Стивън Кинг
Колорадеца (8)

8.

— Е, как мислиш, Стефи? — попита Винс, след като отпи глътка кола. — Мистерията е разгадана? Случаят — приключен?

— Ни най-малко, и дума да няма! — възкликна тя и почти не чу одобрителния смях. Очите й блестяха. — Причината за смъртта може би да, но… какво се оказа, между другото? В гърлото му? Или прекалено избързвам?

— Миличка, няма как да избързваш в история, която просто не съществува — отвърна Винс, неговите очи също блестяха. — Питай за к’вото щеш — от края, началото или средата. На всичко ще ти отговоря. Също и Дейв, предполагам.

Сякаш за да потвърди, че наистина е така, главният редактор на „Уикли Айлендър“ рече:

— Оказа се телешко, пържола сигур, при туй от най-хубавите парчета, филе. Средно изпечена. „Задушаване поради задавяне“, тъй пишеше в смъртния акт, въпреки че човекът, дето винаги сме го наричали Колорадеца, бил получил и тежка мозъчна емболия или, с други думи, удар. Каткарт реши, че задавянето е довело до удара, ама кой знай, може да е било обратното. Сама виждаш, даже причината за смъртта става несигурна, когато я разгледаш внимателно.

— Тук обаче има поне една история, мъничка де, и сега ще ти я разкажа — съобщи Винс. — Историята за човек в известен смисъл като тебе, Стефани, макар да ми се ще да си мисля, че си попаднала в по-добри ръце, що се отнася до последното лустросване на образованието ти, пък и по-състрадателни. Тоз човек бил млад, на двайсет и три, струва ми се, и също като тебе бил отдалече (само че от Юга, не от Средния запад) и също бил стажант, но в областта на криминалистиката.

— Значи е стажувал при тоя доктор Каткарт и е открил нещо.

Винс се ухили.

— Съвсем логично предположение, миличка, ама грешиш за туй при кого е стажувал. Казваше се… а бе, как се казваше, Дейв?

Дейв Боуи, чиято памет за имена беше смъртоносна като мерника на Ани Оукли^[1], не се поколеба.

— Дивейн. Пол Дивейн.

— Точно тъй, веднага си спомних, щом ме подсети. Та тоз младеж, Дивейн, бил пратен на тримесечен стаж в главна прокуратура заедно с двама детективи от щатската полиция. Само че в неговия случай май е по-точно да се каже, че бил „осъден“. Отнасяли се с него много зле. — Погледът на Винс помръкна. — По-възрастни хора, дето само използват по-младите, докато младите само искат да се учат… по мое мнение таквиз хора трябва да бъдат изритвани от работа. Ала те често получават повишения вместо заповед за уволнение. Никога не съм се чудил, че Господ малко е килнал света, освен дето го е пуснал да се върти — тука много неща подражават на туй килване… Та тоз момък, Дивейн, цели четири години следвал някъде, май в Джорджтаунския университет, мечтаел да изучи науката за залавяне на престъпници, и тъкмо когато вече щял да напъпи, сляпата съдба го пратила да работи с двама затлъстели детективи, дето го превърнали в момче за всичко, пращали го да разнася дела от Огъста до Уотървил и да разгонва зяпачи от автомобилни катастрофи. Ааа, от време на време може за награда да са му давали да измери някоя стъпка или да снима отпечатък от автомобилна гума. Ама рядко, и дума да няма. Рядко.

— Във всеки случай, Стефи — продължи той, — тез двамата блестящи представители на детективството — и се моля на Господ отдавна да са ги натирили в пенсия — се случиха в Тинък Вилидж по същото време, по което на Хамък Бийч се откри трупът на Колорадеца. Разследваха пожар „с подозрителен произход“ в жилищен блок — тъй се изразяваме, когато пишем репортажи за таквиз неща във вестника — и водеха със себе си своя храненик, който в тяхната компания вече почваше да губи идеализма си. Ако му се бяха паднали добри детективи от прокуратурата — а аз съм срещал достатъчно таквиз, въпреки проклетата бюрокрация, дето причинява адски много главоболия в законоопазващата система на тоз щат — или ако неговият Факултет по криминалистика го беше пратил в друг щат, в който приемат студенти, накрая той можеше да попадне сред онез хора, дето ги гледаш по „Разследване на местопрестъплението“…

— Харесвам този сериал — прекъсна го Дейв. — Много по-реалистичен е от „Убийство по сценарий“. На кой му се хапва кифличка? Има няколко в килера.

Оказа се, че на всички им се хапва, и разказът беше преустановен, докато Дейв не се върна с кифличките и ролка книжни кърпи. Когато и тримата получиха по кифличка с мармалад и кърпа, за да събират трохите, Винс каза на Дейв да продължи историята.

— Щото — поясни той — почвам да морализаторствам и ще трябва да висим тука до след мръкнало.

— Според мене се справяш добре — похвали го Дейв.

Винс се плесна с костелива ръка по още по-костеливите гърди.

— Викай линейка, Стефи, че сърцето ми спря.

— Туй няма да е много смешно, когато се случи наистина, дъртако — рече Дейв.

— Глей го само как пръска тез трохи — ухили се Винс. — Човек се лигави в началото на живота си и пръска слюнки в края му, тъй викаше майка ми. Давай, Дейв, разправяй нататък, ама направи на всички ни услуга и първо преглътни.

Дейв го послуша и последва преглътването с голяма глътка кола. Стефани се надяваше, че собствената й храносмилателна система ще е способна на такива предизвикателства, когато стигне възрастта на Дейв Боуи.

— Та тъй — започна старецът, — Джордж не си даде зор да опаше плажа с кордон, щото тъй народът само щеше да се струпа като мухи на мед, нали разбираш, ама туй не попречи на онез двама кретени от прокуратурата да го направят. Попитах единия що си правят труда и той ме погледна като да бях чиста проба малоумен. „Туй си е местопрестъпление, нали?“ — вика ми ченгето. „Може и да е, а може и да не е — отвръщам му аз, — ама след като вдигнат трупа, к’ви улики си мислиш, че ще откриеш, дето не ги е отвял вятърът?“ Щото от изток вече адски духаше. Те обаче настояха и признавам, получи се чудна снимка за първа страница на вестника, нали Винс?

— Амчи да, снимка на лента, на която пишеше „местопрестъпление“, винаги продава тиража — съгласи се другият старец. Половината му кифличка вече беше изчезнала и поне Стефани не забелязваше нито троха върху хартиената му кърпа.

Дейв продължи:

— Дивейн присъстваше, докато съдебният лекар Каткарт правеше оглед на трупа: ръката с песъчинките, чистата ръка, и после в устата, ама точно когато се появи катафалката от тинъкския Дом на покойника, дето беше дошла с ферибота в девет часа, онез двама детективи забелязаха, че момчето още е там и може да получи нещо опасно близо до школовка. И понеже не можеха да го допуснат, го пратиха да донесе кафе, донъти и бисквити за тях, Каткарт, помощника на доктора и двамата от Дома на покойника, които току-що бяха пристигнали. Та Дивейн значи нямаше и представа къде да отиде, а по туй време аз вече бях от другата страна на лентата, дето я бяха опънали, така че го закарах във фурната на Джени. Отне половин час, може и малко повечко, почти изцяло прекаран в път, и напълно ми се изясни как се отнася страната с тоз момък, макар че трябва да му отдам дължимото за дискретността — не каза ни думичка против тях, само рече, че не учел толкоз, колкото се бил надявал, и като гледах с к’во поръчение го пращат, докато Каткарт прави оглед на място, просто събрах две и две.

— А когато се върнахме, огледът беше приключил. Вече бяха запечатали трупа в найлонов чувал. Туй не попречи на единия детектив, здравеняк беше, О’Шани се казваше, да нагруби Дивейн. „Що се бавиш толкоз, измръзнаха ни задниците тука“ и тъй нататък, дрън-дрън-дрън. Дивейн го понасяше мъжки, не мърмореше, не се обясняваше, някой сигур го беше възпитал добре, трябва да отбележа, затуй се намесих и казах, че сме отишли и сме се върнали колкото се може по-бързо. „Не бихте искали да превишим скоростта, нали, детективи?“ — попитах ги с надеждата да ги разсмея и да поразведря атмосферата, нали разбираш. Ама не се получи. Другият детектив, казваше се Морисън, рече: „Тебе пък кой те пита, драскачо? Нямаш ли да отразяваш гаражна разпродажба или нещо от този род?“ Поне сега партньорът му се разхили, но момъкът, дето би трябвало да се учи на криминалистика, а вместо туй се учеше, че О’Шани обича кафе с мляко, а Морисън го пие чисто, се изчерви чак до якичката. — Старецът я погледна. — Виж, Стефи, човек не става на възрастта, на която бях още тогаз, без да са го ритали по задника разни глупаци с малко власт, ама се чувствах ужасно заради Дивейн, който се срамуваше за себе си, но и заради мен. Виждах, че търси някакъв начин да ми се извини, ала преди да успее (или преди да му кажа, че е излишно, тъй като не е направил нищо нередно), О’Шани грабна подноса с кафетата и го връчи на Морисън, после ми дръпна двете торбички със сладки от ръцете. След туй нареди на Дивейн да се пъхне под лентата и да вземе плика с личните вещи на мъртвеца. „Разбра ли всичко?“ „Тъй вярно“ — отвръща Дивейн и крадешком ми се усмихва. Видях го как взима плика с веществените доказателства, който всъщност приличаше на папка с джобове, к’вито има в някои офиси, от помощника на доктор Каткарт. Видях го да измъква приемателния формуляр от прозрачния джоб най-отпред и… сещаш ли се за к’во е тоз формуляр, Стефи?

— Да, струва ми се — отговори момичето. — Не служи ли за това, ако бъде образувано съдебно дело и обвинението използва като веществено доказателство нещо, открито на местопрестъплението, прокуратурата може да докаже, че от мястото, където е било намерено, до последната му спирка в съда, това нещо е било третирано според закона?

— Чудесно казано — похвали я Винс. — Трябва да станеш писателка.

— Много смешно — сопна се Стефани.

— Да, малката, такъв си е нашият Винсънт, истински Оскар Уайлд — рече Дейв. — Поне когато не е Оскар Мърморкото от „Улица Сезам“. Та тъй, видях младия господин Дивейн да се подписва в приемателния формуляр и да го пъха обратно в джоба най-отпред в плика с веществени доказателства. После го видях да се връща, за да наблюдава как онез здравеняци товарят трупа в катафалката. Винс вече беше дошъл в редакцията да се заеме с репортажа и аз също си тръгнах, казах на хората, които ме разпитваха — дотогаз вече се бяха струпали бая хора, привлечени от оназ глупава жълта лента като мравки от разсипана захар — че ще могат да прочетат всичко само за четвърт долар, колкото вървеше по онуй време „Айлендър“.

— Та тъй — приключи Дейв, — тогаз за последен път видях Пол Дивейн, вторачен в онез двамата широкоплещести мъжаги, дето товареха трупа в катафалката. Ама случайно знам, че момъкът е нарушил заповедта на О’Шани да не поглежда в плика с веществени доказателства, щото след по-малко от година и половина ми се обади в редакцията. Дотогаз вече се беше отказал от мечтата си да се занимава с криминалистика и се беше върнал в университета да учи за адвокат. За добро или зло, туй се дължеше на двамата детективи от прокуратурата О’Шани и Морисън, ама тъкмо Пол Дивейн превърна непознатия от Хамък Бийч в Колорадеца и накрая позволи на полицията да го разпознае.

— А ний получихме изключителните права да го отразим — съобщи Винс. — До голяма степен, щото Дейв Боуи почерпил оня момък с донът и му дал нещо, което не можеш да купиш с пари — разбиране и мъничко съчувствие.

— А, туй е доста силно казано. — Дейв се поразшава на стола си. — Аз бях с него не повече от половин час. Или три четвърти час, ако прибавиш и времето, докато висяхме на опашката във фурната.

— Понякога и толкова стига — отбеляза Стефани.

— Амчи да, понякога стига и к’во му е лошото? — попита старецът. — Колко време според теб е нужно човек да умре от задавяне с парче месо и после вечно да е мъртъв?

Никой нямаше отговор на този въпрос. В пролива яхтата на някой богат курортист изсвири с куха надутост, за да извести приближаването си към пристанището на Тинък.