Колийн Маккълоу
Дамите от Мисалонги (6)

Октавия седеше в кухнята на Мисалонги, облечена отново в домашните си дрехи. Върху печката къкреше тенджера със задушено. Деформираните й ръце бяха заети с куките за плетене, сътворявайки като по някакъв магичен начин най-нежния, подобен на паяжина вечерен шал, предназначен за сватбен подарък на неблагодарната Алисия.

— А! — каза тя, като остави настрана плетивото когато Миси влезе. — Добре ли прекара, скъпа? Къде е майка ти?

— Прекарах отвратително и си тръгнах преди мама — каза Миси набързо, грабна кофата за мляко и избяга.

Кравата чакаше търпеливо да бъде вкарана в обора. Миси протегна ръка да погали кадифената тъмна муцуна и погледна дълбоко в големите благи, кафяви очи.

— Бътъркъп, ти си далеч по-красива от Алисия. Не мога да разбера, защо е непростима обида да наречеш една жена крава. От сега нататък ще наричам всяка крава Алисия — каза тя, докато вкарваше животното в обора, а самата тя влезе в отделението за доене. Бътъркъп беше най-лесната за доене крава; оставяше се без съпротива, даже ако ръцете на Миси бяха студени, а това се случваше често. Млякото й беше много добро — хубавите крави винаги дават хубаво мляко.

Друсила вече си беше дошла когато Миси се върна. Обикновено сипваха по-голямата част от млякото в големи плитки тенджери, които държаха в сенчестата част на задната веранда. Излитайки млякото, тя чу майка й ентусиазирано осведомяваше леля Октавия за сватбеното парти на Алисия.

— О, толкова съм доволна, че поне една от вас е прекарала добре — каза Октавия. — Всичко, което разбрах от Миси, е, че се е чувствала ужасно. Предполагам, че бедата й е в липсата на приятели.

— Вярно е, и аз съм тази, която най-много съжалява за това. Смъртта на Юстас я лиши от възможността да има братя или сестри, а и тази къща е така отдалечена от Байрон, че никой не иска да ни идва на гости редовно.

Миси чакаше греховете й да бъдат разкрити, но майка й не ги спомена. Възвръщайки смелостта си, тя влезе. Откакто беше получила сърдечните смущения, за нея бе станало по-лесно да се защитава, а очевидно също така за майка й — да приема тези признаци на независимост. Обаче основната причина за промяната й не бяха сърдечните смущения. Причината беше Уна. Да, всичко започна с пристигането на Уна. Откровеността на Уна, искреността й, несъгласието й да бъде убеждавана от някого. Уна би казала на един повърхностен подлец като Джеймс Хърлингфорд да си яде задника, Уна би казала нещо подходящо и на Алисия, ако й се наложеше. Уна винаги би накарала хората да я уважават. Всичко това по някакъв начин бе повлияло на такава необичайна ученичка като Миси Райт.

Когато Миси влезе, Друсила подскочи сияеща.

— Миси, никога няма да познаеш! — извика тя, протягайки ръка зад стола, на който седете и вдигайки една голяма кутия от пода. — Като си тръгнах от партито, Алисия дойде и ми даде това за теб — да го облечеш на сватбата й. Тя ме убеди, че този цвят ще ти отива прекрасно, въпреки че аз не го харесвам особено. Само погледни!

Миси стоеше като вкаменена, докато майка й се ровеше в кутията, откъдето извади един вързоп от твърд и смачкан органдин, който тя продължи да тръска и показва на смаяната Миси. Беше една разкошна рокля в загорял кремав цвят, нито светлокафяв, нито жълт, а не и кехлибарен. Тези, които разбираха от мода, щяха да отбележат, че набраната пола и деколте бяха станали демоде още преди пет-шест години, но въпреки това роклята беше великолепна и с малки поправки щеше да стои прекрасно на Миси.

— А шапката, погледни само шапката! — изписука Друсила, изваждайки от кутията една огромна сламена шапка с бледокафяв цвят. — Виждала ли си по-хубава шапка от тази? О, скъпа Миси, ще имаш и чифт обувки без значение колко непрактични са те!

Най-после Миси се съвзе, протегна ръце напред, за да получи този дар от Алисия и майка й го поднесе веднага.

— Ще си нося моята нова кафява рокля, домашно направената ми шапка и добрите ми здрави ботуши — каза Миси през зъби, измъквайки се през задната врата, като роклята от органдин се издуваше около нея като плаваща медуза.

Още не се беше стъмнило. Тя чуваше тревожните крясъци на майка си и леля си някъде зад себе ся, но когато те я настигнаха, беше твърде късно. Роклята и шапката бяха стъпкани до неузнаваемост в гюбрето в обора. С лопата в ръце, Миси трупаше тор върху благородния жест на Алисия.

Друсила беше неописуемо разстроена.

— Как можа? Как можа, Миси? Веднъж в живота и ти да имаш шанс да изглеждаш и да се почувстваш като красавица!

Миси подпря лопатата до стената на обора и потри ръцете си напълно задоволена.

— Ти, най-вече ти от всички останали би трябвало да ме разбереш, мамо — каза тя. — Ничия гордост не е по-твърда от твоята, никой не е по-прозорлив от теб да види в най-доброжелателния подарък прикрита милостиня. Защо тогава отричаш моя дял от тази гордост? Би ли взела този подарък за себе си? Защо тогава си го взела за мен? Мислиш ли искрено, че Алисия го прави, за да ми достави удоволствие? Разбира се, че не! Алисия се е зарекла да направи сватбата си съвършена до последния си гост, а аз — аз й я провалих! Така тя е решила да се подиграе с незначителната Миси Райт. Добре, много й благодаря, но бих желала да бъда такава, каквато съм си, а не каквато Алисия желае! Аз ще я науча нея!

 

 

И наистина тя го направи още на следния ден. Въпреки че Друсила се измъкна посред нощ с лампа в ръка, за да потърси роклята и шапката в обора, те бяха изчезнали и тя никога повече не ги видя. Дори тези, които знаеха нещо за това, забравиха да й го кажат поради другите разтърсващи събития, които се случиха в дома на Маршал през тази петъчна утрин.

Миси пристигна пред входната врата на „Mon Repos“ в около десет часа, като носеше за връвта един голям, изключително добре опакован пакет. Ако икономът имаше и най-малка представа за вече царящата в малката гостна покруса, съмнително е дали Миси щеше да отиде по-далеч от прага, но за щастие той беше в неведение за каквото и да било — обстоятелство, благодарение на което даде своя принос за сгъстяване на общата бедствена атмосфера.

Малката гостна, която в действителност не беше много малка, изглеждаше почти препълнена от едра хора, когато Миси се промъкна срамежливо през входната врата, неизпускайки нито за миг пакета. Тук се бяха събрали леля Аврелия, чичо Едмънд, Алисия, Тед Рандолф, третият лорд Уилям заедно със своя син а наследник — малкия Уили. Лейди Били не присъстваше, тъй като помагаше при раждането на едно конче. Миси с усмивка направи знак на иконома, че тя сама в удобен момент ще извести своето пристигане.

— Не разбирам! — казваше Едмънд Маршал. — Аз просто не разбирам как могат толкова много дялове да ни се изплъзнат? Как? Кой, по дяволите, ги е продал и кой ги е купил?

— Доколкото моите агенти са разбрали, — каза сър Уилям — всеки дял, който не е притежание на Хърлингфордови, е бил купен за сума, превишаваща многократно тяхната действителна стойност. Мистериозният купувач е започнал да атакува и дяловете, които се държат от Хърлингфордови. Не знам как, кога и защо той е успял да открие всеки един Хърлингфорд, който се нуждае от пари и не е пряко свързан с Байрон, и му е направил такова предложение, на което трудно може да се устои.

— Но това е смешна работа! — извика Тед. — Не съществува никаква реална вероятност този някой да си възвърне някога парите, които плаща сега за тези акции. Аз смятам, че „Байрон Ботъл Къмпани“ е една много хубаво малко предприятие, но ние не копаем злато, нито пък произвеждаме еликсира на живота! Цените, които той плаща, могат да се сравнят само с подкупа, който би платил един спекулант, ако е сигурен, че земята, коя го купува, е от чисто злато.

— Съгласен съм с теб, — каза сър Уилям — но не мога да ти дам отговор, просто защото не го знам.

— Чичо Били, да не би да искаш да кажеш, че ние вече не държим контролния пакет? — попита Алисия, която беше напълно запозната с тънкостите на терминологията на бизнеса. Тя беше станала един от големите притежатели на акции от „Байрон Ботъл Къмпани“, след като беше натрупала състояние от магазина си за шапки и нейната алчна природа я беше изкушила да се отдаде на по-малко рискованите борсови спекулации.

— Слава Богу, не! Все още не! — извика сър Уилям, след което допълни по-неуверено: — Все пак признавам, че сме в рискова ситуация, докато не спрем изтичането на акции или не си купим такива допълнително.

— Дали няма някои заблудени дребни собственици на акции, тук, в Байрон, към които да се обърнем най-напред? — попита Рандолф.

— Има неколцина. Предимно Хърлингфордови — далечни роднини и две или три стари моми, които са наследили акции, но не са се възползвали от тях. Естествено на тях никога не са им били изплащани дивиденти.

— Как си успял да постигнеш това, чичо Били? — попита Рандолф.

Сър Уилям изпръхтя.

— Какво биха могли да знаят за акциите глупави стари кокошки като Корнелия, Юлия и Октавия? За да ги накарам да мислят, че не притежават нещо ценно, аз никога не съм им изплащал дивиденти и съм им казвал, че техните акции не струват нищо, тъй като по право принадлежат на синовете на Максуел и Хърбърт.

— Умно измислено! — каза Алисия с възхищение Сър Уилям и хвърли един от своите горещи, изпълнени с желание погледи. Тя започваше да се пита дали би било лесно да държи чичо Били на свое разположение, след като се омъжи и се премести да живее в имението Хърлингфорд, но реши да остави теза мисли за по-нататък.

— Ние трябва да успеем да измъкнем акциите на старите дами сега — каза Едмънд Маршал, гледайки мрачно. — Въпреки че, ако трябва да бъда честен, Били, не знам откъде бих могъл да намеря пари. Би трябвало да намаля драстично разходите си, нещо което няма да бъде одобрено от моето семейство — знаеш, сватбата на Алисия наближава.

— Аз съм в същото положение, старче — каза сър Уилям, като думите сякаш бяха залепнали в гърлото му. — И всичко това е заради шума, който се вдига около тази проклета голяма война в Европа! Само пресилени приказки!

— Добре, ние можем да се справим с тези трите и с Друсила, надявам се. Но аз ви питам какво толкова е притежавал Малкълм Хърлингфорд, за да остави на своите деца акции? Той винаги се е държал твърде мекушаво към момичетата и слава Богу, Максуел и Хърбърт не приличат в това отношение на баща си. — Сър Уилям въздъхна неспокойно. — В хубава каша сме се забъркали, няма що! Дори, ако, както казва Алисия, старите гъски ни дадат акциите си, без да мърморят, ние все още ще трябва да се справяме с различни темерути и половината Хърлингфордови, които със сигурност няма да искат да се разделят с акциите си, без да получат нещо в замяна. Без съмнение бихме могли да успеем, ако се опитаме да откупим акциите им, преди да се е появил мистериозният купувач тъй като не можем да достигнем неговата цена.

— Какво бихме могли да продадем набързо, за да набавим пари? — попита Алисия делово.

Всички погледи се устремиха към нея и Миси, която до този момент оставаше незабелязана, промени крадешком своето местоположение пред вратата (където нейната кафява рокля и силует не се виждаха) с по-сигурно скривалище, каквото намери зад една от посадените в саксии палми, които леля Аврелия беше разпръснала из своята красива къща.

— Като за начало можем да започнем с проклетите коне на лейди Били — каза сър Уилям със задоволство.

— Моите бижута — каза Аврелия с голяма решителност.

— И моите! — каза Алисия, поглеждайки с неодобрение към майка си, затова че я беше изпреварила.

— Проблемът е, — каза Едмънд — че този загадъчен купувач, независимо кой е или кои са те, изглежда, че знае по-добре от нас, въпреки че ние представляваме съвета на директорите, кой притежава акции от „Байрон Ботъл Къмпани“. Когато преглеждах моя списък на притежатели на акции, открих че в доста много случаи акциите са преминали от титуляря в други ръце. Най-често това са синове или племенници на титуляря, но част от акциите са попаднали в неизвестни притежатели. Никога не съм предполагал, че някой от Хърлингфордови приживе ще се откаже от правата, които притежава по рождение.

— Времената се менят — въздъхна Аврелия. — Когато бях малка, се носеха легенди за здравината на рода Хърлингфорд. Днес изглежда, че някой от младите не дава и пукната пара за семейството.

— Това е в резултат на лошо възпитание — каза сър Уилям, изкашля се, за да прочисти гърлото си, плесна с ръце по бедрата си и обяви с голяма решителност: — Добре, предлагам да оставим нещата така до края на седмицата. След това в понеделник ще си набавим пари.

— Кой ще опита при лелите? — попита Тед.

— Алисия — отговори сър Уилям внезапно. — Но не преди да е наближила сватбата й. Така тя би могла да ги накара да си мислят, че й правят сватбен подарък.

— Дали няма да бъдем изпреварени от мистериозния купувач? — попита Тед, който винаги се безпокоеше за всичко, и воден от тази своя черта на характера, реагираше твърде естествено.

— В едно нещо трябва да бъдеш абсолютно сигурен, Тед, и то е че тези две стари глупави кокошки не биха и сънували да се разделят с нещо, което принадлежи на Хърлингфордови, без да попитат мен или Хърбърт. — Толкова сигурен бе сър Уилям в своята теза, че се усмихваше, докато я излагаше пред тях.

Използвайки суматохата, която беше предизвикана от опита на тези загрижени и притиснати от обстоятелствата хора да приключат своята среща, Миси се измъкна през вратата и влезе обратно достатъчно шумно. И всички те я забелязаха, въпреки че никой от тях не изглеждаше доволен, че я вижда.

— Какво искаш? — попита грубо Алисия.

— Дойдох да ти кажа, как се чувствам от твоето милосърдие, както и това, че съм много щастлива, защото ще присъствам на сватбата ти облечена в старата си и хубава кафява рокля — каза Миси, прекосявайки стаята и оставяйки пакета на масата пред Алисия — Ето. Благодаря ти, много ти благодаря!

Алисия я изгледа така, както би погледнала настъпено от пея кучешко лайно.

— Моля, заповядай!

— Така и смятам да правя от сега нататък. — Миси погледна с дяволита усмивка към доста по-високата от нея Алисия.

— Хайде, Алисия, отвори го! Аз специално я боядисах кафява.

— Какво си направила? — попита Алисия, докато се бореше с възела на връвта. Наложи се да дойде Рандолф и да й помогне със своето джобно ножче. След като връвта беше срязана, опаковката се махна лесно и там остана да лежи чудесната органдинена рокля и фамозната шапка, неописуемо изцапана с нещо, което изглеждаше ужасно и миришеше на пресни лепкави свински и кравешки изпражнения.

Алисия нададе ужасяващ писък, който премина постепенно в дълго и тънко скимтене, и скочи от масата, докато нейните родители, чичо и годеник се струпаха, за да видят какво става.

— Ти, противна малка уличница! — просъска Алисия към сияещата Миси.

— О, аз не съм такава! — каза Миси със задоволство.

— Ти си по-лоша и от уличница! Би трябвало да си благодарна, че аз съм твърде благовъзпитана, за да ти кажа точно каква си! — каза почти без дъх Алисия, трудно съзнаваща, кое я бе шокирало повече — дали деянието или неговият извършител.

— Тогава ти не трябва да бъдеш благодарна, тъй като аз не съм така добре възпитана и ще ти кажа точно какво мисля за теб, Алисия. Аз съм само с три дни по-стара от теб, което означава, че ти си по-близо до тридесет и четирите отколкото до тридесет и три. И ето те тук, издокарана, за да изглеждаш по-млада. Ти си на път да се омъжиш за едно момче, което е почти наполовина по-младо от теб. Възрастта на баща му би била по-подходяща за твоя милост. Ти си една хладнокръвна крадла на деца! След като Монтгомери Масей умря, преди да успееш да го завлечеш пред олтара, като по този начин избегна съдба по-страшна и от смъртта, ти не успя да хванеш никого. Тогава издебна малкия беден Уили, който със своите бебешки къдрици, облечен в моряшко костюмче, си играеше с обръч и реши да станеш лейди Уили някой ден. Без съмнение, ако обстоятелствата позволяваха, ти би била също толкова щастлива да станеш лейди Били, тъй като титлата би била същата. Аз се възхищавам от твоята злъч, но не и от теб, Алисия. Много съжалявам за бедния малък Уили, който ще трябва да води такъв ужасен живот, разкъсван между майка и съпруга.

Обектът на нейното съжаление стоеше заедно с останалата част от своите роднини, зяпнал Миси, сякаш тя беше изскочила чисто гола от огромна торта и беше се впуснала да танцува канкан. Аврелия беше получила истеричен припадък, но останалата част от публиката беше така хипнотизирана, че пропусна да забележи това.

Сър Уилям се съвзе пръв.

— Напусни къщата!

— Това и смятам да направя — каза Миси с доволно изражение.

— Никога няма да ти простя това! — извика Алисия. — Как смееш? Как смееш?

— О, защо не си ухапеш задника! — каза Миси, смеейки се. — Той е достатъчно голям — добави тя и излезе.

Това беше последната капка, от която чашата преля. Алисия се вкамени, издаде гърлен звук и се строполи шумно на пода до майка си.

Само какво чувство на удовлетворение изпитваше Миси! Но слизайки надолу по „Джордж стрийт“, която водеше към една от главните улици на Байрон, нейното щастие започна да избледнява. В сравнение с темата, която беше разисквана по време на нейното първо, останало незабелязано появяване в гостната, представянето на съсипаната рокля беше нещо незначително. Тези нещастни жени! Миси знаеше за света на бизнеса толкова малко, колкото знаеха майка й и лелите й. Но тя беше достатъчно интелигентна, за да разбере смисъла на думите, изречени от сър Уилям. Тя дори знаеше за акциите. Друсила държеше своите и тези на Октавия в малка метална касичка в гардероба заедно с документите за къщата и петте акра земя. Всяка от тях притежаваше по десет акции — общо двадесет. Това означаваше, че леля Корнелия и леля Юлия сигурно също притежаваха по десет. Дивиденти. Това изглежда означаваше някаква форма на периодично плащане, дял от печалбата на компанията.

Колко отблъскващи бяха повечето мъже от роднините й! Сър Уилям, който яростно следваше безмилостното поведение на първия лорд Уилям, не даваше нищо от приходите на компанията на нещастните жени. Чичо Максуел беше по-лош и от крадец. Макар и богат сам по себе си, той продължаваше да краде яйца, масло и плодове от своите бедни роднини, като им беше втълпил, че ако продават другиму, това би била акт на непростима нелоялност. Чичо Хърбърт беше купил много от тези къщи, построени върху пет акра земя, по времето, когато те струваха далеч по-малко от действителната им стойност. Той беше същия тиранин като брат си Максуел. Лъжеше, като казваше на своите жертви, че инвестиционните планове, от които трябваше да печелят, са се провалили.

Не само мъжете в семейството бяха отблъскващи, поправи се Миси в мислите си, напълно завладяна от критичното си настроение. Ако разните там Аврелии, Августи и Антонии бяха принудени да се омъжат вътре в семейството, може би щяха да променят съществено нещата. Дори и най-лошият тиранин е уязвим от тиранията на жена си.

Добре, нещо трябваше да бъде направено. Но какво? Миси се колебаеше, дали да разкаже тази история вкъщи. След това реши, че няма да й повярват или дори да й повярват, ще продължат да се оставят да бъдат тероризирани до края на живота си. Нещо трябваше да се направи и то трябваше да се направи бързо, преди да е дошла Алисия, за да отмъкне акциите, подмазвайки се.

Днес библиотеката беше отворена. Миси погледна през прозореца, като очакваше да види суровата леля Ливила, седнала зад бюрото, но вместо нея там седеше Уна. Така че тя поспря и после свърна обратно.

— Миси! Каква изненада! Не очаквах да те видя днес, скъпа — каза Уна, усмихвайки се, сякаш наистина мислеше, че е голямо удоволствие да се видиш с една кльощава повлекана.

— Много съм ядосана! — проплака Миси и седна твърдия стол, предназначен за читателите.

— Какво се е случило?

Осъзнавайки изведнъж, че не може да изложи пред такъв страничен човек проблемите, които имаше с роднините си, Миси се принуди да замаже положението с едно:

— О, нищо!

Уна не се опита да научи нещо повече. Тя просто кимна и се усмихна, излъчвайки с цялото си същество едно нежно и успокояващо чувство.

— Искаш ли чаша чай, преди да поемеш дългия път към къщи? — попита тя, ставайки.

В този момент на Миси й се стори, че чашата чай би трябвало да притежава качества на животоспасяващ еликсир.

— Да, благодаря — каза тя с радост.

Уна изчезна зад последния рафт с книги в дъното на стаята, където в малко помещение се намираха приборите за приготовляване на чай. Тук нямаше тоалетна. Управата в Байрон не предвиждаше да има тоалетни в магазините; предполагаше се, че всички трябва да ползват тоалетните в Байронските Водни Бани.

На Миси й се стори добра идеята да поразгледа книгите, докато чака, и затова отиде към дъното на стаята, където започна да разглежда рафта с книги, стигащ до ръба на бюрото на леля Ливила. Когато погледът й докосна края на рафта, тя забеляза някакви книжа да лежат на бюрото. Това бяха акции на „Байрон Ботъл Къмпани“.

Появи се Уна.

— Чайникът е сложен на огъня, но трябва да мине известно време, докато заври на този спиртник. — Нейните очи проследиха Миси и след това се спряха върху лицето й.

— Не е ли чудесно? — попита тя.

— Кое?

— Парите, които се предлагат за акциите на „Байрон Ботъл Къмпани“, разбира се. По десет лири едната! Нечувано! Уолъс притежаваше няколко от моите акции, но когато се разделихме, той ми ги върна, като каза, че не иска да притежава нищо, което да му напомня за Хърлингфордови. Аз имам само десет, но определено бих могла да похарча веднага сто лири. Между нас казано, леля Ливила също е закъсала с парите и аз успях да я убедя да ми даде своите двадесет акции, за да ги продам заедно с моите.

— Как е успяла леля Ливила да се сдобие с акции?

— Ричард й ги е дал, като не е могъл да и плати в брой по времето, когато той самият се е нуждаел отчаяно от пари. Бедният Ричард, никога не успя да заложи на печеливш кон. А тя е толкова строга, когато става въпрос за връщане на заеми, дори когато заемът трябва да бъде върнат от нейния любящ син. Така той и е прехвърлил някои от своите акции, а тя го е оставила на мира.

— Дали той има още акции?

— Имал е, но предполагам, че вече е продал всичко, защото именно Ричард ми каза за този изпратен от Бога купувач.

— Как можеш да продадеш акции от името на някой друг?

— С пълномощно. Виж. — Уна й подаде гъсто изписан формуляр. — Взимаш го от книжаря като бланка за завещание, попълваш всички подробности, подписваш се, подписва се този, който ти дава право да действаш от негово име, и се подписва някой за свидетел.

— Разбирам — каза Миси, забравяйки за разглеждането на книгите. Тя седна отново. — Уна, имаш ли адреса на този, който купува акции на „Байрон Ботъл Къмпани“?

— Ето тук, скъпа, въпреки че възнамерявам да занеса лично всичките книжа в Сидни и да ги продам в понеделник. Така ще бъде по-сигурно. Заради това работя днес в библиотеката — за да мога да бъда свободна в понеделник. — Тя стана и отиде отново отзад, за да приготви чая.

Миси се замисли дълбоко. Защо да не може да се опита да се добере до акциите на лелите преди Алисия? Защо трябва да бъде победена от Алисия, след като в наскоро завършилия конфликт Алисия беше загубила?

Когато Уна се върна с чая, Миси беше вече размислила.

— Благодаря ти — каза, поемайки чашата с благодарност. — Уна, задължително ли трябва да отидеш в Сидни в понеделник? Не можеш ли да го оставиш за вторник?

— Не виждам никаква причина да не мога.

— Имам насрочен преглед при един специалист от улица „Маккуари“ следващия вторник сутринта — обясни Миси внимателно. — Трябваше да отида с Алисия, но… не знам, дали тя би искала да дойде с мен. Възможно е и аз да имам някои от тези акции за продаване и ако бих могла да дойда с теб, би било по-лесно. Била съм в Сидни само два пъти и то когато бях малка, така че не познавам града.

— О, чудесно! Нека да бъде вторник. — Уна се зарадва истински.

— Страхувам се, че ще трябва да те помоля за още една услуга.

— Разбира се, скъпа. Кажи?

— Имаш ли нещо против да отидеш при съседния книжар и да ми купиш четири от тези формуляри за пълномощно? Виждаш ли, ако отида аз, чичо Септимий ще иска да разбере защо са ми пълномощни и следващото, което ще направи, е да спомене на чичо Били, чичо Максуел или чичо Хърбърт, а най-добре би било да се погрижа за тази работа сама.

— Ще отида веднага, след като си изпия чая, а през това време ти ще останеш в библиотеката вместо мен.

И така, всичко беше организирано, включително и отиването на Уна в Мисалонги в пет часа в неделя, за да свидетелства при подписването на формулярите. За щастие Миси носеше със себе си своето малко портмоне и пак за щастие в него имаше два шилинга. Формулярите не бяха никак евтини; всеки от тях струваше по три пенса.

— Благодаря ти — каза Миси, като поставяше навитите на руло формуляри в пазарската си чанта.

Тя все пак реши да вземе и някаква книга от библиотеката.

— Мили Боже! — възкликна Уна, поглеждайки заглавието. — Сигурна ли си, че искаш „Неспокойно сърне“. Мисля, че ми каза, че си я чела до втръсване цялата минала седмица.

— Да, наистина, но бих искала да я прочета отново. — Така покрай формулярите в чантата влезе и „Неспокойно сърце“.

— Ще се видим в неделя следобед. Не се безпокой, леля Ливила няма да има нищо против да ми даде коня и двуколката си — каза Уна, изпращайки Миси до вратата, където я целуна по несвикналата на такъв род ласки буза.

— Горе главата, момиче, ще се справим — каза Уна, извеждайки Миси на улицата.