но са му забранили да влезе. Изгубих желание да живея като Юда, ако изобщо е съществувал такъв човек. Можеше дори да се обеся като капитан Морне, ако не беше страхът ми, че след това няма да бъда нищо.

Не е за чудене, че първите християни са отивали на мъченичество с химни на уста, когато мястото им в Рая е изглеждало осигурено. Но в какво друго можеше да търсят упование атеистите, освен в забвението? Без госпожица Бартън за мен нямаше Рай дори на земята.

В два часа стигнах до Тауър Хил. Едва ли бих се чувствал по-зле, ако ми кажеха, че сутринта ще се срещна с палача и брадвата му. Един от хищниците в Лъвската кула изстена жаловито. Звукът напомняше на собствения ми безнадежден дух, затова си представих как крача напред-назад в клетката на отказа си да повярвам в случилото се. Минах през портите на кулата Байуърд и немощно поздравих пазача господин Грейн. Самосъжалявах се като всеки, посещавал това окаяно, нещастно място. И когато най-после влязох в дома си, веднага си легнах, но не можах да заспя до сутринта.

Станах в шест, без да съм си починал, и обиколих назъбените бойници, за да проясня съзнанието си на силния вятър, който духаше по Темза от Дептфорд. Оживлението рано сутринта в Лондон ярко контрастираше на неестественото ми спокойствие. Шлеповете разтоварваха дърва и въглища на пристана на Тауър. Тримачтови кораби вдигаха платна, за да потеглят към Чатам и по-нататък. В западната страна, в обхвата на осемнадесетте оръдия, насочени към града, момичета с широкополи сламени шапки слагаха големи кошници, пълни с плодове, хляб и зеленчуци върху разрушените стени на старата крепостна стена, за да ги продават на минаващите оттам хора. Знамето на Свети Георги зад мен се развяваше и плющеше силно на безмилостния бриз като платно на кораб. В седем часа оръдието на Месинговия хълм изстреля салюта си към новия ден. Редици войници сковано маршируваха в кръг във вътрешния двор, досущ играчки на панаир. И през цялото време имах чувството, че светът ме отминава като прашинка в слънчев лъч. В осем, с изпълнено с безпокойство сърце, отидох в кабинета на Монетния двор и се залових да пиша свидетелските показания за другите случаи, с които също трябваше да се занимаваме. Доктор Нютон пристигна и мигновено започна да разказва за работата си над шифъра. Изглежда, не си беше лягал. През цялото време се тревожех, че няма да бъда уведомен какви са шансовете ми с госпожица Бартън и дали утрото я е заварило все още обидена.

— Открих решение — заяви Нютон, имайки предвид шифъра. — Донякъде обаче.