Роберт ван Хюлик
С гвоздей в черепа (23)

Глава двадесет и трета

Трибуналът провежда специално заседание; Една жена най-сетне разказва необикновената си история

На обяд съдията не посегна към ориза и супата, които слугата бе поставил пред него. Насили се да изпие само чаша чай.

Гуо бе докладвал, че ковчегът е докаран безпрепятствено в трибунала. Но пред главната порта вече се трупаше внушителна тълпа, която гневно шумеше.

Влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Личеше, че са обезпокоени.

— Хората в съдебната зала са враждебно настроени, Ваша Милост — бавно каза Ма Жун. — А вън на улицата онези, които не са успели да си намерят място в залата, ругаят на висок глас и замерят вратата с камъни.

— Оставете ги! — кратко каза съдията.

Ма Жун хвърли подканващ поглед към Цяо Тай, който каза:

— Разрешете ми да повикам военната полиция, Ваша Милост! Тя би могла да построи кордон около трибунала и…

Съдията стовари юмрука си върху масата.

— Аз ли съм съдията тук, или не?! — кресна той на помощниците си. — Тази околия е поверена на мене, хората — също! Не ми е необходима външна помощ, ще се оправя с тях сам!

Двамата мъже не казаха нищо — те знаеха, че ще бъде безполезно. Но се страхуваха, че този път съдията греши.

Гонгът прогърмя три пъти. Ди стана и придружен от двамата си помощници, пресече коридора, за да влезе в съдебната зала. Когато седна зад съдийската маса, в залата надвисна враждебна тишина. Беше претъпкано с народ. Стражниците стояха на определените си места и явно се чувствуваха неловко. Вляво съдията видя ковчега на Лу Мин. Собственикът на погребалната къща и помощниците му бяха застанали край него. Госпожа Лу стоеше пред ковчега, подпряна на тояжка. Тао Ган и Гуо бяха застанали край масата на старши писаря.

Съдията удари с чукчето си по масата и каза:

— Обявявам заседанието за открито.

Изведнъж се чу викът на госпожа Лу:

— Какво право има един съдия в оставка да провежда заседание?

Зрителите зароптаха гневно.

— Това заседание се свиква — обяви съдията, — за да докаже, че търговецът на памук Лу Мин е бил подло убит. — После се обърна към собственика на погребалната къща: — Отворете ковчега!

Госпожа Лу стъпи на ъгъла на платформата и извика:

— Ще позволим ли на този кучи син да оскверни трупа на съпруга ми още веднъж?

Тълпата се люшна напред. От всички страни се понесоха викове: „Долу съдията!“ Ма Жун и Цяо Тай поставиха ръце върху дръжките на мечовете, скрити под полите на халатите им. Хората от първата редица избутаха стражниците встрани.

В очите на госпожа Лу заблестяха зли пламъчета. Тя тържествуваше. Буйната й татарска кръв кипна в очакване на предстоящото насилие и кръвопролитие. Вдигна ръка и хората се спряха, вперили очи във внушителната й фигура. Като изпъчи гърди, тя посочи към съдията и започна:

— Този кучи син, този…

Когато спря, за да си поеме дълбоко въздух, съдията внезапно я прекъсна със спокоен и самоуверен глас:

— Помисли за плъстените си обувки, жено!

Госпожа Лу нададе вик, наведе се и погледна към нозете си. Когато изправи глава, съдията за първи път забеляза истински страх в очите й. Хората, застанали отпред, бързо предадоха неочакваната забележка на съдията към онези, които бяха по-назад. Докато госпожа Лу, загледана в зрителите, се стараеше да се окопити и да намери нови думи, из тълпата се понесе вълна от нестройни гласове. „Какво каза той?“ — нетърпеливо викаха хората от дъното на залата. Госпожа Лу започна да говори, но думите й бяха заглушени от ударите на чуковете по ковчега. С помощта на Тао Ган собственикът на погребалната къща бързо смъкна на пода капака му.

— Сега ще видите моя отговор! — гръмогласно извика съдията.

— Не му вярвайте, той… — започна госпожа Лу, но като видя, че вниманието на тълпата е насочено изцяло към тялото, което бе вдигнато от ковчега и поставено на тръстиковата рогозка, тя замълча. Отстъпи и опря гръб в съдийската маса с очи, вперени в зловещите човешки останки, проснати на рогозката. Съдията удари с чукчето си по масата и каза високо:

— Този път следователят ще разгледа само главата на трупа. Ще обърне специално внимание на темето и ще погледне между косите.

Когато Гуо коленичи на пода, в претъпканата зала се възцари дълбока тишина. Чуваха се само приглушените викове на хората, останали отвън на улицата. Внезапно следователят се изправи. Лицето му беше станало мораво. Той каза с дрезгав глас:

— Уведомявам ви, Ваша Милост, че между косите открих малка изпъкнала желязна точка. Изглежда, че е глава на гвоздей.

Госпожа Лу бе възвърнала самообладанието си.

— Това е заговор! — изпищя тя. — Ковчегът е бил подменен!

Но любопитството вече бе завладяло зрителите. Един набит месар от първата редица се провикна:

— Моят майстор сам запечата гроба! Мирувай, жено, искаме да видим какво е това!

— Докажете твърдението си! — викна съдията към Гуо.

Следователят извади от ръкава си щипци. Госпожа Лу скочи към него, но началникът на стражниците я сграбчи и я задържа. Тя се бореше като тигрица, а в това време Гуо измъкна от черепа дълъг гвоздей. Той го вдигна, за да го видят всички, и после го постави на масата пред съдията.

Тялото на госпожа Лу се отпусна. Когато началникът на стражниците я освободи, тя се повлече с невиждащи очи към масата на писаря, подпря се на ръба й и остана така, с наведена глава.

Зрителите от първия ред шумно обясняваха на застаналите отзад какво са видели. Вдигна се глъчка, някои от задните редици изтичаха навън, за да разпространят новината и на улицата.

Съдията удари с чукчето си по масата. Когато шумът заглъхна, той се обърна към госпожа Лу:

— Признавате ли, че сте умъртвили мъжа си, като сте забили гвоздей в черепа му?

Госпожа Лу бавно вдигна глава. По тялото й премина продължителна конвулсия. Като отметна кичура коса от челото си, тя каза с беззвучен глас:

— Признавам.

Когато и тази последна новина бе предадена по редиците, нова вълна от глъч заля съдебната зала. Съдията се облегна назад в креслото си. Той изчака залата да притихне и каза с уморен глас:

— Искам да чуя пълните ви признания.

Госпожа Лу загърна по-плътно тънката си фигура и каза сломено:

— Вече измина толкова време, какво значение има всичко това сега? — Тя опря гръб на масата и отправи поглед нагоре, към високия прозорец. После изведнъж заговори: — Мъжът ми, Лу Мин, беше глупав, скучен човек… Какво разбираше той? И как можех да живея с него аз, която вечно търсех?! — Тя въздъхна дълбоко и продължи: — Вече имах от него дъщеря, но той ми каза, че иска да има и син. Не можех да го понасям повече. Един ден се оплака от болки в стомаха. Вместо лекарство му дадох силно вино, примесено със сънотворен прах. Той заспа дълбоко. Тогава взех дългия гвоздей, с който пробивах дупки в подметките на обувките си, и го забих с дървения чук в темето му. Навън остана да стърчи само главичката.

— Смърт на вещицата! — се провикна някой в залата. Прогърмяха и други гневни гласове. Тълпата, навикнала бързо да променя настроението си, сега насочи яростта си срещу госпожа Лу.

Съдията стовари чукчето върху масата.

— Тишина и ред! — кресна той.

Залата изведнъж притихна. Почитта към съда се бе възвърнала.

— Доктор Гуан заяви, че смъртта е настъпила от сърдечен удар — продължи госпожа Лу. После добави: — Наложи се да му стана любовница, за да го накарам да ми помогне. — В гласа й прозвуча презрение: — Той си въобразяваше, че е овладял тайните на черната магия, но беше само един жалък новак. Веднага щом подписа смъртния акт, аз скъсах отношенията си с него. И бях свободна… Един ден, преди около месец, се подхлъзнах на снега, когато излизах от магазина. Някакъв мъж ми помогна да се изправя и ме въведе обратно вътре. Седнах на пейката и той разтри глезена ми. При всяко негово докосване усещах жизнената сила, кипяща в този човек. Разбрах, че най-сетне съм срещнала мъжа, когото очаквах. Напрегнах всичките си душевни и физически сили, за да го привлека, но усетих, че той се съпротивлява. И все пак, когато си тръгна, бях сигурна, че ще се върне…

Госпожа Лу като че ли възвърна част от предишната си одухотвореност и продължи:

— Да, той наистина се върна! Бях победила! Този мъж беше като изгарящ пламък. Той ме обичаше и в същото време ме мразеше, мразеше себе си за това, че ме обича и въпреки това ме обичаше! Свързваха ни самите корени на живота…

Тя замълча. Сведе глава и когато продължи, гласът й отново прозвуча уморено:

— След това разбрах, че отново го губя. Той ме обвини, че изсмуквам силите му, че му преча да бъде верен на принципите си. Каза ми, че трябва да ме напусне… Бях като обезумяла, не можех да съществувам без този човек, без него животът в мене щеше да угасне… Казах му, че ако ме напусне, ще го убия, както съм убила и мъжа си.

Тя поклати безутешно глава и продължи:

— Не трябваше да казвам това! От начина, по който ме погледна, разбрах, че всичко е свършено. Но разбрах и това, че наистина трябва да го убия… Наръсих с отрова изсъхнал жасминов цвят и се вмъкнах в банята, преоблечена като млад татарин. Казах му, че съм дошла да се извиня и желая да се разделим като приятели. Той се държа учтиво, но хладно. Тъй като не спомена, че ще запази тайната ми, аз пуснах жасминовия цвят в чаената му чаша. Щом отровата започна да действува, той ме погледна със страшен поглед. Отвори уста, но не можа да проговори. Разбрах, че иска да ме прокълне, че съм загубена… Боже, той беше единственият човек, когото съм обичала… а трябваше да го убия!

Изведнъж тя вдигна глава. Погледна право към съдията и каза:

— Сега с мене е свършено… аз съм мъртва. Можете да правите с тялото ми каквото искате!

Съдията забеляза ужасен внезапната промяна във вида на жената. Гладката кожа на лицето й бе прорязана от дълбоки бръчки, очите й бяха помръкнали — беше се състарила изведнъж с десет години. Сега, когато нейният несломим, огнен дух се беше прекършил, от нея не бе останало нищо освен изтерзаната й плът.

— Прочети на глас признанията! — заповяда Ди на писаря.

Докато мъжът четеше записките си, в залата цареше гробна тишина.

— Съгласна ли сте, че признанията ви са записани вярно? — попита съдията.

Госпожа Лу кимна. Началникът на стражниците й поднесе документа и тя притисна палеца си върху него. Съдията закри заседанието.