Аманда Куик
Рандеву (12)

11

Седмица по-късно Аугуста отиде в галерията, спря се и седна на едно канапе, точно под портрета на своята предшественица. Погледна нагоре към сериозното лице на бившата графиня Грейстоун и каза:

— Ще възстановя всички щети, които си причинила в този дом. Може да не съм идеалната жена, но зная как да обичам. Ти не си била никакъв пример. Загубила си много, докато си преследвала илюзиите си. Не съм глупачка като теб.

Аугуста се наведе и започна да чете писмото на Клаудия:

„Мила Аугуста,

Надявам се, че всичко около теб и твоя изключителен съпруг е добре. Много ми липсваш. Сезонът скоро ще свърши. Навсякъде, където и да отида, е пусто без теб. Както ти обещах, посещавам често «Помпея» и прекарвам чудесно с твоята приятелка лейди Арбътнот.

Трябва да ти призная, че тя е очарователна жена, вече не обръщам внимание на нейната чудатост и намирам, че тя е много приятна и страшно съжалявам, че е толкова болна. Икономът й е малко побъркан. За нищо на света не бих наела такъв човек, всяка следваща моя визита той става все по-нахален. И се страхувам, че някой ден ще му се скарам. Струва ми се, че отнякъде го познавам, и това чувство ме преследва.

Трябва да ти призная, че «Помпея» ми харесва, но не мога да свикна с някои неща, например с книгата за облози. Знаеш ли, че има дори облози за твоя годеж? Запознах се с няколко млади дами, с които имаме еднакви виждания. Говорим много и за интересни неща.

Повтарям още веднъж, че страшно ми липсваш. Без теб навсякъде е пусто. Ти винаги си впечатлявала хората и си намирала най-добрите партньори за танц. Без теб не е интересно. Добре че е Питър Шелдрейк, с него не скучая. Той е отличен танцьор, непрекъснато ме кани. Единственият му недостатък е, че е несериозен и постоянно ме дразни.

Бих искала да ти дойда на гости. Кога ще се върнеш в Лондон?“

С много любов: Клаудия

Аугуста дочете писмото и бавно го сгъна. Беше и приятно да получи новини от братовчедка си. Но още по-приятно й беше, че Клаудия се нуждаеше от нея и че й липсваше.

— Аугуста, Аугуста, къде си? — Мередит връхлетя върху нея, размахвайки голям лист хартия. — Току-що завърших една рисунка с акварели. Харесва ли ти? Леля Клариса каза да попитам за мнението ти, защото ти си настоявала да рисувам.

— Да. Аз държах много за това. — Аугуста погледна госпожица Флеминг, която съпровождаше малката.

— Господин графът ме информира за вашето желание. Макар че и двамата сме на противното мнение.

— Да, зная. Но рисуването доставя удоволствие.

— Всеки ученик трябва да се отнася сериозно към предмета, който изучава, а не да си създава удоволствия.

— Виждам, че Мередит е много прилежна в работата, която върши, дори и когато рисува. Защото рисунката е много хубава. — Аугуста се усмихна на детето, което стоеше между двете жени и гледаше ту едната, ту другата.

— Наистина ли? — попита неспокойно Мередит, докато графинята разглеждаше рисунката. Тя беше изпълнена в бледосиньо, зелено и жълто, а фонът беше златист.

— Това са дървета — обясни Мередит и посочи зелените и жълти петна. — Синьото е небето. На места не се вижда, защото боята започна да капе от четката.

— Прекрасни дървета! Много ми харесва и небето. Но какво е това златистото? Това е фонът, нали?

— Това е Грейстоун — рече гордо Мередит.

— Баща ти?

— Не, нашата къща.

— Да. Познах, но просто исках да те изпитам. Прекрасна творба, Мередит. И ако ми разрешиш, сега ще я окача на стената.

— Ще я окачиш на стената?! Къде? — Момиченцето я гледаше с ококорени очи.

— Ами тук, на стената в галерията. Може би тук, под портрета на майка ти.

— Мислиш ли, че татко ще разреши?

— Разбира се, сигурна съм.

— Лейди Грейстоун, мисля, че това е доста своеволна постъпка. Тази галерия е предназначена за семейни портрети, рисувани от известни художници. Мястото не е подходящо за излагане на учебни рисунки.

— Напротив. Мисля, че една такава рисунка ще освежи галерията. Видът й е много строг.

— А ще я сложим ли в рамка? — Детското лице грейна.

— Да, разбира се. Всяка хубава картина се нуждае от рамка.

— Стига развлечения, млада госпожице. Бягай горе, ще дойда след няколко минути!

— Да, лельо Клариса. — Очите на Мередит преливаха от щастие. Тя се поклони и излезе бързо от галерията.

Изражението на Клариса стана злобно.

— Мадам, трябва да си поговорим за обучението на Мередит. Известно ми е, че графът ви е разрешил да вземате участие в него, но аз не съм съгласна да позволявате на Мередит волности. Вашият съпруг никога не би разрешил подобни неща на дъщеря си. Той не би искал неговото дете да се превърне в глупава млада дама, неспособна да проведе един нормален разговор.

— Да, госпожице Флеминг. Старая се да ви разбера.

— Мередит е свикнала да учи сериозни неща. И ви моля да не ги изменяте.

— Благодаря за забележката. Ако не беше вашето обучение и грижи, Мередит нямаше да има такива добри познания и аз дотук не бих променила нищо.

— Благодаря, мадам.

Аугуста бе живяла при богати роднини, затова знаеше как се чувства Клариса сега.

— Обещавам да не изменям програмата, но мисля, че детето се нуждае от малко разтоварване. Дори леля Прудънс съветва в книгите си да се разнообразява обучението с дейности като рисуване и излизане сред природата. Моята братовчедка Клаудия в момента пише книга и отделя цяла глава на извънкласното обучение на подрастващите момичета, като на първо място препоръчва рисуването.

Клариса премигна.

— Вашата братовчедка пише книга?

— Да. Защо? — Изведнъж Аугуста си даде сметка, че бе наблюдавала това изражение у Клаудия и у другите дами, посещаващи „Помпея“. Стана й ясно, че Клариса пише книга.

— О, госпожице Флеминг, да не би да пишете книга?

Неочакваният въпрос накара Клариса мигом да се изчерви.

— Да. Работя над нещо такова. И имам много идеи. Но зная възможностите си — рече скромно тя.

— О, госпожице, не бъдете толкова скромна. Ние не познаваме възможностите си, докато не ги проверим докрай. Имате ли нещо написано?

— Да, някои неща — промърмори тя. — Мислех да ги дам на Грейстоун, но се страхувам, че той ще ги сметне за елементарни.

— Не искам да отричам ерудицията му, но моят съпруг пише за академична публика, а вие — за подрастващите. Това са различни нива.

— Да. Така е.

— Имам една идея. Когато свършите книгата си, донесете ми я. Ще я пратя лично на чичо Томас, а той от своя страна ще я предложи на някой издател.

— Ще покажете книгата ми на сър Томас Болингър? Съпругът на лейди Прудънс? Да я покажете на такъв специалист? Та това е невъзможно!

— Глупости. Разбира се, че е възможно. На чичо Томас ще му бъде приятно. Той изпращаше за публикация творбите на леля Прудънс.

— Така ли?

— О, да. — Аугуста се усмихна, като се сети за чичо си Томас. Той живееше в свой собствен свят, който нямаше нищо общо с реалния. Тя реши сама да напише препоръка до издателя и да накара сър Томас да я пусне по пощата.

— Много мило от Ваша страна, мадам. — Клариса изглеждаше зашеметена. — Аз съм почитателка на книгите на вашия чичо. Той е забележителен историк. Има добър стил на писане. Много жалко, че не пише учебници за деца.

— Не съм на същото мнение. Намирам написаното от него за много сухо и отегчително.

— Ах, как можете да говорите така! Той пише прекрасно и завладяващо. А само като си помисля, че ще преглежда ръкописа ми!

— Да, действително. Той пише доста отегчително. Един от големите му пропуски, е, че никога не е писал за жените в историята. Известните жени.

— Жени — известни личности?

— В миналото е имало много смели, и достойни жени, госпожице Флеминг. Знаменити кралици, амазонки, прочути римлянки и гъркини. Но също така и чудовища.

— Жени — чудовища?

— Помислете само за Медуза и Сирените. В древни времена жените са притежавали невероятна сила.

— Чудни неща. Колко интересни идеи! — каза бавно Клариса.

— Помислете си само: половината от историята на света е скрита за нас, защото господа историците отричат ролята на жената в човешката история.

— О, боже! Каква мисъл! Какво ново поле за проучване! Смятате ли, че сър Томас ще приеме тази идея?

— Моят чичо е мъж с широки разбирания, що се отнася до научните изследвания. Надявам се, че идеята ще му се стори интересна. Защо вие не му я подхвърлите? Преди това обаче направете някои проучвания.

— О, чудесно! — възкликна Клариса.

— Това ще ви отнеме доста време. Библиотеката на съпруга ми е на ваше разположение.

— Благодаря, мадам. Чудя се как може до този момент да не знаем нищо за нашите прапрабаби.

— Искате ли да се уговорим така: в понеделник и сряда аз ще занимавам Мередит с рисуване и четене, а през това време вие ще работите в библиотеката.

— Много съм ви благодарна, мадам. Много ви благодаря. Моля да ме извините, но трябва да се кача горе при Мередит. — Клариса опита да се съвземе.

Докато се изкачваше по стълбите, тъмнокафявата пола на гувернантката се развя някак другояче — тя стъпваше по-уверено и весело.

Аугуста я гледаше замислено и се усмихваше.

Това беше жената, от която се нуждаеше нейният чичо. Клариса щеше да го разбира, да споделя неговата интелектуална и професионална страст, а той щеше да я хареса, защото госпожица Флеминг напомняше много покойната му съпруга. Да, това трябваше да се обмисли.

Аугуста отново седна. След като препрочете писмото на Клаудия, реши, че е дошло време да влезе напълно в ролята на графиня Грейстоун.

Уреждането на балове и празненства беше едно от нещата, които жените от рода Нортъмбърланд-Болингър умееха най-добре. Аугуста реши, че като последна представителка на рода трябва да запази тази традиция. Ще даде прием тук, в имението. Това ще бъде събитие за рода Грейстоун.

Трябваше да се заеме с организирането му, за да забрави мисълта за Ричард, която след разговора с Хари не й даваше покой. Тя не можеше и не искаше да повярва, че брат й е предавал секретна информация на французите. Това изобщо беше недопустимо. Никой от техния род не би паднал толкова ниско. Особено нейният буен и смел Ричард.

Още по-трудно й бе да повярва, че Грейстоун е работил в разузнаването. Та той изобщо не приличате на такъв човек! Само дето разбиваше ключалки на сейфове и пристигаше там, където най-малко го очакваха. „Господи! Хари! Хари и шпионаж!“ — помисли удивено Аугуста. Много хора гледаха с неприязън на тази професия. Наричаха я мръсна и непочтена. А Хари беше морален, стриктен и образован, джентълмен. Но Аугуста си спомни и сцените в леглото — съпругът й беше действително неузнаваем човек. Тя го бе почувствала още при първата им среща. „Може би наистина се е налагало Хари да бъде агент на разузнаването“ — тази мисъл още повече я притесняваше. Не можеше да си представи как той поема огромни рискове. За да престане да разсъждава за това, тя се зае да изготвя списъка на гостите.

След като реши кого да поканят, Аугуста се качи на горния етаж при съпруга си. Завари го в библиотеката да разглежда военни карти от времето на римското нашествие в Египет.

— Да, мила? — попита той, без да я погледне.

— Искам да дам прием тук, в „Грейстоун“. Хари, трябва ми твоето разрешение.

Той обърна поглед към нея.

— Прием? Тук, в „Грейстоун“? Къщата ми, пълна с хора?

— Ще поканим най-близките: чичо ми, братовчедка ми, няколко приятелки от „Помпея“, господин Шелдрейк. И, разбира се, някой, когото ти посочиш. Много бих искала Сали да бъде тук.

— Не разбирам нищо от това, Аугуста. Никога не съм организирал подобни неща.

— Не се притеснявай за това. Ще се погрижа за всичко. Майка ми ме е научила да посрещам гости. Един такъв прием ще даде възможност нашите гости да се позабавляват, а също така да бъдат поканени и нашите съседи.

— Мислиш ли, че това е необходимо?

— Повярвай ми, да. Това е моето поле на действие. Всеки човек има определена склонност към нещо. Моята е да уреждам приеми и да каня гости.

— Един е достатъчен. Не искам приемите ни да станат навик. Това е загуба на пари и време, Аугуста.

— Да, господине. Така е наистина.

 

 

Независимо че знаеше какъв човек е Хари — загадъчен, тираничен и особняк — Аугуста преживя истински шок една седмица след разговора в библиотеката, защото събитието я свари неподготвена.

Този ден графинята пишеше нещо в спалнята си, когато на вратата се почука. Влезе една от прислужниците и каза, че графът е наредил да се качи незабавно в библиотеката му.

— Незабавно ли? — учудено погледна Аугуста.

— Да, мадам. Каза, че е много спешно — рече разтревожено момичето.

— Господи, дано нещо лошо не се е случило. — Аугуста остави перото на писалището.

— О, не, мадам. Мисля, че не е нищо лошо. Мис Мередит беше при него, а после излезе и сега е горе в класната стая. Видях я, като прибрах чашите от чая.

— Добре, Нан. Кажи на графа, че ще отида.

— Да, мадам. — Нан се поклони и излезе.

Любопитна да узнае причината за това бързо повикване, Аугуста не се забави много. Преди да излезе от стаята, се спря пред огледалото. Беше облечена с кремава муселинена рокля, гарнирана около деколтето в зелено. На корсажа имаше панделки в същия цвят.

По вида на прислужницата й стана ясно, че Хари не е в добро настроение. Затова извади от чекмеджето едно шалче и го омота около врата си, за да закрие малко голотата си. Хари й беше заявил, че намира дрехите й за скандални, и тя не искаше да го дразни. Аугуста въздъхна. Всяка жена трябваше да се съобразява с настроенията на съпруга си.

След сватбата им Хари отстъпи за много неща — например за учебната програма на Мередит. Усмихната, графиня Грейстоун се промъкна в библиотеката. Хари беше като буреносен облак. Никога не бе го виждала в такова състояние. В него имаше нещо хищническо, строго и същевременно тъжно, особено в израза на лицето му.

— Искали сте да говорите с мен, милорд.

— Да.

— Ако е във връзка с приема, трябва да ви уверя, че всичко е наред. Поканите са разпратени и вече започнах да получавам отговори по пощата. Намерила съм музиканти и съм инструктирала готвачите.

— Не давам и пет пари за вашия прием, мадам — сърдито отсече Хари. — Преди малко разговарях с дъщеря си…

— Да, господине?

— Тя ми каза, че в деня на пикника, когато сте разговаряли за вашия брат и сте изброявали неговите добродетели, вие сте споменали, че преди да умре, той ви е оставил нещо за спомен.

— Да, така е — прошепна Аугуста с пресъхнала уста.

— Той ви е оставил едно стихотворение, в което се разказва за паяка и неговата мрежа.

— Да, милорд. Това е малък стих. Нямам намерение да го показвам на Мередит, ако се притеснявате от това. Дори и да го бях показала, в това няма нищо лошо. Понякога децата харесват страховити неща, особено стихове.

— Не съм съвсем сигурен. Пазите ли го още?

— Да, разбира се.

— Дайте ми го веднага. Искам да го видя.

— Не ви разбирам, Грейстоун. Защо искате да видите стихотворението на брат ми? То никак не е хубаво. На места е дори глупаво, но го пазя, защото е написано с кръвта на брат ми. Преди да издъхне, той го тикна в ръцете ми и заръча да го пазя. Това бе неговото последно желание. Няма да го хвърля никога.

— Иди и донеси стихотворението, Аугуста!

— Защо искате да го видите? Да не би да подозирате нещо?

— Не мога да ти отговоря, преди да съм го видял. Веднага го донеси, Аугуста! Трябва да го прочета.

— Не съм убедена, че трябва да ви го дам, господине, докато не разбера защо настоявате толкова — каза тя и тръгна към вратата.

— Може би е отговор на много въпроси, които вълнуват и двама ни.

— Може би въпроси, отнасящи се до шпионажа, господине?

— Напълно възможно… Не напълно… но е възможно — процеди през зъби Хари, като правеше пауза след всяка дума. — В случай, че брат ти е работил за французите.

— Той не би го направил.

— Аугуста, не мога да слушам повече твоите измислени теории. Съчиняваш ги само за да защитиш Ричард Болингър. До този момент нямах никакви забележки по този въпрос. Но това стихотворение променя всичко.

Аугуста се опомни.

— Няма да го покажа, докато не ми обещаеш, че след това няма да обвиняваш Ричард в измяна.

— Не давам и пет пари за неговата измяна или невинност. Имам лична причина, за да искам да го прочета.

— Но след това вие ще се опитате да представите Ричард за виновен.

Грейстоун стана и с две огромни крачки отиде при жена си.

— Веднага го донеси, Аугуста!

— Няма! Докато не ми дадете честната си дума, че ще мълчите за смъртта на брат ми.

— Ще запазя тайна относно неговата работа за французите. Ако изобщо е имало такова нещо.

— Не е достатъчно.

— По дяволите! Това е всичко, което мога да обещая.

— Ще ти го дам, ако обещаеш, че изобщо ще мълчиш и ще запазиш репутацията на Ричард чиста. Брат ми беше честен човек. И аз ще го защитавам до края на дните си.

— За бога, госпожо, направете това, което ви казах!

— Войната свърши, Грейстоун. Не можете да ме принудите. Стихотворението е лично мое. На никого няма да го дам. Най-малкото на вас, който искате да обвините Ричард в измяна.

— Мадам! Ще направите това, което казах. Заповядвам ви! Донесете стихотворението на брат си. И то сега!

— Никога. И ако настоявате да го вземете или приложите сила, аз ще го изгоря, макар че е написано с кръвта на любимия ми брат. — Аугуста се обърна рязко и напусна библиотеката.

След като затвори вратата, отвътре се чу трясък. Хари беше хвърлил нещо тежко и чупливо по стената. Вероятно някоя голяма стъклена чаша.