Хедър Греъм
Робинята на викинга (16)

Петнадесета глава

Макар че плаването им бе придружено от буря, то се извърши със забележителна бързина и сръчност.

Рианон беше решила да изпълни желанието на своя съпруг и да го придружи. Защото нито за миг не се съмняваше, че той ще изпълни без колебание заплахите си. Затова слезе на пристанището още преди той да е дошъл да я вземе. Застана на брега, увита в яркочервена наметка, и се загледа с невиждащи очи в змийските глави, украсяващи носовете на корабите. Ръцете й бяха стиснати в юмруци, защото с мъка потискаше желанието да се обърне и да избяга. Просто не можеше да повярва, че само след няколко минути ще се качи на борда на истински викингски кораб.

Не посмя да се качи на кораба на мъжа си, защото забеляза, че всички чакаха идването му. Ерик веднага я забеляза и Рианон побесня от хладния триумф в очите му — явно беше сигурен, че тя ще дойде.

Когато се обърна към кораба, с който щяха да пътуват Патрик и Роуан, Рианон усети, че една тежка ръка се спусна върху рамото й.

— Съпругата ми ще пътува с моя кораб — проговори хладно Ерик. Рианон кимна с царствено достойнство и побърза да се качи на борда. Намери си място за сядане в най-далечния край, при гребците, а Ерик зае обичайния си команден пост на носа. Отплаваха с настъпването на прилива, но вятърът не беше благоприятен. Разбира се, това не промени с нищо решението на съпруга й. Червените платна бяха вдигнати с оглушителен шум, за да уловят всеки полъх на вятъра. Червената зора премина в сив, неприятен ден; тъмни облаци закриха небето, стрелкаха се светкавици, отекваха гръмотевици.

Рианон беше чувала, че викингите са твърде суеверни и отказват да излязат в морето, когато руните не са благоприятни, че оценяват това време като лош знак. Но когато корабите с драконови носове се разлюляха силно върху пенещите се вълни, червенобрадият великан, който седеше до нея, й се усмихна успокоително:

— Това е само Тор, който препуска с коня си по небето и мята гръмотевици.

— Така е — съгласи се съседът му, — защото дори великият нормански Тор плаче и ридае заедно с добрите християни поради преминаването на Ард-Рий от единия свят в другия.

Рианон се опита да се усмихне, но устните й бяха побелели, а стомахът й се бунтуваше непоносимо.

— Не се бойте, лейди! — успокои я отново червенобрадият гребец. — Ние сме най-добрите моряци на света.

Рианон не се страхуваше, че ще потънат или някоя вълна ще ги отнесе от борда. Ако това се случеше, толкова по-добре. Може би едно такова събитие щеше да накара съпруга й най-после да даде признаци на живот, защото Ерик сякаш се беше сраснал с носа на кораба си. Скръстил ръце на гърдите си, той стоеше неподвижен, устремил сините си очи към страната, към която плаваха. Бушуващите вълни не го тревожеха. А Ирландия беше толкова далеч…

Рианон се изправи и се олюля. Залови се за релинга и се почувства слаба и болна. Запита се кой ли управлява кораба, след като всички моряци са се събрали да наблюдават унижението й.

— Добре ли сте, лейди?

— Внимавайте за вълните!

— Кълна се в Один и в християнския Бог, май й е много лошо, а?

Най-после се появи Мергуин. В очите му нямаше обвинение за лекомислието й. Докато мъжете си шепнеха, че високите вълни разболяват много хора, дори опитни моряци, Мергуин я погледна със знаещ поглед. Причината за неразположението й беше детето, което растеше в утробата й. И двамата го знаеха.

Той избърса лицето й с влажна кърпа и й донесе нещо за пиене. Рианон затвори очи и се облегна на рамото му, зарадвана от загрижеността му. Прегръдката му беше странно утешителна. Много й се искаше да докосне обрулената му от вятъра буза, да му благодари и да го помоли за прошка. Но нима можеше да му признае, че започва да обича Ерик?

Когато отвори очи, видя съпруга си. Изправен самоуверено пред нея, с очи, които шибаха като камшик, с ръце на хълбоците, докато мускулестите му крака се поклащаха леко в ритъма на вълните, сякаш яздеше боен кон. Бузите й пламнаха от срам и тя стисна здраво зъби.

— Тя е добре! — извика Ерик към хората си и те се смълчаха. Всички се върнаха по местата си и тя остана сама на кърмата, подкрепяна от Мергуин, изложена на обвинителния му поглед.

— Те си помислиха, че ще скочите през борда. За миг и аз си помислих същото — продължи невъзмутимо Ерик.

Рианон се опита да се отдръпне от Мергуин, но не можа. Преглътна мъчително и отговори:

— О, сър, вие ми причинявате много мъка, но не чак толкова, че да се опълча срещу Божиите закони!

Ерик стисна здраво зъби, вената на врата му запулсира в бърз ритъм.

— Радвам се да чуя, че не съм в състояние да ви тласна към такава отчаяна постъпка, милейди — проговори ледено той и подигравателно се поклони. — Позволете да ви изразя най-дълбоките си съчувствия. Не подозирах, че ще се окажете толкова лош моряк.

После й обърна гръб и се върна на мястото си на носа. Рианон едва не изкрещя подире му, че е отличен моряк и че грешката е негова, защото детето в утробата й се бунтува от това пътуване по море. Но прехапа устни и не каза нито дума. Вдигна поглед към тайнствените сиви очи на Мергуин, устремени неотстъпно в лицето й, но без да задават въпроси, без да я осъждат.

— Той преживява тежки дни — обясни тихо старият друид. — А и всички ние. Не познавате Ард-Рий.

Мергуин също обича умиращия крал, каза си с болка Рианон. Но в гласа й прозвуча умора:

— Във време като нашето всички дни са тежки, не е ли така?

Мергуин се усмихна и поклати глава.

— В Ирландия няма да ви е много лесно, но ви очакват и много весели дни. Сама ще видите.

— Няма да остана дълго там — възрази тихо Рианон. Мергуин понечи да каже нещо, но спря и поклати глава. Рианон потупа ръката му. — Няма да остана дълго там, Мергуин. Ирландия не е… не е моята родина, разбирате ли? Тя е негова и никога няма да стане моя. Не искам да засегна никого, но там е много по-различно, отколкото в Англия.

Друидът се облегна назад, очите му се затвориха и Рианон усети пристъп на страх, защото старият човек изглеждаше толкова безпомощен. Въздишката му издаваше безкрайно умора.

— Ще има война — прошепна едва чуто той, но не каза нищо повече и Рианон не можа да разбере какво всъщност е имал предвид.

 

 

Беше още тъмно, когато Рианон видя за първи път насечения ирландски бряг. Влязоха в устието на реката, която щеше да ги отведе в Дъблин, и пред очите им се разкри цялата красота на ирландската природа: зелена, отчасти съвсем равна. Странно защо, тя й се стори позната, родна, също като вкъщи… Безкрайни поляни, смарагдовозелени хълмове, бели овце.

В далечината се очерта Дъблин. Рианон се смая от могъщите крепостни стени, изградени от тежки камъни, които се белееха в падащия мрак. Когато корабите хвърлиха котва, тя видя, че на брега се е събрала цяла тълпа, за да ги посрещне. Мергуин й помогна да стане. Ерик изобщо не й обръщаше внимание. Сигурно вече беше слязъл на брега.

Когато видя жената, отделила се от множеството, Рианон застина на мястото си и сърцето й заби с все сила. Косата на непознатата беше черна като нощта и стигаше до хълбоците й. Беше стройна и грациозна като млада сърна. Тя изтича към брега и извика името на Ерик.

Рианон потръпна от студ, преглътна мъчително и си каза, че никога не го е мразила толкова, колкото в този миг. Защо я беше довел? За да я направи свидетел на сърдечната му среща с ирландската съпруга? Отново й прилоша. Жената го поздрави с буйна нежност и дори в тъмнината личеше колко е красива. Хвърли се в прегръдките му, после оживено му заобяснява нещо.

— Да вървим, Рианон — настоя тихо Мергуин.

— Аз… не мога! — пошепна задавено тя. После се вцепени от ужас, защото Ерик най-после се беше обърнал към нея и се върна с големи крачки на борда. Още преди да бе успяла да се възпротиви, той я избута напред, вдигна я високо във въздуха и я свали на ирландския бряг — точно пред тъмнокосата жена.

— Рианон, това е Иърин от Дъблин. Мамо, това е Рианон, моята съпруга.

Жената с абаносовочерна коса се усмихна и като я погледна отблизо, Рианон установи, че тя съвсем не е толкова млада, колкото й се бе сторила, макар че годините бяха проявили благосклонност към красотата й. Очите й блестяха смарагдовозелени, усмивката й беше заразителна.

— Добре дошла, Рианон. Това е тъжно време за нас, но те уверявам, че ще направим всичко, което е по силите ни, за да се чувстваш добре тук. Както може би знаеш, ние, ирландците, сме известни с гостоприемството си. Това е домът на моя син, значи е и твой и всичко, което е в него, е на твое разположение. — Тя стисна ръката на Рианон и отново се обърна към сина си със сияещата си усмивка: — Ерик! Тя е истинска красавица и се осмелявам да кажа, че ти изобщо не я заслужаваш. Но сега ела, ако обичаш. Страх ме е, че достатъчно дълго се забавихме.

Все пак не можаха да напуснат пристанището толкова бързо. Иърин от Дъблин откри Мергуин, който чакаше мълчаливо зад Рианон. Без да каже дума, кралицата се хвърли в прегръдките на стария друид и двамата дълго останаха така. Когато се отдели от него, очите на Иърин бяха мокри от сълзи, но тя взе ръката на Рианон и отново се усмихна. Рианон най-после се осмели да заговори, макар че се страхуваше да не се обърка. Твърде рядко беше имала възможност да използва научения в детството ирландски.

— Милейди, съжалявам, че дойдох в това трудно за вас време. Баща ви е велик и обичан крал и моите молитви са с него и с вас.

— Благодаря — прошепна трогнато Иърин, стисна по-здраво ръката й и я поведе през високите порти към огромната каменна къща, най-внушителната постройка в града. Покрай стените на къщите бяха положени дървени тротоари, за да могат хората да се движат спокойно, без да се цапат в уличната кал и тор, Рианон се учуди безкрайно. Нито в Англия, нито в Уелс беше виждала подобно нещо.

— Точно тук падна — обясни тихо Иърин. — Знам, много хора смятат, че е трябвало да го отведа в Тара, за да умре в резиденцията си, но предпочетох да събера тук всичките си братя и сестри заедно с децата им. Той спи и се събужда, има добри и лоши моменти. Знае, че е дошло времето да си иде, и често ни съобщава волята си. Не можех да рискувам да умре по пътя към Тара, нали?

Ерик се съгласи с нея. Рианон се чувстваше като натрапница, но Иърин продължаваше да държи ръката й, така че не и оставаше нищо друго, освен да следва майката и сина. Когато влязоха във владетелския дом, се озоваха в огромна зала с висок свод, в която се бяха събрали не по-малко от сто души. При влизането на Иърин всички се разстъпиха да й сторят място. В средата на залата беше поставено легло, закрито с балдахин от избродиран лен. Под завивките лежеше стар мъж със снежнобяла коса и прорязано от безброй бръчки лице. Очите му бяха затворени.

Иърин спря. Ерик пристъпи бързо напред, падна на колене и взе дългите, измършавели ръце на мъжа в своите. Рианон забеляза, че в другия край на леглото беше застанала със сведена глава една монахиня, потънала в молитвите си. А до нея стоеше едър мъж, при вида на който Рианон се стресна до смърт. Този мъж приличаше толкова много на Ерик, че не можеше да бъде никой друг, освен Олаф Белият, потомъкът на дома Вестфалд, норвежки принц и крал на Дъблин.

Времето се беше отнесло благосклонно към него също както и към жена му. В златната му коса проблясваха няколко сребърни кичура, но беше едър като сина си, с безкрайно широки рамене и красиви, привлекателни черти на лицето. Очите му бяха пронизващо сини, очевидно Ерик ги беше наследил от него. Погледът му падна върху Рианон и младата жена спря да диша. Очите на Олаф, подобно на тези на Ерик, бяха безмилостни, но я гледаха с любопитство. След малко устата му се накъдри в лека усмивка и тя разбра, че я поздравяват с добре дошла. Сърцето й затрептя като крило на птица, защото и усмивката беше същата като на Ерик. Тази усмивка държеше в плен сетивата й, сърцето й, цялото й същество.

В залата се бяха събрали всички близки. В краката на Ард-Рий беше коленичил едър мъж с тъмна коса и замъглени от сълзи зелени очи, който приличаше на Иърин и беше младолик като нея.

До него стоеше друг тъмнокос мъж, но очите му бяха сини и приличаше повече на съпруга й. Мъжете и жените, изпълнили помещението, бяха впечатляващи брюнети, руси келти и всички нюанси между тях и Рианон остана с впечатлението, че всеки човек в залата по един или друг начин е роднина на Ард-Рий.

Тя чу латински песнопения и разбра, че са започнали да се молят. Зад леглото на краля беше застанал един свещеник и произнасяше безкрайни молитви. След като свещеникът млъкна, се чу тих шум от стъпки. Повечето хора излязоха от залата.

Ард-Рий отвори очи и на лицето му изгря усмивка. Не се опита да се изправи, само погледна към края на леглото и впи очи във викингския крал на Дъблин. Гласът му беше тих, но чист и ясен.

— Олаф, ти си тук.

— Да, Ейд Финлейт. Винаги.

— Той ми беше добър син, също като другите, нали, Нийл? — обърна се кралят към мъжа в долния край на леглото.

— Да, татко. Той ми е като брат.

Очите на стария човек се насочиха към Ерик.

— Моят внук. Вълк като баща си. Ерик, радвам се, че си тук! Сега не бива да ме напускаш. Точно сега не бива да напускаш Ирландия. — От гърлото му се изтръгна болезнен стон. Иърин захапа ръката си, за да потисне риданията си. Ард-Рий затвори очи и продължи: — Бог да ни е на помощ, защото кралете ще започнат война! Мирът, който пазих толкова дълги години, е много, много крехък! Законът повелява кралското достойнство да премине в ръцете на Нийл, не защото е мой син, а защото няма друг мъж, по-подходящ за този отговорен пост. През всичките тези години бях силен, защото ти беше с мен, Олаф. Моля те в името на Бога, помогни и на сина ми!

— Ще го направя, Ейд, защото съм верен на клетвата, която си дадохме преди много години — отговори сериозно кралят на Дъблин. — А сега си почини. Стените на Дъблин са непревзимаеми и Нийл винаги е добре дошъл зад тях. Моите синове, твоите внуци, отново ще вдигнат меча си в защита на Ирландия. Наистина, Ейд, татко мой, аз съм твой син.

Очите на Ард-Рий отново се отвориха и в тях проблеснаха сълзи. Но бързо се затвориха, а когато след миг погледнаха отново, в тях се четеше болка.

Всички очи се устремиха в Рианон. Ард-Рий издърпа ръката си от тази на Ерик и я протегна към новата си снаха. Стресната до дън душа, Рианон навлажни устни и несигурно погледна Иърин.

— Моля те! — прошепна кралицата.

Рианон пристъпи напред. Пръстите на стария крал се сключиха с изненадваща сила около нейните.

— Прости ми! — зашепна задавено той. — Прости ми, прости ми. Тогава те обичах с цялото си сърце, обичах те, както винаги съм те обичал.

Той ме смята за някоя друга, каза си уплашено Рианон. За коя ли?

Възцари се мълчание. Рианон не смееше да се помръдне и се взираше в мокрите от сълзи очи на краля.

— Кълна се в Бога, обичах те като никого другиго! Но по-важна беше земята, нали знаеш. И борбата. Трябваше да направя това и го направих. — Той замлъкна и съедини ръката й с тази на Ерик. Рианон понечи да се възпротиви, да издърпа ръката си, но острият син поглед на мъжа й издаваше недвусмислена заплаха. Не й остана нищо друго, освен да се подчини. А после спря да диша, защото старият крал продължи, каза неща, които я прободоха право в сърцето, който никой не можеше и не биваше да види: — Познавах мъжа, знаеш ли, бях чувал неща за него, които никое момиче не бива да знае. Познавах страшната му сила и с цялото си сърце се молех да ми простиш. Молех се да го обикнеш, молех се времето да ти помогне, съвместният живот да ви донесе мир. Беше заради Ирландия, разбираш ли? Кажи ми, че ми прощаваш, моля те, дете, кажи, че ми прощаваш!

Рианон не смееше дори да се помръдне. Устата й беше пресъхнала, очите й се пълнеха със сълзи. Взря се в настойчивия син поглед на умиращия и прочете в дълбините му страх. Ерик стисна ръката й така силно, че тя едва не изпищя. Гласът му прозвуча грубо:

— Кажете му! По дяволите, жено, кажете му каквото иска да чуе!

— Прощавам ти! — извика задавено Рианон. Освободи ръката си и докосна нежно бузата на стария мъж. Сълзите рукнаха от очите и й донесоха облекчение. Устните й сами произнесоха онова, което старият човек със сигурност искаше да чуе: — Разбира се, че ти прощавам. Аз те обичам. Онова, за което си се молил, се сбъдна и сега всичко е наред — не можеш да си представиш колко много го обичам и колко отдавна съм ти простила всичко. Никога не е имало крал като теб, никога…

Очите му отново се затвориха. Иърин пристъпи напред, бледа като платно.

— Ерик, отведи жена си в стаята й и се върни. Лекарите смятат, че татко няма да изкара нощта.

— Както желаеш, мамо — отговори Ерик. Целуна й ръка, улови Рианон за лакътя и я изведе от залата, като правеше толкова дълги крачки, че тя едва успяваше да го следва. Преведе я през няколко дълги коридора, изкачиха се по стълбите и най-после отвори някаква врата. Блъсна я с такава сила, че Рианон полетя напред и спря едва в средата на стаята. Мъжка спалня — и без съмнение принадлежаща на съпруга й. Огромно резбовано легло, тежки дървени сандъци, тапети по стените с изобразени на тях бойни сцени, дървена маса с рогове за пиене, голям леген за вода и стомна. В другия край имаше висока камина, а на пода пред нея беше опъната огромна бяла меча кожа. Леглото също беше покрито с кожи, а по стените висяха най-различни оръжия — меч, лък, няколко пики и щит с емблемата на вълка.

Рианон обходи с поглед стаята и отново се обърна към мъжа си. Ерик я наблюдаваше внимателно.

— Какво… какво ми каза дядо ви? — пошепна стреснато тя. — За кого ме взе?

— Съжалявам, но нямам никакво време за разговори — отговори кратко той. — Къщата разполага с всички удобства. Скоро ще дойде някоя слугиня с ядене и пиене и ще донесе всичко, което й заповядате. — Той все още не откъсваше поглед от нея. Побиха я студени тръпки. Вече не беше толкова студен, но мислите му бяха безкрайно далеч. Едва сега осъзна, че той страда, но никога няма да го признае. Изведнъж й се дощя да го прегърне.

Той я беше довел тук насила. Изобщо не се трогваше от чувствата й. Единственото, което го интересуваше, беше тя да се подчинява безпрекословно на заповедите му.

Обърна му гръб и от очите й отново потекоха сълзи. Не можеше да го обича! Не можеше да бъде такава глупачка и да потъпче гордостта си. Той постоянно я използваше. Шантажираше я със силата си. Нямаше да му даде нищо, дори съчувствие.

— Сигурна съм, че няма да ми липсва нищо — проговори сковано тя.

Ерик постоя още малко, после излезе и затвори вратата след себе си.

Рианон седна на леглото и захълца, без да знае за себе си ли плаче или за Ерик, за Иърин, за стария Ард-Рий и за цяла Ирландия.

Най-после сълзите й пресъхнаха. Едно момиче на име Грендал се появи със супа и топла медовина. Млади прислужници внесоха красиво резбована дървена вана и много кофи вода, а след като тя се изкъпа, също така незабележимо я изнесоха. Рианон облече нова нощница от фин ирландски лен, богато избродирана, пъхна се в огромното легло, уви се в кожите и веднага заспа.

След известно време се събуди, без да знае защо. Огледа се сънено и разбра, че не е сама в стаята. Ерик седеше с протегнати крака пред огъня, стиснал с две ръце златната си глава. Пламъците пращяха и съскаха, но той беше неподвижен като статуя. Рианон седна в леглото, но замръзна насред движението си, като си припомни как брутално и безчувствено я бе принудил да дойде тук. Но след малко все пак стана, защото си припомни и нежните думи, които бе шепнал в ухото й на брега на рекичката. Тя не го обичаше, но все пак имаше нещо, което ги свързваше. Коленичи до него и му предложи нещо за пиене. Ерик се надигна стреснато, взе рога с медовина и я изгледа недоверчиво.

— Какво искате, Рианон?

Тя скочи и се отдръпна по-далече от него.

— Какво искам ли? — повтори невярващо.

— Да — потвърди сухо той. — Всеки път, когато идвате при мен, кроите нещо, не е ли така?

Рианон понечи да се му обърне гръб и да се отдалечи, но той улови ръката й и я задържа.

— Няма да си заминете — изрече твърдо.

— Не ви моля да ме пуснете — отвърна хладно тя.

Ерик я погледна преценяващо, после кимна и отново устреми отсъстващ поглед в пламъците.

— Издъхна — прошепна тихо той. — Ейд Финлейт си отиде и с него си отиде десетилетният мир в Ирландия.

— Толкова съжалявам — прошепна меко Рианон. Чувстваше болката му и жадуваше да я облекчи.

Ерик пусна ръката й и тя остана неподвижна, без да знае какво да направи.

— Наистина, Ерик, много съжалявам.

— Легни си, Рианон.

Тя все още не можеше да се реши.

— Има ли нещо…

— Легни си, Рианон. Искам да остана сам.

При този груб отказ тя се обърна като ужилена. Много й се искаше да избяга от стаята, далече от него, но не се осмели, не и когато беше в това настроение. Може би щеше да я остави да си отиде… а може би не.

Дълбоко наранена, тя се сви на кълбо в единия край на леглото и му остави много място. Беше й студено и трепереше, макар че беше нахвърляла отгоре си всички кожи. Накрая все пак заспа.

Събуди се малко преди разсъмване. Ерик лежеше до нея. Лежеше по гръб и тя се бе сгушила на гърдите му. Вече не й беше студено.

Не можеше да се отдръпне. Той най-после беше заспал изтощено. Косата й беше притисната под голия му гръб. Рианон я подръпна и веднага установи, че лекото й движение го е събудило. Очите му бяха ледени.

— Простете, мадам, притесних ли ви?

Промърмори още някакво извинение и се претърколи настрана, за да освободи косата й. Надигна се и Рианон прехапа до болка устните си. Понечи да каже нещо, но не беше в състояние да произнесе и една дума. Ерик се облече набързо и изскочи навън.

Рианон се мушна обратно в леглото, но не можа да заспи. Много по-късно се появи Грендал с прясна вода и закуска, но тя не можа да преглътне дори една хапка. Не знаеше какво да направи, затова остана цялата сутрин в стаята на Ерик.

Късно следобед се запъти към стълбата, която водеше към голямата зала. Плачове и писъци огласяха цялата къща. Дълбоко трогната от всеобщата тъга, тя се обърна, за да се прибере обратно в стаята си. Не искаше да се натрапва. Ала един едър, широкоплещест мъж й препречи пътя. Рианон го изгледа с ужас, защото отначало го взе за Ерик, но после разбра, че е баща му. Истински викинг, помисли бегло тя и бузите й се обляха в червенина, когато си припомни колко пъти беше обвинявала Ерик в езически произход. Не, мъжът й надали беше споменал пред баща си нещо за омразата й.

— Защо се отвръщаш? — попита меко Олаф.

— Аз… — Тя го изгледа стъписано, но после се сети, че той е попитал защо се е отвърнала от стълбата към залата. — Не исках да преча, милорд.

— Ах, Рианон! Ти си съпруга на сина ми, следователно си като моите собствени дъщери. В един такъв момент не можеш да ни се натрапиш — напротив, ще те посрещнем с отворени сърца. Тъстът ми знаеше това, защото когато животът му беше на угасване, протегна ръка към теб. А ти му отговори, каквото трябваше да чуе. Ела, подай ми ръка. Ерик е долу.

Той й протегна любезно десницата си, но Рианон не посмя да я поеме. Поклати глава с внезапен страх.

— Вие не разбирате, милорд.

— О! Нима не си в състояние да приемеш ръката на един викинг, макар че е живял десетки години на ирландския бряг?

— Не! — извика уплашено тя, но в този миг видя, че красивите му черти са озарени от мека, иронична усмивка. До края на живота си щеше да бъде така силен, така представителен — и така властен! А усмивката му беше омайваща.

Тя сведе очи и се изчерви, защото този мъж без усилия четеше мислите й. След малко поклати глава.

— Не е това. — Млъкна и отново се обля в червенина. Как можеше да каже на краля, че синът му не я иска? — Аз… аз не мисля, че Ерик…

— Милейди Рианон… дъще! — поправи се с усмивка Олаф. — Ела и ми подай ръка. Никой мъж не би принудил жена си да го придружи през морето в една чужда страна, ако не я иска до себе си.

— Но…

— Ела — настоя любезно той. И все пак тази любезност не беше нищо друго, освен категорична заповед. Рианон въздъхна и пое ръката му.

Двамата слязоха долу и Олаф я отведе при леглото на Ард-Рий. Кралят на кралете лежеше там в цялото си великолепие, увит с наметка в кралскосиньо и яркочервено, с извезани върху нея знаците на Ирландия и Тара, със златен кръст на гърдите. Викингският крал на Дъблин коленичи и Рианон последва примера му. Произнесоха тиха молитва, а когато се изправиха, свекърът й отново я взе под ръка. Представи я на всички, после се появи Иърин и я поведе към трапезата. Ала преди да е успяла да седне, Рианон усети как една ръка я стисна здраво за лакътя.

Обърна се и се озова лице в лице с мъжа си.

— Благодаря ти, мамо. Ако позволиш, сега аз ще се заема с жена си.

Той беше толкова мил, толкова нежен с майка си. Слава богу, че не се отнася така и с мен, каза си неволно Рианон, защото ще ме заболи още повече. Всъщност, вече нямаше нужда да размишлява над този проблем, защото Ерик сухо й нареди да го последва. Настани я между себе си и баща си и макар че двамата споделяха една чаша, Рианон разговаряше много повече с Олаф. Той сякаш изпитваше особено удоволствие да посвещава снаха си в ирландските обичаи и да я въвлича в общия разговор. Когато вечерята завърши, Ерик я поведе нагоре по стълбата, отвори вратата на спалнята си и доста грубо я бутна вътре. Рианон се обърна и можа да види само гърба му. Пак ли щеше да я остави сама?

— Ерик! — извика тя.

— Какво има?

Тя поклати глава.

— Аз… — Млъкна и пое дълбоко въздух. Уверението на свекъра не й излизаше от ума: никой мъж не принуждава жена си да го придружи в чуждата страна, ако не цени присъствието й.

По-вероятно го е направил само за да ми докаже за кой ли път кой е господарят, помисли си огорчено тя. Но сведе добродетелно ресници и тихо изрече:

— Мъчно ми е, като ви виждам да страдате така.

Ерик замръзна на мястото си и Рианон много ясно усети ледения полъх, който повя от очите му. Изненада се, когато мъжът й се върна в стаята, затвори вратата и застана пред нея. Вдигна грубо брадичката й и я принуди да го погледне в очите.

— Не искате да ме гледате да страдам? Защо, лейди? А аз си мислех, че най-съкровеното ви желание е да видите как се пържа в казан с горещо масло.

Рианон се отдръпна, уплашена от сълзите, които напираха в очите й.

— Наистина, забравих. Така е!

Ерик не я последва, но тя беше сигурна, че в очите му е блеснала усмивка. Погледна го и сърцето й заби като лудо. Стисна до болка ръце в юмруци, защото ей сега щеше да изтича при него и да го прегърне. Застанал пред вратата, той изглеждаше толкова величествен, толкова царствен, толкова грамаден, че стаята се губеше пред него, толкова златен, сякаш обграден с ореол.

— Страдам от загубата на дядо си — проговори меко той. Усмивката угасна, но в погледа му нямаше студенина. — Вие не разбирате колко голяма е тази загуба. Дядо беше гръбнакът на острова. Той беше Ирландия. Той беше… нещо подобно на Алфред, разбирате ли. Почина много стар, над деветдесетгодишен, и извърши велики дела. Ще го приемат на небето, а норманите, които го обичаха, ще му запазят място на трапезите във Валхала. — Той спря за миг, пристъпи към нея и добротата се изпари от очите му. Отново я полъхна студ. Пръстите му се заровиха в косата й и силно я притиснаха към могъщото му тяло. — Баща ми е силен, братята ми и аз сме силни и трябва да дадем всичко от себе си, за да помогнем на вуйчо ми, Нийл от Ълстър, да запази мира. Разбирате ли това?

— Причинявате ми болка! — пошепна Рианон.

Ерик не отслаби натиска. Устните му се сведоха над нейните, шепотът му я стопли и трогна:

— Ще има война. А вие ще останете тук, защото стените на Дъблин са сигурни. Ще останете, докато трае войната. — Не я пусна, само я погледна в очакване на протест. Рианон отговори на погледа му, но не каза нито дума. Гледаше го без протести, без сълзи, без съпротива.

— Дърпате ми косата, милорд!

Ерик я пусна, обърна се и излезе от стаята. Тя закрачи нервно напред-назад и когато реши, че е минала цяла вечност, започна да се приготвя за лягане. Сандъците й вече бяха донесени, но въпреки това облече ирландската ленена нощница, която беше носила миналата нощ.

Огънят догоря и Рианон започна да мръзне. Сви се под завивките и се опита да заспи.

След няколко часа Ерик влезе в спалнята, разпали огъня в камината и седна на един стол пред нея.

Рианон наблюдаваше огряната от трепкащите пламъци фигура и откриваше в чертите му толкова тъга, толкова болка, че сърцето й се късаше. Свекър й се беше излъгал. Ерик не я обичаше. Дори тук, в дома си, не я искаше.

Но тя, тя започваше да го обича. Въпреки съпротивата му, въпреки всичко, случило се между тях, въпреки самия него. Не, тя го обичаше отдавна…

Скочи от леглото и изтича към огъня. Ерик я погледна и въпросително вдигна едната си вежда.

Сигурно щеше да я отпрати. Не беше ли по-добре да избяга и да се скрие в леглото?

Но не го направи. Развърза бавно връзката на нощницата си и я пусна в краката си. Пристъпи колебливо към него и го погледна. После падна на колене, взе ръцете му и меко целуна дланите.

Ерик простена задавено, скочи на крака и я грабна в прегръдките си. Положи я на меките кожи и започна да я люби. Целувките му пареха плътта й. Ръцете му я доведоха до висините на насладата. Тя искаше да облекчи страданието му, да го успокои с любовта си. Но не успя да го стори, защото постъпката й беше разтворила портите на страстта му, а тя беше по-силна и страшна от бурята, която гонеше морските вълни и облаците по небето в деня на пристигането им. Сега, когато бе отприщила желанието му, тя не можеше да го направлява, нито да го контролира. Не можеше да направи нищо друго, освен да се остави да бъде понесена от вихрушката.

Беше толкова прекрасно. Той я положи по корем на меката кожа, замилва я с език, устни и зъби, покри гърба и краката й с изгарящи целувки. После я обърна по гръб и се зае да изследва всяка частица от гърдите и корема й. Рианон ослепя от златното му сияние, понесе се във вихъра на страстта му, подчини се с готовност на тъмната, бурна пламенност, която пулсираше помежду им. Когато нахлу устремно в утробата й, светът се залюля. Сякаш необузданата, внушаваща ужас сила на морето я понесе към кулминацията, за да избухне след миг в заслепяващ дъжд от звезди и да се излее върху й като сладък нектар.

Ерик я притисна до себе си и замря. Не продумваше, само милваше запотеното й тяло. Рианон го гледаше мълчаливо, макар че трябваше да му каже нещо много важно. „Ще имаме дете.“ Опита се да отвори уста, да се принуди да заговори. Но не можа. Скоро потъна в дълбок сън.

На сутринта Ерик беше станал и се беше облякъл, без да я събуди. Рианон отвори с мъка очи и го видя да се навежда над нея.

— Няма да си заминете за Англия — проговори грубо той.

— Какво? — прошепна тя, смаяна от промяната в държанието му. Той не я обичаше, но през нощта между тях се беше създала интимност. Защо трябваше веднага да я разруши?

— Няма да си заминете за Англия.

— Не съм ви молила за това.

— Всеки път, когато ме прелъстите, имате определени намерения. Искате да ви се плати като на курва, искате…

Не можа да продължи, защото Рианон ядно запрати една възглавница в лицето му. Ерик улови възглавницата и без усилия овладя обзелия го гняв.

— Аз не плащам, Рианон. Междувременно би трябвало да го знаете.

С цялото достойнство, на което беше способна, тя придърпа кожата над треперещите си гърди.

— За нищо не съм ви молила! — изсъска тя. — За нищичко, милорд! Миналата нощ исках да ви дам нещо, но не се страхувайте, никога вече няма да се унизя дотам, че да ви дам каквото и да било!

Ерик захвърли възглавницата и улови лицето й. Тя понечи да се отдръпне, но пръстите му я помилваха с такава нежност, че тялото й се скова. В очите й нахлуха сълзи.

— Признавам грешката си, милейди — прошепна меко той. Гласът му я развълнува, по гърба й пробяга гореща тръпка. — И ви благодаря.

Устните му леко докоснаха нейните. После той се изправи и излезе от стаята. Рианон се уви в кожата и остана загледана във вратата. После се отпусна назад в леглото и унило си каза, че никога няма да го разбере. И след сто години нямаше да проникне в мислите му.

Грендал скоро дойде да се погрижи за нея. След като се облече и закуси, тя се запита дали сама да слезе долу или Ерик щеше да дойде, за да я отведе.

Сигурно нямаше да дойде.

Следобед на вратата й се почука. Влезе монахинята, която бе видяла първата вечер до леглото на Ард-Рий, и й се усмихна.

— Аз съм Биди, сестрата на Иърин — представи се тя, взе ръцете на Рианон и сърдечно я целуна по бузата. — Времената са толкова тежки за нас! Иначе сме много весели и посрещаме с радост всеки гост. Ако познаваше баща ми, непременно щеше да го обикнеш от сърце.

— Сигурна съм, че е така — отговори учтиво Рианон.

— Онази вечер се държа много мило с него.

— Наистина ли?

— Наистина — обади се мек глас откъм вратата.

На прага стоеше Иърин от Дъблин. Тя погледна с нежен укор сестра си, после се усмихна извинително на Рианон.

— Сигурно си се уплашила много, когато татко те нападна така внезапно — усмихна се отново Биди.

— Аз… — Рианон не можа да продължи. По-добре да не казва нищо! „Вашият баща прочете мислите ми, погледна в сърцето ми!“ — искаше да извика тя, но не го направи и се зарадва, че е успяла да се овладее.

— Знаеш ли, той мислеше, че съм аз — обясни бързо Иърин.

— Не разбирам, милейди.

Биди се засмя и Иърин я заплаши с пръст.

— Да, сега ти е смешно, но някога тази моя мила, свята сестра влезе в заговор с баща ми!

— Не съм заговорничила! — възпротиви се Биди.

— Ами! — възрази Иърин. — Знаеш ли, те ме принудиха със сила да сключа този брак. По онова време бях готова да се омъжа даже за джудже или за някоя грозна стара мечка, но не и за един викинг. Но тогава бушуваше война — ужасна, жестока война. Татко и Олаф сключиха мир и аз бях залогът за този мир.

— О! — прошепна тихо Рианон. — Но сега сте толкова…

Иърин избухна в смях, стисна ръката на Рианон и я накара да седне на леглото.

— Няма друга жена, на която бракът да е донесъл повече щастие. Преживях много щастливи години, макар че началото беше безрадостно.

— Много страшно беше — допълни усмихнато Биди. — Знаеш ли, Иърин и Олаф се бяха запознали още преди да ги оженят. Иърин много обичаше да се преоблича в една златна броня и един ден стигна дотам, че вдигна оръжие срещу собствения си съпруг.

— Биди!

— Тя е наследила много от чертите на баща ни — допълни с обич монахинята. — Рианон, благодаря ти още веднъж и от все сърце за онова, което каза на баща ми.

— Няма за какво да ми благодарите. Аз… толкова съжалявам за смъртта му.

Иърин стана и нервно се заразхожда из стаята.

— А сега всички онези мъже, които се бяха събрали в залата, за да му отдадат последна почит, замислят война срещу брат ми Нийл!

— Не разбирам — промълви Рианон. — Защо го правят?

Иърин разтърси глава.

— И аз не ги разбирам. Никога не съм ги разбирала. Когато бях дете, кралете непрекъснато воюваха помежду си. После дойдоха викингите и татко успя да ги обвърже с мирен договор. А сега… Сега нашите собствени сънародници искат да подпалят нова война! Бог да е на помощ на Нийл! — Тя се обърна към снаха си: — Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? Донесоха ли багажа ти от кораба?

— Да, милейди, всичко е наред. Благодаря ви.

— Милейди? — Лицето на Иърин отново разцъфтя в усмивка. Зелените й очи заблестяха и Рианон отново си помисли, че свекърва й е невероятно красива жена. — Аз съм ти като майка. Не се отнасяй с мен толкова церемониално. Но сега ме извини, защото трябва да се погрижа за още много неща. — Тя се запъти към вратата, но спря и се обърна. — Биди, моля те да запознаеш Рианон със семейството. Вчерашният ден беше много труден, но днес… Животът продължава. — Пак се накани да си върви, но се върна и с обич се усмихна на Рианон. — Толкова съм щастлива, че Ерик те намери. Той беше много непостоянен, пътуваше по моретата с викингските кораби, посещаваше все по-далечни страни. Затова бях много изненадана, когато се оказа, че си е взел такава млада и красива жена и то християнка. Бъди сигурна, че ти казвам добре дошла от цялото си сърце.

Най-после Иърин излезе и Биди предложи на Рианон да слязат в залата, за да я представи на семейството.

Рианон я последва, без да се противи. По пътя Биди реши първо да й покаже кралския дом на Дъблин. В едно помещение срещу главната зала Рианон успя за миг да зърне Ерик, седнал сред голяма група мъже. Вероятно бяха братята и вуйчовците му. Разговаряха оживено, дори разгорещено. Когато влязоха в женските покои, едно красиво младо момиче с абаносовата коса на Иърин скочи от мястото си до прозореца и се хвърли зарадвано към тях.

— Лельо Биди, най-после я доведе! Бях толкова любопитна, когато я видях миналата нощ. Помниш ли ме? Аз съм Дария, най-младата и последна от рода. Ерик ми е брат. А това са сестрите ми Мегън и Елизабет. Момчетата се казват Лейт — може би помниш, миналата нощ той стоеше до леглото на дядо — и Брайън, Конан, Конар и Брис. И разбира се Ерик. Двойникът на татко, така го наричаме всички. Моля те, не стой на вратата! Разкажи ни за Алфред и за Англия и за онзи ужасен Гунтрум. Влез, не бъди плаха! — Момичето избухна в смях и Рианон веднага се почувства привлечена от откритото й, непринудено държание.

— Е, добре, ще ви разкажа — усмихна се тя и влезе.

— Ти си роднина на Алфред, вярно ли е? — прекъсна я Дария.

— Племенница.

— Разкажи ни нещо за краля. Тук всички тъгуват за загубата на дядо и много им се иска да избягат в някоя далечна страна!

И така Рианон се озова между много жени, които говореха една през друга — лели, сестри и снахи на Ерик — и със своя вроден талант на разказвачка скоро застана в центъра на вниманието. Когато свърши с историите си, Дария поиска да узнае как Ерик е успял да я убеди да стане негова жена.

— Стана против волята ми — призна спокойно Рианон. — Знаете ли, той просто се появи един ден с викингските си кораби, открадна дома и земята ми и за да узакони грабежа, Алфред реши да ме направи негова съпруга.

В стаята се възцари тишина. Рианон беше произнесла тези думи между другото, почти на шега, а жените я гледаха обидено! Веднага съжали за стореното.

Ала скоро забеляза, че жените са устремили погледи не към нея, а към вратата. Обърна се уплашено и ужасът й стана още по-голям, когато видя застаналия на прага Ерик. Очите му бяха приковани в нея, макар че стойката му издаваше небрежност. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, кристалносините очи бяха както винаги непроницаеми. Пак този проклет поглед, помисли си уморено Рианон.

— Тя умее да разказва, нали? — попита внезапно той. В гласа му звучеше учтива заинтересованост. — Е, скъпа моя, май изпуснахте част от историята. Искам всички да узнаят какъв велик воин е моята жена. Слязохме на английския бряг и още преди да съм успял да се огледам, една от смъртоносните й стрели прониза бедрото ми. Мога да ви уверя, че и най-страшният викинг не е в състояние да покори напълно тази смела жена.

— Ти… ти си пронизала Ерик със стрела? — смая се Дария.

Рианон се изчерви.

— Аз не исках…

— О, Ерик! — изхихика момичето, скочи на крака и се втурна към брат си.

Рианон видя усмивката на мъжа си, усети дълбоката му привързаност към красивата девойка. На нея никога не се усмихваше така. В сърцето й се бореха копнеж и горчивина.

— Както виждам, леко си се отървал — продължаваше да се смее Дария.

— О, мила сестро! — простена артистично Ерик. — Ако знаеш какъв белег нося на бедрото си!

— Хайде, хайде, имаш и други белези. — Тя се обърна и намигна на Рианон. — Значи ти наистина си пронизала брат ми със стрела! Браво на теб!

Рианон се изправи и отчаяно си пожела да имаше и сега стрела и лък. Как смееше мъжът й да си прави шеги за нейна сметка!

Отиде до вратата и спря точно пред него.

— Е, милорд, какво искате от мен? Ако моята лоялност е така съмнителна, защото не се усъмнихте и в точността на окото ми? Занапред внимавайте малко повече, господарю на вълците. Може би едновременно с чувството за семейна общност ще се развие и точността на ръката ми. Ако бях малко по-добра, тази сватба изобщо нямаше да се състои, защото от вас нямаше да остане почти нищо, за да се наслаждавате на съединението ни!

Дария, която беше достатъчно близо, за да чуе думите й, избухна в луд смях. Ерик втренчи поглед в очите на жена си и лицето му се разтегна в усмивка. Направи крачка напред, грабна Рианон и я метна без усилия на рамото си.

— Простете ми, дами, но трябва да кажа няколко думи на своенравната си съпруга.

Поклони се тържествено и напусна женските покои с жена си на рамо. Пренесе я през залата, без да го е грижа за никого. Рианон се чувстваше като замаяна и не смееше да промълви нито дума.

След малко забеляза, че отново стои на краката си. Бяха оставили господарския дом зад гърба си и стояха в двора. Навсякъде беше пълно с мъже, които оседлаваха коне и ги украсяваха с цветовете на своите крале и принцове. Рианон искаше да се оплаче от начина, по който Ерик се бе отнесъл с нея, но той мълчеше и наблюдаваше внимателно царящата в двора бъркотия.

След малко я погледна и заговори:

— По време на отсъствието на Нийл оттатък в Ълстър е имало нападение.

— И вие… Значи вие тръгвате? — попита изненадано тя. — Но тялото на дядо ви още не е изстинало!

— Ще придружим тялото на дядо до Тара и след това ще потеглим за Ълстър — отговори Ерик. Ръцете му бяха здраво скръстени пред гърдите; очите му я измерваха хладно. — А вие ще останете тук, под грижите на майка ми, докато се върна.

Рианон отвори уста, за да отговори, но бързо я затвори, защото видя минаващия през двора Роуан. Погледна Ерик и задиша с усилие.

— И Роуан ли ще дойде с вас?

Ерик я погледна изненадано и лицето му се вкамени.

— Да, по свое собствено желание.

— Той не бива… не бива да умре на чужда земя!

Ръцете му я сграбчиха като в клещи и я притиснаха до могъщото му тяло.

— Тревожите се за неговото завръщане, а не за моето, така ли, милейди? Да, да, виждам, че съм прав. Все пак вие никога не сте скривали от мен, че очаквате с нетърпение датската бойна брадва да разцепи черепа ми. Но знайте едно, скъпа, все едно колко ще трае тази война, вие ще помните, че сте моя жена; ще ме помните, докато сте жива!

Рианон се опита да се изтръгне от желязната хватка. Заболя я. Само глупавата гордост не й позволи да му каже, че го обича, че проявената грижа за Роуан вече е само хитрост, за да се предпази от собствените си чувства. Не можеше да му каже, че животът й щеше да загуби целия си смисъл, ако той не се върнеше. Не можеше дори да му каже, че чакат дете.

— Ерик…

Мъжът я вдигна на ръце. Устните му завладяха нейните с изгаряща сила. Целувката беше страстна, устата му насилваше нейната, а когато я пусна на земята, сякаш тепърва беше започнал.

— Ерик — пошепна тя, — внимавайте!

— За Роуан ли? — попита остро той. — За бога, мадам! — Изруга ядно и отново я вдигна на ръце. От гърлото й се изтръгна вик и тя се вкопчи в него, защото той се бе насочил обратно към господарския дом. Отнесе я в спалнята им. Хвърли и небрежно на леглото и преди тя да е успяла да се надигне или да протестира, вече лежеше върху нея.

— Престанете, проклет викинг! Копеле! — изкрещя уплашено тя, но не можеше да спре нито гнева, нито страстта му.

Той вдигна туниката й към гърдите и бързо отвори собствените си дрехи. Рианон изпищя, стресната до дън душа от предстоящото насилие. Обзе я истерия.

— Ерик!

Нещо в гласа й го накара да спре. Пусна дрехата й и се търколи настрана. Понечи да стане и тя си каза, че би трябвало да се зарадва на постъпката му, но не можеше да го пусне така. По бузите й закапаха сълзи.

Усети как мъжът до нея нежно целуна солените капчици. Прегърна го здраво и усети как нещо се раздвижи в тялото й. Устните му намериха нейните и този път те изразяваха силен глад и копнеж, но не насилие. Езикът му проникна дълбоко в устата й и достигна най-тайните й кътчета. Коравото тяло, което се притискаше до нейното, събуди в утробата й никога неизпитвана жажда. Гладът му обзе и нея. Тя го искаше. Желаеше го все по-силно и крайниците й, цялото й тяло трепереха от желание. Той щеше да я напусне.

— Ще ме запомните завинаги, лейди! — прошепна в ухото й Ерик. Повтаряше се.

Рианон простена и се притисна още по-силно към него, устните й потърсиха неговите, хълбоците й закръжиха в див ритъм.

— Рианон… — Името й беше едва дочут шепот.

Но тя не искаше да говори. Скри лице в гърлото му и каза само:

— Моля те!

Нямаше нужда от повече думи. Той проникна устремно в нея и още с първия разтърсващ тласък тя се вкопчи в него като удавница. Той се раздвижи, прониквайки все по-дълбоко, и след секунди устремът му се предаде и на нея. Любеше я, сякаш искаше завинаги да остави печата си върху й, а тя го любеше, сякаш по този начин можеше да го задържи далеч от войната. Въздухът около тях се разтърсваше от гръмотевици, а когато ритъмът и страстта им достигнаха непоносими висоти, Рианон извика като безумна. Оргазмът, който изпита, потопи тялото й в море от пламъци. Екстазът я отнесе толкова високо, че за миг загуби съзнание. Когато отново видя светлината, усети как тежкото тяло на Ерик върху нея тръпне от наслада и след миг утробата й се изпълни с преливащата топлота на семето му. Тя затвори очи, за да се наслади докрай на тази пълнота.

Сигурно цяла вечност двамата лежаха неподвижно един до друг. Ерик я обгърна с две ръце и я притисна плътно до себе си.

— Помнете ме — пошепна отново той.

Рианон отвори очи и потръпна от кобалтовосинята буря, разразила се в неговите. Направи опит да се усмихне, но не можа. Направи опит да проговори, но гласът й беше само шепот.

— Наистина, милорд, мога да кажа с пълна увереност, че няма да ви забравя. Аз… аз нося детето ви.

— Какво? — Ерик се отмести настрана и впи изпитателен поглед в лицето й.

Тя пое дълбоко въздух и повтори:

— Ще имаме дете.

— Не ме ли лъжеш?

Най-после можа да се усмихне. Мъжът й изглеждаше толкова сърдит.

— Милорд, не мога да повярвам, че още не сте разбрали. Има някои промени…

Сега беше негов ред да си поеме дълбоко въздух. Отдели се рязко от нея, смъкна туниката й над краката и нежно помилва бузата й.

— Ти, малка глупачко! — ядоса се не на шега той. — Защо ми позволи…

— Да ви позволя? О, милорд, нима някога съм успявала да ви спра? — отвърна усмихнато тя и бързо прибави: — Ерик, аз исках… аз също те исках. Не причини болка нито на мен, нито на бебето!

Ерик помилва отново бузата й, после се наведе и я целуна.

— Да внимаваш за себе си. Много, много да внимаваш!

Рианон кимна. Той не искаше да каже, че тя трябва да се грижи за себе си. Искаше да й каже да внимава за детето му.

Ерик се изправи, посегна към нея и я стисна в обятията си. Прегръдката му беше безкрайно нежна.

— Да, мила моя, внимавай за себе си… — Пусна я и пръстите му нежно се плъзнаха по косата й. — А аз ще внимавам за младия Роуан. Ще бдя над него винаги когато ми е възможно. Не се страхувай.

Гласът му отново звучеше грубо, с горчивина. Устните му се впиха в нейните, после се обърна и излезе. Вратата се затвори с трясък. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Ти си този, когото обичам! — прошепна задавено тя. Но вече беше късно.

Ерик си беше отишъл.