Александър Карапанчев
И да расте островът

Днес в малка България излизат много книги, написани от майстори или калфи на въображението. Сериите, поредиците, библиотеките за този жанр се роят като пчелно семейство напролет и трудно могат да се обозрат наведнъж. Тук са „Фантастика и фентъзи“, „SF трилър“, „Избрана световна фантастика“, „Меч и магия“, „Галактика“, „Вселена“… Ала какво се оказва? Сред цялата тая изобилна пъстрота за българския автор почти няма място! Той или се скрива под англоезичен псевдоним, или колекционира обещания (които с годините „брадясват“), или просто захвърля мантията на мечтите и облича нещо по-практично в условията на преводния бум.

„Как така?“ — отново ще попита Радичковата жаба. Ето един особено сложен въпрос, с който сега аз няма да се боря. Моята цел е доста по-скромна: с няколко думи да обясня защо създаваме първата у нас специализирана поредица за родна фантастика.

Най-напред ще се позова на традицията, завещана ни от предишното издателство „Аргус“. Нека вметна, че то е наречено на зоркия великан от старогръцките легенди и е съществувало само през тъй далечната 1922 година. Но макар да има кратък живот, историците го водят като първото в България, посветило се изцяло на нашия любим жанр. Във време, когато Рей Бредбъри и маестро Азимов са ходели прави под масата, именно то пуска първите сборници от отечествени фантасти — „Синята хризантема“ на Светослав Минков и „Смърт“ от Владимир Полянов. Мисля, че сенките на току-що споменатите класици (работили активно за „Аргус“ в разни посоки!) ни задължават да продължим тяхното откривателско дело.

По-нататък се сещам за издателския ни девиз, който гласи: „Повече от един поглед“. И това не е случайно нагласено послание, защото старогръцкият гигант Аргус е въоръжен с много очи и може да прави особено широк подбор. Влизайки в неговата роля, ние искаме да поднасяме хубава литература от различни континенти, времена, направления. Да представяме — е, не точно на олимпийския принцип — както късите, ударни форми на прозата, така и по-обемните, закръглящи се понякога в бляскави саги… Да, има доста празнини за запълване при популяризацията на жанра, но комай от най-голямо наваксване се нуждае съвременната българска фантастика. Тя не се омърси през тоталитарните години и днес заслужава по-добра участ: да се издава, за да съществува, и да се чете, за да стопля, да обогатява нашите читателски светове.

А сега нека продължа с малък любопитен цитат. „Ние бързо се преситихме от бума на преводната книжнина и през 1994–1995 г. се забеляза ренесанс на руската НФ. Откроиха се множество силни, талантливи автори, които пишат не по-лошо от американските…“

Тази информация идва от известния московски критик и библиограф Евгений Харитонов. Макар тук да сме далеч от подобно възраждане, това не значи, че не трябва да работим сърцато за него. Изниква и друг въпрос: с какво бихме могли ние, българите, да бъдем интересни на чужбинските издатели и фенове? Можем ли да се хвалим навън, че — да предположим — сме пуснали пълните събрани съчинения на Хайнлайн или пък последната, още топла книга на Майкъл Муркок? И нима американците ще ни напишат, отпечатат, разпространят българските фантастики? В случая, струва ми се, отговорът е кратък по войнишки: „Съвсем не!“

Ако говорим за наши творби, достойни да се превеждат на западни и източни езици, „Десетият праведник“ определено влиза между тях. Любомир Николов^[1] е отдавна познат на публиката у нас, а близо 30-годишният му труд в Тера Фантазия е отбелязан с три твърде престижни отличия: „Еврокон“ от Франция ’87 (за „Червей под есенен вятър“), „Соцкон“ (първи и последен в Украйна ’89 — за цялостен принос) и награда от Съюза на преводачите в България 91 (за епоса „Властелинът на Пръстените“ от Джон Толкин). Дай Боже всекиму толкова пълна кошница.

С четвъртия си поред роман Николов уверено се изкачва през няколко извивки от голямата спирала на въображението и литературното майсторство. Ще се опитам сбито да спомена някои плюсове в книгата пред вас, избрана за №1 от новата поредица на „Аргус“.

Особено оригинален модел за близкото бъдеще на Земята, която попада в окото на вселенски циклон. Динамичен сюжет, където не се кръстосват бластери и звездолети, ами се надниква дълбоко в човешката душа. Плътно, живо очертани герои от разни нации (само два примера — Джейн с нефритените очи и полицаят „дракон“ Ален Буше). Остър визуален ефект на присъствие — колко завладяващо, да речем, са описани планинските пейзажи или дирижаблите. Докато четях за тия апарати, имах чувството, че разглеждам под лупа вълшебни, филигранно нарисувани марки…

Тази тъй актуална притча за Злото и за спасителното въже на Доброто звучи много по-богато оркестрирана в сравнение с романа „Червей под есенен вятър“. По-сложен е дори синтаксисът на автора, заел се да търси отговори на такива глобални въпроси, които — цитирам го — са „нейде наблизо, току под пръстите на мисълта“.

За финал: добре дошли на малкия остров, наречен „Нова българска фантастика“! Надявам се, че тук нашите писатели ще се усещат като бели хора в собствената си страна и че на вас, читателите, ще ви бъде интересно с тях. Знам, че има готови ръкописи Made in Bulgaria, виждал съм ги, общувал съм поне с няколко. Нека се помъчим да преодолеем типично националния си нихилизъм, та островът, за който току-що споменах, с времето да расте. И да се забелязва отдалеч.