Аманда Куик
Рандеву (20)

19

Хари държеше в прегръдките си ридаещата Аугуста. Не можеше да я успокои по никакъв друг начин. Такава беше тя, като рода си — чувствителна, дълбоко преживяваща. А неговата душа бе пълна единствено с желание за мъст.

Грейстоун притисна още по-силно жена си и я изчака да се поуспокои. Мислеше само за отмъщението.

Постепенно Аугуста се съвзе. Хари погледна над главата й и видя Питър, който излизаше от задния вход.

— Изглежда е претърсвал спалнята, а после — библиотеката. Стаите са в пълен безпорядък, но другаде не е пипано — каза приятелят му. — Чул ни е, че идваме, и е избягал. Нямал е достатъчно време, за да свърши работата си докрай. Може би е решил, че Сали вече е мъртва, и е търсил списъка.

— Къщата е много голяма, не е могъл да провери навсякъде. Ти погрижи ли се за всичко? — попита Хари.

— Да. Един прислужник отиде да извика съдията. Пренесохме тялото на Сали в една от стаите. Знаеш ли, Грейстоун, тя беше толкова лека, че имах чувството, че не нося мъртвец. Много е отслабнала през последните месеци. Изглежда, че само високият й дух я е крепял — каза Питър. Очите му бяха сухи.

— Тя ще ми липсва много — вдигна глава Аугуста.

— На всички ще ни липсва. Винаги ще й бъда признателен — каза Хари и погали жена си.

— Защото ти е помагала през войната ли? — попита тя през сълзи.

— Не, макар че се прекланям пред куража й. Вечно ще й бъда благодарен, защото именно тя ми предложи да сложа твоето име първо в моя списък. И пак тя настоя да се срещна със сър Томас и да се сприятеля с него, за да бъда близо до теб, любов моя — призна Хари.

— Така ли? Колко странно… Защо, за бога, е смятала, че аз ще бъда подходяща за теб? — попита Аугуста.

— И аз й задавах този въпрос, доколкото си спомням. Тя ми отговори, че е по-добре да взема жена, която не влиза в рамките на добродетелните — усмихна се Хари.

— Сали те разбираше много добре, Грейстоун — каза Питър.

— Да, наистина е така… Приятели, има време да скърбим. Сега трябва да действаме. Когато дойдат властите, ще решат, че Сали е убита от крадец, влязъл в къщата й. Ще ги оставим да мислят така. Съгласни ли сте? — Той освободи Аугуста от прегръдката си.

— Съгласни сме. Нищо друго няма да измислят — каза Питър.

— Трябва да намерим списъка, за който спомена Сали — продължи графът.

Той погледна към големия салон и си помисли колко е огромна къщата и колко много време би отнело на човек, ако трябва да я претърсва цялата.

— Зная, че Сали си имаше свои начини да потулва важни неща. Тя ги скрива така, че да не може никой да се досети къде са.

— Книгата… — промълви Аугуста, като бършеше очите си с носната кърпа на Хари.

— Каква книга? — погледна я изненадан той.

— Книгата за облози. — Графинята пъхна кърпата в джоба на пелерината си и закрачи бързо към салона. — Сали ми каза, че ако видя книгата затворена, трябва веднага да ти я дам — пътьом каза тя. — Не чу ли думите й, преди да издъхне?

Хари изгледа Питър, който тръгна след жена му. Вратата на салона беше затворена. Графът чу как Аугуста проплака, мъчейки се да я отвори. Но въпреки риданията тя не се поколеба да влезе в тъмната зала и да запали газената лампа. Хари ги последва, като се оглеждаше с любопитство. След превръщането на салона в клуб, Сали му беше забранила да влиза тук. Тя казваше, че това било само за жени и че няма да наруши закона и за най-добрите си приятели.

— Някак странно се чувстваш тук, нали? — подхвърли Питър на Хари. — Тя не ми даваше да припаря дори до прага. Винаги съм се притеснявал да надниквам тук.

— Напълно те разбирам — отвърна Хари, докато разглеждаше картините по стените. Много от тях му бяха познати. Всички изобразяваха жени, героини от митове и легенди, жени, оставили име в историята. Графът обаче все още смяташе, че популяризирането на жената в историята не е толкова важно.

— Любопитен съм например какво си мислят и говорят жените, когато са насаме и около тях няма мъже — размишляваше тихо на глас Шелдрейк. — Сали винаги казваше, че ако узная, ще се чудя много.

— А на мен ми казваше, че направо ще се шокирам — призна Хари. Той гледаше черната пелерина на съпругата си, която се развяваше пред него. Аугуста стигна до гръцкия пиедестал. Тук беше поставена книгата за облози — голяма, подвързана с кожа.

— Ето я знаменитата книга — рече Хари и тръгна към жена си.

— Да, това е. Затворена е. Трябва да я отворя, макар че не зная какво точно търся — проговори Аугуста.

Тя бавно отвори книгата. Хари внимателно зачете:

„Госпожица Л. Б. и госпожица Р. М. се обзалагат на десет лири, че последната няма да получи обратно откраднатия й дневник.

Госпожица В. Р. се обзалага на пет лири с госпожица Д. Н., че граф Грейстоун ще поиска ръката на Ангела до края на месеца.

Госпожица Ф. О. се обзалага с госпожица С. П. на десет лири, че Аугуста Болингър ще развали годежа си с Грейстоун след два месеца.“

— Господи! — измърмори Грейстоун. — Човек си мисли, че прави всичко тайно, а то…

— Дамите от „Помпея“ много обичат да се обзалагат. Но клубът ще бъде затворен. Сали ще липсва много на всичките си членове. Преди всичко на мен — каза Аугуста.

Хари тъкмо се готвеше да напомни на жена си, че тя вече не се нуждае от „Помпея“, защото има дом и семейство, когато от книгата изпадна нещо. Беше бележка.

— Дай да я видя! — взе я Хари и започна да я разглежда напрегнато.

Питър надничаше през рамото му.

— Е, какво? — запита Шелдрейк.

— Това е списък с имената. Няма съмнение, това са членовете на клуб „Сабя“. Почеркът е на Сали.

— Познаваш ли някои от тях?

— Много странно… Това е старият код на Сали, с който тя ми предаваше информация през войната.

— Колко време ще бъде нужно да го дешифрираш? — попита Питър. — Като гледам, имената са около десетина.

— Няма да ми отнеме много време. Може би ще ми трябва повече, за да разбера кой от тях е Паяка — каза Хари, сгъна листчето и го пъхна в джоба си. — Хайде да тръгваме. Чака ни още много работа, преди да съмне.

— Аз с какво да помогна? — попита Аугуста.

— Отиваш в къщи, събуждаш прислугата, след това опаковаш багажа и рано сутринта към седем тръгвате с Мередит за Дорсет — каза сериозно Хари.

— В седем сутринта? Но, Хари, не искам да напускам града. Първо трябва да открием убиеца на Сали. Трябва да ми разрешите да остана.

— Съжалявам, но няма друга възможност. Трябва да заминеш. Паяка все още не е намерил списъка и е опасен повече от всякога. — Той я хвана за ръка и я повлече към вратата. — Питър, може би ще бъде добре и твоята годеница да замине веднага за Дорсет.

— Чудесна идея — каза Шелдрейк. — Не се знае какво може да й се случи в Лондон, докато аз търся Паяка. А и Аугуста ще си има добра компания.

— Много моля да престанете да ми налагате вашите планове. Имам глава и мога да мисля. Не искам да ходя в Дорсет — каза високо Аугуста.

— Ще отидеш — отговори натъртено Хари.

— Моля те, не настоявай…

— Не се тревожа само за теб. Боя се и за Мередит. Моята дъщеря, както и жена ми, трябва да бъдат на сигурно място. Имаме работа не с човек, а с чудовище и не зная докъде ще стигне в жестокостта си.

— Ти смяташ, че Мередит може да пострада? Но защо?

— Не ти ли е ясно, че ако Паяка реши да ме предизвика, той ще използва Мередит като мишена.

— О, да! Разбирам. Дъщеря ти е най-скъпото нещо, което притежаваш. Може би той знае това.

„Грешиш, Аугуста. Имам две най-скъпи неща. Това сте ти и Мередит“ — помисли графът, но не каза нищо. Нека смята, че дъщеря му е най-скъпото нещо, тъкмо щеше да се грижи повече за нея. Природата й беше такава — винаги взимаше другите под своя закрила, винаги защитаваше по-слабите.

— Моля те, нуждая се от помощта ти. Когато е с теб, ще знам, че детето е вън от опасност. Трябва да я изведеш извън Лондон, преди да започна издирването на Паяка.

— Да, разбира се. Ще я пазя дори с цената на живота си.

— Ти също се пази — каза Хари и я погали нежно по бузата.

— Разбира се.

— Заедно с теб и Мередит ще пратя въоръжена охрана. Хората ще ви съпровождат по пътя и ще останат с вас, докато всичко не свърши.

— Въоръжена охрана?! Но какво означава това, Хари? — възкликна Аугуста.

— Нищо. Не е толкова вълнуващо, колкото изглежда. Две въоръжени момчета. Ще бъдат част от прислугата. Ако се наложи, ще ви защитават.

— Мередит ще бъде по-добре в имението — съгласи се тя. — На село всички се познават и когато се появи чужд човек, веднага се забелязва. А има и много кучета. Кучето винаги ще извести, ако някой непознат се приближи до къщата.

— Точно така. Клаудия ще дойде също с теб за компания. — Хари погледна Аугуста.

— Съмнявам се, че моята братовчедка ще бъде готова да тръгне за Дорсет в седем часа сутринта.

— Ще бъде. Искам да излезе извън града колкото се може по-скоро — каза Питър.

— Всичко е ясно… За Клаудия това ще бъде интересно преживяване.

Питър сви рамене при мисълта какво би си помислила годеницата му.

 

 

Около седем часа сутринта всичко бе готово за път. Хари стоеше на стълбата пред къщата, за да се сбогува с дъщеря си и жена си. Мередит беше много разочарована, че напуска столицата и всичките забавления. Но баща й беше обяснил, че се налага да заминат, защото има проблеми с имението и Аугуста трябва да бъде там и да го замества известно време. Тя прие това обяснение, но му напомни, че не е видяла почти нищо от Лондон.

— Скоро ще се върнеш и аз ще ви придружавам навсякъде.

— Ще бъде много хубаво, татко, да бъдем пак тримата. — Тя явно беше доволна, прегърна го развълнувана и си взе довиждане.

— Довиждане, Мередит — каза Хари, вдигна дъщеря си и я сложи на седалката в каретата, после се обърна към Аугуста, която идваше към тях.

Беше облечена в тъмнозелена рокля, с широкопола шапка на главата. Изглеждаше много елегантна, въпреки че беше бързала, за да тръгнат навреме. Грейстоун се усмихна.

— Е, за сега всичко е наред. — Тя се изправи точно пред него, погледна го право в очите, сериозно, решително.

— Братовчедка ти ще те чака пред дома си. Преспете в гостилницата по пътя и утре сутринта тръгнете — разпореди Хари и после добави: — Ще ми липсваш много, Аугуста.

— И вие ще ми липсвате, милорд. Ще чакам завръщането ви с нетърпение… Много те моля, пази се, Хари!

— Ще се пазя.

Тя се наведе, после неочаквано вдигна главата си и го целуна пред всички. Хари я задържа в прегръдките си.

— Обичам те — промълви тя и се отдръпна леко.

— Аугуста… — Той инстинктивно понечи да я задържи, ала жена му беше стъпила в каретата.

Графът остана на улицата и дълго гледа отдалечаващата се кола. Дълго след това в ушите му звучаха последните й думи. Толкова отдавна ги бе чакал. За първи път бе изрекла гласно това „Обичам те“. Заключената врата в него вече беше широко отворена. „Господи, аз също те обичам — каза си Хари. — Не съм осъзнавал досега, че ти си част от мен. Обичам те, Аугуста, обичам те!“

Той влезе в библиотеката, седна зад писалището и извади листа на Сали. Не му трябваше много време, за да дешифрира кода. Имената бяха единадесет. Някои познаваше, бяха загинали през войната. Други от тях не се бяха занимавали с шпионаж. Трети изобщо не му бяха известни. Може би Питър щеше да му разкаже нещо за тях.

Последното от имената в списъка обаче прикова вниманието му. Той беше впил поглед в белия лист, когато Питър влезе в библиотеката.

— Всичко е наред. Заминаха живи и здрави за Дорсет. Току-що ги изпратих и се простих с Клаудия. Мередит ти изпраща целувки и ти напомня, че все още не е разгледала Лондон. Иска отново да ходи на цирк — разприказва се Шелдрейк.

— А Аугуста? Каза ли нещо? — Искаше му се да бъде сдържан.

— Каза, че ще се грижи за дъщеря ти — отвърна Питър.

— Тя е жена, на която може да се разчита — промърмори Хари.

— Да, така е. — Питър се наведе над листа. — Какво откри? Има ли нещо интересно?

Без да продума, Хари обърна листа към Шелдрейк и видя удивения му поглед, когато стигна до последното име.

— Лъвджой?! Боже господи! Всичко става ясно. Няма семейство, минало, близки приятели. Той е разбрал отнякъде, че правим разследване, и е искал да ни подведе по грешна следа. Опита се да ни подлъже, че Ричард Болингър е Паяка.

— Да, той е разбрал, че списъкът с имената е попаднал в ръцете на Сали.

— Отишъл е да го търси и я е убил. Мръсник! — изкрещя Питър, ръката му се сви в юмрук. — Добре.

Кога започваме?

— Тази вечер ще идем у Лъвджой и аз ще вляза в библиотеката му.

— Аз съм с теб. Тази вечер, нали?

— Да, ако ни се отдаде възможност.

Нямаха обаче възможност да влязат у Лъвджой същата вечер. Той имаше гости и Питър и Хари наблюдаваха светлините на дома му чак до сутринта.

На следващата нощ двамата изчакаха Лъвджой да отиде в клуба, промъкнаха се през прозореца и влязоха в библиотеката. Беше около полунощ.

— А, ето го и глобуса, за който ми говореше — каза Питър.

— Мисля, че не трябва да гледаме в глобуса. Лъвджой не скри, че има сейф, когато бях тук по повод полицата на Аугуста. Трябва да има още някое тайно място — отбеляза Хари.

— Да. Точно така. Там няма нужда да търсим. — За всеки случай Питър отвори глобуса и надникна в него, но нищо не откри. Затвори го и се отправи към другия ъгъл на стаята.

Двайсетина минути по-късно Хари намери това, което търсеше. В една от дъските на пода бе видял ключалка.

— Шелдрейк, мисля, че открих това, което търся.

Графът бързо се справи с ключалката и извади малка метална кутийка. За секунда двамата замряха неподвижно. В коридора се чуха стъпки. Изглежда беше един от слугите, който се връщаше пиян от кварталната кръчма.

— Трябва да разгледаме съдържанието другаде.

 

 

Един час по-късно Хари, седнал удобно в кабинета си, отвори кутията. Първото нещо, което забеляза, бяха някакви скъпоценни камъни.

— Изглежда, че Паяка е взимал заплатата си не в пари, а в бижута — учуди се Питър.

— Да. Така изглежда. — Хари изсипа кутията и пръстите му напипаха някакъв хартиен пакет. Той бързо развърза връвта, омотана около него. Между листата извади малко тефтерче, в което бяха отбелязвани дати и часове. Последната дата привлече вниманието му.

— Какво откри? — попита Питър. Хари прочете:

— Луси Ан, Уамът, петстотин лири, юли.

— По дяволите, какво означава всичко това? Да не би да има някоя дама в Уамът?

— Съмнявам се — промърмори Хари. — Уамът е на осем мили от имението ми. И там има пристанище.

— Това всеки го знае — каза Питър.

— Луси Ан несъмнено е някаква лодка или малко корабче, но в никакъв случай име на жена. Паяка е платил някому петстотин лири за месец юли. Изглежда на капитана…

— Но това е този месец — възкликна Питър. — Имам чувството, че корабчето всеки момент ще отплува. Помниш ли, Паяка винаги ни се изплъзваше по вода?

— Да. Този път обаче няма да му разрешим да го стори. — Хари затвори бележника. — Ще го открием още сега, тази нощ.

— Съгласен съм, Грейстоун.

Лъвджой беше прикрил много добре следите си. Хари и Питър се лутаха целия ден, докато разберат, че Паяка беше напуснал Лондон още сутринта.

 

 

Аугуста не можеше да заспи, гледаше в тавана и се стряскаше от всеки шум в огромната къща.

Преди да си легне, беше проверила навсякъде. Изпрати един от прислужниците да затвори всички врати и прозорци, нареди дори кучетата да спят в кухнята и да пазят. Икономът я увери, че къщата е в безопасност.

— Преди години графът нареди на всяка врата да се поставят стабилни брави, мадам — каза й той.

Аугуста обаче не можеше да заспи. Тя отметна завивките и взе халата си. Запали свещ, обу чехлите си и излезе. Искаше още веднъж да провери дали Мередит е добре. Още по пътя към стаята видя, че вратата й е отворена. Аугуста хукна натам.

— Мередит?

Леглото на детето беше празно. Помъчи се да се овладее. Не биваше да изпада в паника. Прозорецът на спалнята беше затворен.

За отсъствието на детето имаше редица логически обяснения: може би е слязла да пие вода или е отишла да похапне нещо в кухнята.

Аугуста тръгна към стълбите. През пръчките на парапета съзря светлина в библиотеката. Затвори очи, пое си дълбоко въздух и тръгна към светлината.

Когато отвори вратата на библиотеката, видя Мередит. Свита в голямото кожено кресло на баща си, тя изглеждаше толкова нежна и малка. Беше запалила газената лампа и четеше, отворила книга на коленете си. Детето вдигна глава и я погледна.

— О, Аугуста. И ти ли като мен не можеш да заспиш?

— Да. Наистина не мога. — Тя се усмихна, за да скрие притеснението си. — Какво четеш?

— Мъча се да чета Уолтър Скот. Но е много труден, има много непознати думи.

— Да, сигурно. Искаш ли аз да ти почета? — Графинята сложи свещта на писалището.

— О, да, моля те. Почети ми, ще ми бъде приятно.

— Хайде да отидем на канапето. Там ще седнем двете.

— Разбира се. — Мередит се плъзна надолу от голямото бащино кресло и седна до Аугуста.

— Първо ще запалим огъня, тук е доста студено — каза тя и коленичи пред камината.

След няколко минути двете седяха пред камината, а огънят пламтеше и се разгаряше. Аугуста взе романа на Уолтър Скот и зачете за съкровища, приключения, изчезнали наследници… Мередит се прозя и сложи глава на рамото й. Не след дълго вече спеше.

Аугуста седеше и гледаше огъня. Мислеше си, че тази нощ за първи път се почувства като истинска майка и съпруга. Защото само истинските майки и съпруги се страхуват за децата и мъжете си.

Вратата се отвори и в библиотеката влезе Клаудия, облечена в прозрачен халат. Тя се усмихна, като видя как Мередит се е сгушила до братовчедка й.

— Изглежда тази нощ никой от нас не може да заспи — прошепна тя и седна до тях.

— Имам чувството, че се тревожиш много за Питър.

— Да, така е — призна Клаудия. Страхувам се да не извърши някоя неразумна постъпка. Много е ядосан от смъртта на Сали и е изпълнен с чувство за мъст.

— Да, Хари също е ядосан. Опитва се да прикрие това, но аз. Виждам как пламъчетата на отмъщението блестят в очите му. Той също е емоционален, но крие всичко зад студената маска на лицето си.

— Питър пък крие емоциите и притесненията си под веселото изражение на лицето си. Шелдрейк е сериозен и много чувствителен.

— Те двамата с Хари успешно прикриват чувствата си. Така е изисквала работата им през войната.

„Колко много неща е научил Хари по време на войната. Срещали са се очи в очи със смъртта“ — помисли си Аугуста.

— Това е било голямо изпитание за тях — каза Клаудия.

— Войната ли? Те са добри и смели мъже. А смелите мъже страдат най-много по време на война — отвърна тя.

— О, Аугуста, ако знаеш колко много обичам Питър! Толкова се страхувам за него — Клаудия подпря с длан главата си.

— Зная, мила — утеши я тя. За първи път двете бяха толкова близки.

— Макар че произлизаме от два различни клона на рода Болингър, не чувстваш ли колко сме свързани? — попита Аугуста.

— Мислила съм много по този въпрос — призна Клаудия.

Още дълго двете жени седяха пред камината, а до тях кротко спеше Мередит.

 

 

През следващата нощ Аугуста беше още по-нервна и напрегната. Унасяше се в сън за кратко време, но сънуваше кошмари.

Когато се събуждаше, сърцето й биеше силно. Имаше чувството, че е заровена жива.

Обхвана я паника. Отхвърли завивките и скочи от леглото. Дишаше тежко, не можеше да се овладее. Грабна халата си, облече го и тръгна към спалнята на Мередит. Повтаряше си непрестанно, че трябва да се увери дали дъщеря й е жива и здрава.

Мередит не беше в стаята си. Прозорецът зееше широко отворен и вятърът издуваше пердетата като корабни платна. От външната страна за рамката на прозореца бе завързано дебело въже. То беше толкова дълго, че стигаше чак до градината.

Нямаше съмнение — Мередит беше отвлечена.