Александър Беляев
Човекът, който не спи (6)

„УНШЕДЛИХКАЙТ УНД БЕКВЕМХАЙТ“

Рано сутринта пощенско-пътническият аероплан излетя от летището и започна да набира бързо височина. В уютната кабина на меки кожени кресла се бяха настанили професор Вагнер, Херман Таубе, дипломатическият куриер на френското посолство в Москва и служещ от съветското търговско представителство в Берлин.

Ако не беше намаленото от специален заглушител бръмчене на мотора и плавното полюляване, човек би си казал че седи в купето на влак. През огледалните прозорци долу се виждаше панорамата на Москва с лъкатушната лента на реката. Показа се малкият като играчка Кремъл с блестящите си куполи. А отпред вече се стелеше безкрайният килим от поля и гори, разчертан от жълтеникавите линии на пътищата и синкавите завои на реките. Тук-там вървяха по пътищата и шаваха като мравки в полето хора и животни.

Но професор Вагнер не се любува дълго на тази панорама от височината на птичи полет. Както скъперникът трепери над всяка копейка, така и Вагнер ценеше всяка минута време. Извади книги, нагласи на коленете си сгъваем планшет и започна да работи. Докато четеше книгата, в същото време непрекъснато записваше нещо в една тетрадка със стенографични знаци.

Забелязал въпросителния поглед на Таубе, той обясни:

— Пиша само стенографски. По моя собствена система. Където може, съкращавам и опростявам. Създадох своя система по мнемоника — прекрасна помощничка, на която за съжаление не обръщат голямо внимание. С помощта на мнемониката съм в състояние да запазя в паметта си необикновено голямо количество цифри, формули, имена. Още повече че благодарение на чистотата на моя мозък, от който са отстранени токсините, той работи с неотслабваща яснота и сила. Всичко това увеличава още повече производителността на труда ми. Без да преувеличавам, работя за десетима.

И Вагнер замълча, потънал в работа.

Таубе наблюдаваше през прозореца живата картина на страната, така неразбираема за него — едновременно бедна и могъща, мирна в разгърнатата картина на селския труд и страшна с оная сила, която организира милиони десници…

В далечината се показа някаква река. На високите крайбрежни хълмове се беше разпрострял град. На десния бряг той беше стегнат от старинни зъбери на кремъл с високи кули. Над целия град се извисяваше огромен петоглав храм.

— Днепър!… Смоленск!… Първата ни спирка!…

Аеропланът прелетя над гората и плавно кацна на летището.

Закусиха и продължиха пътя си. Облаци покриха небето. Поривист насрещен вятър клатеше самолета като кораб върху големи океански вълни. Бързината на полета намаля. Все пак стигнаха благополучно до Ковно. Това беше последната спирка преди Кьонигсберг. Макар че времето се влошаваше все повече, аеропланът продължи пътя си. Вятърът се превърна в буря. Аеропланът се мяташе встрани, стръмно се издигаше по насрещните въздушни вълни. Понякога, сякаш изгубил крилете си, апаратът стремително пропадаше надолу.

— Ама че работа — каза френският дипломатически куриер, вкопчил се нервно в креслото, — такова люлеене още не ми се беше случвало!

Позеленялото му лице показваше, че го наляга пристъп на морската болест.

В търсене на благоприятно въздушно течение пилотът ту набираше височина, като се врязваше в облачния слой, ту се спускаше над самата земя. Но вятърът навсякъде бушуваше еднакво, сякаш решил да откъсне крилете на апарата. Свистенето на стоманените въжета се чуваше дори през грохота на мотора. Заваля. Сивата дъждовна завеса пречеше на ориентировката.

— Нищо, ще стигнем! — извика в ухото на пребледнелия Таубе служещият в съветското търговско представителство. — Трябва да сме някъде около Инстербург…

Зашеметеният и развълнуван Таубе нищо не разбра.

Професор Вагнер се ядосваше на бурята, която прекъсна заниманията му. Книгите се изплъзваха от ръцете му, моливът изписваше неразбираеми криволици. Най-сетне той се отказа да работи и с обиден вид седна по-дълбоко в креслото.

Дъждът спря така неочаквано, както беше започнал. Утихна и вятърът. Слоят космати облаци остана назад. Аеропланът полетя плавно. Всички въздъхнаха с облекчение. Но в същия миг моторът започна да прекъсва и изведнъж спря.

Пилотът започна бързо да спуска апарата с планиране, като търсеше внимателно удобно място за кацане. Самолетът силно трепна, побягна напред по ожънатото поле, като друсаше пътниците и спря.

Пилотът и механикът огледаха мотора.

— Налага се да изчакате не по-малко от час — каза механикът.

Пътниците излязоха от кабината да поразтъпчат изтръпналите си нозе.

Аеропланът беше спрял в окрайнината на борова гора. Между правите като мачти червеникави стволове прозираше езеро, блеснало със синкавото си сребро.

— Каква живописна местност! — каза Таубе на професор Вагнер. — Можем да си направим чудесна разходка. Между другото, като срещнем някой от местните жители, ще научим къде се намираме. Имате ли нещо против?

Професор Вагнер кимна с глава и те навлязоха в гората.

Мина един час. Моторът беше поправен, а Вагнер и Таубе все още ги нямаше. Викаха ги, търсиха ги в гората, но те бяха изчезнали безследно. Изминаха още четиридесет минути. Французинът започна да настоява да отлетят.

— Нося бърза дипломатическа поща за министерството и ако не пристигнем в Кьонигсберг преди отлитането на аероплана за Париж, ще закъснея с много часове… Това е недопустимо!…

Служещият в съветското търговско представителство възразяваше. Решиха да отложат полета с още половин час и продължиха търсенето, но без успех.

— В края на краищата не можем да спим тук! — казваше французинът. — Те не са деца. Ще стигнат и с железницата! Аз плащам за бързината и вие сте длъжни да ме закарате навреме!

Пилотът вдигна рамене и седна на мястото си. Останалите го последваха. Моторът забуча. Аеропланът се вдигна във въздуха.