Колийн Маккълоу
Дамите от Мисалонги (2)

Бедността, налегнала Мисалонги с такава жестока неумолимост, бе по вина на първия сър Уилям, който бе дал живот на седем сина и пет дъщери, болшинството от които бяха оживели достатъчно дълго, за да се размножат на свой ред. Сър Уилям беше завещал богатството си само на синовете, а дъщерите получиха като зестра само по една къща, построена върху пет акра добра земя. На пръв поглед решението изглеждате разумно, защото обезкуражаваше разните зестрогонци, правеше от дъщерите собственички на земя и им даваше известна независимост. Съвсем охотно (понеже това означаваше повече пари за тях самите), синовете му бяха продължили тази практика, а след това — и техните деца. Но с годините къщите ставаха все по-лоши, а петте акра добра земя постепенно се превръщаха в пет акра не толкова добра земя.

Две поколения по-късно потомците на Хърлингфорд се бяха разделили на няколко добре оформени групи: богати мъже, обезпечени жени, главно благодарение на удачни женитби, и друга група жени, които или се бяха разделили със земята си в резултат на измама, или пък се бяха оказали принудени да я продадат на безценица, или се бореха да оцелеят върху нея, какъвто бе случаят с Друсила Хърлингфорд Райт.

Тя се беше омъжила за някой си Юстъс Райт, който трябваше да наследи голяма счетоводна фирма в Сидни, притежаваща акции в концерни, занимаващи се с производство. Естествено, когато се ожениха, тя и не бе предполагала за наследството, така както не знаеше за него и самият Юстъс. Но след смъртта му две години по-късно, все още живият баща на Юстъс бе решил да остави цялата си собственост на втория си син и не завеща на вдовицата нищо, още повече, че тя беше родила само едно болнаво момиченце. Така онова, което бе започнало като прекрасно есе на брачния съюз, беше завършило отчайващо във всяко отношение. Стария Райт бе взел предвид факта, че Друсила има къща и пет акра земя и че произхожда от много богат клан, който, макар и от приличие, е длъжен да се погрижи за нея. Онова което старият Райт бе пропуснал да вземе предвид, бе друг факт: безразличието, изпитвано от клана на Хърлингфордовци към онези негови членове, които са самотни и нямащи власт жени.

По този начин Друсила беше оставена в положение, в което едва свързваше двата края. Тя беше взела при себе си своята сестра Октавия, която беше продаде своята къща и петте си акра на братовчед им Хърбърт за да може по някакъв начин да подпомогне домакинството на Друсила. В това именно беше и проблемът — немислимо беше да се продаде имотът на външен човек, а мъжете потомци на рода Хърлингфорд не пропускаха да се възползват от това. Сумицата, която Хърбърт даде на Октавия за продадената му собственост, беше незабавно инвестирана от него вместо от нея и, както ставаше с повечето инвестиции, правени от Хърбърт, резултатът беше абсолютна нула. Няколкото плахи запитвания, които Октавия се бе осмелила да отправи към брат си, бяха първоначално отхвърляни като несъществени, а после се посрещаха с гняв и възмущение.

Разбира се, също както беше немислимо една жена Хърлингфорд да продаде имота си на външен човек, точно толкова беше немислимо тя да донесе безчестие на клана, като се хване на работа, освен ако тази работа не е в рамките на семейния бизнес. В резултат Друсила, Октавия и Миси си останаха у дома, защото пълното безпаричие не им позволяваше да подхванат някакъв бизнес, а абсолютната липса на полезни таланти означаваше, че роднинското им обкръжение ги разглеждаше като непригодни за каквото и да било.

Всички блянове, които Друсила може би беше имала, че когато Миси израсне ще изтръгне дамите на Мисалонги от мизерията чрез зрелищен брак, умряха преди Миси да навърши десет години, защото тя се оказа семпла и непривлекателна. Когато навърши двайсет, майка й и леля и се бяха примирили, че неблагоприятните обстоятелства ще ги съпроводят до гроба. След време Миси щеше да наследи къщата на майка си и петте акра, но никой нямаше да й помогне с нищо повече, понеже беше Хърлингфорд по женска линия и следователно лишена от права.

Разбира се, те се оправяха някак си. Имаха крава, която им даваше чудесно, мляко и раждаше великолепни телета, имаха си и юница, която бяха задържали, защото беше превъзходна, половин дузина овце, три дузини кокошки, дузина подбрани патици и гъски, две разглезени бели свине, които раждаха, най-сладките прасенца в околността, най-вече защото ги пускаха на паша, вместо да ги държат затворени и ги хранеха с отпадъците от чайната на Юлия покрай остатъците от масата на Мисалонги и от зеленчуковата градина. Самата зеленчукова градина, оставена на грижите на Миси, даваше по нещо през цялата година — палецът на Миси беше вечно зелен. Имаха и скромна овощна градина — десет ябълки от различен сорт, праскова, череша, слива, кайсия и четири круши. Никакви цитрусови плодове, защото в Байрон беше твърде студено през зимата. Продаваха плодове, яйца и масло на Максуел Хърлингфорд за много по-малко пари, отколкото биха получили на което и да е друго място, но мисълта, че могат да се обърнат към някой извън клана Хърлингфорд, беше недопустима.

Не им липсваше храна, мореше ги безпаричието. В невъзможност да се хванат на работа и мамени от онези, които по право трябваше да им окажат най-солидна подкрепа, те изпитваха критична нужда от пари в наличност, за да си купят дрехи, съдове, лекарства или за належаща поправка на покрива, така че зависеха от продажбата на някоя овца или теле или пък няколко прасенца, което не им позволяваше да се отпуснат нито за миг. Двете по-възрастни жени силно обичаха Миси, но го показваха по един-единствен начин, разрешавайки й да прахосва парите от яйцата и маслото за заемане на книги.

За да запълнят празните си дни, дамите от Мисалонги плетяха, бродираха и шиеха безкрайно, като всяка една от тях се изпълваше с благодарност, когато сред подаръците за Коледа или по случай рождения си ден намираше гранче прежда, кълбо конци или канава. В отговор тя подаряваше част от ръкоделията, които изработваше. Бяха съумели да натрупат голям запас от тях в свободната стая.

Това, че така смирено приемаха наложения им от други хора начин на живот, от хора, които нямаха представа какво значи да си самотен или да тънеш в беднотия, не означаваше, че им липсва дух или кураж. Просто бяха се родили и живееха във времето преди великите войни да завършат промишлената революция, във време, когато да работят срещу заплащане се считаше за предателство срещу житейските им принципи, семейството или женствеността им.

Бедността измъчваше Друсила Райт най-силно в съботните дни, когато си тръгваше пеша за Байрон, минаваше през града и се отправяше към местата, където се намираха резиденциите на най-проспериращите Хърлингфордовци, разхвърляни по величествените хълмове между града и „Джеймисън Вали“. Тя отиваше на сутрешен чай при сестра си Аврелия, без да забравя нито за миг, докато вървеше, че когато бяха момичета и се сгодиха, за нея — Друсила, се считаше, че е направила много по-изгодна брачна сделка. Отиваше на чай сама, защото Октавия бе прекалено недъгава, за да издържи седем мили пеша, а контрастът между Миси и дъщерята на Аврелия — Алисия, беше твърде болезнен, за да си струва да го изтърпява. Изключено беше да имат кон, защото конете пасяха безразборно, а петте акра на Мисалонги изискваха да мислят непрекъснато за евентуална суша. Така че, когато не можеха да отидат някъде, дамите на Мисалонги си стояха у дома.

Аврелия също се бе омъжила за човек извън клана, но се оказа, че бракът й е много по-добре пресметнат. Едмънд Маршал бе главният менажер на фабриката за бутилиране и имаше онзи талант за практическо администриране, който отсъстваше във всички Хърлингфордовци. Затова Аврелия живееше в двайсетстайна имитация в стил Тюдор, в имение от четири акра парк, залесено с рододендрони, азалии и декоративни черешови дървета, които превръщаха имението в приказна страна всеки септември и това продължаваше цял месец. Аврелия разполагаше със слуги, коне, карети и дори кола. Синовете й Тед и Рандолф се учеха на занаят при баща си във фабриката и даваха големи надежди — Тед си падаше по счетоводството, а Рандолф по контрола.

Аврелия имаше и дъщеря, дъщеря, представляваща всичко, което дъщерята на Друсила не беше. Всъщност, двете имаха нещо общо — бяха трийсет и три годишни стари моми. Но докато Миси беше такава, защото никой не бе и помислял, че може да я помоли да престане да бъде мома, то Алисия не беше омъжена по крайно романтична и сърцераздирателна причина: момчето за което се бе сгодила на деветнайсет години бе смазано от полудял работен слон само седмици преди венчавката и на Алисия й беше необходимо много време за да се съвземе след удара. Монтгомери Масей беше единственото дете на известна фамилия плантатори на цейлонски чай и много, наистина много богат. Алисия го бе оплаквала в пълно съответствие с положението му в обществото.

Цяла година тя беше носила черно, после две години се появяваше само в гълъбовосиво или бледовиолетово, тъй като това бяха цветовете на „полутраура“, след това на двайсет и две години обяви, че се връща в обществото и откри бутик за модни шапки. Баща й купи стар галантериен магазин, който времето и центъра за дрехи на Хърбърт Хърлингфорд бяха направили излишен, и Алисия вложи в него всичкия си талант. Негласните правила изискваха бизнеса да се регистрира на името на майка й, но никой, и най-малко от всички майка й, имаха илюзии за това на кого принадлежи той. Магазинът за шапки с име Chez Chapeau Alicia започна да има шумен успех от мига, в който отвори вратите си и привлече клиенти чак от Сидни — толкова привлекателни и модни бяха творенията на Алисия от слама, тюл и коприна. Тя използваше две лишени от земя и зестра жени в работилницата, а неомъжената й леля Корнелия се представяше като аристократична продавачка. Ролята на Алисия при тази ситуация се свеждаше до създаването на моделите и внасянето в банка на печалбите.

И когато всички бяха решили, че Алисия ще страда за Монтгомери Масей, докато е жива, тя обяви годежа си с Уилям Хърлингфорд — син и наследник на третия Уилям. Тогава тя беше на трийсет и две, а бъдещият младоженец — само на деветнайсет. Венчавката беше насрочена за първия ден на идния октомври, когато пролетните цветя щяха да направят приема в градината фантастичен. Дългото чакане беше приключило. Това, че изобщо бе имало дълго чакане, се дължеше на съпругата на третия сър Уилям, лейди Били, която след като беше научили новината, се бе опитала да удари Алисия с конски камшик. Третият сър Уилям се видя принуден да забрани женитбата, докато бъдещият младоженец не навърши двайсет и една години.

Ето защо в сърцето на Друсила нямаше радост, докато се отправяше по добре утъпканата входна алея на Mon Repos към вратата, за да удари чукчето на звънеца с енергичност, родена от усещането за безсилие и завист. Вратата отвори икономът, който надменно информира Друсила, че мисис Маршал е в малката дневна и я съпроводи дотам невъзмутимо.

Интериорът на Mon Repos беше също така очарователен, както фасадата и градините: ламперията беше от бледо вносно дърво, стените бяха покрити с копринени и кадифени тапети, завесите бяха от брокат, килимите бяха Аксминстър, мебелите — в стил Риджънси и всичко бе така съчетано, че да разкрива чудесните пропорции на стаите по най-добрия начин. Нямаше никаква нужда от кафява боя тук, в това място, където икономичността и благоразумието не бяха наложителни.

Сестрите се целунаха по бузите. Приликата между тях бе очевидна, за разлика от приликата между която и да е от тях и Октавия или Юлия, или Корнелия, или Августа, или Антония, защото и в двете имаше някаква надменна студенина, а и усмивките им бяха еднакви. Въпреки разликата в общественото им положение, те се обичаха повече, отколкото с коя да е от останалите и единствено непреклонната гордост на Друсила беше попречила досега на Аврелия да й помогне финансово.

След размяната на приветствия те седнаха от двете страни на малка масичка в стил „маркетри“, върху покрити с кадифе столове и преди да преминат към делови въпроси, изчакаха прислужницата да им сервира от подноса китайски чай с две дузини сладкиши.

— Виж, Друсила, абсолютно безполезно е да си толкова горделива; аз знам колко отчаяно се нуждаеш от парите. Така че би ли ми обяснила каква е ползата от всички онези прекрасни неща, които са складирани в свободната ви стая, та да не ги използва Алисия на сватбата? Не можеш да ми кажеш, че ги пазиш за сватбата на Миси, защото и двете знаем, че Миси е казала последните си молитви в това отношение преди години. Алисия иска да купи спалното си бельо от тебе и аз съм напълно съгласна — приключи Аврелия с твърд глас.

— Поласкана съм, разбира се — отговори Друсила малко вдървено, — но не мога да ти ги продам, Аврелия. Алисия ще получи каквото пожелае като подарък от нас.

— Глупости! — възрази собственицата на имението. — Сто фунта — и ще я оставиш да си избере.

— С удоволствие ще й дам да си избере, но само като подарък.

— Сто фунта или ще трябва да похарчи няколко пъти повече, за да си купи спалното бельо от Марк Фой, защото аз не мога да й разреша да вземе каквото и да е от теб като подарък.

Спорът продължи известно време, но накрая бедната Друсила трябваше да се предаде. Възмутената й гордост воюваше срещу чувството на тайно облекчение, което беше така силно, че накрая гордостта се предаде. И след като изпи три чаши от ароматния „Лапнанг Сучонг“ и изяде като прегладняла почти цялото съдържание на подноса със сладкиши, които бяха с чудесна глазура в розово и бяло, тя и сестра й преминаха от деликатната тема на социалното им неравенство към по-удобната такава на кръвното им родство.

— Били твърди, че той е бил в затвора — каза Аврелия.

— И се установява в Байрон? Мили Боже, как е допуснал Били това да се случи?

— Не е могъл да направи нищо, за да го предотврати, сестро. Както ти, така и аз знаем какъв мит е твърдението, че Хърлингфордови притежават всеки акър земя между Леура и Лосън. Ако този човек е купил долината, което очевидно е направил, и ако е изплатил дълга си към обществото, което също така очевидно е сторил, тогава няма нищо, което Били или някой друг биха могли да направят, за да го изгонят оттук.

— И кога е станало всичко това?

— Според Били миналата седмица. Долината, разбира се, никога не е принадлежала на някой Хърлингфорд. Били смятал, че това е земя на Короната — грешно убеждение, идващо още от първия сър Уилям, което никой от фамилията не е помислял да подложи на проверка и това е най-жалкото. Само да знаехме и някой Хърлингфорд отдавна щеше да я е купил. Оказва се, че е била на някакъв побъркан преди много години и този човек я купил на търг в Сидни миналата седмица, без дори да разберем, че е била за продан. Представяш ли си — цялата долина и при това безобразно евтино. Били е бесен!

— Как разбрахте за това? — попита Друсила.

— Мъжът се появил вчера в магазина на Максуел точно преди затваряне… Между другото, Миси била там в този момент.

Лицето на Друсила се проясни.

— А, той ли е бил?

— Да.

— Значи Максуел е разбрал как стоят нещата? Той може да изтръгне информация и от глухоням.

— Така е. О, този тип съвсем не е загубен — говорил е за всичко напълно откровено, даже според Максуел, прекалено откровено. Но нали го знаеш Максуел, той мисли, че всеки, който се хвали с бизнеса си, е глупак.

— Това, което не мога да проумея, е, защо някой извън Хърлингфордови е поискал да купи тази земя? Искам да кажа че притежаването й е от значение за Хърлингфордови, защото тази земя е в Байрон. Но той не може да направи там ферма. Ще му трябват десет години, за да я разчисти дотолкова, че през нея да може да мине плуг, а от друга страна, там е толкова влажно, че няма да може да я поддържа чиста. Не може и да сече дърва, понеже пътят е много опасен. Защо тогава?

— Според Максуел, бил казал, че просто иска да живее насаме сред природата и да слуша тишината. Е, ако не е точно бивш затворник, то поне трябва да му се признае, че е ексцентричен!

— Какво точно кара Били да мисли, че е бил в затвора?

— Максуел телефонирал на Били, веднага след като онзи натоварил каруцата си и заминал. И Били се хванал да разбере какво става. Човекът се нарича Джон Смит, представяш ли си! — Аврелия изсумтя презрително. — Е, питам те сега, Друсила, ще се нарече ли някой Джон Смит, ако не иска да скрие нещо?

— Може и така да се казва — опита се да бъде безпристрастна Друсила.

— Хм! Вечно четем за различни Джон Смитовци, но някога да си срещала такъв? Били счита, че Джон Смит е… някакъв… как му викат американците?

— Нямам и най-малка представа.

— Добре де, това няма значение — тук не е Америка. Фалшиво име и толкова! Разследванията на Били разкриха, че за този човек няма сведения в никакви архиви. Единственото, което научил за него, е, че заплатил за долината в злато.

— Не може ли да е късметлия златотърсач от Софала или Бендиго?

— Не. Всяко златно находище в Австралия отдавна е в ръцете на някоя компания, а Били казва, че не е чувал скоро някое частно лице да се е натъквало на нещо голямо.

— Колко необикновено! — каза Друсила и разсеяно посегна към предпоследния сладкиш. — Максуел или Били знаят ли някакви допълнителни подробности?

— Ами, Джон Смит закупил голямо количество храна и платил със злато. Извадил го изпод колана си и забележи, не е носил долна фанелка! Добре, че Миси си е била тръгнала, защото Максуел твърди, че този тип би си вдигнал ризата и пред нея. Позволил си е да ругае пред Миси и даже казал нещо в смисъл, че Миси не е дама! Без никаква провокация, уверявам те!

— Мога да го повярвам — подметна Друсила сухо и взе последния сладкиш от подноса.

В този момент Алисия влезе в стаята. Майка й я погледна с гордост, а леля й я дари с лека крива усмивка. Защо, о, защо не беше и Миси като нея?

Алисия Маршал наистина бе изящно създание. Много висока и сътворена с пищни, но дисциплинирани форми, тя беше с руса коса, бяло лице и светли очи, с чудесни ръце и крака, и лебедова шия. Както винаги, беше облечена със съвършен вкус и носеше леденосинята си копринена рокля (деколтето беше с бродерия, а воланът — модно колосан) с несравнимо изящество и грациозност. Буйната й бледоруса коса бе увенчана с една от нейните шапки — объркана маса от леденосин тюл с леденозелени рози. Беше цяло чудо, че веждите и миглите й са с открояващ се кафяв цвят! Алисия, както разбира се и Уна, не разказваха на всекиго, че си боядисват веждите и миглите.

— Леля ти Друсила ще бъде много щастлива да ти даде спално бельо за новото ти домакинство, Алисия — обяви триумфално Аврелия.

Алисия махна шапката си и внимателно свали студеносините си кадифени ръкавици, естествено без да отговаря, докато се занимава с тези невероятно важни неща. Едва след като ги остави на безопасно място и седна наблизо, тя се съгласи да пусне в действие разочароващо безизразния си и немузикален глас.

— Колко любезно от твоя страна, лельо — произнесе тя.

— Любезността, мила племеннице, изобщо няма място, тъй като майка ти твърдо е решила да ми заплати — каза Друсила малко сковано. — Най-добре ще е да дойдеш в Мисалонги следващата събота сутринта и да си избереш каквото пожелаеш. Ще има чай.

— Благодаря ти, лельо.

— Да ти поръчам ли пресен чай? — попита неспокойно Аврелия, която малко се страхуваше от своята голяма, способна, амбициозна и пробивна дъщеря.

— Не, благодаря ти, майко. Всъщност, дойдох да разбера дали сте научили нещо за нашия чужденец, както Уили настоява да го нарича. — Красивата й устна леко се изви.

Новините отново бяха разказани и отново обсъдени, след което Друсила стана, за да си върви.

— До следващата събота сутринта в Мисалонги — закле тя роднините си и се повери в ръцете на иконома.

През целия път към дома тя мислено подреждаше съдържанието на свободната стая и различните чекмеджета, ужасена от мисълта, че количеството и асортимента няма да са достатъчни, за да стане сделката на стойност сто фунта честна. Сто фунта! Какво неочаквано щастие! Разбира се, че не трябваше да бъдат похарчени. Трябваше да се внесат в банката и да започнат да носят по малко лихва до момента, когато дойде катастрофата. Каква можеше да бъде тази катастрофа Друсила нямаше представа, но всеки ъгъл по житейския път криеше катастрофа — болести, повреди на имота и свързаните с тях ремонти, увеличени такси и данъци, смърт. Част от тези пари щяха да отидат за покрива, естествено, но поне нямаше да се наложи да продават юницата за тази цел; погледната в бъдеще с многобройните, макар и още незаченати телета, юницата струваше много повече от петдесет фунта за дамите от Мисалонги. Парсифал Хърлингфорд — мил човек с мила съпруга, винаги им беше давал да се възползват безплатно от услугите на неговия бик, а и бе имал пръст в това, че им дадоха като подарък кравата.

Да, нещата се развиваха съвсем задоволително! Може би Алисия, която имаше забележителната способност да налага модни тенденции, щеше да постави началото на нова мода сред момичетата на клана Хърлингфорд; може би и други бъдещи младоженки щяха да дойдат при дамите от Мисалонги, за да купят от тях бельо за домакинствата си. Подобна дейност можеше да бъде приета за допустима форма на бизнес за жени. С моделиерството не беше така, защото то би ги изложило на прищевките на всички, а не само на тези от фамилията Хърлингфорд.

— И така, Октавия — каза Друсила на недъгавата си сестра същата вечер в кухнята, след като се бяха захванали с кърпенето, а Миси бе забола глава в една книга, — най-добре ще е ако следващата седмица прегледаме всичко, с което разполагаме, за да сме сигурни, че заслужава да го показваме на Аврелия и Алисия, Миси, ти ще трябва да поемеш къщата, градината и животните, и понеже най-добре се оправяш с брашното, ще трябва също да помислиш за сладкишите за чая в събота. Ще приготвиш кифлички с мармалад и сметана, пандишпан, малки курабийки и ябълкова пита, запечена с карамфилово масло.

Уточнила нещата, както ги искаше, тя премина на друга по-пикантна тема: появата на Джон Смит. По изключение разговорът привлече вниманието на Миси по-силно от книгата, макар да се преструваше, че продължава да чете. Когато после отиде да си легне, тя се опита да свърже тази информация с онова, което Уна й беше разказала.

Защо смятаха, че не може да се казва Джон Смит? Естествено, истинската причина за толкова недоверие подозрение от страна на Хърлингфордови бе факта от закупуването на долината. Е, Джон Смит, браво на теб! — помисли си Миси. Крайно време беше някой да ги понастъпи. Заспа усмихната.

Суетнята около подготовката, предшестваща посрещането на двете дами Маршал, беше до голяма степен безсмислена — един факт, който и трите дами на Мисалонги съзнаваха добре. Никоя от тях обаче не възразяваше срещу смяната на ритъма, защото в тази смяна имаше нещо ново, нещо извън закостенелите им навици. Единствено Миси изпитваше известно съжаление, което се дължеше на липсата на книги, както и на опасението, че Уна ще си помисли, че се крие, за да не плати за романа, който беше взела в петък.

Вкусотиите, които тя се постара да приготви, не бяха уважавани от дамите, за които бяха предназначени; Алисия се „безпокояла за фигурата си“, както тя се изрази, а се оказа, че и майка й се вълнувала тези дни от същото, понеже и тя искала да демонстрира модна фигура на венчавката на дъщеря си. Все пак сладкишите не отидоха за прасетата, защото Друсила и Октавия набързо ги унищожиха по-късно. Макар, че те и двете обожаваха сладкиши, позволяваха си ги рядко, заради допълнителните разноски.

Количеството бельо, показано на Аврелия и Алисия, направо ги смая, и след един приятен час, през който обсъждаха окончателния избор, Аврелия напъха не сто, а двеста фунта в колебливата ръка на Друсила.

— Никакви спорове, ако обичаш! — каза тя с най-властния си тон. — Алисия получава всичко това просто без пари.

— Мисля си, Октавия — каза Друсила по-късно след като посетителките бяха заминали с колата, — че сега можем да си позволим нови рокли за венчавката на Алисия. За мен люляков креп, пола и елече с мъниста; имам точно такива маниста, които ще свършат работа! Помниш ли ги — майка ги купи за новата си рокля за след траура, точно преди да се помине? Идеални са! Освен това, мисля си, че ти би могла да си купиш онази напръскана синя коприна, на която толкова се възхищаваше на щанда за платове при Хърбърт. Миси ще ти избродира малко дантела за покрай шията и ръкавите — ще стане страшно хубава! — Друсила спря, за да помисли и сви вежди в посока на мургавата си дъщеря. — Ти си проблема, Миси. Твърде са тъмна за светлите цветове, така че струва ми се на& добре би било да е…

„О, нека да не е кафяво!“ — мислеше си Миси, „Искам алена рокля! Цялата в дантела, от онзи модел, който кара очите ти да плуват, когато я погледнеш — това е, което искам!“

— …кафява — Друсила завърши мисълта си и въздъхна. — Разбирам колко е разочароващо това, но истината, Миси, е, че никой друг цвят не ти подхожда така добре както кафявият! Пастелните цветове те правят да изглеждаш болнава, в черно приличаш на жълтеничава, в морскосиньо си сякаш на прага на смъртта, а есенните цветове те превръщат в индианец.

Тъй като срещу тази логика не можеше да се спори, Миси не промълви нито дума, без да подозира колко силно примиреността й измъчва Друсила, която с радост би приела поне някаква идея — е, разбира се, алената рокля щеше да бъде отхвърлена при всяко положение. Това беше цвета на уличници и на проститутки, точно както кафявото бе цвета на почтените бедняци.

Тази вечер, обаче, нищо не можеше да развали настроението на Друсила за дълго, така че скоро тя отново се оживи.

— Всъщност — каза тя щастливо, — мисля, че можем да си купим и нови боти. О, какъв фурор ще направим на венчавката!

— Обувки — обади се Миси ненадейно.

Друсила не разбра.

— Обувки?

— Не боти, майко, моля те! Нека си купим обувки — хубави, фини обувки с токчета и панделки отпред.

Друсила можеше и да се замисли, но изтръгналият се от сърцето на Миси вик, бе незабавно заглушен от Октавия, която като инвалид често се намесваше с решаващ глас в управлението на Мисалонги.

— Но ние живеем в края на „Гордън Роуд“ — изсумтя Октавия. — Ти не си наред, момиче! Колко време мислиш, че ще издържат такива обувки в калта и праха? На нас ни трябват боти, добри солидни боти с добри здрави връзки и добри дебели токове. Ботите издържат!

И това беше краят.