Джуд Деверо
Принцесата (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Двадесет и четири часа по-късно от шестимата мъже, които обработваха така наречения „Проект Ланкония“, бяха останали само четирима. Под претекст, че имат и други важни дела, двама бяха напуснали залата. Истината беше, че им бе писнало да се занимават с една упорита принцеса и един още по-опак лейтенант. Просто не бе по силите им да се справят с този твърдоглав Монтгомъри.

Очите на генерал Брукс се бяха зачервили от недоспиване, гласът му бе съвсем прегракнал от много приказки.

— Продължава ли да се смее този тип?

Смит бе твърде ядосан, за да му отговори. Само кимна.

— Как стоят нещата? — обърна се генерал Брукс към хубавкото момиче от женския корпус.

Най-напред мъжете се опитаха да убедят Монтгомъри в смисъла на едно такова решение. Но когато опитите им не дадоха резултат, изпратиха при него представителки на женския пол. И техните усилия се оказаха безуспешни.

— Джей Ти…, тоест лейтенант Монтгомъри ми каза, че предпочита да го изправят пред военно-полеви съд, отколкото да се ожени за принцесата. Когато му обясних, че е бил избран заради безупречния си произход, той предложи да сме оженели някои от братята му за принцесата. Каза, че те може и да се съгласят, тъй като не познавали това… — Момичето погледна генерала умолително, като че искаше прошка. — … това Божие наказание. Така се изрази.

— Братята му, така ли? — възкликна генерал Брукс обнадежден.

— Проверено е вече, сър! — намеси се едни капитан. — Най-големият брат е в тайните служби, и в момента е толкова засекретен, че само президентът и още двама души знаят къде е точно. Вторият брат лежи в лазарета, миналата седмица се е наложило да ампутират крака му. Третият се е оженил преди месец за англичанка. Дори семейството още не е уведомено…

Генерал Брукс пребледня.

— А нещо… братовчеди?

— А, не! — тросна се Смит и удари с юмрук по масата. — Нямаме повече никакво време! Този Монтгомъри е идеално решение за нашите цели. Истински американец, като от картинка! А и изглежда, впрочем, като някой принц от приказките… — Смит вдигна саркастично едната си вежда, когато младата му помощничка закима въодушевено. — Коефициентът му за интелигентност е над средния. Притежава богатство. Според постъпващите при нас доклади, Ланкония е на ръба на икономическия крах. Парите на Монтгомъри ще й дойдат добре.

— А това ще бъде и реално доказателство за готовността на Америка да окаже съдействие — добави генерал Брукс.

Смит прерови досието, поставено пред него.

— Не можем да го заплашим, защото рискуваме да изгубим подкрепата на корабостроителниците Уорбрук…

— Та и на Фентън-Тагърт — допълни капитанът.

— Явно, че ние трябва да то излъжем. Изведнъж в залата настъпи плътна тишина. Смит продължи бавно:

— Той не може да търпи принцесата, така ли е? Не проявява никакъв интерес да стане крал. Следователно ще му кажем, че цялата тази женитба е фиктивна. Нека да си мисли, че това е някаква важна секретна мисия. Задачата му е да поживее с нея, да я научи да се държи като американка, а щом като тя си върне трона, той може да изчезне. Точно това трябва да му обясним.

— Но като отиде в Ланкония, той ще разбере, че брака е напълно законен и трябва да стане крал! — възрази по-скоро на самия себе си генерал Брукс.

— Приблизително така е, да. Но преди всичко ние трябва да успеем да го оженим за нея. След това ще му мислим.

— Дали принцесата ще се съгласи с това? — попита несмело капитанът.

— Тя ще продаде и душата си, щом е за благото на страната й — отряза Смит. — Ще успее да го заблуди, не се безпокойте! Освен това имам чувството, че тя изобщо не възнамерява да провъзгласи Монтгомъри за крал. Нека обаче да разберем какво мисли той по този план. Хайде да вървим! Не ми се ще да му оставим много време за размисъл! Колко време вече не е спал?

Капитанът хвърли поглед към часовника си.

— Тридесет и осем часа, сър.

— А храна?

— През последните двадесет и два часа е изял само един сандвич и една кола.

Конгресменът кимна доволно.

— Елате!

 

 

С огромно усилие Арайа успя да скрие учудването си:

— Казвате, че лейтенант Монтгомъри отхвърля предложението да се ожени за една принцеса от кралски дом? Не иска да бъде съпруг на кралица?!

Момичето в униформа не бе посмяло да изрече пред Арайа всичките ужасни неща, които Джей Ти бе казал за нея. Не била човешко същество, била твърда като камък… И колко още, много по-лоши работи… То премълча всичко това и обясни на Арайа само категоричния отказ на Джей Ти и начина, по който са успели да изтръгнат съгласието му.

— Значи той смята, че ще се стигне до… Какъв беше точният израз?

— Развод или анулиране, Ваше кралско височество.

— Но на членовете на кралското семейство е забранено да се развеждат, независимо по какви причини. Една принцеса се омъжва само един-единствен път… — Арайа спря очи на портрета на президента Рузвелт, окачен на стената. Не можеше да заличи от главата си спомена за дните на мангровия остров и за непоносимото държане на Монтгомъри. За да предпази страната си от беда, тя се бе съгласила да се омъжи за него, да прекара остатъка от живота си с него… А той се противи не иска да приеме нейното предложение!

— Няма да му казвам, че бракът е напълно валиден — прошепна тя и сведе глава.

— Съжалявам, но има и някои други неща… — Младата служителка прокле на ум Смит, който й бе прехвърлил тази неприятна задача. Беше обикнала принцесата — та тя правеше такава страхотна жертва за родината си!

— Армията нае за вас двамата къща във Вирджиния. С всичко необходимо — коне, иконом, прислуга. Но лейтенантът отказа да живее там. Каза, че би желал да изпълни задълженията си в Ки Усет и че ще живеете двамата в еднофамилно жилище — без помощен персонал, без привилегии. Ще трябва да се справяте с неговата заплата…

Всички знаеха, че на Арайа не е казано, че Джей Ти произхожда от толкова богато семейство. Момичето просто се чудеше, какво ли възнамерява да прави Джей Ти с Арайа. Как тази гледана, изискана жена ще мие чинии…

— Той смята, че щом трябва да се научите да живеете като американка, ще е добре да започнете от самото начало.

— Лейтенант Монтгомъри поставя твърде много условия, не намирате ли? — отбеляза Арайа остро.

„Ти не знаеш и половината от неговите изисквания!“ — помисли събеседницата й, но каза на глас само:

— В такъв случай, вие сте съгласна, така ли?

— А имам ли друг избор?

— Не, не смятам. Готова ли сте? Пасторът ни очаква.

— Арайа стана мълчаливо и вирна брадичка. Онова, което предприемаше днес, беше много по-важно от нея — какви романтични сънища за пищна бяла рокля. Сега нямаше никакво значение с каква рокля ще е облечена.

Тя застана пред вратата, в очакване нейната придружителка да я отвори пред нея. В коридора бяха застанали шест други момичета от женския корпус, грейнали в усмивки.

— Те не знаят коя сте — прошепна тихичко нейната придружителка. — Мислят, че армията е осигурила отпуск на годеника ви, за да се ожените.

— Нещо синьо! — каза една от жените и й подаде букетче от оцветени в синьо карамфили.

— Нещо ново! — извика друга, спазвайки старата традиция, и й подаде красиво бродирана носна кърпичка.

— Нещо старо! — каза една от жените и й подаде някакъв златен медальон. — Освен това е и нещо взето на заем, защото е на баба ми!

Тя го прикрепи внимателно на рамото на Арайа, докато друго от развеселените момичета бързо пъхна в обувката й едно пени.

Да, такъв беше обичаят: „Нещо старо, нещо заето, нещо ново, нещо синьо…“

Арайа беше трогната от сърдечността на тези жени. Американките бяха наистина очарователни, как търпяха до себе си тези недодялани мъжища?!

Церемонията щеше да се състои в залата за конференции. Никой не се бе сетил да дръпнат масата, нямаше коридор, по който да пристъпи тържествено, но пък и нямаше кум, който да я поведе… Арайа се промъкна край стената до групата мъже в дъното на залата, които я очакваха. Някои бяха в официални костюми, но близо дузина от тях бяха в униформи и на гърдите им проблясваха ордени. Личеше, че някои висши офицери са сметнали сватбата за достатъчно важна, за да присъстват.

Лейтенант Монтгомъри дремеше на едни стол, подпрял глава на лакътя си. Беше брадясал, униформата му бе мръсна и измачкана.

Арайа почувства, че я обзема гняв. Навярно всичките тези мъже не бяха събрали кураж да му кажат колко неподходящо е облечен! Но тя не се поколеба. Застана пред него и му изсъска:

— Как се осмелявате да се явите пред мен в такова облекло?

Той дори не отвори очи, само промърмори:

— Чувам омайния глас на Нейно кралско височество.

Генерал Брукс хвана Арайа под ръка и я отведе пред пастора. Прошепна й извинително:

— Той изкара няколко тежки дни. Не бива да го дразним, преди да свърши церемонията. Може да промени решението си!

Арайа сложи ръце на кръста си. Толкова ли бе изпаднала, че да моли някакъв мъж да се жени за нея?! Джей Ти небрежно стана и се обърна към нея:

— Щом си решила да играеш това театро, аз съм съгласен, принцесо.

Пасторът малко се стъписа, когато зачете многобройните имена на Арайа.

— Та за кого се женя? — попита Джей Ти и почеса наболата си брада.

— Виктория Джура Арайа Сплийп Ксепита — повтори пасторът търпеливо.

— Да, взимам и…

Арайа го стрелна с очи. Тя даде обет да обича и почита Джарл Тайнън Монтгомъри. Но думите „да се покорява“ пропусна.

— Ваше кралско височество — напомни пасторът меко — изразът е „да обича, да почита и да се покорява“. Арайа изгледа Джей Ти презрително и не продума.

— Така и така за днеска достатъчно лъгахме — изръмжа Джей Ти. — Свършвайте най-после!

Пасторът въздъхна и бързо каза:

— Обявявам ви за съпруг и съпруга. Сега трябва да целунете невестата.

Джей Ти хвана китката на Арайа и изпъшка доволно:

— Ох, слава Богу, сега най-после мога да си легна.

Арайа едва успя да върне златния медальон, когато Джей Ти я помъкна след себе си. Генерал Брукс хлъцна:

— Изглежда, че бракът ще бъде напълно щастлив!

Конгресменът Смит само изпръхтя.

 

 

Арайа се облегна на задната седалка на лимузината, предоставена от армията и се опита да скрие усмивката си. До нея — колкото е възможно по-далеч — седеше нейният съпруг. Бе облегнал чело на прозореца, така че не можеше да види лицето му, но и така изразяваше достатъчно ясно отношението си към нея. Още когато бяха на острова, той каза, че тя не е жена за него. Съвсем не го впечатли това, че е от кралско потекло. Но, странно, това не я бе засегнало! По-лошо щеше да е, ако беше казал, че не я намира хубава или чаровна. Всяка жена мечтае да бъде желана, дори и една принцеса.

Арайа затвори очи за миг. Последните две седмици бяха наистина претрупани със събития. Слава Богу, всичко това мина. Сега беше омъжена жена. Тя хвърли крадешком поглед към лейтенант Монтгомъри. Във вечерен костюм изглеждаше наистина много добре, а изглеждаше и достатъчно силен, за да може да носи с достойнство тежките официални кралски одежди… Разбира се, най-напред ще трябва самата тя да се научи да се държи като американка. Няма да е чак толкова трудно, може би.

Но сега предстоеше първата брачна нощ. Майка й й бе обяснила какво се случва през тази нощ, предупредила я бе, че мъжете правят някои неща, които не са приятни за жената. И тази страст, която мъжете проявяват, също е неразбираема за жените. Но все пак я бе посъветвала, да положи старания за външния си вид, да демонстрира желание, защото само по този начин може да се гарантира продължението на династията.

Фактът, че съпругът й бе почти напълно чужд, съвсем не смущаваше Арайа. Все пак се надяваше, че след брачната нощ Джей Ти Монтгомъри вече няма да е толкова неучтив към нея. Може би още утре ще коленичи до леглото й и ще я моли за прошка за всичко, което й е причинявал…

Тя изобщо не забеляза, че колата е спряла, докато шофьорът не й отвори вратата. Бяха пред хотела. Арайа излезе от колата и изчака, докато шофьорът успее да вдигне на крака съпруга й.

Джей Ти разглеждаше сградата, като че досега не беше виждал хотел.

— Добре — промърмори той и влезе, без да обърне внимание на Арайа. Но само след няколко секунди се появи отново, хвана я за ръка и я потегли след себе си: — Коя е стаята ти?

— Тя е розова.

Джей Ти спря и се взря в лицето й. Очите му бяха зачервени, брадата му прорастваше като че ли от минута на минута.

— Добре, когато излезеш и след това искаш да се върнеш в стаята си, какво правиш? Как си намираш стаята?

— Винаги отивам там — Арайа посочи рецепцията. — Понякога се налага да чакам, но винаги след това някой ме придружава.

— Не ти ли дадоха ключ?

— Ключа на града? Не, за това не са споменавали.

Той затвори очи.

— Стой тука, не мърдай от това място! Разбра ли?

Тя кимна и погледна настрани, за да не забележи той усмивката й. Явно той искаше да я държи близо до себе си.

След като размени няколко думи с мистър Кетън на рецепцията, Джей Ти се върна и я поведе към асансьора.

— Никога през живота си не съм жадувал толкова да си легна — заяви той, когато вратите на асансьора се затвориха.

Арайа се усмихна.

Той отключи вратата на стаята, влезе и я остави в коридора. След миг се появи само ръката му, която я дръпна вътре. Задържа я до себе си и заключи вратата. Арайа сведе свенливо очи. Ето че бяха сами.

Джей Ти се прозя и се протегна.

— Легло. Просто го надушвам.

След тези загадъчни слова той прекоси салона към спалнята. Запокити в движение едната си обувка, хвърли се на леглото и моментално заспа.

Арайа не бе помръднала от вратата. Изчака няколко минути, но от спалнята й не долиташе никакъв звук. Тя боязливо отиде към стаята. Той вече лежеше в леглото. Правеше се, че спи, ала тя знаеше, че я очакват.

— Аз ще… Ще се приготвя веднага — промълви тя и отиде в гардеробната, за да си вземе нощница. Веднага видя, че нито една от нощниците й не е подходяща за сватбена нощ. Би искала да изглежда, колкото е възможно по-добре в тази единствена най-важна нощ.

Арайа отново погледна към Джей Ти. Изглежда наистина беше заспал. Дори започна да похърква. А беше само четири следобед! Дали да не отиде до някой от онези магазини и да си купи нощница, някоя, която да прогонва съня от очите му?

Тя тихичко се измъкна, след като провери, дали има чиста носна кърпа в чантата си. От зелените банкноти, с които бе натъпкана чантичката й, сега нямаше и помен.

Във фоайето тя попита за мистър Кетън. Той поръча и заплати таксито, което да я закара до някакъв магазин, препоръчан от младия служител на рецепцията.

Арайа никога през живота си не бе влизала в универсален магазин. Но пристъпи с обичайната самоувереност. Дали заради прекрасната й осанка, дали заради скъпата парижка рокля-модел, която носеше, но към нея веднага се завтекоха три продавачки. Арайа се спря на най-възрастната.

— Бих искала да видя дамски нощници…

— Заповядайте, мадам! — пропя продавачката с услужливо усърдие.

Два часа по-късно усърдието й се бе поуталожило. Арайа пробваше нощница след нощница, сваляше ги и направо ги хвърляше на пода. Около нея бяха разхвърляни десетки купчинки коприни и дантели. Продавачката изнемогваше от усилие — да събира захвърлените дрехи, да мъкне нови и нови кутии, да помага на Арайа при обличането и събличането…

Най-сетне Арайа избра една нощница от розова коприна, гарнирана с розов крепсатен, без ръкави.

Продавачката въздъхна с облекчение.

— Ще бъде ли мадам така любезна да ме последва? Ще ви я опаковам…

След няколко минути тя плесна нощницата със сърдит замах в кутията.

— Какво иска от мене тази жена? Да я обслужвам, като че ли съм й слугиня!

— Шт! — предупреди я колежката й. — Да не те чуе шефката!

— О, нека тя да се заеме с тази персона!

Арайа излезе от пробната кабина, точно когато продавачката слагаше капака на кутията. Жената се обърна да напише сметката, Арайа взе кутията и се запъти към вратата.

— Господи! — ахна продавачката. — Ама тя я открадна!

 

 

Телефонът звъня единадесет пъти, преди Джей Ти да се разсъни достатъчно, за да се сети да вдигне слушалката.

— Да? — каза той сърдито.

— Вие ли сте лейтенант Монтгомъри?

— До вчера поне все още бях. Какво има?

— Вижте… обажда се сержант Дей от полицията. Току-що арестувахме една жена за кражба в магазин. Твърди, че е ваша съпруга…

Джей Ти се ококори.

— Разпитвахте ли я вече?

— Не още. Разправя, че нейната личност била от решаващо значение за изхода на войната. Освен това говори нещо, че била… кралица и трябвало да се обръщаме към нея с „Ваше величество“…

Джей Ти прекара нервно ръка по лицето си.

— Запазете спокойствие, сержант! Тя е само принцеса и е достатъчно да казвате само „Ваше кралско височество“!

— Вие майтапите ли се?

— Не е за вярване, сержант, признавам, но тя наистина е важна птица. Ако я окошарите, ще имате сума неприятности с правителството. Ще бъдете ли така добър да я настаните в някаква стая? Предложете й чашка чай. Но чашата непременно да е с чинийка…

Сержантът остана безмълвен известно време и след това с пропит от състрадание глас успя да каже само:

— Вие наистина ли сте женен за нея?

— Бог да ми е на помощ, но е точно така. Пристигам веднага при вас. — Джей Ти постави обратно слушалката и промърмори: — Само че мене кой ще ме отърве от нея?