Стивън Кинг
Слънчевото куче (26)

ЕПИЛОГ

Беше шестнайсетият рожден ден на Кевин Деливън и той получи точно това, което искаше: персонален компютър „Уърдстар 70“ и текстообработваща програма. Това беше играчка за хиляда й седемстотин долара и преди родителите му никога не биха могли да си я позволят, но през януари, около три месеца след финалната схватка в „Рогът на изобилието“, леля Хилда беше умряла тихо, докато спеше. Тя наистина беше Направила Нещо за Кевин и Мег — всъщност беше Направила Много за Цялото Семейство. Когато завещанието влезе в действие в началото на юни, семейство Деливън се оказа по-богато с почти седемдесет хиляди долара… и то след плащане на данъците, а не преди това.

— Боже, страхотен е! Благодаря! — извика Кевин и целуна майка си, баща си, дори сестра си Мег (която се изхили, но — по-стара с една година — не направи опит да се избърше; Кевин не можеше да прецени дали тази промяна е стъпка в правилната посока, или не). Той прекара по-голямата част от следобеда в стаята си — бърникаше и изпробваше тестовата програма.

Към четири часа той слезе долу, вмъкна се в леговището на баща си и попита:

— Къде са мама и Мег?

— Отидоха на панаира на занаятите в… Кевин? Кевин, какво има?

— По-добре ела горе — каза безизразно Кевин.

На вратата на стаята си той обърна бледото си лице към не по-малко бледото лице на баща си. „Има още нещо да се плаща“ — беше си помислил господин Деливън, докато следваше сина си нагоре по стълбите.

Разбира се, че имаше. И не беше ли научил той това от Реджиналд Марион „Пап“ Мерил? Това, от което те боли, е дългът, в който си влязъл.

Но това, което те довършва, е лихвата.

— Можем ли да намерим още един такъв? — попита Кевин като посочи към портативния компютър, който стоеше отворен на бюрото му и хвърляше мистично обло петно светлина върху постлания на плота картон.

— Не знам — каза господин Деливън и се приближи до бюрото. Кевин стоеше зад него — пребледнял зрител. — Мисля, че ако се налага…

Той спря и погледна към екрана.

— Заредих текстообработващата програма и написах: „Бързата кафява лисица прескочи мързеливото спящо куче“^[1] — каза Кевин. — Само че на печатащото устройство излезе това.

Господин Деливън стоеше и четеше наум разпечатката. Усещаше ръцете и челото си много студени. На хартията пишеше:

Кучето отново е на свобода.

То не спи.

То не е мързеливо.

То идва за теб, Кевин.

„Дългът е това, от което те боли — помисли си той отново, — но те довършва лихвата.“ Последните два реда, гласяха:

То е много гладно.

И е МНОГО сърдито.