Нора Робъртс
Заливът на тайните (16)

16

Сет не забрави да й каже, че изглежда прекрасно. Тя наистина изглеждаше така, облечена в яркочервена рокля, която се спускаше като водопад по тялото й, а целият й гръб беше гол, с изключение на две кръстосани блестящи тънки презрамки.

Също така не забрави, че трябва да се усмихва и да води безгрижен разговор, докато пътуваха към Вашингтон. Насили се да се отпусне. Да забрави за Глория. Щеше да се справи с нея така, както винаги се бе справял.

Каза си, че тя не може да му вземе нищо друго, освен парите.

Но знаеше, че се самозалъгва. Знаеше, че това е лъжа.

За това ли му бе намеквала Стела в съня му? — хрумна му внезапно. Не бяха само парите. Глория се стремеше не само към тях. Тя искаше да дълбае в сърцето му, да извади душата му, докато и най-малкото късче щастие изтече заедно с кръвта.

Мразеше го за това, че се беше запазил, че не успя да го поквари. В известен смисъл винаги бе знаел това.

— Благодаря ти. Високо оценявам съгласието ти да изпиташ на гърба си цялото това неудобство.

Той погледна Дру и хвана ръката й.

— Хайде, стига! Нали не съм всеки ден на подобни тържества! Не се срещам с кинозвезди и политици под път и над път. Има да се перча след това — добави с усмивка.

— Аз предпочитам да съм си у дома и да си седя на люлката на верандата.

— Ти нямаш люлка на верандата.

— Значи трябва да си купя. Напомни ми. Та значи предпочитам да си седя на въображаемата си люлка и да пия чаша хубаво вино, докато слънцето залязва.

Заедно с теб, довърши наум Дру.

Каквото и да говореше, нещо не бе наред. Познаваше лицето му много добре. Толкова добре, че ако затвореше очи, можеше да го нарисува в съзнанието си. В очите му имаше тревога. Сет криеше нещо от нея, нещо, което силно го безпокоеше и измъчваше.

— Два часа — каза тя. — Ще стоим два часа и си тръгваме.

— Както кажеш, Дру. Ти решаваш колко да стоим.

— Ако питаш мен, никога нямаше да отида. Но няма начин да го избегна. Този път и двамата се бяха съюзили срещу мен. Чудя се дали изобщо някога ще достигнем до момента, в който родителите ни няма да могат да ни изнудват емоционално, за да направим нещо, което не искаме.

Тя говореше за своите родители, но думите й го накараха да мисли за Глория и страхът отново сви стомаха му.

— Това е само едно обикновено празненство, скъпа.

— О, де да беше само това! Празненство е, когато отиваш да се развличаш, да се веселиш, да се отпуснеш и да се наслаждаваш на компанията на хора, с които имаш общи неща. Аз нямам нищо общо с тези хора, Сет. Може би никога не съм имала. Майка ми иска да те покаже и аз трябваше да й позволя това, защото ме е отгледала и облякла тази вечер.

— Изглеждаш страхотно. Но трябва да се съгласиш, че аз също изглеждам добре.

— Как бих могла да отрека? Но не се опитвай да ме ободриш, няма да помогне. Въпреки това благодаря. Обещавам да ти върна жеста и да направя същото за теб на връщане, когато ще си изцъклил поглед и ще бъдеш неадекватен, защото ще са те разпитвали и измъчвали на колелото като Светата инквизиция.

— Това означава ли, че за теб има значение какво мислят те за мен?

— Разбира се. — Развеселена, тя извади червилото си и не видя как челюстта му се стегна. — Искам всички тези хора, които изразиха своята лепкава и лицемерна симпатия към мен, когато се разделих с Джона, всички онези, които очакваха да направя гаф или да кажа нещо неподходящо, което щяха да дъвчат до безкрайност на следващата вечеря, да те видят. Искам да ги накарам да си кажат: „О, Дру със сигурност си е стъпила на краката и се е оправила. Виж я ти! Не си е губила времето. Хванала е il maestro giovane^[1]“.

Напрежението се пренесе от врата към гърба му и беше толкова силно, че той не успя да го отхвърли.

— Значи аз ще бъда нещо като символ за твоя настоящ статус — успя да каже и се опита да бъде весел.

Тя начерви устните си и затвори червилото.

— И то много повече, отколкото диамантена огърлица от „Хари Уинстън“. Доста е жалко, тъпо и женско, но не ме интересува. Знаеш ли, за мен беше голямо откритие да осъзная, че все пак приличам на майка си, щом искам да те покажа на тези хора.

— Не можем да избягаме от потеклото си, нито от гените. Колкото бързо и надалеч да тичаме.

— Но е депресиращо. Ако е така, ще трябва да скоча от някоя скала. Нямам никакво намерение да пропилея живота си, като участвам в благотворителни комитети и в четвъртък следобед давам чай за знатните дами на Вашингтон.

Нещо в мълчанието му я накара да протегне ръка и да хване неговата.

— Два часа, Сет. Максимум.

— Твоя воля.

 

 

Няколко минути след като влязоха в балната зала, Сет получи първата си представа за предишния живот на Дру.

Групи от хора се движеха, смесваха и преливаха една в друга под звуците на дванадесетчленен оркестър. Декорът беше патриотичен — преобладаващите цветове бяха червено, бяло и синьо. Такива бяха цветята, покривките на масите, балоните и знамената.

В центъра на залата се извисяваше огромна сладоледена скулптура на американското знаме, изваяна така, сякаш то се вееше от вятъра.

Повечето от женските рокли бяха със същите цветове, но накитите бяха предимно бели, в изобилие и под формата на диаманти и перли. Всъщност дрехите бяха консервативни, традиционни и много, много скъпи.

Беше нещо като политическо рали, състезание, надпревара, оприличи го Сет. Отчасти празненство, отчасти мелница за клюки.

Можеше да ги нарисува с акрилни бои, помисли си той. Всички тези наситени цветове и форми, облени от ярката светлина на кристалните полилеи.

— Друсила. — Катерин изникна неочаквано до тях, облечена в морскосиньо. — Изглеждаш прекрасно. Но не говорихме ли да облечеш бялата рокля на „Валентино“? — Тя целуна дъщеря си по бузата и с едно снизходително „тц-тц“ прекара ръка по косата й. — Здравей, Сет. — Тя му подаде другата си ръка. — Прекрасно е, че те виждам отново. Страхувах се, че трафикът ще ви забави. Толкова се надявах двамата с Дру да дойдете още преди уикенда, така че да не става нужда да карате по този ужасен път.

Сет за пръв път чуваше за подобно предложение, но веднага влезе в час.

— Благодаря много за поканата, но не можах да се освободя по-рано. Надявам се, че ще ми простите и ще запазите един танц за мен. Така ще мога да кажа, че съм танцувал с двете най-красиви жени в тази зала.

— Не е ли очарователен? — Катерин леко порозовя. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще го направя. А сега ела с мен, трябва да те представя. Толкова много хора искат да се запознаят с теб.

Преди обаче да успее да го отвлече, бащата на Друсила застана пред тях. Беше представителен мъж със сребриста коса и засенчени, подозрително шарещи кафяви очи.

— Ето я и моята принцеса. — Той притегли Дру в силната си и любяща прегръдка. — Закъсняхте и аз се притесних.

— Не сме закъснели.

— За бога, остави момичето да си поеме дъх — нареди Катерин и дръпна Проктър за ръката.

В един миг Сет си представи как кучето Уитлес дърпа Анна за полата и се мъчи да се завре между нея и някой, който се опитва да я прегърне.

— Проктър, това е кавалерът на Друсила — Сет Куин.

— Радвам се да ви видя най-сетне. — Проктър пое ръката му със здраво ръкостискане. Тъмните му очи спряха настойчиво върху лицето му. Сякаш го изучаваха. — Радвам се да се запозная с вас. — Продължаваше да държи ръката му.

Сет започна да се пита дали няма да играят на канадска борба, когато той най-накрая я пусна.

— Жалко, че не можахте да намерите време да дойдете за уикенда.

— Татко, вината не е на Сет. Казах ти, и на мама казах, че аз не мога. Ако…

— Магазинът на Дру е страхотен, нали? — прекъсна я Сет. Тонът му беше безгрижен и весел, докато вземаше шампанско от таблата на преминаващия покрай него сервитьор, подаде първата чаша на Катерин, сетне на Дру, на Проктър и накрая взе за себе си. — Не мога да се произнеса по отношение на всички аспекти на бизнеса, но говоря от естетична гледна точка. Тя е използвала пространството и светлината перфектно и е разгънала цяла гама от цветове и материали. Окото на всеки художник би било задоволено от онова, което е направила. Е, аз й се възхищавам, като художник на художник. Трябва да бъдете много горди с нея.

— Разбира се, че сме горди. — Усмивката на Проктър стана остра, кисела, почти убийствена. Тя казваше: „Дру е моя дъщеря, ти какво си мислиш, бе!“ точно толкова ясно, колкото и дърпането на Катерин за ръкава преди малко. — Друсила е нашето най-скъпоценно съкровище.

— Не би могло да бъде другояче — съгласи се Сет.

— А, ето го там и дядо! Сет! — Дру хвана ръката на Сет. — Трябва да те запозная с него.

— Разбира се. — Той се усмихна сияйно на родителите й. — Извинете ме за минута. Ще се видим пак.

— Ти си бил много печен в ласкателствата — прошепна му тихо Дру, докато се отдалечаваха. — Впечатли ме.

— Завършил съм курс по такт и дипломация. Мисля, че Фил е виновен за това. Можеше все пак да ми споменеш за поканата за уикенда.

— Да, извинявай. Трябваше. Реших, че по този начин спасявам и двама ни. А вместо това май те насадих на пачи яйца.

По пътя към масата, където сенатор Уиткомб седеше като истински монарх, заобиколен от цяла свита придворни, ги спряха поне дузина пъти. Всеки път Дру разменяше целувка или ръкостискане, след което го запознаваше и се освобождаваше много елегантно от гостите.

— Ти също си много добра — рече й Сет.

— Иде ми отръки по рождение. Здравей, дядо. — Тя се наведе и целуна един възрастен, хубав и добре сложен мъж.

Има наблюдателен, внимателен и остър поглед, реши Сет. Като боксьор, който доминира на ринга както с мускулите, така и с ума си. Косата му беше гъста и остра, с цвят на олово, а очите бяха блестящо зелени като на внучката му. Очевидно от него бе наследила удивителните си очи.

Той стана на крака и хвана лицето й с двете си ръце. Усмивката му бе магнетична и заразителна.

— Ето го и моето най-хубаво момиче.

— Ти казваш това на всяка от твоите внучки.

— И го мисля всеки път, когато го казвам. Къде е този художник, за който майка ти ми продъни ушите? Сигурно е този. — Докато държеше рамото на Дру с една ръка, той подаде другата на Сет. — Е, ти въобще не приличаш на идиот, момче.

— Опитвам се, сър.

— Дядо! Какво говориш?

— Спокойно. Според мен си достатъчно умен, щом си прекарваш времето с това хубаво нещо тук! На твое място аз щях да направя същото.

Сет се разсмя.

— Напълно съм съгласен, сър.

— Представям ви — сенатор Уиткомб, Сет Куин. И престани да ме объркваш и злепоставяш, дядо.

— Това е единствената привилегия на един стар човек — да затруднява и обърква внучките си. Много ми харесва вашата работа — обърна се сенаторът към Сет.

— Благодаря ви, сър. И на мен ми харесва вашата.

Устните на Уиткомб се свиха за миг, а бузите му се набръчкаха, но сетне се отпуснаха в усмивка.

— Това момче, освен вкус и ум, има и твърд характер. Ще видим. Моите източници ми докладваха, че с картините си вадите прилични пари за живеене.

— Спокойно — обърна се Сет към Дру, тъй като тя понечи да се намеси. — Щастлив съм, че мога да живея, като върша онова, което обичам. А както се отбелязва във вашата биография, вие сте голям спонсор на изкуствата. Значи разбирате и оценявате изкуството заради самото изкуство. Финансовите постъпления са на второ място.

— Строите лодки и яхти също така.

— Когато мога. Моите братя са най-добрите проектанти и строители на дървени плавателни съдове по цялото Източно крайбрежие. Ако посетите отново Сейнт Кристофър, може да наминете и да се уверите лично.

— Може и да го направя. Дядо ви е бил учител. Така ли е?

— Да — отвърна безизразно Сет. — Беше.

— Най-почтената и благородната от всички професии. Срещнах го веднъж на един политически диспут в колежа. Беше интересен и оригинален човек. Осиновил е три момчета, нали?

— Да, сър.

— Но вие сте син на дъщеря му.

— Така да се каже. Нямах щастието да бъда с дядо ми през целия си живот, така както Дру има щастието да е с вас. Но неговото влияние върху мен е много силно и е оставило дълбоки следи. Надявам се той да е поне наполовина толкова горд с мен, колкото аз с него.

Дру сложи ръка върху рамото на Сет, понеже почувства напрежението, което го бе обзело.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да танцувам, Сет.

— Разбира се. Извинете, сенаторе.

— Аз ти се извинявам — рече Дру, когато той я прегърна и двамата се понесоха по дансинга. — Моля те, не се сърди.

— Няма защо.

— Напротив. Има. Но той си е такъв. Това е в природата му — да задава въпроси и да изисква отговори. Професионално изкривяване.

— Той обаче не искаше да ме пече на бавен огън като баща ти.

— Не. Той няма това чувство за притежание и власт, и освен това е по-склонен да ми позволи да вземам сама решенията си, да се осланям на собствените си инстинкти.

— Харесва ми. — Това, помисли си Сет, всъщност беше част от проблема. Защото бе видял един интелигентен и проницателен мъж, който обичаше своята внучка и искаше най-доброто за нея. Което автоматично водеше до заключението, че тя също очаква най-доброто за себе си.

А най-доброто едва ли бе издънката на един баща, когото никога не бе срещал, и една майка, която имаше склонност към алкохол и изнудване.

— Той обикновено е по-изтънчен, отколкото сега — обясни Дру. — И много по-умерен, толерантен. Но историята с Джона го вбеси. Сега предполагам, че ще иска на всяка цена да ме предпази от онова, в което се забърквам. Защо просто не си тръгнем?

— Бягството не е решение на нещата. Повярвай ми, опитвал съм го.

— Прав си, и освен това е много неприятно.

Когато музиката спря, тя извърна глава назад и видя зад гърба си Джона.

— Ако не е едно, ще е друго — рече тихо Дру. — Все още ли си въоръжен с такт и дипломация? Ще ти трябват изключително много за тази среща.

— Имам ги в изобилие.

— Дай ми малко на заем — рече Дру и устните й се извиха в студена, безразлична и нищо неказваща усмивка.

— Здравей, Джона. А това е Анджела, нали?

— Дру. — Джона понечи да се наведе и да я целуне по бузата, но зърна в очите й хладно и блестящо като острието на кама предупреждение, което проблесна за част от секундата, но бе достатъчно да го спре. Затова се задоволи само с учтиво ръкостискане. — Както винаги изглеждаш чудесно. Аз съм Джона Стубен — представи се той на Сет и му подаде ръка.

— Аз съм Куин, Сет Куин.

— О, да, художникът. Чувал съм за вас. Моята годеница Анджела Дауни.

— Поздравления. — Дру знаеше, че повече от дузина очи са приковани в нея. Дори чувстваше физически как погледите им пробождат кожата й. Но запази изражението си учтиво, макар и безизразно. — Желая ви всичко най-хубаво — рече тя, като се обърна специално към Анджела.

— Благодаря. — Анджела не пускаше ръката на Джона, която държеше здраво със своята. — Видях две ваши картини на изложбата за съвременно изкуство в „Смитсониън“ миналата година. Едната беше нещо много лично — стара бяла къща, клонести дървета, хора, които седяха около огромна маса за пикник, и кучета в двора. Беше прекрасна и толкова искрена.

— Благодаря. — Картината се казваше „Моят дом“, спомни си Сет. Онзи, който пазеше в паметта си. Беше една от многото картини, нарисувани по памет.

— А как върви твоят малък бизнес, Дру? — попита Джона. — И животът на бавни обороти?

— И двете вървят отлично. Наслаждавам се да работя и живея сред хора, които не се преструват всяка сутрин, че съм единствената за тях и преди да са изтрили целувката за довиждане, се хвърлят в постелята на друга.

— Така ли? — Джона пусна това директно обвинение покрай ушите си, но усмивката му охладня. — Останах с впечатление от думите на родителите ти, че скоро ще се върнеш.

— Грешиш. Те също. Сет, бих искала да подишам малко свеж въздух. Тук е прекалено задушно!

— Добре. О, Джона, искам да ти благодаря за това, че си такъв съвършен задник. — Сет се усмихна на Анджела. — Надявам се да сте щастливи заедно.

— Това не беше нито тактично, нито дипломатично — смъмри го Дру, докато се отдалечаваха.

— Мисля, че съм се научил да наричам задниците с истинските им имена от Кам. А това, че се удържах да не го изритам по топките, когато нарече магазина ти „малък бизнес“, сигурно е благодарение на влиянието на Етан. Изобщо от всички съм взел по малко. Искаш ли да излезем на терасата?

— Да. Но, моля те, остави ме за една минута. Бих искала да остана сама, за да се успокоя. Сетне ще направим останалите задължителни визити и кръгчета и изчезваме от тук.

— Звучи ми чудесно.

Той я наблюдаваше, докато излезе на терасата, но преди да си намери някакво местенце, за да се покрие, Катерин го залови и Сет бе принуден да танцува с нея.

Навън Дру си пое два пъти дълбоко въздух, сетне отпи глътка от шампанското, което бе взела със себе си.

Градът, помисли си тя, въпреки светлините и гледката, ширнала се пред нея, я задушаваше. Нима продължаваше да се чуди защо бе избрала точно Сейнт Кристофър, за да избяга? Та там въздухът беше истински чист.

Дру копнееше да седне на своята веранда и да почувства приятното задоволство и удовлетворение след дългия работен ден. Искаше да знае, че Сет е до нея или скоро ще бъде.

Колко странно, че можеше да види тази картина, този въображаем образ съвсем ясно в мислите си. Можеше да го види как се повтаря ден след ден. Година след година. А колко й бе трудно, почти невъзможно да извае образа на живота, който бе водила преди. Всичко, което си спомняше, беше тежестта на моменти като този.

— Друсила?

Тя погледна назад и се опита да потисне въздишката, а също и неприязънта, когато видя Анджела да се приближава към нея.

— Хайде да не се преструваме, че имаме какво да си кажем, Анджела. Лицемерните игри и сценки са за пред тълпата.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, Друсила. Нещо, което исках да ти кажа отдавна. Дължа ти извинение.

Дру изненадано вдигна вежди.

— За какво?

— Никак не ми е лесно. Ревнувах те. Негодувах срещу това, че ти щеше да имаш онова, което аз исках. И трябваше да докажа, че спя с мъжа, за когото щеше да се омъжиш. Обичах го, исках го, така че направих всичко, позволено и непозволено, за да го имам.

— Е, сега вече е твой. — Дру вдигна ръка. — Проблемът е решен.

— Не ми харесваше да бъда другата жена. Да дебна, да се промъквам, да се задоволявам с трохите, които оставаха след теб. Убеждавах сама себе си, че ти си виновна за всичко, защото само по този начин можех да живея. Трябваше да те извадя от играта. Тогава Джона и аз щяхме да сме заедно.

— И го направи много успешно. — Дру се обърна и се подпря на перилата. — Възхитена съм.

— Да, направих го нарочно. Беше импулсивно… Беше нещо, за което съжалявам и… и още тогава съжалявах. Не трябваше да го правя. Не трябваше. Ти беше потърпевшата страна, а аз изиграх мръсна роля. Нараних те и те оскърбих незаслужено. Съжалявам. Прости ми.

— Защо се извиняваш, Анджела? Защото те гризе съвестта, или защото искаш да разчистиш мръсотията, преди да се омъжиш за Джона?

— И двете.

Поне беше честна, помисли си Дру. А тя уважаваше честността.

— Добре, приемам извиненията ти. Върви по пътя си и не прави повече грехове. А той дори нямаше смелостта да дойде, да ме погледне в лицето и да ми се извини като теб. Да признае, че е сгрешил. Защо си се свързала с подобен тип?

— Обичам го — отвърна просто Анджела. — С всичките му добри и лоши качества. Те вървят заедно с него.

— Да, изглежда наистина го обичаш. Желая ти щастие. Искрено.

— Благодаря. — Тя тръгна, но се обърна и добави: — Джона никога не ме е гледал така, както Сет Куин гледа теб. И мисля, че няма да го направи и след сто години съвместен живот. Така че всяка от нас е получила онова, което заслужава.

А една от нас, помисли си Дру, получи повече от онова, което някога е искала.

 

 

Сет беше напълно изтощен, когато двамата с Дру се прибраха в нейната къща край реката. От шофирането, от напрежението, от мислите, които се блъскаха като гръмотевични облаци в главата му.

— Много съм ти задължена.

Той обърна глава и я погледна, без да разбира.

— Какво?

— Благодаря ти за това, че бе толкова внимателен и тактичен през цялата вечер. Разпитът на дядо ми, самодоволството на бившия ми годеник, майка ми, която само цвилеше, изправена на задните си крака около теб, сякаш ти беше отличеният с първа награда жребец. Благодаря ти заради всички въпроси, намеци, спекулации и подпитвания, които издържа. Мина успешно през ситото на критиката.

— Е, ти нали ме предупреди. — Той сви рамене и отвори вратата на колата.

— Баща ми беше доста груб на няколко пъти.

— Не особено. Той просто не ме хареса. — С ръце в джобовете, Сет тръгна с нея към предната врата. — Останах с впечатлението, че той всъщност няма да хареса никой мъж, който се приближи до неговата принцеса.

— Не съм никаква принцеса.

— О, захарче, когато една фамилия има политическа власт и пари в подобни размери, това я превръща в империя. Тогава ти неизбежно си принцесата. Само че просто не искаш да живееш в кулата от слонова кост.

— Не съм онова, което те си въобразяват за мен. И не искам да продължават да настояват да бъда. Нямам намерение да им угаждам, нито да им вървя по гайдата, нито да задоволявам желанията и изискванията им. Сега това е моят живот. Ще останеш ли?

— Тази нощ?

— Ами да, като начало.

Той пристъпи заедно с нея в къщата. Не знаеше какво да прави с отчаянието, с неочаквания страх, че може да загуби всичко, което се бе опитал така упорито и трудно да постигне и задържи.

Сет я притегли към себе си, сякаш да се увери, че може да задържи поне това. И чу подигравателният смях, който отекна в главата му.

— Трябва да… — Той притисна лицето си към извивката на шията й. — По дяволите. Имам нужда от…

— Какво? — Опитвайки се да го успокои, тя прекара ръце по гърба му. — Какво трябва да направиш? От какво имаш нужда?

От толкова много неща, помисли си Сет. Повече, отколкото съдбата можеше да му позволи да има. Беше сигурен в това. Но засега, за тази нощ онова, от което имаше нужда, беше само едно.

— От теб. — Той я завъртя, подпря гърба й на вратата с едно движение, бързо и неочаквано като мигване. Устните му прекъснаха въздишката на изненада с една дива целувка, която стигаше до свирепост. — Имам нужда от теб — повтори, като я гледаше с широко отворени изумени очи. — Тази нощ няма да се отнасям с теб като с принцеса. — Той вдигна роклята й нагоре до кръста и ръката му, корава и гореща, се мушна между бедрата й. — И ти самата няма да искаш да го направя.

— Сет! — Тя се хвана за раменете му. Беше доста изненадана и объркана, за да го отблъсне. Всъщност дори не й мина през ума.

— Кажи ми да спра. — Той сграбчи и преплете пръстите й със своите.

В нея избухнаха паника, изкушение, вълнение, които се смесиха с неизпитвано досега удоволствие. Те сякаш я вдигнаха от земята и тя преодоля земното притегляне.

— Не. — Дру се остави на полета, въпреки че главата й шумеше. — Няма да спираме.

— Аз ще взема онова, от което се нуждая. — Той свали една от тънките презрамки, така че роклята се свлече до върха на гърдите й. — Ти може да не си готова за онова, от което имам нужда тази нощ.

— Не съм стъклена, нито чуплива. — Дъхът й клокочеше в гърлото. — Не съм слаба, нито страхлива. — Макар да трепереше, очите й бяха ясни и не се откъсваха от неговите. — И може да не си готов за онова, от което имам нужда тази нощ.

— В такъв случай ще трябва да го открием. — Той отново я завъртя, притисна я към вратата и захапа врата й.

Тя извика, като се подпря с юмруци.

Досега бяха правили любов нетърпеливо, с огромна нежност и дори със смях. Но Дру не познаваше тази любов, чрез която отчаянието, което го изпълваше, напираше да излезе. Отчаянието беше безмилостно, безпощадно и грубо. Тя не знаеше, че то може да се пренесе и у нея и да я обземе, така че да почувства същата убийствена сила в себе си. Или че може да се наслаждава на пълния си отказ от самоконтрол и разум.

Сет атакува усещанията й и я остави да се гърчи над останките. Смъкна и другата презрамка, така че роклята падна в краката й на пода като червена локвичка кръв.

Дру беше сложила сутиен без презрамки и жартиери с дантела в цвят на шампанско, съвсем оскъдни бикини и високи сребристи обувки. Когато той я обърна и погледна, пръстите му се забиха в раменете й.

Сега тя цялата трепереше, а кожата й беше влажна и гореща. В очите й се четяха увереността и познанието на жената, събирани хиляди години от хиляди прабаби.

— Вземи ме в леглото.

— Не. — Той обхвана гърдите й. — Ще те взема тук.

Ръцете му сграбчиха бедрата й, повдигнаха я и я поставиха върху му. Устата му опустошаваше нейната, докато ръцете му неспирно преминаваха от дантела към кожа, от кожа към коприна. Кръвта му кипна до краен предел и той й предаде тази огнена жар с устните си.

Искаше да я погълне цялата, докато измъчващият го, разяждащ го глад бъде заситен. Искаше да освободи съзнанието си от всичко, да не може да мисли за друго, освен за тази древна, примитивна и единствена нужда, движеща света.

Нежността на кожата й само го подлудяваше. А женските аромати на плътта й изостряха апетита му.

Когато тя експлодира, Сет почувства единствено изгарящ и ослепителен триумф.

Дру се бе вкопчила в сакото му, пръстите й дращеха ризата, а кратките й стонове се задушаваха в устните му. Напълно замаяна и като в сън тя дръпна вратовръзката му.

— Моля те! — Повече не се срамуваше да моли. — Моля те, побързай.

Той все още бе наполовина облечен, когато я повали на пода. Сетне я постави върху себе си и тя се изви в дъга.

Ноктите й драскаха под ризата му, за да достигнат до плътта, гореща и влажна. Дъхът му я изгаряше. Бял пламък премина по тялото й, когато го почувства в себе си като нажежен метал.

Дишането им бе накъсано, сърцата им биеха едно срещу друго в еднакъв ритъм, емоциите им граничеха с лудост.

Бяха като кон и ездач, които летяха тържествуващо към финала, където стигнаха заедно.

Дру остана да лежи изчерпана, изпразнена и блажена върху голия полиран под, осветен единствено от светлината на една лампа от „Тифани“, която хвърляше диамантени пръски в тъмнината. Когато бумтежът на кръвта в ушите й утихна, до слуха й достигнаха звуците на нощта, които идеха през отворения прозорец.

Плискането на водата, мързеливият провлечен писък на кукумявката, песента на насекомите.

Жаравата все още пулсираше в нея и се разпространяваше по кръвта й като наркотик. Дру потърка крака си в неговия.

— Сет?

— Ъхъ.

— Никога не съм мислела, че някой ден или нощ ще направя подобно признание. Но съм много доволна, че отидохме на това ужасно, отегчително тъпо и дразнещо парти. Всъщност, ако те и тяхното поведение те докарват до подобно настроение, мисля, че ще ги посещаваме поне веднъж седмично.

Той обърна глава и зърна червената купчинка коприна на земята.

— Ще платя за поправката на роклята.

— Добре, но може би ще бъде доста неудобно да обясним на шивача как е била скъсана.

Беше се освободил от отчаянието, помисли си Сет. Знаеше вече как да го контролира и направлява. Можеше да направи разликата между страст и наказание. Знаеше какво може да означава сексът, така както знаеше, че онова, което току-що се бе случило между тях, бе на милиони светлинни години далеч от онова, с което се бе сблъскал и бе познал през първите години от живота си…

И все пак…

— Има много неща, които не знаеш за мен, Дру.

— Аз мисля, че има страшно много неща, които и двамата не знаем един за друг. Ние сме живели с други хора, Сет. Не сме деца. Но също така знам, че никога досега не съм се чувствала така, с никой друг. И за пръв път в живота си нямам нужда, или по-точно не чувствам необходимост да планирам всеки детайл, всяка подробност и да знам всяка възможност. Това… ме освобождава. Харесва ми да разкривам кой си ти и коя съм аз. Кои сме ние заедно. — Тя погали с пръсти косата му. — Кои ще бъдем заедно. За мен това е най-прекрасната част от състоянието да се влюбен. Откритието — продължи тя, а Сет вдигна глава, за да я погледне. — Знанието, че имаш време да откриваш още и още. Все повече и повече.

Сет се страхуваше, че точно времето представлява проблем и, че то изтича прекалено бързо.

— Знаеш ли какво искам да направиш сега? — попита го тя.

— Какво?

— Да ме занесеш до леглото. — Дру обви с ръце врата му. — Има нещо, което не знаеш за мен. Аз винаги, но много тайно съм си фантазирала как някой силен, прекрасен мъж ме носи по стълбите. Това е в пълно противоречие с интелекта и чувството ми за реалност, но какво да направя — искам го. Не мога да му се противопоставя, както не мога да ритам срещу себе си.

— Значи тайна романтична мечта, а? Фантазия. — Решен да изживее пълно и докрай тази може би последна нощ на спокойствие и мир, той я целуна. — Много интересно. Хайде да видим дали ще мога да изпълня тази мечта.

Той стана и се погледна критично.

— Но първо трябва да си сваля ризата. Мисля, че отстрани ще изглежда много глупаво — някакъв полугол мъж, само по официална риза за смокинг, носи гола жена по стълбите.

— Добра идея.

Сет свали ризата и я хвърли при останалите дрехи. Наведе се към нея и ръцете й се протегнаха към него.

— Как се чувстваш?

— Чудесно — отвърна Дру, като склони глава на гърдите му, докато той я носеше към стълбите. — Кажи ми нещо, което не зная за теб.

Този неочакван въпрос, който бе в пълен синхрон с мислите, които го измъчваха, наруши стъпките му. Той обаче я притисна към себе си и продължи, като използва отново срещата си със Стела в съня, за да приспи подозренията или съмненията, които можеше да предизвика у нея.

— Сънувах няколко пъти жената на дядо ми. Никога не съм я виждал. Умряла е преди аз да дойда да живея в Сейнт Кристофър.

— Наистина ли? И какви бяха сънищата ти?

— Много ясни, много подробни и чисти. Водехме дълги разговори. Хиляди пъти съм чувал момчетата да говорят за нея, така че всъщност знам много неща.

— Сигурно е било хубаво.

— Работата е, че не съм убеден дали това бяха сънища. Мисля, че наистина говорих с нея.

— Мислеше това, докато сънуваше?

— Не. — Сет положи Дру върху леглото, легна до нея и я обърна към себе си. — Мисля го точно сега.

— О!

— Това засяга и теб.

— Аха, я да помисля. — Тя сложи глава върху вдлъбнатината на шията му. — Значи мислиш, че е било нещо като посещение? Че си общувал с духа й?

— Нещо такова.

— И за какво говорихте?

Той се поколеба и избегна отговора.

— За семейството. Само семейни работи. Тя ми каза неща, които не знаех. Неща, които са се случили, когато братята ми са били деца. И те се оказаха верни.

— Наистина? — Тя се притисна към него. — Тогава смятам, че ще е най-добре да я послушаш.

 

 

— Това момиче, с което си се хванал, е много умно — рече Стела.

Двамата вървяха през влажния, надвиснал като пелена нощен въздух близо до брега на реката, където бе къщата на Дру. Лампата в нейната дневна стая светеше през прозореца и хвърляше доста светлина.

— Има мозък. Не е елементарна. Всичко, свързано с нея, е силно и многопластово.

— Да си силен е секси — съгласи се Стела. — Не мислиш ли, че тя търси у теб същите качества? Сила, разум, характер, сърце? Всичко останало са просто хормони — не че имам нещо против хормоните. Благодарение на тях светът продължава да съществува.

— Чувствам се привлечен от нея. И се предавам много бързо. Както съм прав и хоп — в следващия миг съм на земята. Не знам как става.

— Какво смяташ да правиш?

— И аз не знам. — Той взе един камък и го хвърли в черната като мастило вода на реката. — Когато тръгваш с някой на път, на дълъг път, вземаш и багажа му, нали? А моят багаж е много тежък, бабо. Имам чувството, че става все по-тежък.

— Ти сам си се приковал към своя товар, Сет. И ключът за белезниците, с които си вързан към него, е у теб. Винаги е бил. Не мислиш ли, че е време да го използваш и да се освободиш?

— Тя никога няма да си отиде, няма да стои далеч от мен и семейството ми.

— Може би не. Онова, което правиш или не правиш по този въпрос, всъщност определя размера на товара ти. Но ти си прекалено упорит, за да го поделиш с някой друг. Също като дядо си.

— Наистина ли? — Мисълта, че прилича на Рей, стопли сърцето му. — Наистина ли мислиш, че приличам на него?

— Имаш неговите очи. — Тя посегна и докосна косата му. — Но ти го знаеш. Имаш също и неговата упоритост. Той все смяташе, че може да свърши всичко сам. Беше раздразнителен като теб. Мълчи, мълчи и накрая избухне и помете всичко наоколо. Ти си същият. И повтаряш същите грешки, които той направи с Глория. Позволяваш й да използва любовта ти към семейството и дори към Дру като оръжие.

— Това са само пари, бабо!

— По дяволите парите! Те не са важни! Ти знаеш какво трябва да направиш, Сет. Върви и го направи. Въпреки че си мъж, ще намериш начин да я сложиш на мястото й, там, където заслужава.

Челюстта му се стегна.

— Не мога да причиня такова нещо на Дру.

— Я, стига! Това момиче не иска до себе си мъченик. — Тя удари с ръце си по бедрата си и се намръщи. — Упорит си до глупост. Също като дядо си.

След което изчезна.