Стратис Дукас
Историята на един пленник (5)

4

Наближаваше август, когато изтичаше уговорката ни, и аз се готвех да заминавам. За къде — нито знаех.

Като дойде време, казах на чорбаджията си:

— Властта прибира неизправните хора, а аз нямам документи. Изгубих ги през годините, когато гърците бяха тук.

— За това ли се притесняваш? — рече ми той. — Ще дадем едно агне на Мустафа ефенди и още утре ще ги имаш. Кажи ми името си, името на родителите ти и от кой край си.

Записа ги на един лист и на другия ден сутринта отиде в Тира. Вечерта се върна и ми даде документите.

— Ето, Бехчет, вземи ги — каза ми той — и преди да изтече месецът, да се уговорим за цяла година.

— Аз — рекох — съм намислил да отсъствувам малко време.

— Къде ще вървиш? — запита ме той почти уплашено.

— Трябва да отида в Бруса, да видя сестра си, за която ви бях казал. Ще станат вече две години, откакто съм я оставил и не знам жива ли е, или не.

— Да изпратим още тази вечер телеграма и утре ще имаме отговор. Имам познат в Бруса.

— Не — рекох, — трябва аз сам да отида.

— Добре, върви — отговори ми той угрижен, — всичките ти разноски — на моя сметка. Остани до септември. Ако искаш да се върнеш и по-рано, вратата на къщата ми е винаги отворена за теб.

— Ако не умра, чорбаджи — казах аз, — твой съм.

— Благодаря — отвърна ми той и си отиде.

Още на другия ден сутринта отиде в Тира за друг овчар.

Този път веднага намери човек. Доведе един, Катир го казваха, гърците току-що го бяха пускали от плен. От него научих за цялото зло, което се беше случило.

Чорбаджията ми, като ме видя, че вече се приготвям, ми даде парите — сто петдесет и пет банкноти. Жените изпраха дрехите ми, закърпиха ги и ми дадоха две кошници, за да донеса смокини от градината. Когато се върнах, сгънаха дрехите ми, поставиха ги в един кош и го зашиха отгоре с платно.

— Вземи и тази кошница със смокини — казаха ми те — и я занеси армаган на сестра си. И й кажи, че я чакаме.

Не им отговорих нищо, не намирах думи.

Нея вечер, последната, ядохме, както и при първата, всички заедно и стояхме до късно.

Цяла нощ стоях буден, с отворени очи. Стори ми се най-дългата от всички.

Като се развидели, станахме всички; само стъпките ни се чуваха, приказките бяха малко. Жените изпържиха тиганици с петмез и ми поднесоха от тях с кафе. Хапнахме и си пожелахме скорошна добра среща.

Щом дойде време да тръгвам, ръкувах се с всички.

— Много ви благодаря — казах им аз, — много добро видях от вас.

Чорбаджията ми каза:

— Халал олсун, онутма!

Жените също:

— Онутма!

Простихме се.

Чорбаджията ми яхна коня си, а аз — магарето, и тръгнахме.

Стигнахме в Тира и влязохме в един хан. Ханджията беше от Македония, познат на моя чорбаджия, и той му каза, като мой земляк, да ме придума да остана.

— Не може — рекох, — щом веднаж човек е тръгнал на път, не го връщайте назад.

Казах и на чорбаджията си:

— Не се тревожи. Ще се върна, както ти обещах, стига само той да желае това — и посочих нагоре към небето.

— Добре — отговори ми той, — имам думата ти.

И ми даде пари да му купя от Бруса един тюрбан; даде ми и ханджията 25 банкноти да му купя един червен пояс.

Взех парите и ги сложих в кесията си. Сетне запитах чорбаджията си:

— Документите ми — рекох — в ред ли са или трябва да отида в комендантството да ги заверя?

— Секретарят — отвърна ми той — ще дойде тук, едно младо момче, от жандармерията. Наш човек е.

Почакахме, след малко той дойде. Дадох му документите си и ми ги уреди „Харекет Бруса“, понеже не знаех дали параходите работеха.

— Вземи ги — рече ми той.

— В ред ли са, или им трябва още нещо?

— С тях можеш и до Багдат да отидеш — отвърна ми той.

Но аз пак не се успокоих.

— Защо не ми вярваш? — каза обидено чорбаджията ми. — Аз съм тук известен, честен човек, цяла Тира ме знае. Ала ти ще заминеш и няма вече да се върнеш.

— Само ако умра, чорбаджи. Ако остана жив, чакай ме.

Дойде време за тръгване. Влакът изсвири. Стиснахме си ръцете.

— На добър час! — каза ми той. — Много добро видях от теб.

— И аз от теб, чорбаджи. Господ здраве да ви дава.

И си тръгнах бързо, без дори да се обърна да погледна назад.

 

 

Качих се във влака и се свих в един ъгъл. Срещу мен двама евреи и един турчин от Крит разговаряха за гръцката окупация.

— Панайотис беше един от ония, дето вършеха какво ли не, а сега, кучето му недно, научаваме, че бил в Бандерма — казваха евреите и хулеха гърците.

Стоях си в ъгъла и слушах разговора за пленника Панайотис.

— Ние, евреите, непрекъснато подаваме молби да го обесят, но в Тира не се съгласяват.

И както си приказваха, турчинът забеляза, че единият от евреите имаше пистолет в джоба си.

— Ей, чифутино, евреино! — каза му той и се надигна от мястото си. — И още имаш лице да говориш! Когато ние се биехме с гърците, ти какво правеше? А сега носиш и пистолет, дето и ние нямаме право да носим!

И се нахвърли отгоре му да му го вземе.

— От онези евреи ли ме мислиш? — отговори му евреинът.

И се сборичкаха.

— Внимавай! — рече му евреинът. — Аз съм заможен човек и ще си намериш белята!

Слушах ги и ми ставаше кеф; полека-лека обаче обърнаха всичко на шега и се укротиха.

— Евреин си, бре — каза му след малко турчинът от Крит, — и не ти отива пистолетът.

Минахме през Дурали. Тук свършваше нашият край. Свих се навътре, да не ме зърне някое турско око.

 

 

Най-сетне стигнахме в Смирна. Отидохме в митницата. Застанахме в редица. Един офицер започна да преглежда книжата ни.

— Вашите документи — каза ни той.

Аз се развълнувах. Все още не вярвах, че документите ми са в ред. Огледах се да офейкам незабелязано Навсякъде желязна ограда. Влязох в редицата и подадох документите си бързо, като се пресегнах през раменете на двама души.

— Буюрун — му казвам, — господин капитан.

— Чакай си реда — казаха ми онези пред мен и ме погледнаха в очите.

— Кой набор си? — запита ме офицерът, ка то се приближих.

— Осми — отвърнах. И кимнах.

Излязох, навън гъмжете от фесове, които сновяха насам-натам. Файтони чакаха, наредени един след друг Файтонджиите плющяха с камшиците си във въздуха. Отидох при един.

— Готов ли си?

— Да, качвай се — отвърна ми той — Накъде?

— На Кордона^[1] — казах аз. — Колко искаш?

— Четири меджидиета.

— Вземи ги и карай.

Из целия път страхът и радостта се бореха в мен. Не усетих кога стигнахме.

— Слизай, пристигнахме — каза ми файтонджията.

Взех си двете кошници и вълненото одеяло, подарък от чорбаджията ми, и го попитах:

— Знаеш ли някой хотел?

— Ето, онзи там.

И ми посочи един.

Благодарих му, взех си нещата и поех. Лесно намерих място. Оставих ги там и излязох да се поразходя.

На Кордона от Къшлата нататък всичко беше в развалини. Само в Ермис имаше няколко поправени кафенета. Седнах в едното и поръчах да ми донесат чай. Зад мен седяха двама души с шапки.

— Два чая! — казаха те на гръцки. Не вярвах на ушите си.

Дадох ухо на разговора им.

— Някои в министерството са получили писма от Пирея — казаха те.

Понечих да отида, да им се разкрия. Но се въздържах.

След малко станаха да си вървят. Платих набързо и тръгнах след тях. Решавах да им заговоря, но пак се разколебавах.

„Нека не се издам сам — рекох си аз. — По-добре само аз и бог да знаем тайната ми и нека той да изведе всичко на добър край.“

Отправих се към кея да намеря някой лодкар и да го попитам кога има параход за Цариград.

Един лодкар ме забеляза и ми заговори:

— Какво търсиш, момко?

— Нищо — отговорих му аз.

— Да не би да искаш да пътуваш?

— Да — рекох.

— За къде?

— За Цариград.

— Аз ще те откарам на кораба — каза той.

— С мен ли бе, с един беден човек, намери да се подиграваш? — казах му аз.

— Не, сериозно ти говоря, утре тръгва един арабски.

— Ако вярваш в бога, кажи ми истината. Аз съм беден човек, да не похарча парите си и остана на улицата.

— Не се бой — каза ми той, — запомни само номера ми, ще те закарам без пари. В кой хотел си отседнал?

— Не обърнах внимание как се казва — отговорих аз.

Скрих името на хотела, за да не му дам никакви сведения.

— Утре — ми вика — ела точно на обяд, за да те заведа да завериш документите си.

А пък аз, нали не вярвах, пак го запитах за кораба, който щеше да замине за Цариград.

— А бре, ахмак такъв — рече ми той, — всеки ден има кораб за Цариград.

— Вярвам ти — казах аз и отидох да се нахраня в една гостилница. От радост не ми се ядеше. Платих и отидох да си легна в хотела. Край нямаше нощта. Мятах се ту на тази, ту на онази страна.

На сутринта, щом се показа слънцето, станах и отидох долу на кея. Там намерих лодкаря и пак го попитах за кораба, който тръгваше за Цариград.

— Параходът се е изправил пред теб като стълб, а ти все още не вярваш? Хайде, по-бързо — каза ми той.

Затичах се от радост към управлението на пристанището.

— Чакай да отидем заедно! — извика ми лодкарят.

— Не, не си прави труда — отговорих аз, — ще отида сам.

Когато стигнах там, пак имаше дълга редица хора. Минаваха пред мен, а аз гледах отвън как писарите пишела нещо бързо върху документите и ги предаваха на ръка. Трябваше да се наредя и аз. Затворих очи и се наредих.

„Дотук стигнах — помислих си аз. — Оттук нататък господ да ми е на помощ.“

— Дай си листа — каза ми писарят, който стоеше на вратата.

Дадох му го. Провери го внимателно. Почнах да треперя.

— Как се казва баща ти? — запита ме той.

— Сулейман — отвърнах аз.

— А майка ти?

— Захрие.

— Кой набор?

— Осми.

— Къде живееш?

— В Тира.

— Добре, ама тук пише Косифопеди.

— Оттам съм.

— Къде отиваш сега?

— В Цариград. Близките ми пристигнаха там и ми пишат да отида да ги взема.

— Откъде дойдоха? — запита ме той.

— От Сърбия.

— Смутно време е сега в Цариград. Защо не почакаш малко да се поуспокоят нещата?

— Не мога — казах аз, — беден човек съм. Ако остана още два дни, ще си изям парите.

— Добре — рече той, — като отидеш в Цариград, иди на Бирларсокак. Ще намериш еди-кой си, поръчал съм му ботуши. Два месеца става вече, и още не ми ги е изпратил. Дай му тази картичка и му кажи да ми ги прати бързо.

— Добре — отвърнах, — непременно.

И отидох да заверя листа си при майора.

Излязох оттам тичешком. Грабнах нещата си от хотела и право на лодката. Там друг отново провери документите ми.

— Всичко е наред — каза ми той, — свободен си.

Тогава лодкарят потегли. Като стигнахме на кораба, там друг отново ги провери.

— Свободен си — ми каза и той.

Качих се на кораба и се извърнах гърбом, да не гледам назад. Запитах едно момче кога тръгва корабът.

— След пет минути — отвърна ми то.

Скоро след това тръгнахме.

 

 

На кораба имаше и турци, граждани, които пътуваха за Цариград. До мен една компания ядеше и пееше с кеф. Почна да се мръква. В далечината се виждаха като кандилца светлините на Митилин и турците, мъже, жени и деца, казваха със злост:

— Пак ще видим Ешек Мидили!

И се молеха параходът да не спре там, за да не видят отново гяурите.

Един старец беше застанал прав, по-настрани, и ги слушаше навъсено. Идваше от Александрия. Опитах се да се приближа до него и да го заговоря. Не ми изглеждаше да е турчин.

Но той ме погледна сърдито; оттеглих се.

След малко отново отидох при него.

— Защо не щеш да говориш с мен? — казах му аз на турски.

— Какво искаш от мен? — запита ме той.

— Искам да те попитам нещо. Параходът ще спре ли в Митилин?

— Отде да знам аз? — отговори ми той.

— Добре, ами ти къде отиваш?

— Защо ме питаш? — рече той.

— На грък ми приличаш. И аз съм грък. Една година вече става, откакто живея в Турция предрешен като турчин, за да се спася.

— Какво разправяш бе? — рече той на гръцки.

— На, честен кръст! — и се прекръстих скришом, за да не ме видят.

— Прощавай — каза той. — Ти ми говореше, а аз си мислех: „Какво иска това мръсно куче!“ Седни тук, да отида да кажа на домакина. И той е грък. Да видим какво да правим.

Отиде при него и му каза:

— Един християнин, преоблечен като турчин, идва от Смирна. Гледай да го спасим.

— Кой е той?

Старецът го доведе при мен и ме посочи:

— Ето, този.

Домакинът ми каза тихо „последвай ме“ и ме отведе в кабината си.

— И аз съм анадолец — каза ми той.

— Като си анадолец, спаси ме.

— Християнин ли си, бре? Как успя да се спасиш?

— Воля божия.

И с малко думи му разказах историята си и треперех.

— Не се бой вече — каза ми той.

И отиде при капитана англичанин и му каза. Англичанинът дойде при мен и ме попита на завален гръцки език:

— Грък ли си?

— Да, грък.

— Ами че как не са ти отрязали главата турците?

— Господ пожела така — отговорих му аз.

— Боно, боно — рече той и ми даде цигара.

— Сега ти ме поемаш. Господ ме предава в ръцете ти. Много изтеглих и не ща да сляза в Цариград. По-добре да умра тук.

Параходът почна да свири и бавно спря на пристанището на Митилин. Началникът на пристанището се качи на кораба. Домакинът му разправи шепнешком на ухото — „така и така“.

— Кой е? — запита го началникът с глава.

— Онзи там.

И ме посочи.

— Какво разправяш? Този Мемет ли?

Аз гледах да не би параходът да тръгне.

— Ела тук — повика ме домакинът. — Дай си документите.

Дадох ги.

— Какво, турски ли? Нямаш ли европейски документи? Не знам какъв човек си, не мога да те сваля.

— Грък съм, и ако не ме свалиш, ей тук пред теб ще се удавя.

Но той настояваше на своето.

— Защо не ми вярвате? — казах му аз.

— Има закони и ще ме обесят, ако почна да вярвам на всеки.

— Вземи ме — казах аз, — тури ме в затвора и направи разследване.

— Не мога да правя такива неща; не е моя работа.

Параходът вдигаше котва и се готвеше да тръгне. Началникът на пристанището слизаше вече по стълбата.

Тогава домакинът му каза:

— Защо не изпратиш някой моряк в комендантството да попиташ коменданта?

— Е, тогава нещата се променят, друг поема отговорността.

И прати да питат.

Оттам наредиха да ме отведат под стража.

— Хайде, слизай — каза ми той, — аз те освобождавам.

Свалих феса си и го скрих. Турците ни гледаха, че се качваме в лодката.

Слязохме срещу управлението на пристанището. Като вървяхме по кея, в „Градината“ видяхме бежанци, готови да заминат за Македония. Когато научиха историята ми, всички, мъже и жени, се вдигнаха и тръгнаха подир мен. Влязохме в едно кафене, което се изпълни с народ. Всички ме гледаха в очите и ме питаха за близките си, дано научат нещо за тях.

— Нищо не можете да научите от мен — казах им аз. — Слязох от планината, където се крих цяла година в пещерите.

След като изпих чая, с който ме почерпи придружителят ми, отидохме в комендантството.

— Добре дошъл — рече ми комендантът, като ме видя. — Седни. Откъде идваш? Къде отиваш? Къде си служил войник? Кой ти беше командир?

Разказах му всичко, както си беше.

— Има ли тук някой от Сокия, който да те познава?

— Отде да знам, аз сега дойдох — отвърнах аз.

— Не знаете ли някого вие? — попита той стражарите.

Единият каза:

— Има тук един хотелиер, мисля, че е от Сокия, господин комендант.

— Заведи го при него. И ако се познават, нека остане в хотела му. Ако не се намери никакъв познат, доведете го обратно.

Погледнах го.

— Прощавай, момчето ми — каза ми той, — но такава е службата ми.

— Имате право — отвърнах му аз, — служил съм и аз войник и знам какво е дълг.

— Вървете — рече ни той.

Когато влязохме в хотела, стражарят извика:

— Алеко, Алеко, ела, доведох ти един твой земляк!

Дойде хотелиерът.

— Какъв земляк си ми довел, бре! — каза му той. — Този е от турчата.

И ме изгледа отгоре-додолу.

— Чакай, земляк — рекох му аз, — приближи се. Няма опасност да се заразиш от турско.

Стражарят каза.

— От Айдин е, от Киркиндже.

— Я ми кажи един киркинджалия!

— Либерис — отвърнах му аз, — най-богатият в селото ни.

— Дай си ръката, бре! — каза той и плеснахме приятелски ръце.

Стражарят го попита:

— Да си вървя ли?

— Да, ще остане тази вечер при мен, аз съм насреща, а утре сутринта ела го вземи.

До среднощ говорихме за теглата си. Заспахме както си приказвахме.

На сутринта се събудих успокоен. Облякох се и отидох на църква. Запалих една свещ, коленичих и се помолих Като се върнах в хотела, стражарят беше вече там.

— Хайде, да вървим — каза ми той.

Отидохме в комендантството, а оттам в областното управление Там ми дадоха удостоверение и ме изпратиха под стража в Пирея.

Когато стигнахме на остров Хиос, гледам, на крайбрежната улица мои съселяни. Затърсих с очи сред множеството и намерих близките си, които същия ден заминаваха за Кожани.

Когато завърши разказа си, казах му: „Сложи подписа си.“

И той написа:

НИКОЛАС КОЗАКОГЛУ