Роджър Зелазни
Окото на котката (2)

Нощ близо до източния край на оградения със стени двор на имението. Той стои между стените — може би на половин километър от самата къща, сред малка групичка дървета, под безлунно небе, — потънал в пълно мълчание, и се вслушва.

Земята под ботушите му е влажна. Студен вятър му казва, че зимата неохотно дава път на пролетта в северната част на щата Ню Йорк. Протяга ръка и нежно докосва тъмната ивица на тънък клон вдясно. Усеща пъпките млада зеленина, които мечтаят за лятото под широката му, тъмна длан.

Облечен е в синя риза от памучно кадифе, която пада свободно над джинсите, пристегнати в кръста с широк колан от морски раковини. Огърлица — много стара — от тежки тиквени цветове виси на гърдите му. Високо на врата си носи тънък наниз тюркоазено хейче. На лявата му китка има сребърна гривна, обсипана с произволно пръснати късове тюркоаз и корал. Копчетата на ризата му са сплескани десетцентови монети от началото на двайсети век. Дългата му коса е завързана с лента от червен плат.

Висок, чужд на това място и на това време, той се вслушва да чуе онова, което може или не може да се долови: признаците на странната борба в тъмната къща. Както и да протече сблъсъкът, той, Уилям Блакхорс Сингър^[1], ще бъде губещият. Но трябва да понесе тази своя участ, причинена от силата чинди, която е задействал много отдавна и която го преследва по петите през годините.

Чува кратък звук откъм къщата, последван незабавно от силен трясък. Това обаче не е краят. Звуците продължават. Отнякъде отвъд стените долита вой на койот.

Той почти се изсмива. Куче, разбира се. Макар да звучи повече като другото животно, което отново бе станало за него нещо обичайно. Естествено, тук наоколо няма нито един койот.

Уилям Блакхорс Сингър. Има и други имена, но на запаметяващите машини е известен с това. Именно с него го повикаха.

Звуците рязко замлъкват, но след кратък промеждутък започват отново. Той преценява, че в този район на света трябва да е почти полунощ. Поглежда към небето, но Христовата кръв не се лее по небесната твърд. Там, сред звездите на югозапад, е само Ини, птицата на гръмотевицата, приготвила мълния, облаци и дъжд. Тя протяга огромните пера на главата си, за да погъделичка по носа Сас, мечката, и да й каже, че е време да вдъхне нов живот на земята там, по Млечния път.

Мълчание. Внезапни и разтеглени една след друга пулсации, които да запълнят неговия свят. Всичко ли свърши? Наистина ли всичко свърши?

Отново кратки излайвания, последвани от вой. Някога той умееше да прави много неща, някои още помни. Сега всички са недостъпни за него освен изчакването.

Не. Все пак има нещо, с което да го запълни.

Меко, но с нарастваща сила запява песен.

Не може да се каже, че Първият човек подскачал от радост при вида на тъмния подземен свят, в който бил създаден. Споделял го с осем други човешки същества, с мравките и с бръмбарите, по-късно със скакалците, които срещали по време на своите странствания, и с Койота — Първия разгневен, Този, който се появил във водата, Мършавия скитник. Всички се размножавали, а после към тях се присъединили водните кончета, осите и хората прилепи, както и Мъжът паяк и Жената паяк. Мястото станало пренаселено и неудобно. Последвали стълкновения.

— Хайде да се махаме оттук — предложили някои.

Първият човек, който бил мъдър и могъщ, отишъл и донесъл своите съкровища — Бялата раковина, Тюркоаза, Морския охлюв, Черния кехлибар и Червено-белия камък.

Поставил Бялата раковина на изток и духнал в нея. Извисила се бяла кула от облаци. Поставил Тюркоаза на юг и духнал в него. Извисила се синя облачна кула. На запад сложил Морския охлюв и когато духнал в него, на това място се издигнала жълта облачна кула. На север сложил Черния кехлибар, от който при диханието му се устремила нагоре черна кула от облаци. Бялото и жълтото се удължили, срещнали се горе и се пресекли; същото направили синьото и черното. Така се появили Нощта и Денят.

Тогава Първият човек поставил Червено-белия камък в центъра и духнал в него. Издигнала се многоцветна кула.

Кулата на изток била наречена всеобятната зора, кулата на юг — всеобятното синьо небе, кулата на запад — всеобятният здрач, а кулата на север — всеобятната тъмнина. Койота преминал подред покрай всички тях, като променял цвета си, за да съответства на техния. По тази причина наред с останалите си имена той е известен и като Дете на зората, Дете на синьото небе, Дете на здрача и Дете на тъмнината. Всяко едно от тези места увеличило силата му.

Докато кулите в четирите посоки на света били свещени и в тях се родили молитвените обреди, от централната произлезли всички мъки, злини и болести. И точно по тази кула Първият човек и Койота повели племето нагоре и го извели във втория свят, като заедно с него, естествено, вървели и злините.

Тези места изследвало то, срещнало други същества, а Първият човек се бил с мнозина, като побеждавал всички и им отнемал песните, които им давали сила.

Ала това било и място на страдание и несрета — нещо, което Койота открил по време на скитанията си напред и назад, нагоре и надолу по света. И така отправил към Първия човек молби да се махнат оттам.

Първият човек сътворил бял дим и го духнал на изток, после го погълнал отново; и повторил същото във всяка посока. Това изчистило света от всички злини, които се върнали при племето, откъдето били дошли. После Първият човек създал на изток Мълния, както назъбена, така и права, а също Дъга и Слънчева светлина, но нищо не се случило. Преместил ги на юг, на запад и на север. Светът потреперил, но не родил сила, която да изведе племето нагоре. Тогава Първият човек направил магическа пръчка от Черен кехлибар, Тюркоаз, Морски охлюв и Бяла раковина. На върха й поставил Червено-белия камък. Пръчката се издигнала и ги отвела нагоре в следващия свят.

Тук те срещнали многото змии, Мъжа и Жената от сол и Бога на огъня. Не трябва да се забравя и Мравката паяк. И светлината и тъмнината дошли от кулите с четирите цвята както в предишните светове.

Ала тогава Първият човек начертал на изток жълта ивица и още една от червено и жълто и те спрели движението на бялата светлина.

И племето се изплашило. Мъжът от сол ги посъветвал да тръгнат на изток, но колкото по напредвали, толкова ивиците се отдръпвали назад. Сетне чули глас, който ги зовял на юг. Там намерили стареца Донцо, наричан Мухата пратеник, който им казал какво е направил Първият човек. Жълтата ивица, казал той, представлява създаването на племето, а другата — растителността и цветният прашец, като червената й част въплъщава всички болести.

Тогава дошли Бухала и Малката лисица и Вълка и Дивата котка, а с тях — Рогатата гърмяща змия, която предложила на Първия човек рога, дето го носила на главата си, и обещания за приношения в бъдеще на Бяла раковина, Тюркоаз, Морски охлюв и Черен кехлибар. Първият човек приел рога с неговата магия и премахнал ивиците от небето.

Тогава племето осъзнало, че Първият човек е злото. Койота тайно подслушал как се съвещават членовете му и съобщил на Първия човек: те знаят, че той е спрял светлината на изток, за да се сдобие със съкровище.

Когато по-късно племето се изправило срещу него и го укорило, Първият човек отвърнал:

— Да. Вярно е, внуци. Съвсем вярно. Аз съм злото. И все пак аз използвах моите злини във ваш интерес. Защото тези приношения ще донесат полза на всички. А аз много добре зная кога да попреча на моето зло да въздейства на тези около мене.

И се заел да го докаже, като построил първия хоган^[2] за приготвяне на лекове, в който споделял с тях своите познания за добрите и за лошите неща.

Той си спомни приема преди нощта, през която намери Койота.

С целия блясък на взетия под наем вечерен костюм на „Плийт и Рафъл“ от искряща плътна синтетична тъкан на релефни черни райета той се бе придвижил до огромната къща в Арлингтън. Минали и настоящи величия изпълваха великолепните зали с високи тавани. Той несъмнено принадлежеше на миналото, но въпреки това бе дошъл, за да види неколцина стари приятели, да се докосне отново до онзи друг живот.

Жена на средна възраст с умело създаден чар го поздрави, приближи се, прегърна го и разговаря с него половин минута с ентусиазирания тон на говорителка в новинарска емисия, докато пристигането на нов гост зад гърба му не предизвика рефлекторен натиск на дланта й върху ръката му, с което го насочваше да отстъпи встрани.

Той с облекчение се отдалечи и си взе напитка от таблата, която му поднесоха. Хвърли поглед към лицата, поздрави някои хора и спря да размени няколко думи, докато си проправяше път към малката стая, която помнеше от предишните си посещения.

Отдъхна си, когато влезе. Харесваха му дървото и желязото в нея, каменната облицовка и грубият хоросан, книгите и ненатрапчивите картини, единственият прозорец, от който се разкриваше широк поглед към реката, и тихо горящото огнище.

— Знаех, че ще ме намериш тук — каза тя, седнала в креслото си край огнището.

Той се усмихна.

— Аз също — в единствената стая, построена по времето, когато не е властвала безвкусицата.

Той притегли едно кресло, настани се близо до нея, но извърнат леко встрани към огъня. Едрото й сбръчкано лице, блестящите сини очи под бялата коса, ниската й набита фигура не се бяха променили в последно време. В някои отношения тя беше по-възрастната, а в други — не. Времето бе превърнало и двамата в играчки на любимата си игра — иронията. Той си помисли за столетниците Фонтанел и мадам Гримо, които почти му бяха връстници. Ала в този случай пропастта беше друга.

— Скоро ли ще тръгваш отново на лов? — попита го тя.

— Те си имат всички зверчета, които засега са им необходими. Аз съм пенсиониран.

— Харесва ли ти?

— Колкото всичко останало.

Веждите й потрепнаха леко.

— Така и не мога да разбера дали твоето е местен фатализъм, умора от света или поза.

— Вече и аз не мога — отвърна той.

— Може би страдаш от безделие.

— Това е почти толкова изключено, колкото дъждът в наше време. Аз съществувам в своя собствена цивилизация.

— Така ли? Нещата не може да са чак толкова лоши — отбеляза тя.

— Лоши? Доброто и злото винаги се смесени. По този начин се осигурява ред.

— Нищо повече?

— Лесно е да се обича това, което е налице, и да се желае онова, което липсва.

Тя протегна ръка и стисна неговата.

— Ти си побъркан индианец. Съществуваш ли, когато не съм тук?

— Не съм сигурен — отговори той. — Аз бях пътешественик от избраните. Може би съм умрял и никой не е имал смелостта да ми го каже. А ти какво правиш, Маргарет?

След малко тя отвърна:

— Все още живея във века на стеснителността, предполагам. И на идеите.

Той надигна питието си и отпи голяма глътка.

— „… банално, скучно и безполезно“ — изрече тя.

Той повдигна чашата още по-високо, за да я освети светлината, и се вторачи през нея.

— Не е съвсем зле — констатира той. — Този път вермута са го докарали.

Тя тихичко се изсмя.

— Философията не променя хората, нали? — попита.

— Мисля, че не.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Навярно да отида и да поговоря с някои от останалите, да изпия още няколко чаши. Може би малко ще потанцувам.

— Нямах предвид тази вечер.

— Зная. Нищо особено, предполагам. Не ми е необходимо.

— Човек като тебе трябва да прави нещо.

— Какво?

— Това ти трябва да кажеш. Когато боговете мълчат, някой трябва да направи избора.

— Боговете мълчат — той най-сетне погледна в блестящите й древни очи, — а всички мои възможности за избор са изчерпани.

— Не е истина.

Той отново се загледа встрани.

— Ще приема нещата такива, каквито дойдат — каза той, — както преди постъпи ти.

— Не говори за това.

— Извинявай.

Тя отдръпна ръката си от неговата. Той довърши питието си.

— Твоят характер е твоята съдба — накрая произнесе тя, — а ти си същество на промяната.

— Аз живея стратегически.

— Може би прекалено.

— Приеми нещата каквито са, приятелко. Този въпрос не ме тревожи. Аз съм се променил достатъчно и съм уморен.

— Дали и това ще продължи дълго?

— Звучи ми като подвеждащ въпрос. Ти имаше своя шанс. Ако аз съм си насрочил среща с безумието, ще отида на нея. Не се опитвай да лекуваш раните ми, преди да си уверена, че ги има.

— Уверена съм. Трябва да намериш нещо…

— Не обработвам заявките.

— … и се надявам това да стане скоро.

— Трябва малко да се поразходя — каза той. — Ще се върна. Тя кимна и той бързо излезе. Скоро и тя щеше да направи това.

По-късно същата вечер очите му изведнъж забелязаха червена нишка в килима. Той тръгна по нея и се озова близо до транспортна кабина.

— Що за дяволщина?

Потърси домакинята, благодари й и се върна отново до транспортното устройство. Набра координатите и при влизането се препъна.

Задейства замразяването като опора срещу падане.

 

 

Беше време, когато дневната светлина бе нощна светлина.

Черния бог седеше на дясното ми рамо.

Времето шеметно летеше около мене, докато се носех

нагоре по Планината на мрака към небето.

А зверовете — зверовете бяха моят лов.

Когато ги виках, те идваха при мене,

излизаха от Планината на мрака.

Предната нощ беше валял сняг, сух и наподобяващ прашец, но голяма част се бе стопила, тъй като денят бе неочаквано топъл за сезона. Слънцето се оттегли зад тъмно скалисто било, но небето все още беше ясно. Студът се връщаше отново в света, носен от вятъра, който въздишаше сред боровите дървета. Сребристи ленти слънчева светлина очертаваха по-горните ридове на високо скалисто плато далеч вдясно, в чието подножие вече прииждаха сивите кълба на първите приливи на здрача. Той разбра, че тази вечер няма да вали сняг и ще може да наблюдава звездите, преди да затвори очи.

Докато си подготвяше място за нощуване, койотът куцукаше след него; лявата му предна лапа все още беше превързана. Тази нощ трябваше да се погрижи и за това.

Запали огън и си сготви ядене, а димът от пиниите изпълваше с благоухание ноздрите му. Когато приключи, денят беше свършил. Високото скалисто плато и билото се бяха превърнали просто в късове сгъстен мрак в нощта.

— Последното ти безплатно ядене — каза той и подхвърли част от храната на звяра.

Докато се хранеха, си припомняше други нощи и други биваци, чиято дълга диря се простираше цял век назад. Само че този път нямаше какво да се ловува и в известен смисъл това му доставяше удоволствие.

Докато пиеше кафе, си мислеше за своето сто и седемдесетгодишно съществуване: как бе започнало на това място; за вълшебните страни и за адовете, през които бе протекло по негова воля; за това как се бе завърнал тук отново. При сегашните обстоятелства „у дома“ би било повече от ирония. Той отпиваше врялото кафе от металната чаша и населяваше нощта с демони, повечето от които сега се бяха установили в Сан Диего.

По-късно свали превръзката от крака на животното с ловджийския си нож. А то стоеше съвсем неподвижно и наблюдаваше. Докато разрязваше твърдия плат, си припомни деня преди няколко седмици, когато намери койота в капан и със счупен крак. В друго време би постъпил другояче. Но сега го бе освободил, прибрал в своя дом, лекувал. И дори това начинание, това дълго пътуване към Каризите бе предприел не за да удължава една неестествена връзка, а за да освободи животното на достатъчно разстояние от дома си и да му предостави цяла нощ, която да го изкуши да се върне обратно в своя собствен свят.

Плесна го по хълбока.

— Хайде. Бягай!

Койотът се надигна. Движенията му все още бяха сковани, той продължаваше да държи крака си под неестествен ъгъл. Постепенно отпускаше лапата си, докато се движеше из бивака. След това започна да излиза извън осветения от огъня кръг и да се връща обратно, като все по-дълго се застояваше в тъмнината.

Докато мъжът приготвяше спалния си чувал, го стресна звънец. В същото време върху малката пластмасова кутия, която висеше на колана му, започна да примигва червена светлинка. Изключи звънеца, но лампичката продължи да светка. Сви рамене и я сложи настрана, обърната към земята. Тя означаваше, че някой му се обажда в далечния му дом. Беше му станало навик да носи устройството, когато е близо до вкъщи, и бе забравил да го свали. Никога обаче не носеше целия комплект, така че не разполагаше със средство да отговори на обаждането оттук. Това му се струваше без значение. Вече няколко години не го бяха търсили за нещо, което би могъл да сметне за важно.

И все пак това позвъняване го тревожеше, докато лежеше и гледаше звездите. От много дълго време изобщо никой не му се бе обаждал. Сега му се искаше или да бе взел и другия елемент на устройството, или да не носеше нищо. Но той беше пенсиониран, отдавна беше изгубил значение. Не би могло наистина да е нещо важно…

… Той прекосяваше оранжева равнина под жълто небе, в което пламтеше огромно бяло слънце. Приближаваше се към оранжева пирамидална структура, покрита с паяжина от съвсем тесни пукнатини. Стигна близо до нея, спря и бързо настрои енергийния излъчвател. После започна да чака, като от време на време се преместваше да види как работи другата машина, която непрекъснато регистрираше увеличаването на пукнатините. Времето не означаваше почти нищо за него. Слънцето се движеше мудно. Внезапно една от назъбените линии рязко се разшири и структурата се разтвори. От нея изведнъж се изправи създание с широки рамене, покрито с къси розови косми. Най-отгоре, върху подобна на луковица издатина, имаше груб, обрамчен с четина отвор под заслепяваща червена ивица копчета като скъпоценни камъни, който то, докато се олюляваше, бе обърнало право към него. Той задейства енергийния излъчвател и върху създанието падна блестяща мрежа. То се бори с нея, но не успя да се освободи. Движенията му започнаха сякаш да следват такта на тихо думкане на барабан, което можеше да бъде и биенето на собственото му сърце. В този момент целият свят се сгромоляса и пропадна. И той, по-младата същност на собственото му „аз“, тичаше, тичаше на изток под синьо небе, покрай лобода и пелин, туфи висока трева и чамиза; овцете почти не го забелязваха освен една, която изведнъж се надигна, приела всички цветове на зората, олюляваща се… После всичко бе отнесено от тъмните течения към местата, където живеят сънищата, когато не ги използваме…

 

 

Птичи песни и предутринно забавяне на функциите на организма: беше захвърлен в плитчините на съня в свят, където времето виси прегънато на ръба на светлината. Замръзнало. Неговото пробуждащо се съзнание бавно се движеше по предсловесните пейзажи от мисли, които бе изоставил много отдавна. Или може би вчера?

Когато се събуди, знаеше, че обаждането е важно. Приготви си закуска и заличи всички следи от бивака си, преди слънцето да е изгряло. Койотът не се виждаше никъде. Тръгна. Имаше много време, прекалено много, за да вникне достатъчно в смисъла на поличбата. С чувствата му обаче не беше така. На моменти насочваше вниманието си към тях, но рядко ги анализираше подробно.

Докато бродеше в утрото, размишляваше за своя свят, станал отново малък както в началото, макар това да бе относително, съпоставено с всички останали светове, където бе пътешествал. Сега се движеше в подножието на планинската верига Каризо в Динета, земята на навахите, която се простираше на повече от шейсет и пет хиляди квадратни километра; голяма част от нея все още заета от пасища; над шестстотин и осем хектара девствена природа, оградена от четирите свещени планини — Дебенца на север, Тейлър на юг, Сан Франциско на запад, Бланко на изток. Всяка от тях имаше своите предания и свещени значения. За разлика от много други неща, които бе видял, Динета се бе променяла съвсем бавно и сега, през XXII век, в нея все още можеше да разпознае някогашното място на детството си. Завръщането в тази земя след толкова много години беше като пътуване назад във времето.

И все пак имаше разлики между днешния ден и онзи, тогавашния. Племето му винаги е било малобройно и сега той беше последният му оцелял представител. Макар да е истина, че човек по рождение е член на племето на майка си, в известен смисъл той се ражда и за бащиното си племе. Неговият баща бе таосеньо и почти не поддържаше връзки с пуебло. Висок, мускулест, необикновено способен следотърсач с малко повечко равнинна кръв^[3], той бе дошъл да живее в Динета, както бе редно, грижеше се за стадата на жена си и окопаваше нейната царевица до деня, когато бе обладан от някакво несвъртащо го на едно място неспокойствие.

И все пак не липсата на връзка с племето беше променила живота му. Един навахо има огромни възможности за лични връзки посредством сложната мрежа на родови взаимоотношения, така че дори всички хора, които бе познавал през младостта си, да бяха мъртви, той можеше лесно да бъде приет на друго място. Ала се бе върнал с жена англосаксонка и не бе потърсил начин да го стори. При тази мисъл за момент почувства остра болка, независимо че от смъртта на Дора бяха минали повече от три години.

Това не беше всичко. Казват, че един отделил се навахо, който живее сам за себе си извън племето, вече не е навахо. Той чувстваше, че в известен смисъл това е истина, макар майка му, баба му и прабаба му да бяха погребани някъде близо до мястото, където живееше сега. Знаеше, че се е променил, променил се е значително през годините, прекарани надалече. Същото се отнасяше и за племето. Земята беше останала почти същата, но хората бяха загубили голяма част от дребните неща, които той помнеше — дребни неща, които, събрани заедно, съставяха огромно цяло. Беше парадоксално, че, от една страна, той принадлежеше към по-ранна епоха в сравнение със съвременниците си, но от друга… Беше вървял под слънца на чужди планети и проследявал странни зверове, достойни за самия Убиец на чудовища. Беше изучил обичаите на беликаносите и не се бе чувствал неуютно сред тях. След името му имаше титли, някои от които — защитени. В главата му имаше библиотека, здраво запечатана в тренираната памет на човек, който е изучавал песните на ятаалиите. Смяташе себе си за по-традиционен и в същото време за по-извънземен. Но какъвто и да беше, искаше да се отличава от другите.

Впусна се в умерен бяг, като си казваше, че го прави, за да прогони проникналия до костите му студ. Тичаше покрай голи скали от гранит и варовик, покрай скатове, покрити с пинии и клек. Мъртви юки с леко заледени листа лежаха на пътя му като угаснали звезди, приковани към земята. Снегът блестеше по далечните планински върхове под съвсем ясно небе. Дори след като вече не му беше студено, той продължи да се движи със същото темпо, изпълнен с някаква радост от физическото усилие.

Денят се движеше бавно. Обаче той не намали крачка, докато не изтече половината от утрото. Тогава спря да похапне набързо на хълм, от който се откриваше огромна гледка към тесен каньон, където овце пасяха суха трева. В далечината се издигаше дим от конусообразен, измазан с пръст хоган, чиято старинна врата бе обърната към него, на изток.

Иззад купчина скали се появи старец с тояга. Навярно там бе почивал, докато наглеждаше овцете. С куцане пое по обиколна пътека, която в крайна сметка го изведе съвсем близо.

— Йа’ат’еех. — възрастният мъж гледаше покрай него.

— Йа’ат’еех.

Покани стареца да сподели храната му и известно време двамата ядяха и мълчаха.

След малко го попита от кое племе е — щеше да бъде неучтиво да поиска да узнае името му — и научи, че принадлежи към народа на Заешката червена вода. Неизменно установяваше, че му е по-лесно да разговаря с по-възрастните, отколкото с по-младите, с хората, които живеят по-далече, отколкото по-близо до големите градове.

След малко старецът го попита към кое племе принадлежи. Когато му каза, старият човек замълча. Не е хубаво да се говори за умрелите.

— Аз съм последният — каза той — искаше да бъде разбран. — Дълго време прекарах надалеч.

— Зная. Известна ми е историята на Звездния следотърсач. — Старецът притисна върха на широкополата си черна шапка, защото ги връхлетя порив на вятъра. Погледна назад към пътя на север.

— Нещо те следи.

Все още усмихнат заради начина, по който старецът го бе назовал, без да произнася името му, той извърна глава и погледна в онази посока. Огромна топка бял трън подскачаше и се търкаляше в подножието на хълма.

— Руски бодил — отбеляза той.

— Не — отвърна старецът. — Нещо по-опасно.

Въпреки годините страхът от чинди за момент изникна от детството му. Потрепери от допира на вятъра.

— Не виждам нищо друго — изрече той.

— Ти си отсъствал много години. Минавал ли си по Пътя на врага?

— Не.

— Може би е трябвало.

— Може би. Познаваш ли добър певец на Пътя на врага?

— Аз съм певец.

— Може би заради това скоро пак ще се срещнем.

— Чувал съм, че Звездния следотърсач бил певец. Отдавна.

— Така е.

— Когато наминеш отново, ще поговорим повече за тези неща.

— Добре.

Мъжът погледна още веднъж назад към пътя:

— Междувременно следвай криволичеща пътека.

— Ще го сторя.

По-късно, докато минаваше по слоестите сини шисти и замръзналата тъмночервена глина в пресъхналото речно корито, от двете страни на което като пукнатини в студената синева на небето се извисяваха голи канадски тополи, той се замисли над думите на стареца и за нещата, за които те му напомниха — за небесните и водните твари, за създанията от облаци, мъгла, дъжд, цветен прашец и царевица, заемали тъй важно място в детското му въображение. И това ставаше сега, в сезона, когато змиите и мълниите още спяха.

Беше изминало много време, откакто бе престанал да обмисля проблемите си от старата гледна точка. Чинди… Истинско или част от съзнанието му — какво значение има? Нещо злонамерено зад гърба му. Да, друг начин да гледаш на нещата…

Денят бавно стигна до пладне и продължи да изтича, преди да се покаже стръмният хълм близо до дома му — високо извисяваща се, причудливо изваяна постройка, напомняща за нещо, което бе видял някога в обрамчена с водорасли долина под водите на чуждопланетен океан. Сега отново спря, за да изяде остатъка от провизиите си. В югозападните райони природата запазва настроенията си задълго, помисли си той, докато се взираше в тази посока. Макар да беше истина, че земята почти не се е изменила, все пак между преди и сега имаше известна промяна. Той смътно различаваше горички от сини смърчове близо до подножието на голямата планина — в тази област преди век и половина такова дърво не се виждаше. Но за това време климатът също донякъде се бе променил: зимите бяха станали малко по-меки, настъпваха по-късно и свършваха мъничко по-рано отпреди.

Натъпка лулата си и я запали. Сенки като множество пръсти се протегнаха бавно от запад. Да пробяга целия този път, а после да седне и да си почине, когато се вижда краят — това изглеждаше правилно. Страхуваше ли се, зачуди се той. Страхуваше ли се от проклетото обаждане? Може би точно за това ставаше дума. Или му се искаше за последно да види забавената лента на този отрязък от своя живот, преди да се е случило нещо, което да го промени? Имаше една песен… Той не можеше да си я спомни.

Когато почувства, че е дошло време, стана и закрачи през хладината и сенките към огромната, далечна шестоъгълна къща с врата на изток — към своя хоган, който не беше съвсем хоган.

* * *

Небето вече беше по-тъмно, когато се приближи до жилището си, дърветата допълнително спираха притока на светлина, а извисяващата се постройка, измазана с хоросан и облицована с дърво, се потапяше във все още беззвездната вечер. Обикаля я в продължение на седем минути, преди да се приближи от изток и да се качи на грубо издяланата дървена тераса, с която бе обградил дома си. После влезе и запали лампата. Имаше си собствени генератори на енергия на покрива и под земята.

Отиде до централния фогон, сложи малко подпалки и стъкна огъня. След това се съблече, захвърли джинсите „Ливайс“ и фланелената риза на червени и бели карета в коша за пране заедно с останалите си дрехи. Отправи се към високата тясна баня, влезе вътре и нагласи таймера за триминутен ултрависокочестотен душ. Водата в този район не можеше да се изразходва с лека ръка. След като излезе, надяна риза от еленова кожа, плътни панталони в цвят каки и чифт меки мокасини.

Пусна устройството, което записваше новините, включи екрана на монитора, нагласи програмата да следи някои от темите, които най-общо го интересуваха, после влезе в малкия открит кухненски кът вдясно и си приготви ядене сред висящите низи от люти чушки и лук.

Нахрани се в ниско, тапицирано с пухкава кожа кресло. По стените наоколо бяха окачени килимчета от Двата сиви хълма и Ганадо, между тях бяха пръснати снимки на извънземни пейзажи в рамки. На далечната стена се подпираше пирамида с оръжия; близо до нея имаше метална платформа от един квадратен метър, обградена с блестящи вертикални решетки с различна височина, а вдясно от нея — голям пулт и монитор. Лампичката за съобщения все още мигаше.

Когато се нахрани, той повъртя в ръце устройството на колана си и го остави. Отиде в кухнята и изпи една бира.

ДИСК I

ПРЕДОТВРАТЕНИ ЗЕМЕТРЕСЕНИЯ В ЧИЛИ

АРЕСТУВАНИ ТАКСТОНИИ

и трима демонстранти бяха задържани по обвинения, че са запалили колата на длъжностното лице, издало разпоредбата

ПЕТРОСЕЛ ОТРИЧА ОБВИНЕНИЯТА В ПАТЕНТНИ НАРУШЕНИЯ

„САМИ СИ ОТГЛЕДАХМЕ ПРОДУКТА“ — ТВЪРДИ РЪКОВОДИТЕЛЯТ НА НАУЧНИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ

ОЧЕРТАВА СЕ МЕКА ПРОЛЕТ В ПО-ГОЛЯМАТА

ЧАСТ ОТ СТРАНАТА В ДОЛИНАТА НА МИСИСИПИ

ОТСЕГА СА НАЩРЕК ЗАРАДИ

ОЧАКВАНИ НАВОДНЕНИЯ

ШИМПАНЗЕ СЕ ОПЛАКВА, ЧЕ СА МУ ОТКРАДНАЛИ ПРОИЗВЕДЕНИЕ НА ИЗКУСТВОТО

Във фантастичното свидетелство, направено днес пред детективи от Лос Анджелис, главно място заемат твърдения за обработен с наркотици банан

УБИЛ ГИ Е, ЗАЩОТО СА БИЛИ ТАМ —

ОБЯСНЯВА МАЙКА НА ТРИ ДЕЦА

Безкрайно време мина, откакто ме остави.

Какво ще правя сетне, неясно е за мен.

Поглеждам към небето, то чудеса ли прави?

За теб на светлината си мисля всеки ден.

СТУДЕНТИ ОТ КОЛУМБИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ СКАЧАТ ОТ ОРБИТА И ПОСТАВЯТ НОВ РЕКОРД

„Естествено университетът се гордее с тях — заяви деканът Шлобин, — но“

СТРЕЙДЖИАНСКИЯТ ПОСЛАНИК РАЗГОВАРЯ НА ЧЕТИРИ ОЧИ С ГЕНЕРАЛНИЯ СЕКРЕТАР

Стрейджианският посланик Долтмар Станго и консулът Орар Богарти разговарят вече втори ден с генералния секретар Уолфорд. Упорито се ширят предположенията за пробив в преговорите за сключване на търговско споразумение, но засега новинарите

ДЕЛФИНИТЕ ОТ ЗАПАДНОТО КРАЙБРЕЖИЕ НАСТОЙЧИВО ПОСТАВЯТ СВОИТЕ ИСКАНИЯ

КОНСЕРВНА ФАБРИКА А–1 ГОТОВА ЗА СПОРАЗУМЕНИЕ?

БАКИН М’БАВА ОТНОВО ПРЕДРИЧА КРАЯ НА СВЕТА

Отпивам бира, слушам таз музика без име

и корабите гледам, пристигащи отвред.

Събра ти свойте вещи, отиде си, любима.

Аз как да се не чувствам направо в А-Д 5?

РАДИКАЛИ ОТ ЦЪРКВАТА НА ЕСТЕСТВЕНИЯ ЖИВОТ ЗАПОДОЗРЕНИ ВЪВ ВЗРИВЯВАНЕТО НА БАНКА ЗА СПЕРМА

МЪЖ ЗАВЕЖДА ДЕЛО ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ПРЕДИШНАТА МУ ЛИЧНОСТ

Съгласно постановление на областния съд длъжностните лица в Менинджър извършиха

КОМПЮТЪР НА БАНКА „НОВА СКОТИЯ“ ОБВИНЕН В УГЛАВНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ЗАРАДИ СКАНДАЛ С ПОДПРАВЕНИ ОБЛИГАЦИИ

И ето ме: седя си от болката понесен,

във кръг въртят ме бавно вихрушките безчет.

А ако ти потрябвам, ще ме намериш лесно.

Направо ме набираш на номер А-Д 5.

 

омраза той все още съществува някъде и няма достатъчно огромна сила която завинаги да го задържи на разстояние от мен доста време ми отне да науча начините но скоро ще съм готов готов съм осем дни и ако тогава знаех това което ми е известно сега него нямаше да го има мене нямаше да ме има изгоряло? казват изгоряло никога вече сред купищата лава в преследване на пълзящите тръби които да смазвам и да вкусвам сочността им но аз дишам този въздух и само назъбените и правите мълнии ме държат тук сега познавам пътя отвъд тях и дърветата извън стените видения на градове които носят по-малките зная начините зная формите почакай обърканите мозъчета на по-малките ми казват от какво се нуждая един ден ще дойде някой който ще знае за онзи дето не е като другите но все още съществува ще тръгна за онова някъде където той съществува осем дни аз умрях малко той ще умре напълно нищо не може да ме държи вечно на разстояние от него аз ще заговоря пръв сега умея думи като пълзящи същества смачкай ги усети тяхната сочност удари сега и гледай как по-малките се отдръпват сега когато ги познавам ще ги използвам думи да му кажа защо сега ще бъда сфера и ще се търкалям ха! по-малките! омраза ще я изговоря в онова когато ще я изрека тогава осем дни изгоряло омраза

В онези далечни времена, когато Найенезгани и брат му убивали чудовищата, които племето намерило в новия свят, имало някои като Безкрайния змей, дето по различни причини били пощадени. Но дори тях опитомили до известна степен, след като ги признали за необходимо зло. Светът действително се превръщал в по-безопасно място, макар все пак да било останало някое и друго чудовище.

Тогава я имало Тзе’Нага’Хай, Пътешестващата скала, която се търкаляла след своите жертви, смазвала ги, а после ги поглъщала. Найенезгани бродел по дъгата и назъбената мълния и търсел чудовището. Брат му го бил посъветвал да вземе със себе си магическите ножове и той носел всичките осем.

Когато Найенезгани пристигнал на мястото, наричано Бетчил гай, извадил двата си черни ножа, кръстосал ги и ги забил в земята. По-нататък забил и двата кръстосани сини ножа. Още по-далече направил кръст от двата жълти ножа и ги закрепил здраво в пръстта. И накрая забол двата ножа с назъбени остриета, също кръстосани.

Сетне застанал пред погледа на гигантската Скала.

— Какво чакаш, Тзе’Нага’Хай? — запитал той. — Да не би да преследваш народа ми?

Големият камък без всякакъв мъх, към който току-що се бил обърнал, се размърдал с трясък и скърцане. Задвижил се бавно към него и само след няколко секунди скоростта му видимо нараснала. Почти изненадал Найенезгани с бързината, с която се приближавал.

Но Найенезгани се извърнал и побягнал назад. Скалата стремително се затъркаляла зад гърба му и все повече скъсявала разстоянието между тях.

Когато стигнал до мястото с назъбените ножове, Найенезгани ги прескочил. Скалата се изтъркаляла през тях и от нея се отцепил голям къс.

Той продължил да бяга и прехвърлил жълтите ножове. Тзе’Нага’Хай преминала и през тях, отново се пропукала, отделили се още парчета.

Сега вече Скалата подскачала ту на една, ту на друга страна, не се търкаляла гладко. И когато Найенезгани преминал високо над сините ножове, а тя се блъснала в тях и отскочила, от нея паднали нови отломки. В този момент тя станала вече значително по-малка, но скоростта й още се увеличавала.

Найенезгани прелетял над черните ножове. Когато чул Скалата да стърже и да се разпуква над тях, той се обърнал.

Останал бил само сравнително дребен камък. Найенезгани спрял, после тръгнал към него.

Камъкът веднага се извъртял, променил посоката си и побягнал. Найенезгани се втурнал да го преследва на запад — чак отвъд реката Сан Хуан. Накрая го хванал, но голяма част от живота и разума на Скалата явно били изчезнали.

— Сега, Тзе’Нага’Хай — казал Найенезгани, — ти нямаш сила да ми навредиш, но не си лишена от известна добродетел, която бях забелязал по-рано. В бъдеще ще трябва да палиш огньовете на Динех.

Вдигнал остатъка от Скалата и го отнесъл със себе си, за да го покаже на Първата жена, която иначе не би повярвала какво е направил.

Най-сетне въздъхна и се надигна. Мина покрай мястото, обкръжено с блестящи решетки, и стигна до пулта. Натисна клавиша „Съобщения“ и екранът на монитора оживя.

Върху него се изписа: ЕДУИН ТЕДЪРС СЕ ОБАДИ, а след това — вчерашната дата и часът — времето, когато в пустошта неговото устройство бе подало сигнал. По-долу бяха регистрирани още шест опита на Едуин Тедърс да се свърже с него, като последният бе направен едва преди няколко часа. Бяха посочени източен код и номер с молба за отговор на обаждането колкото е възможно по-бързо, предшествани от думата СПЕШНО.

Той опита да си спомни дали някога е познавал човек на име Едуин Тедърс. Реши, че не е.

Набра цифрите и зачака.

Последвалият бръмчащ звук стихна, но екранът остана тъмен.

— Да? — долетя отсечен мъжки глас.

— Уилям Блакхорс Сингър — каза той — отговаря на обаждането на Едуин Тедърс.

— Момент, ако обичате — гласът започна да произнася думите припряно и пискливо. — Ще ви свържа.

Той подръпна тюркоазената си обица и се вторачи в тъмния екран. Минутите на близкия часовник се смениха. После още веднъж…

Екранът светна внезапно и пред него се появи прорязаното от дълбоки бръчки лице на тъмнокос мъж с бледи очи. Усмивката му очевидно издаваше повече облекчение, отколкото удоволствие.

— Аз съм Едуин Тедърс — изрече той. — Радвам се, че накрая ви намерихме, господин Сингър. Можете ли да дойдете веднага?

— Може би — той погледна към светещата вляво клетка. — Но за какво изобщо става въпрос?

— Ще ви обясня лично. Разноските по пътуването ще са за наша сметка. Въпросът е важен, господин Сингър.

— Добре. Идвам.

Отиде до транспортната си кабина и я задейства. За момент тя издаде слаб виещ звук. Цветови зони се придвижиха нагоре по колоните.

— Готово — и той влезе в кабината.

Погледна надолу, видя как очертанията на краката му се размиват.

За момент светът се обърка. После мислите му отново поеха нормалния си ход. Той стоеше в транспортно устройство, подобно на неговото собствено. Вдигна глава, обхвана с поглед огромна стая, подредена старомодно — тъмна ламперия по стените, тежки кожени кресла, китайски килим, библиотека, пълна с подвързани в кожа томове, завеси, огнище, в което горяха истински дърва. Двама мъже стояха с лице към него — Тедърс и дребен рус мъж, чийто глас разкри, че той е човекът, с когото бе разговарял най-напред.

— Това е Марк Брандес, секретарят ми — обяви Тедърс, докато го наблюдаваше как излиза от кабината.

Несъзнателно, по стария обичай на племето той притисна дланта си към техните, вместо да се ръкува. Брандес изглеждаше озадачен, но Тедърс вече сочеше към креслата.

— Седнете, господин Сингър.

— Наричайте ме Били.

— Добре, Били. Искаш ли нещо за пиене?

— С удоволствие.

— Имам прекрасно бренди.

— Хубаво.

Тедърс погледна към Брандес, който незабавно отиде до един шкаф и наля две питиета.

— Пролетта подранява — забеляза Тедърс.

Били кимна и взе чашата си.

— Упражнявал си великолепна професия. Въздействието на замразяването и на забавения ход на времето ти е позволило да доживееш до момента, когато е станало възможно да се възползваш от напредъка в медицината. Истински старовремец, въпреки че изобщо не ти личи.

Били отпи от брендито.

— Много е хубаво — отбеляза той.

— Така е. Истинско отлежало бренди, превъзходно качество. Колко са следотърсачите в наши дни?

— Не зная.

— Има и други, но ти си най-добрият. Старата школа.

Били сподавено се изсмя.

— Какво искаш? — попита той.

Тедърс също избухна в приглушен смях.

— Най-доброто.

— Какво ти е нужно да се проследи?

— Работата е малко по-друга.

— И каква?

— Трудно ми е да реша откъде да започна…

Били се загледа през прозореца към обляната от лунна светлина морава. Гледката свършваше с висока стена в далечината.

— Аз съм специален помощник на генералния секретар Уолфорд — заяви накрая Тедърс. — Той е тук, на горния етаж, заедно с посланика и консула на Стрейдж, Станго и Богарти. Познаваш ли добре стрейджианците?

— Срещал съм тук-там по някой от тях.

— Какво впечатление ти направиха?

Той сви рамене.

— Високи, силни, интелигентни… Какво имаш предвид?

— Би ли искал стрейджианец да ти бъде враг?

— Не.

— Защо?

— Могат да бъдат много опасни.

— В какъв смисъл?

— Трудно би ги спряло нещо. Променят формата си. Притежават някакъв вид мозъчен контрол над телата си. Умеят да разместват органите си. Способни са да…

— Минават през стени?

Били поклати глава.

— За това не зная. Чувал съм да говорят, но самият аз никога…

— Казвали са ти истината. Стрейджианците имат режим на обучение, който създава такава способност у някои от тях. Това е полурелигиозна подготовка, доста тежка, изисква години и невинаги дава резултати. Но благодарение на нея могат да се създадат известен брой адепти с особени умения.

— В такъв случай ти знаеш за стрейджианците повече от мене.

— Вярно е.

— Тогава защо ме питаш?

— Една от тях се е запътила насам.

Били сви рамене.

— Тук се навъртат няколко хиляди стрейджианци. От много години.

Тедърс сръбна от питието си.

— Но всичките са обикновени. Имам предвид една от онези, преминали специалната подготовка.

— И какво от това?

— Тя пристига, за да убие генералния секретар.

Били помириса брендито си.

— Хубаво е, че са те известили — накрая изрече той — и можеш да прехвърлиш работата на хората от охраната.

— Не е достатъчно.

По време на целия разговор Тедърс упорито се мъчеше да срещне погледа му. Накрая Били се бе вторачил в него и помощникът на генералния секретар изпита известно суетно чувство на победа, без да осъзнава, че това вглеждане означава съмнението на другия в онова, което му се говори.

— Защо да не е?

— Хората от охраната не разполагат със средства да се справят със стрейджианските адепти — отвърна Тедърс. — Със сигурност борбата с тази жена не е по силите им.

Били поклати глава.

— Не разбирам защо ми разказваш всичко това.

— Компютърът посочи твоето име.

— В отговор на какво?

— Поискахме да потърси човек, който би могъл да я спре.

Били довърши питието си и остави чашата настрана.

— В такъв случай се нуждаете от нов програмист или знам ли какво. Трябва да има доста хора, които са по-осведомени от мен за стрейджианските адепти.

— Ти си специалист по преследване и залавяне на екзотични форми на живот. По-голямата част от живота ти е протекла в подобни занимания. На практика сам си напълнил с екземпляри Института за междузвезден живот. Ти…

Били махна с ръка и каза:

— Стига, извънземната, за която говориш, е разумно същество. А аз съм прекарал повечето време в преследване на животни — вярно, екзотични, някои от тях много хитри и опасни, но все пак животни, а не същества, способни да правят сложни планове…

Котка…

— … затова не мисля, че в този случай опитът ми наистина е приложим — заключи той.

Тедърс кимна.

— Може би да, а може би не — изрече той най-сетне. — Но по въпрос като този трябва да сме съвсем сигурни. Би ли поговорил със стрейджианските представители, които са тук на посещение? Вероятно те са в състояние да ти дадат по-ясна представа от мене.

— Разбира се. Готов съм да говоря с всеки.

Тедърс довърши питието си и се надигна.

— Да ти налея още едно?

— Може.

Тедърс напълни отново тумбестата чаша.

— Ще се върна след няколко минути — отправи се надясно и напусна стаята.

Били остави чашата си и стана. Обиколи с равна крачка помещението, огледа заглавията на книгите по лавиците, докосна обложките на томовете, подуши въздуха, смесен с миризмата на стара кожа. Пак долови слаб, почти парлив дъх, който по-рано не бе успял да определи — мирис, какъвто бе усещал при срещите със стрейджианци в миналото, на друго място. Те трябва да са прекарали в тази сграда известно време, реши той, или пък са били в това помещение съвсем наскоро, за да оставят толкова силни следи от присъствието си. Спомняше си ги: хуманоиди, високи над два метра, с тъмна кожа, но със сребристи лица, шии и гърди; с плоска глава, тесен ханш и широки рамене, с подобни на яка костни израстъци, които им служеха за звукови сензори, и с малки, тесни като цепки, чуждоземни очи — обикновено жълти, но понякога с цвят на канела или кехлибар; обезкосмени, грациозни по особен, присъщ на насекомите начин с множеството си стави, те се движеха безшумно и говореха на език, далечно подобие на гръцки, макар че той не разбираше и него.

Езикът е онова, реши той, което отделя разумните същества от животните. Дали?

Котка?…

Приближи се до прозореца и се загледа навън към моравата. Стигна до извода, че е трудно някой да я прекоси, без да го забележат, дори и ако се използват най-простите охранителни устройства. А тук положително разполагаха с множество защитни системи. Но тя можеше да приеме почти всякакъв облик, можеше да проникне на това място в невидима форма…

Защо обаче да се крие? Та нали точно това ще очакват. Докато охраната съсредоточава вниманието си върху най-сложните методи, защо да не отвлече тежък камион, да пресече с гръм и трясък моравата, да пробие някоя от стените, да скочи от кабината и да започне да стреля по всичко, което се движи?

Сепна се и се обърна с гръб към прозореца. Това не беше негов проблем. Положително имаше доста хора, по-подготвени от него да надхитрят извънземната независимо от резултата на компютъра.

Върна се на стола си и вдигна чашата. От посоката, в която бе излязъл Тедърс, се приближаваха стъпки. Стъпки и меки гласове, придружени от слаб звънтеж в ушите му. Езикът на стрейджианците се намираше в ултразвуковия диапазон от скалата на човешкия слух и макар те да стесняваха обхвата на използваните честоти и да се придържаха към по-ниските, когато говореха на земни езици, винаги оставаха известни обертонове. Прекалено дългият разговор със стрейджианец обикновено предизвикваше главоболие. Отпи още една глътка и остави чашата на масата, когато те се появиха иззад ъгъла.

Двамата стрейджианци носеха тъмносини поли и широки ленти, кръстосани на гърдите като патрондаши. Към тях бяха прикрепени декоративни карфици или знаци за заеманата длъжност. Между Тедърс и извънземните вървеше друг мъж — нисък, набит, с тъмна коса, останала само на челото, слепоочията и тила. Под тежките му вежди проблясваха сякаш изработени от нефрит очи; носеше зелена мантия и пантофи. Били позна генералния секретар на ООН Милтън Уолфорд.

Тедърс го представи на Долтмар Станго и Орар Богарти, както и на Уолфорд. Сетне всички седнаха. Тедърс каза:

— Те ще те осведомят по-подробно по въпроса.

Били кимна.

Стрейджианецът, когото наричаха Долтмар Станго, заразказва, вторачен право пред себе си в празното пространство:

— Този въпрос е свързан с идването на ваши хора в нашия свят. Там те вече са изградили значителен анклав — точно както ние имаме свой тук, на Земята. Това не създаваше почти никакви проблеми и в двата свята. Но сега, в резултат на моята настояща мисия да водя преговори за сключване на политическо и търговско споразумение, очевидно в тези райони ще се създадат постоянни дипломатически представителства.

Той направи моментна пауза сякаш за да подреди мислите си, после продължи:

— Виждате ли, на Стрейдж има малка религиозна група, която вярва, че когато земните жители умират на нашата планета, субстанцията на живота им замърсява отвъдния свят. Постоянните дипломатически представителства дават всички основания на тази група да смята, че нейните опасения с течение на времето все повече ще се превръщат в реалност. Ето защо членовете й са против каквото и да било споразумение с вашите хора и искат те да напуснат нашия свят.

— Колко е голяма тази група? — попита Били.

— Малка е. Най-много между петдесет и сто хиляди членове. Ала не числеността е важна. Това е секта на фанатици и голяма част от тях преминават суров курс на обучение, който понякога разкрива смайващи способности на индивида.

— И аз така съм чувал.

— Една такава личност се е нагърбила със задачата да поправи нещата. Отвлякла е космически кораб и е поела курс към Земята. Според нея убийство на толкова високо равнище ще осуети нашите преговори, ще направи невъзможно сключването на договор и това ще доведе до изтегляне на земните жители от нашия свят.

— Колко близо е тя до истината?

— Винаги е трудно да се правят предположения по подобни въпроси, но убийството със сигурност ще забави хода на преговорите.

— И се очаква тя да пристигне след няколко дни?

— Да. Получихме информацията от други членове на сектата, но те не можаха да кажат нещо по-конкретно. Научили са историята с всичките й подробности едва след заминаването на тази жена и тогава са уведомили властите. Искали са непременно да се знае, че тя е действала по собствена инициатива, а не по заповед.

Били се усмихна.

— Кой знае — отбеляза той.

— Вярно е. Във всеки случай, тъй като съобщенията се движат по-бързо от космическите кораби, предупреждението беше изпратено.

— Вие най-добре трябва да знаете как да спрете някой от собствените си хора.

— Такъв проблем възниква рядко — отвърна Долтмар. — Но обичайният метод е да се изпрати група от надарени с подобни способности адепти след нарушителя. За съжаление…

— О, да.

— Така че трябва да се справим, като използваме онова, което ни е под ръка — продължи извънземният — вашите хора ще се опитат да я спрат в космоса, но прогнозите им дават само двайсет и седем процента шанс за успех. Имате ли някакви идеи?

Котка?

— Не — отговори Били. — Ако беше опасно животно, щях да поискам да го проучвам известно време в естествената му среда.

— Няма нито начин, нито време.

— Тогава не знам какво да ви кажа.

Уолфорд извади малко пакетче от джоба на мантията си.

— Ето един чип, който бих искал да вземете със себе си и да прегледате на вашата машина — обясни той. — От него ще научите всичко, което знаем за този индивид и за други подобни. Това е най-близкото нещо до проучване на съществото, което можем да ви осигурим.

Били стана и взе пакетчето.

— Добре — съгласи се той. — Ще го занеса вкъщи и ще го прегледам. Може и да ми хрумне нещо.

Уолфорд и другите се изправиха. Били се бе обърнал към транспортното устройство, когато стрейджианецът на име Орар Богарти заговори:

— Вашият народ не е ли сред аборигените на този континент? — запита той.

— Да — Били спря, но не се обърна.

— Имат ли скъпоценните камъни на ушите ви специално значение? Може би религиозно?

Били се изсмя.

— Харесват ми. Това е всичко.

— А този в косата ви?

Били го докосна, докато бавно се обръщаше.

— Този ли? Ами… смята се, че той закриля човек от удар на мълния.

— Дава ли резултати?

— Този дава. Засега.

— Интересно. Ударът на мълния не е най-честото нещо, което се случва в живота. Защо го носите?

— Ние, навахите, имаме поверие за мълнията. Тя разрушава табуто. Изкривява реалността. С нея шега не бива.

Обърна се, продължи пътя си, набра поредица от цифри и влезе в кабината. Обходи с бърз поглед безизразните хора и извънземни, докато инерционният период премина и тялото му започна да се разтапя.

 

 

Извървявам разстоянието от хълм до хълм,

преминавам от място на място, както преминава вятър,

без следи да оставя. За това трябва да има песен,

но аз така и не научих думите й.

Затова пея песен, измислена от мен самия:

Превръщам се в дъга, която започва там

и свършва тук. Не оставям следа

върху земята между двата края, докато се вия

оттам дотук. Нека вървя сред красота.

Нека тя се простира напред, назад, нагоре и надолу,

вдясно и вляво от мен.

Преминавам направо през небесните порти.

— Ние му казваме път на врага — каза старецът, — но белите дошли и започнали да го наричат Танц на индианките — вероятно защото са видели жените да танцуват при изпълнението на този обред. Ако ти си човекът, за когото ще пеят, дават ти специално име, име на воин. То е свещено и трябва да го използваш само по време на ритуали; не е онова, което съобщаваш на всеки под път и над път или просто позволяваш на хората да те наричат с него.

Всичко започнало — каза старецът — в онези далечни времена, когато Найенезгани защитавал племето. Той убил цял куп чудовища, които правели живота ни много труден. Това били Рогатото чудовище и Големия бог, Скалистия чудовищен орел и Пътуващата скала и още много други. Ето защо започнали да го наричат Убиеца на чудовища. Четвъртото му чудовище обаче се наричало Проследяващата мечка. Тя приличала повече на лъв и била голяма колкото кола на въздушни възглавници. Щом веднъж попаднела на дирите на човек, неизменно тръгвала по тях и не спирала, докато не го откриела, за да го превърне в свой обяд.

Найенезгани тръгнал и проследил следотърсачката, а после й позволил да следва дирите му. Но когато накрая го открила, той се бил подготвил. Ненапразно го наричали Убиеца на чудовища. Когато всичко свършило, светът станал много по-безопасен.

Ала в същото време нещо започнало да мъчи Найенезгани. Той страдал, защото бил убил всички онези чудовища, а мечката само увеличила броя им с още едно. Духовете им започнали да го преследват навсякъде и го карали да се чувства много нещастен. Ето откъде произлиза думата Анаа’йи, Път на врага. Наайее’ е враг или нещо наистина лошо, което те мъчи. Неезгани пък означава „той се отърва от него“, а ана’и е врагът, от който си се отървал. Така че Анаа’йи вероятно е наистина най-подходящата дума за този обред. Това е ритуал за премахване на много големи неприятности.

Той крачеше напред-назад. Екранът все още светеше. Не беше изключил устройството, след като изгледа записаното върху чипа. Стените сякаш се накланяха към него, за да го притиснат. Вятърът пееше песен на промяната, която той почти разбираше. На няколко пъти се спира, внимателно разгледа стара кошница, дребно олющено острие на копие, фотография на девствен пейзаж под синьо като индиго небе. Докосна цевта на мощна пушка, взе оръжието в ръце, провери го, отново го върна на пирамидата. Накрая се завъртя на пети и излезе в нощта. Седеше на терасата, която обикаляше хогана. Взираше се в сенките. Вдигна поглед към небето.

— Нямам думи… — започна той и част от съзнанието му се надсмя над другата половина. Както винаги, усещаше раздвоението. Вече не знаеше кога му се беше случило за първи път.

— … но ти изискваш отговор.

Той дори не беше сигурен какво е онова, към което се обръщаше. В езика на навахо няма дума за „религия“. Нито пък беше уверен, че това е категорията, в която попадаха неговите чувства. Категория? Причината да няма такава дума е, че в старите времена подобни неща са били неделимо свързани с всичко в човешкия живот. Нямало е специална категория за определени чувства. Повечето от хората наоколо му и сега не намираха това за странно. Но те се бяха променили. Той също, макар да знаеше, че промените при него са по-различни. „Държи се, сякаш няма роднини“ — това беше най-лошото нещо, което един навахо можеше да каже за друг, и той съзнаваше, че същото се отнася и за него. Пропастта беше по-дълбока, отколкото бе възможно да изкопаят отсъствието му, женитбата, постъпките. И други бяха прекарвали дълго време надалеч, бяха се женили извън племето, но все пак се бяха връщали. Ала за него това беше част от изживяването на времето, истинско и в буквален, и в духовен смисъл. Той нямаше роднини. Едната му половина искаше точно това. Другата…

— Може би съм извършил огромно зло — продължи той. — Когато го откъснах от неговата земя, както племето бе отведено във форт Съмнър. Когато го откъснах от собствения му народ, който вече не съществува. Когато го оставих сам на непознато място като пленник на ютите. В такъв случай съм извършил зло. Но само ако той е реална личност. — Погледът му обходи небето. — Дано не е — произнесе после. — Дано всичко това да е сънувана възможност, небитие, което ме мъчи през годините — обиколи в кръг хогана, втренчен в дърветата. — Мислех си, че незнанието е най-доброто нещо, а то може да ме направи страхливец. Все пак щях да продължа да вървя по този път през целия остатък от живота си. Ала сега…

Край него прелетя бухал, който глухо бухаше.

— Лоша поличба — реши част от съзнанието му, — защото бухалът е птица на смъртта и на болестта.

— Просто бухал — твърдеше другата част. — Те ловуват нощем. Нищо повече.

— Чухме се един друг — извика той след птицата. — Ще открия какво съм направил и ще зная какво трябва да сторя.

Върна се в къщата и протегна ръка сред паяжините към мястото, където на вига висеше ключ. Взе го в ръка и го потърка. Прекара пръст по него сякаш беше толкова необикновена вещ като острието на копие. После рязко го пусна в джоба си. Прекоси стаята и изключи светещия екран.

Завъртя се и прекрачи през решетките в транспортната кабина, задейства устройството за управление и набра кода. Съсредоточи поглед върху червения килим от Ганадо — гледаше как той се превръща в розов и изчезва.

 

 

Мрак между малките улични лампи и песен на щурци извън кабината…

Излезе от заслона и го лъхна мирис на влажен въздух. Огромни, обградени със сенки дървета; мамещо изобилие от трева, застлала склоновете на хълмовете; тежки, разлати монолитни сгради, в момента тъмни — с изключение на малките светлинки по входовете, които създаваха впечатление за миниатюрни пещери и само подчертаваха чернотата на всичко останало; пред погледа — безлюдно.

Тръгна по тротоара, пресече улицата, прекоси хълм. Наоколо нямаше охрана, но и да имаше, щеше да я заобиколи с лекота. Сега паркът „Балбоа“ беше тих, увеселителните площадки бяха затворени до сутринта. Светлините на Сан Диего и потокът от коли по улиците му се виждаха от различните височини, които прекосяваше, но те изглеждаха далечни, част от друг свят. Той се движеше безшумно от сянка до сянка. Беше избрал обществена транспортна кабина, която в миналото обичаше да използва понякога, когато пристигаше по обичайните си дела денем и му доставяше удоволствие да върви пеша, вместо да се пренася направо на мястото, където работеше. Разбира се, и то беше затворено по това време, а и транспортната му кабина не работеше.

В продължение на петнайсет минути продължи своето дълго пътешествие — катереше се и вървеше към огромния, разпрострян на широка площ комплекс — Института за междузвезден живот. Избягваше, доколкото му беше възможно, тротоарите, паркингите и шосетата. От време на време на откритите места необузданите пориви на вятъра донасяха смесица от животински миризми от зоопарка на Сан Диего. До него достигаше и дъх, наситен и ухаещ на джунгла, от някои растения в зоологическата градина. Този мирис събуди спомени за други екзотични същества по други места. Припомни си как залови улабри с телена козина в ултразвуково заграждение, туилпа в ледена яма, четири утана във водовъртеж от смрад…

Комплексът на института се появи пред погледа му и той забави крачка. Дълго време остана неподвижен — просто наблюдаваше сградата. После бавно я обиколи, като често спираше, за да я огледа отново.

Накрая застана зад зданието близо до малък паркинг, където имаше една — единствена кола. Прекоси го и отключи вратата на служебния вход близо до него.

Без да се нуждае от светлина, тръгна из сградата, премина през поредица от коридори, след това се изкачи по малка стълба. Стигна до караулката на охраната, която си спомняше, после използва кодовия си ключ, за да влезе в близкото складово помещение. Там изчака двайсет минути, докато възрастен униформен служител премина с провлачена крачка, спря, включи алармата и се отдалечи.

Малко след това се измъкна от склада и влезе в първата зала. Някои от животинските клетки от двете страни бяха причудливо осветени, за да се имитира естественият цикъл на смяна на деня и нощта в родните места на обитателите; добавени бяха странни съединения в атмосферата или пък бяха създадени особени метеорологични условия, за да се чувстват съществата добре. Мина покрай реещи се газови балони, пълзящи коралови клонки, слузести малтийски кръстове, пулсиращи тъмночервеникаво-кафяви дънери, покрити с костни израстъци вълнообразни змии, белгардски симоплексен рак в дупка от водорасли, ивичест мерц, двойка дивектоси, компактен тендрон в басейн с амоняк. Прикрепените към стълбчета очи на червейоподобната маркака проследиха преминаването му по същия начин като през онзи ден във ветровитата пустош, когато за малко не го бе сграбчила. Той не спря, за да отвърне на погледа й, нито пък да провери какво прави някоя от другите твари, които познаваше толкова добре.

Прекоси цялата зала, излезе от нея, премина в друга.

Постоянно чуваше слабото бучене на генератори. Въпреки че клетките бяха херметично затворени, отнякъде до него достигаха необичайни миризми. Не обърна внимание на нито един от знаците, тъй като знаеше какво означава всеки от тях. Екземплярите в тази втора зала бяха по-големи и по-свирепи в сравнение с онези в другата, през която току-що бе минал. Тук той бегло погледна няколко същества почти с любов, докато тихичко си мълвеше нещо на езика на племето. Когато влезе в третата зала, започна съвсем тихо да си тананика.

Само след няколко крачки забави ход.

Скали върху равнина от разтопени силикати… Никакви видими прегради между това място и останалата част от залата, каквито имаше в другите помещения, през които бе минал. Същите атмосферни условия…

Още повече забави стъпките си. Спря.

Слаба, разсеяна светлина заливаше помещението. Стори му се, че чува въздишка.

Тананикането секна и устата му пресъхна.

— Аз дойдох — прошепна, след което се приближи до експоната, на чиято табела пишеше: ТОРГЛИНДСКИ МЕТАМОРФ.

Пясък и скала. В жълто, лъскаво, оранжево. Черни ивици. Нищо не помръдна.

— Котко…? — произнесе той.

Приближи се още повече и продължи да се взира. Нямаше смисъл. Дори очите му не можеха да определят със сигурност. Не беше само светлината.

— Котко?

Започна да рови из паметта си, за да си спомни начина, по който бе подредена изложбата в началото. Да. Тази скала вляво…

Скалата се раздвижи точно когато си спомни разположението на предметите. Тя се затъркаля към центъра. Промени формата си, заприлича повече на сфера и успя да заличи една вдлъбнатина.

— Има нещо, което трябва да ти кажа — нещо, което трябва да се опитам да направя…

Скалата се удължи, изтегли от себе си два израстъка и се подпря на тях.

— Чудех се… чудех се дали ще можеш наистина да ме разбереш, ако опитам и съм достатъчно упорит.

Скалата пусна още един чифт израстъци в задния си край — оформиха се масивна глава и дебела триъгълна опашка.

— Ако познаваш някого, това съм аз. Аз те доведох тук. Белезите от нашата битка се изтриха от тялото ми, но никой друг не се е борил по-ожесточено с мен.

Контурите на скалата се омекотиха. Тя стана гладка и блестяща — същество, обтегнато като струна под лъскавата повърхност. В центъра на главата се появи фасетно око.

— Дойдох при теб. Трябва да узная дали притежаваш разум. Известно време си мислех, че може би имаш. Но по-късно не го показа с нищо. Сега непременно трябва да разбера. Има ли разум в тази твоя животинска глава?

Съществото се протегна и му обърна гръб.

— Ако си в състояние да общуваш с някого по какъвто и да било начин, направи го с мене. Сега. Много е важно.

Съществото се отдалечи по площадката вдясно от него.

— Тук не ме води просто празно любопитство. Дай ми някакъв знак за разум, ако го притежаваш.

То го изгледа за момент със студения, немигащ скъпоценен камък в средата на главата си. После отново се извърна и цветът му потъмня максимално. Контурите му се изпълниха от подобна на въглен, синкава, абсолютна чернота.

Сянката се плъзна към края на площадката и изчезна.

Тогава той произнесе:

— В известен смисъл ти ми достави удоволствие. Сбогом, мой велик противник.

Обърна се и се запъти към изхода на залата.

— Били Блакхорс Сингър. Част от племето. Последният воин от твоята порода. Дълго време ти трябваше, за да дойдеш.

Той спря. Остана напълно неподвижен.

— Да. Думите проникнаха в главата ти. Аз мога да възпроизвеждам някакво подобие на човешки език и да произнасям слова, ако пожелая, но ние имаме всички основания да бъдем по-непосредствени, след като сме повече от приятели и ни свързва нещо по-силно от любов.

— Котко?

— Така е добре. Просто си мисли. Аз ще те разбирам. Котка е подходящо наименование за мен — гъвкаво и независимо същество, чуждо на чувствата. Аз чета само мислите, които решиш да ми предадеш, не прониквам в цялото ти съзнание. Трябва да ми разкажеш всичко, което искаш да зная. Защо дойде?

— За да разбера дали си това, което сега виждам, че си.

— И само затова?

— Глождеше ме мисълта, че може да си такава. Защо не общуваше по-рано?

— Най-напред не можех. Създанията от моята порода предават само изображения, свързани с лова, на други като нас. Но способностите ми бавно се усъвършенстваха, докато наблюдавах мислите на онези, които идваха да ме разглеждат през последния половин век. Сега са ми известни много неща за твоя свят и твоята порода. Ти обаче — ти си по-различен от останалите.

— В какъв смисъл?

— Хищник си като мен.

— Котко! Защо не каза на някого, след като научи как, че си мислещо, разумно същество?

— Научих много неща. И изчаквах.

— Какво?

— Научих какво е омраза. Изчаквах възможността да избягам, да те проследя, както ти някога ме проследи, и да те унищожа.

— Не е необходимо да стигаме толкова далеч. Съжалявам за болката, която съм ти причинил. Сега, след като знаем какво представляваме, грешката може да се поправи.

— Оттогава насам слънцето в моя свят се превърна в нова. Този свят и другите като мен вече не съществуват. Видях това в мислите на моите посетители. Как можеш да ми върнеш миналото?

— Не мога.

— Научих какво е омраза. Не знаех какво значи да мразиш, преди да дойда тук. Хищникът не мрази жертвата. По свой начин вълкът всъщност обича овцата. Но аз те мразя, Били Блакхорс Сингър, заради онова, което ми причини. За това, че ме превърна във вещ. Тази сложност на нещата научих от вашата порода. Оттогава живея единствено в очакване на деня, когато ще мога да ти го кажа и да действам, за да си отмъстя.

— Съжалявам. Ще говоря с хората, които отговарят за това място.

— Няма да им отговоря. И те ще си помислят, че си полудял.

— Защо?

— Желая друго. Казах ти какво.

Той се обърна с лице към площадката и отиде до мястото, където силовите полета ограждаха черното, по-едро от човек същество, което сега седеше наблизо и го изучаваше.

— Не ми е ясно как могат да се осъществят твоите желания, но искам да се опитам да ти помогна по всеки друг начин.

— Виждам нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Виждам, че желаеш нещо от мен.

— Вече разбирам, че ти не би поискала да ми дадеш нищо.

— Изпитай ме.

— Дойдох да разбера дали съм ти сторил зло.

— Сторил си.

— Да разбера дали си действително разумно същество.

— Такова съм.

— В такъв случай да поискам твоята помощ за предотвратяване на политическо убийство.

Последва нещо като смях — безчувствен, невесел.

— Разкажи ми.

Той описа положението. След като свърши, настъпи дълго мълчание.

Сетне съществото се обади:

— Да предположим, че аз я открия и я спра. Какво ще стане после?

— Разбира се, ще ти върнат свободата. Ще ти дадат обезщетение, вероятно награда, нов дом. Може би ще се намери и свят, подобен на твоя…

Тъмната фигура се надигна, отново промени формата си и се превърна в нещо като мечка, изправена на задните си крака. Протегна предна лапа и докосна силовото поле. Изригна водопад от искри и засипа площадката.

— Това е всичко — каза му Котката, — което те отделя от смъртта.

— Само толкова ли имаш да ми кажеш: че сега, когато можем да общуваме, няма за какво да говорим?

— Помниш ли онази дълга седмица, когато ме дебнеше?

— Да.

— Само късметът ти позволи да ме хванеш.

— Може би.

— Може би? Знаеш, че беше така. Накрая аз почти те убих.

— Малко ти оставаше.

— В продължение на петдесет дълги години отново и отново преживявах този лов. Трябваше да победя аз!

Тя пак удари полето и искрите очертаха цялата й фигура. Били не помръдна. След малко Котката се овладя и се отдръпна. Сега изглеждаше по-дребна и тялото й непрекъснато се свиваше и се свличаше на земята.

Накрая Котката каза:

— Ти вече ми предложи моята свобода без никакви условия.

— Точно така.

— Наградата и обезщетението, за които говориш, не означават нищо за мен.

— Разбирам.

— Не, не разбираш.

— Разбирам, че няма да ми помогнеш. Добре тогава. Лека нощ.

Той отново се обърна да си ходи.

— Не съм казала, че няма да ти помогна.

Когато погледна назад, видя клатушкащо се, качулато, рогато същество, което се бе вторачило в него.

— Какво искаш да кажеш, Котко?

— Ще ти помогна. Срещу определена цена.

— И каква е цената?

— Твоят живот.

— Това е нелепо.

— Чаках чак досега. И това е единственото нещо, което искам.

— Предложението е безумно.

— Но е единственото ми предложение. Приеми го или го отхвърли — както решиш.

— Наистина ли мислиш, че можеш да спреш стрейджиански адепт?

— Ако се проваля и тя ме унищожи, ти ще бъдеш свободен и нищо няма да загубиш. Но аз няма да се проваля.

— Предложението ти е неприемливо.

Тя отново се разсмя.

Били Сингър се обърна и излезе от залата. Смехът го преследваше. Застигаше го, докато извървя приблизително половин километър.

ДИСК II

ТРУП НА ПРОФСЪЮЗЕН РЪКОВОДИТЕЛ ОТКРИТ В ОРБИТА

Вероятно изгорял при навлизането в горните слоеве на атмосферата преди няколко дни

ОСЕМНАЙСЕТ ДУШИ ПОДВЕДЕНИ ПОД ОТГОВОРНОСТ ЗА СДЕЛКИ НА ЛУНАТА

ПРЕДОТВРАТЕН УРАГАН В ЗАЛИВА

Той се изкачи на планината Тейлър, родното място на Изменящата се жена, свещен връх на тюркоазения юг. На север бяха надвиснали тежки облаци, но вляво от него грееше слънце. Студен вятър пееше на пресекулки. Хвърли по щипка цветен прашец в четирите посоки на света. Обхващаха го все по-мрачни мисли за смисъла на съществуването му, но в този миг при него дойде йей под формата на носено от вятъра черно перо.

СЛИВАНЕ НА „ДЖЕНЕФИКС“ И „РЕВЛОН“?

ЖЕРТВА НА ЕВТАНАЗИЯ РАЗКАЗВА ВСИЧКО

ТЪРСЯТ СЕ ХОРА С ПАРАНОРМАЛНИ ВЪЗМОЖНОСТИ

Рано тази сутрин Канцеларията на генералния секретар на ООН

 

… чувствам се като в А-Д 5!

ЦЪРКВАТА НА ХРИСТИЯНСКИЯ РЕЛАТИВИЗЪМ СЕ АКТИВИЗИРА

Датчиците й продължиха да работят, докато корабът завиваше. Уредите й показваха, че в крайна сметка няма да е толкова трудно да се пробие отбранителната система. Тя се замисли в продължение на половин минута за огъня и водата, видимите елементи на изменчивостта, символизиращи променливия пламък. Вливане в древните форми беше образът, който възникна в съзнанието й.

НАВОДНЕНИЕ В ТУНЕЛА „ФЕНИКС“ В ЛОС АНДЖЕЛИС

МЪЖ ВЛАЧЕН ОТ ВОДАТА ТРИ КИЛОМЕТРА

— Конете ти са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

— Овцете ти са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

— Имуществото ти е пак твое, внуче — казва той и сяда до мен.

— Страната ти е пак твоя, внуче — казва той и сяда до мен.

— Изворите, които текат, са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

— Планинските ти вериги са пак твои, внуче — казва той и сяда до мен.

* * *

Светът отново е благословен,

светът отново е благословен,

светът отново е благословен,

светът отново е благословен!

Беше прекосил потока от пресъхнала лава, за която по негово време всички знаеха, че е съсирената кръв на Йейцо — чудовище, убито от Найенезгани. А сетне бе продължил нагоре по склоновете на планината Тейлър, чиито върхове днес бяха скрити от огромно, търкалящо се кълбо мъгла. Заядлив вятър сграбчваше дрехите му с множество ръце — черен вятър от север. Нужно му беше свещено място за мислите, на които искаше да се отдаде през този мрачен ден. Повече от век бе изминал от последното му идване в планината Тейлър, но природата й беше такава, че всички тези години не я бяха засегнали.

Изкачваше се…

Котката, моето чинди… Вечно зад гърба ми…

Изкачваше се, косата му блестеше, наскоро измита с шампоан от корени на юка…

… Всички неща от миналото са събрани в теб.

Вече се изкачваше сред мъглата, вятърът внезапно замря, камъните бяха тъмни и хлъзгави…

… И как ще се изправя пред теб?

… Планина, придържана към земята от огромен каменен нож, пронизващ я от върха до основите, женска планина — ти си видяла всичко, което става в племето. Ала познаваш ли по-удивителните звезди, които съм разглеждал? Позволи ми да ти разкажа за тях…

Изкачваше се бавно, а мъглата го притискаше, овлажняваше дрехите му, докато те не залепнаха за тялото му. Той пееше и се катереше нагоре; спираше на няколко места, защото това беше домът на Тюркоазеното момче и Жълтото царевично момиче, а в някои версии на преданието точно тук се е родила Изменящата се жена.

… Загубих себе си сред ярките звезди.

Мина покрай група каменни хора, които сякаш му кимнаха изпод покривалата си от мъгла. Заобикалящата го кълбяща се белота го накара да си спомни за овцете на майка си, които бе пасъл като момче. Мислите му ги проследиха от стария им зимен хоган — там бе свършил фуражът — до летния лагер високо в планината, където готвеха и се хранеха под открито небе, а жените поставяха становете си между дърветата. Вуйчо му, певецът, събираше билки и ги сушеше на слънцето. Старият човек имаше вързопче с лекове, използвани за Пътя на женската плодовитост, който бе част от петнощните песнопения. Той изпълняваше също и песните през петте нощи на Пътя на благословията и умееше да извършва някои по-дребни ритуали за точна стрелба, както и петнощния Път за прогонване на злото. Освен това владееше обреда за връщане към доброто на всяко живо същество.

Когато пристигна вестта, че правителствените инспектори чакат край дезинфекционните ями, празничен дух затанцува из поселищата като гърбав гайдар. Лагерът бе вдигнат и звънчетата на овцете звънтяха, докато те караха стадата надолу по планината към местата за обеззаразяване. Ямите воняха на сяра, а миризмата на овчи тор пропиваше всичко, дори ботушите. Работата беше бавна и мръсна, тъй като овцете трябваше да се прекарват през изкопаните трапове една по една, да се броят, да се събират на едно място и да им се издават удостоверения, валидни до следващия сезон, че по тях няма кърлежи и болести. Въздухът беше прашен от движението на животните. Скоро стада покриха хълмовете като ниско паднали облаци, а сред тях обикаляха лаещи кучета.

С напредването на деня сред смрадта и шумотевицата се засилваше празничната атмосфера. Миризми на овнешка яхния, препечен хляб и кафе, смесени с уханието на дим от горящи пинии, се носеха из въздуха. Все по-често избухваше смях. Започваха хазартните игри. Чуваха се песни. Тук-там надбягване с коне, бой на петли…

И облеклото стана по-красиво, щом работата приключи. Жените, наметнати с вълнени шалове и слънчобрани, докато караха овцете си от кошарата до дезинфекционната яма, сега сложиха най-хубавите си ярки поли с три волана, атлазени блузи и кадифени жакети със сребърни орнаменти по яката, сребърни копчета по целия шев на ръкава от рамото до китката и със завързани на фльонги илици отпред, тежки огърлици от тиквени цветове с няколко наниза тюркоази в тях. Мъжете се появиха в ризи от памучно кадифе със сребърни копчета. Ленти от сребро и тюркоаз обвиваха черните им шапки; те носеха зелени и сини гривни, пръстени, гердани — от планината Пайлът, Моринси, Кингман, Ройстън. И имаше шеги и танци, макар да липсваха разкази за свръхестественото, тъй като гръмотевицата и змиите все още бяха будни. Той си спомни първия си Танц на индианките на едно такова събиране. Нямаше с какво да плати, затова трябваше да танцува отново и отново през по-голямата част от нощта, да чува смеха на момичетата и да се движи накрая като насън, докато се появи възможност — може би нарочно? — и той избяга.

А сега…

Миналото лято бе посетил съвременен пункт, където дезинфекцираха овцете. Генетично програмираните животни бяха неподатливи на повечето от старите болести. Все пак имаше няколко паразита, които можеха да причинят неприятности. Прекарваха овцете през набързо монтирани, леки, без мирис аерозолни тунели, брояха ги с компютър и ги затваряха в заграждения от няколко свръхвисокочестотни стени, създавани от излъчванията на малки устройства, пуснати небрежно на земята. Повечето от ястията се приготвяха в бързи, практични, макар и малко старомодни портативни микровълнови фурни. Музиката за вечерта беше записана на чипове или предавана чрез сателит. По-голямата част от последвалите танци му бяха непознати. Остана с впечатлението, че се забелязват по-малко традиционни облекла, че по-малко хора се придържат към правилното поведение. Нямаше кой знае колко коне. А един младеж направо дойде при него и го попита за името му…

… Планина, придържана към земята от огромен каменен нож, пронизващ я от върха до основите, с острие, украсено с тюркоаз, цвета на синия юг, женска планина — най-отгоре ти има тюркоазена купа с две яйца на синя сойка, покрити със свещена еленова кожа; планина, облечена в тюркоаз, с орлови пера на главата си — ти си видяла всичко, което става в племето. Когато обаче човек е свидетел на твърде много промени, това може да навреди на духа му. А аз съм видял доста…

Изкачваше се по пътя на мълнията, през къщи от тъмни облаци, дъга и кристал. Когато излезе на високите склонове под яркото нескривано от нищо слънце, му се стори, че сякаш е застанал на остров сред пенещо се море. Във всички посоки земята бе покрита с белота като памук. Обърна се с лице към четирите посоки на света, като пееше и правеше приношения от царевично брашно и цветен прашец. После седна, отвори останалата здрава кесия от еленова кожа и извади някои неща. Дълго време мислеше за онова, което му се бе случило тогава…

Тази ивица от облаци… така прилична на издигнат от пръст олтар с формата на полумесец. Над него — гъба в гнездото си. Нощ. Беше погълнал горчивото лекарство и слушаше пеенето и думкането на барабаните. От човек на човек се предаваха роговите пръстени от опашка на гърмяща змия и ветрилото от пера. Всеки изпяваше по четири песни, преди да връчи символите на следващия. Беше го обхванало чувство на крайна умора още преди да дойде неговият ред. Доколкото му беше известно, веднъж Джон Рейв бе казал, че това е въздействието на борбата на пейота срещу пороците на личността. Почувства гърлото си свито и съвсем пресъхнало. Чудеше се до каква степен причината е духовна и до каква — физиологична.

Намираше се в твърде необикновен период от живота си. Беше ходил да учи надалеч. Старите обичаи вече не му изглеждаха приемливи, но и новите — също. Знаеше, че Местната американска църква^[4] се е оказала примамлива за мнозина, озовали се между два свята. Ала той вече бе изучил и антропологията и усещаше как тънкото острие на отчуждението се врязва като нож между него и изживяването още сега, само няколко седмици след поемането по Пътя на пейота. Халюцинациите с блестящите си цветове често бяха омайващо пленителни, но жаждата му си оставаше неутолена.

Ала тази нощ беше някак по-различна от останалите.

… Почувства го, когато, след като подаде по-нататък роговите пръстени от опашка на гърмяща змия и ветрилото, вдигна поглед нагоре и видя, че се оформя дъга. Това не му се стори необичайно и той я загледа с интерес. Тя изглеждаше едновременно далечна и близка и, взрян в нея, той забеляза движение. Две фигури — разпозна ги — преминаваха по нея като по огромен извит мост. Спряха и погледнаха надолу към него. Бяха воините близнаци — Тобадзисчини, Родения от водата, и Найенезгани, Убиеца на чудовища. Дълго време те просто се вглеждаха и тогава той осъзна, че може би погледите им не са втренчени точно в него. Внезапно движение го накара да усети, че на лявото му рамо е кацнала едра черна птица, гарван. Под дъгата бързо премина койот. Найенезгани опъна тетивата и вдигна лъка си с мълнията, но брат му сложи ръка върху неговата и той го свали.

Щом отново погледна наляво, гарванът беше изчезнал. Когато пак вдигна очи нагоре, дъгата се бе смалила и избледняваше…

На следващия ден се чувстваше слаб. Остана да почива, пи течности. Мисловните му процеси сякаш бяха забавени. Но видението по някакъв начин беше много важно. Колкото повече се задълбочаваше в него, толкова по се озадачаваше. Гарвана ли се готвеше да застреля Найенезгани или самия него? Дали птицата го бранеше от воините близнаци? Или пък братята се бяха опитали да го защитят от Гарвана?

Поради неотдавнашните занимания с антропология интересът му се засили още повече. Гарванът действително присъстваше в някои предания на племето като демонична сила — особено около планината Навахо, Моста на Дъгата, в района на Каньона Пют. Невинаги обаче е било така, макар времето, когато нещата са били други, да оставаше извън пределите на живата памет.

Гарвана беше основно божество на народа тлинджит-хайда, който живееше на северозапад по Тихоокеанското крайбрежие и говореше език от атабаската група. Езикът на навахите и техните роднини — апачите, също беше атабаски; не се използваше от други племена извън Северозапада. В древни времена имало преселение, което накрая довело племето в каньоните и високите скалисти плата на Аризона, Юта, Колорадо и Ню Мексико. В дните на своите странствания то следвало божествата на ловците — Гарвана, Планинския лъв и вълка, които го съпровождали в дългото пътешествие на юг. Но племето се променило, след като изоставило скитническия си живот, установило се в определен район, научило се да обработва земята от зуните и от пуебло, усвоило тъкачния занаят от хопите, а по-късно — и овцевъдството от испанците. Със смяната на начина на живот боговете от старото време залезли. Гарвана, или Черния бог, както го наричаха сега, дори се сражавал неубедително с Найенезгани между върховете Сан Франциско и планината Навахо. Така че Гарвана беше фигура, която принадлежеше на древното минало. Почитали го, когато хората от племето били ловци, а не овчари, земеделци, тъкачи и майстори на сребърни изделия.

Знаеше, че Пътят на пейота е нещо още по-ново, научено от ютите. Бе ново в много отношения и за онези, които се чувстваха изгубени, въпреки че докосваше древни струни. Казваха, че кръстосаните линии на земята зад олтара били отпечатъци от стъпките на Христос. Той предпочиташе да ги смята за гигантски птичи следи. Знаеше, че никога повече няма да се върне в пейотския хоган, защото този път не беше неговият, макар че благодарение на него бе получил важно съобщение. Разбираше, че е предопределен да бъде ловец — за добро или за лошо.

Щеше да завърши училище и да научи песните, които неговият вуйчо искаше да му предаде. Знаеше — неизвестно как — че и двете неща ще бъдат важни за ловуването, с което един ден бе длъжен да се захване. Щеше да почита старите обичаи, но и да усвои новите — най-древните обичаи и съвсем новите — и в това нямаше противоречие, защото член на племето навахо е едно от най-лесно приспособяващите се същества на Земята. Хопите, които живееха наблизо, танцуваха и се молеха за дъжд. Неговият народ не го правеше. Той се стремеше да живее в хармония с околната среда, а не да я управлява. Пуебло, зуни и хопи живееха скупчени заедно в общи селища като беликано. Неговият народ не го правеше. Той живееше в отдалечени един от друг домове и семействата сами се грижеха за себе си. Другите племена включваха думи на беликано в езика си, за да обясняват новите неща. Но дори и през XX век, за да отрази променящите се времена, езикът на навахо се беше обогатил с малко над двеста нови думи, колкото да могат да се назовават различните части на двигателя с вътрешно горене. Навахите се бяха учили от англосаксонците, испанците, от пуебло, от зуните и хопите. Бяха се преселвали и адаптирали, но все пак си бяха останали те. Неслучайно се смятаха за потомци на Изменящата се жена.

Да. Щеше да научи и новото, и старото, бе си казал той. И Черния бог щеше да го съпровожда по време на лова.

Точно така се бе и случило. Но все пак не беше очаквал толкова голяма промяна в племето през времето с объркан ход, през което бе отсъствал. То още си оставаше племето, различно от всички останали. Но степента на промяна не беше същата както при него.

Сега, докато оглеждаше света от върха на планината Тейлър, осъзна, че Черния бог бе спазил обещанието си и го бе превърнал в най-могъщия ловец на неговото време. Ала той вече се беше пенсионирал и онези дни бяха отминали. Струваше му се, че се изискват прекалено много усилия от един индивид, за да се адаптира оттук нататък. Племето като цяло беше органична общност и бе разполагало с много повече време да се приспособява бавно. Така да е. Планът му беше начертан. Може би щеше да постъпи правилно, ако сега се откаже от всичко, оттегли се сред красотата и умре като легенда, в каквато се беше превърнал.

Поде песента за това място, която се пееше от върха на планината. Отсечените думи се понесоха из неговия свят.

Денят напредваше и облаците долу се превърнаха в цветен дим. Нещо премина над главата му с един — единствен грачещ звук. По-късно откри черно перо, паднало наблизо. Докато го прибавяше към джиш в оцелялата кесия от еленова кожа, се мъчеше да разгадае двусмисления му характер. Черно — цветът на севера, посоката, в която се отправят духовете на умрелите. Черен север, откъдето се връща чинди заедно с други злини. Черното означава север, означава смърт. И все пак беше възможно Гарвана да хвърли черно перо, да му го изпрати. Но какъв ли би могъл да бъде смисълът на това?

Какъвто и да е… Макар да не можеше да проникне в дълбините, виждаше повърхността. С показалеца си очерта кръгове в праха, после ги изтри. Да. Ясно му беше.

И въпреки това седеше тук, на своя остров в небето, а денят клонеше към пладне. Накрая дойде обаждането, което чакаше. Знаеше, че е Едуин Тедърс, преди да чуе гласа.

— Били, тук започваме доста да нервничим. Прегледа ли данните?

— Да.

— Хрумна ли ти нещо?

— Да.

— Можеш ли да дойдеш сега?

— Не. Никъде наблизо няма кабина.

— Ами тръгвай към някоя! Трябва да сме наясно, а не искам да говоря по телефона.

— Не мога да го направя — възрази той.

— Защо?

— Ако въпросната дама наред с другите си добродетели има и способността да чете намеренията на хората, не искам да ги разбере от тебе.

— Почакай за минута. Ще ти се обадя отново.

След малко последва второ обаждане.

— Добре. Най-сигурно от всичко е следното. Слушай. Главният организатор на играта ще стои на стъпка разстояние от кабина, която ще отпътува към неизвестно на никого място. И ще се взриви веднага след пристигането.

— Ако тя е в състояние да разруши енергията на кабината…

— Може да е, а може и да не е. Освен това викаме и хора с паранормални способности.

— Те не са чак толкова много и не всички са предсказуеми. Не е ли така?

— Някои са много добри. И неколцина вече са тук.

— Открили ли са нещо?

— Още не. А ти какво имаш предвид? Възможно ли е да го съобщиш в общи линии, така че ние да получим някаква представа без подробности, които тя да може да използва?

— Не.

Последва пауза. След това Тедърс продължи:

— Господи! Трябва да знаем нещичко, Били! Така може да се нахвърлим един върху друг.

— Вие дори няма да разберете, че съм там.

— Ти ще бъдеш в района ли?

— Никакви подробности, не помниш ли? Възможно е дори твоите собствени хора с паранормални способности да извлекат информацията от теб и тогава тя ще може да я получи от тях, ако ти й се изплъзнеш.

— Ако смяташ да се навърташ из оня район, човек с паранормални способности с не по-малка лекота може да научи подробностите от самия теб.

— Не мисля. Понякога първичните хора могат да станат непроницаеми за телепатите. Наблюдавал съм такива случаи в други светове. А вече пак съм първично същество.

— Добре, след колко време ще се заемеш?

Били се загледа в залязващото слънце.

— Скоро — отвърна той.

— Не можеш ли да ми кажеш поне какво смяташ да правиш?

— Смятаме да я спрем.

— Да не си станал крал или редактор? Или пък си се размножил? Какво означава това „ние“? Трябва да ни уведомиш, ако привличаш и други хора.

— Не привличам други хора.

— Били, това не ми харесва…

— На мене също, но всичко ще се нареди. След това няма да можеш да се свържеш с мене.

— Е, сбогом… В такъв случай това е всичко. Късмет.

— Сбогом.

Обърна се с лице към белия изток, синия юг, жълтия запад и черния север и се сбогува с тях. Също и със Свещеното племе на планината. После слезе долу от един свят в друг.

 

 

Ирокезите те наричаха

Същество без лице.

Отивам да видя и да разбера дали е вярно,

Велики Разрушителю,

който обикаля заплашително

с насочено копие и вдигната томахавка.

Цветен прашец покрива краката ми,

докато вървя.

Докосвам с ръце,

покрити с цветен прашец.

Движа главата си с цветен прашец.

Краката, ръцете, тялото ми

са се превърнали в цветен прашец,

както и моето съзнание, дори гласът ми.

Следата е прекрасна.

Земите и домът ми са прекрасни.

Акалани, Динета.

Духът ми броди във вас.

Отивам да видя Безликия.

Неподатлив на болката ще вървя.

Сред красотата наоколо ще вървя.

Красотата ме поглъща.

Бъди спокоен.

Няма да се върна.

Ан Акстел Морис и съпругът и Ърл, археолог, разказаха за двамата францисканци, отците Финтан и Анселм, които пътешествали в района на бялата тръстика, Лу-ка-чу-кай, през 1909 г. Там, на юг от Четирите ъгъла, сред дивите планини без никакви пътища, един следобед те спрели да си починат, а водачът им, навахо, отишъл да се поразходи. След време се завърнал с огромна шарена керамична делва за вода. Отец Финтан, имащ известни познания за индианското грънчарство, схванал колко уникален е този предмет и попитал откъде е. Водачът не посочил точно мястото. Казал обаче, че го е донесъл от един изоставен град на Анасази, Древните — селище с множество огромни къщи и висока кула, в което имало много подобни делви, някои от тях — все още пълни с царевица, както и одеяла, сандали, инструменти. Но той просто бил взел съда на заем, за да им го покаже, и трябвало да го върне, защото някой ден собствениците можели да се завърнат. Но къде се намирало това място? Навахото поклатил отрицателно глава. Отдалечил се с делвата в ръце. След половин час се върнал. По-късно свещениците описали делвата на семейство Морис, които сметнали, че тя датира от третия период на пуебло, един от върховете на югозападната култура. И със сигурност лесно щели да намерят мястото, след като знаели, че оттам, където францисканците били спрели, до него имало половин час път пеша. На няколко пъти претърсили района без успех. И Емил У. Хори прекарал на същото място половината от лятото на 1927 г., но не успял да открие изгубения град Лукачукай. Сега в Аризона има град със същото име. Там се тъкат килими. Оттогава насам историята за съществуването на изгубен праисторически град в онези планини, някъде на северозапад от Каньон де Чели, се отхвърля като апокрифна.

 

 

Вятърът беше този, който им даваше живот. Вятърът е този, който сега излиза от устите ни и ни дава живот. Когато спре да духа, умираме. В кожата по върховете на пръстите си виждаме следата на вятъра; тя ни показва откъде е духал, когато са били създадени прадедите ни.

Преведено от езика на навахо от Уошингтън Матюс, 1897 г.

Кабината избръмча глухо, контурите й се очертаха, бързо се изпълниха и изпъкнаха ясно пред погледите им.

Висок, добре облечен чернокож мъж на средна възраст се усмихна, излезе и тръгна към тях.

— Приятно ни е, че дойдохте — приветства го Едуин Тедърс, ръкува се с него и се обърна към останалите. — Това е Чарлс Фишър, сценичен маг, менталист.

Посочи бледа жена, чиито сини очи бяха обрамчени със свръхфина мрежа от бръчки, а косата й бе опъната назад и вързана на опашка.

— Това е Елизабет Брук, художничка и писателка — представи я Тедърс. — Може би сте чели…

— Познаваме се — обади се Фишър. — Как си, Елизабет?

Тя се усмихна.

— Добре, за разнообразие. А ти?

Акцентът й беше британски, пръстените — скъпи. Стана, приближи до Фишър и леко го прегърна.

— Радвам се да те видя отново — каза му тя. — Преди няколко години работихме заедно — обясни на Тедърс. — Щастлива съм, че сте успели да го привлечете.

— Аз също — отвърна Тедърс. — А това е Мърси Спендър^[5].

Фишър пристъпи към набитата подпухнала жена с воднисти очи и плетеница от червени жилки под кожата на носа. Тя избърса ръка, преди да стисне неговата. Побърза да отмести погледа си.

— Мърси…

— Здравей.

— … това е Алекс Мансин. Работи за Световната стокова борса.

Алекс беше нисък и възпълен, с момчешко лице под посивяващата коса. Очите му обаче гледаха твърдо и в погледа му прозираше дълбочина.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Фишър.

— Наричай ме Чарлс.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Чарлс.

— … а пък това е Джеймс Маккензи Айрънбеър^[6], инженер по сателитите — продължи с представянето Тедърс.

— Джим.

— Дейв.

Джеймс Айрънбеър беше среден на ръст, добре сложен, с дълга черна коса, тъмни очи и мургав тен. Ръцете му бяха големи и създаваха впечатление за сила.

— И ние сме работили заедно — каза той. — Как си, Чарлс?

— Имам много работа. Ще ти разкажа по-късно.

— И Уолтър Сандс. — Тедърс посочи огромен усмихнат мъж, застанал до бара с чаша в ръка. — Играе на карти и такива работи.

Фишър вдигна вежди, после кимна.

— Господин Сандс…

— Господин Фишър.

— И така, събрахме се — обяви Тедърс. — Всички останали прегледаха чиповете.

— Аз също — обади се Фишър.

— Е, другите вече си съставиха мнение. Ти мислиш ли, че ще съумееш да доловиш приближаването на стрейджианския адепт?

— Не съм сигурен — отвърна Фишър, — щом става дума за извънземна със специална подготовка.

— Точно това казаха и всички останали. Може ли да ти предложа нещо за пиене?

— Всъщност бих предпочел нещо за ядене. Идвам от друг часови пояс. Още не съм имал възможност да вечерям.

Тедърс отиде до интеркома, натисна копче и поръча храна.

— Ще ти я сервират на втория етаж — обясни той. — Предлагам всички да се качим горе и там да обмислим нещата. Може би там е малко… по-далече… от всякакви възможни действия. Така че ако някой иска да си вземе нещо за пиене, по-добре е да го направи сега.

— Ще изпия един джин с тоник. — Мърси се изправи на крака.

— Не е ли по-добре да изпиеш чаша чай? — попита я Елизабет. — Много е хубав.

— Не. Предпочитам джин с тоник.

Тя отиде до бара и си приготви коктейла. Елизабет и Тедърс се спогледаха. Той сви рамене.

— Зная какво си мислите — Мърси все още беше обърнала широкия си гръб към тях, — само че грешите.

Стоящият до нея Уолтър Сандс се ухили и се извърна настрана.

Тедърс ги изведе от стаята и те поеха след него нагоре по широка стълба.

Стаята, в която ги въведе, се намираше в предната част на сградата. В средата й имаше голяма маса, а на нея — малък уред. Шест удобни на вид кресла бяха наредени около масата. Вляво имаше канапе и четири по-малки маси покрай стените вляво и вдясно. Три транспортни кабини, всяка от които побираше по няколко души, бяха инсталирани до задната стена. Тедърс спря на прага и посочи към разделящия се коридор.

— Чарлс — каза той, — вратата на твоята спалня е втората вляво, ето там.

После се обърна.

— Разположете се удобно. Ще работите в тази стая. Тук постоянно трябва да има двама души, които да се вслушват, за да открият извънземната, а в това време останалите ще почиват. Може да се групирате по двойки по свой избор. Това малко устройство на масата е аларма. Щом натиснете копчето, из цялата сграда ще се разнесе пронизителен звън.

Ако сте по стаите си и го чуете, трябва бързо да се събудите и да се съберете тук. Може да използвате транспортните кабини, за да се измъкнете оттук, ако всякакви други действия не дадат резултат…

— Почакайте за минута — обади се Алекс Мансин, — всичко това, разбира се, е много важно, но ти току-що повдигна един въпрос, който ме безпокои, както вероятно и останалите. А именно: докъде се простират нашите задължения? Да кажем, че открием извънземната и подадем алармения сигнал. След това какво? Аз съм телепат, но мога също така да предавам мисли на други хора дори те да не са телепати. Навярно бих могъл да облъча това същество с объркващи образи и потискащи чувства. Може би останалите са в състояние да извършат други неща. Не зная. Трябва ли да опитаме?

— Уместна забележка — потвърди Уолтър Сандс. — Аз мога да влияя върху начина, по който падат заровете. Предполагам, че ще съумея да повлияя върху зрителните нерви на друг човек. Всъщност зная, че съм в състояние да го направя. Бих могъл временно да ослепя човек. Да опитам ли нещо от този род или просто да оставим защитата на безкомпромисните момчета, щом противникът се появи?

— Не можем да искаме от вас да рискувате живота си — отвърна Тедърс. — От друга страна, ще ни окажете огромна помощ, ако успеете да извършите нещо от този род. Смятам да ви оставя вие да изберете. Но колкото повече сторите, толкова по-добре, дори това да е само прощалният ви салют.

— Чарлс и аз веднъж обединихме мисловните си сили, за да предадем съобщение при много трудни обстоятелства — каза Елизабет. — Чудя се какво би станало, ако всички заедно опитаме да го сторим и насочим въздействието срещу извънземната?

— Мисля, че вие трябва да решите — отговори Тедърс. — Но ако смятате да опитате, недейте просто безразборно да изстрелвате енергия срещу всичко. Може би ще получим помощ отвън.

— Ще се научим бързо да разпознаваме охраната, ако вече не сме го направили — обади се Сандс.

— Ала е възможно случайно да доловите мислите на някой, който не е от охраната — заяви Тедърс. — Не желая да се опитвате да изпържите предния му мозък само защото изглежда малко по-различен.

— Какво искаш да кажеш? Кой е той? — настойчиво попита Мърси. — Мисля, че е по-добре да ни обясниш.

— Името му е Уилям Блакхорс Сингър, той е индианец следотърсач от племето навахо — отговори Тедърс. — На наша страна е.

— Това да не е онзи приятел, който на практика набави екземплярите за онази междузвездна зоологическа градина в Калифорния? — попита Джеймс Айрънбеър.

— Същият.

— И какво по-точно смята да прави той?

— Не зная със сигурност. Но каза, че ще помогне.

Всички смаяно се вторачиха в Тедърс.

— Защо не знаеш? — попита Фишър.

— Той мисли, че извънземната може също да е телепат. Не иска да рискува тя да узнае плановете му от нас. Смята също така, че навярно ще съумее да блокира телепатичните й способности — поне за известно време.

— Как? — запита Сандс.

— С някакво средство, свързано с мислене по първичен начин. Не ми е много ясно.

— Звездния следотърсач — изрече Айрънбеър. — Чел съм за него, когато бях дете.

— Да не ти е роднина или нещо подобно? — И Фишър отиде до едно кресло и седна.

Айрънбеър поклати отрицателно глава.

— Баща ми беше сиукс от Монтана. Той е навахо от Аризона или Ню Мексико. Няма начин. Чудя се как може да се мисли първично?

По коридора се зададе мъж с поднос в ръце. Когато го внесе в стаята, Тедърс кимна към Фишър. Мъжът го поднесе и вдигна салфетката. Фишър започна да се храни. Айрънбеър седна срещу него. Елизабет издърпа креслото вдясно от Фишър, Сандс — онова вляво от него. Мансин и Мърси се настаниха до Айрънбеър.

— Благодаря ти — каза Мансин. — Сега смятаме да обсъдим ситуацията.

— Ще имате ли някакви възражения, ако запиша вашето обсъждане? — попита Тедърс. — За справка.

Сандс се усмихна — една маслинка изскочи от салатата на Фишър и се затъркаля към ръката му.

— Много ще се учудя, ако разполагате с устройство, способно да запише разискванията ни — отбеляза Мансин.

— О, в такъв случай мисля, че няма смисъл да оставам тук. Кога да проверя докъде сте стигнали?

— След около час — каза Мансин.

— И би ли изпратил голяма кана с кафе и няколко чаши? — попита Айрънбеър.

— А също и малко чай — добави Елизабет.

— Дадено.

— Благодаря.

Тедърс се отправи към вратата.

Мърси Спендър погледна към празната си чаша, понечи да каже нещо, но промени намерението си. Елизабет въздъхна. Сандс задъвка маслината. Айрънбеър запука ставите на пръстите си. Никой не отронваше дума.

Казват, че вие, папагите, имате песни за сила, която ви дава власт над всички неща.

— Така казват.

— Не е ли вярно?

— Нямаме власт над минералите под земята.

— И защо така?

— Не сме навахи.

— Не разбирам.

— Навахите имат договор с правителството, който им дава такива права.

— А вие нямате ли?

— За да имаш договор с правителството, първо трябва да си водил война с него. Ние никога не сме гледали в перспектива, за да преценим изгодите от войната, и продължихме да живеем в мир. Договорът е повече от песен за сила.

— Говориш, сякаш става дума за игра на карти.

— Навахите лъжат и на карти.

* * *

— Койоте, ти научи тайната на мястото на течащата вода. Ти отвлече детето на водното чудовище, което намери там. Поигра си с тези сили и пусна на воля наводненията, бедствията, природните катаклизми. Те доведоха смърт, безредие и лудост сред племето. Защо го направи?

— Просто за кеф.

— Казват, че жената Бегочиди, Бегочиди, Говорещия бог и Черния бог са създали дивеча, затова имат власт над лова?

— Да. Те могат да помогнат на ловеца, ако пожелаят.

— Но вие вече не се занимавате с лов толкова много, колкото преди.

— Така е.

— В такъв случай сега те имат по-малко работа.

— Мисля, че си намират какво да правят.

— Но аз исках да разбера дали това е целият диапазон на възможностите им като тотеми в контекста на днешната ви племенна структура.

— Какво имаш предвид?

— Това ли е всичко, което правят?

— Не. Те също така отмъщават заради народа си на антрополозите, които разправят лъжи за нас.

* * *

Стоя в средата на моя дом от жълта царевица и

казвам: Аз съм Черния бог, който ти говори.

Идвам и заставам на север. Това казвам:

Надолу от върха на Планината на мрака, легнала

пред мен, изправя се и идва кошута от кристал.

Копито до коляното ми, тяло до лицето ми, дивечът я следва

и тя идва в ръцете ми. Когато я повикам, когато се моля

за това, тя идва при мене, дивечът я следва.

Аз съм Черния бог, който ти говори. Стоя на север.

Те идват при мене от Планината на мрака.

 

 

Мърси Спендър,

 

родена в нелегална спиртоварна в Тенеси,

остава сираче на петгодишна възраст,

отгледана от ексцентрична религиозна леля по майчина линия

        и от съпруга й, помощник-шериф,

        мълчалив и мустакат,

        обичала боулинга и риболова

        и пяла в квартет за популярни песни

заедно с две по-големи момичета

        и с момче, което я изнасилва единайсетгодишна,

        Джим, сега оценител на недвижими имоти,

на дванайсет години загубва желание да учи по-нататък,

пее в църковния хор,

а по-късно в бар на Трикси,

има маса отегчително еднакви любовни връзки,

на деветнайсет години започва да пие много,

на двайсет открива радостите на Спиритуалистката църква,

        където особените й способности разцъфтяват

        малко преди да я изпратят

        в санаториум за лечение на алкохолици в Южна Каролина,

        където намира покой

        сред терапевтичната си група,

през следващите дванайсет години пие, свири на орган,

чете в църквата и утешава страдащите,

пие и се завръща при терапевтичната си група,

за да търси мир, подслон и лечение от алкохолизма,

където пее и утешава, подкрепя и чете,

лекува се от алкохолизма и

        ние разбираме, сестро, почини си при нас,

        под кожата си сме еднакви — всички

 

 

Алекс Мансин,

 

роден в Ню Бедфорд,

учи в различни частни училища,

добър ученик, без да полага особени старания,

създава усложнен модел на компютърната игра „Световна икономика“

        на единайсет години,

доктор по право в Йейлския университет и магистър по бизнесадминистрация в Харвардския бизнесколеж,

зад гърба си има три брака,

без да се старае да е кой знае колко добър съпруг,

        на трийсет и шест години

баща на двама синове (близнаци) и на три дъщери,

        към които изпитва такава любов,

        каквато не е усещал към никого другиго,

съзнава какво е мнението на останалите за него

        заради странната му чувствителност към мислите им

        и това ни най-малко не го вълнува,

страстно е привързан към многото си италиански хрътки

        като Фридрих велики, от когото също се възхищава,

        и повече го интересуват мисловните процеси на кучетата,

        отколкото на хората,

абсолютен познавач на паричния пазар,

богат като Крез,

не се ядосва лесно и лесно не прощава,

обръща огромно внимание на външността и облеклото си,

чуди се понякога дали има нещо, което пропуска,

стреми се — на всеки две-три години (без особен резултат) —

        да се реализира

        чрез потапяне до самозабрава във високото изкуство

        и в случайни любовни връзки

        със съвсем млади жени,

изключително интелигентен и донякъде скован

                частица от всеки,

                никой от нас не е завършен, братко,

                ще се спасим, ако сме заедно,

                както сега

 

 

Чарлс Дикенс Фишър,

 

роден в Торонто в семейство на лекар и на социоложка,

илюзионизмът го очарова от ранна възраст,

прави фокуси пред сестрите си Пег и Бет,

добър ученик, макар и не изключителен,

чете биографиите на великите илюзионисти

        Худин, Търстън, Блакстоун,

        Дънинджър, Худини, Хенинг,

разбира, че той самият може да прави трикове

        без други средства

        освен силата на мисълта,

напуска училище и става фокусник

        против желанието на родителите си,

придобива известност като изпълнител на живо

(илюзиите му не могат да се предават по телевизията),

по-късно правителството проявява интерес към него

        заради един свръхестествен менталистки фокус,

        който опитва след време,

оттогава работи много по въпросите на сигурността

        и за правителството, и за други,

изобщо не се жени, като винаги твърди,

        че животът, който води, изисква от него

        прекалено много време и енергия,

        за да смята да се променя,

        и че не иска да постъпи нечестно,

        като подложи друг човек

        на ограничения живот в затвора

        на плътната си програма,

всъщност се страхува да се обвърже

        твърде много с друго човешко същество

        или да се откаже от емоциите,

        които му създава публиката и от които черпи сила,

притежава съпричастието на съвършен емпат,

има неколцина добри приятели и много познати,

съзнава недостатъците си

        и често се надсмива над себе си,

склонен е към сълзливи чувства по празниците,

все още безумно обича сестрите си и техните деца,

така и не се е сдобрил напълно с родителите си,

понякога ненавижда себе си, задето ги е разочаровал

                но ние сме такива,

                каквито сме,

                и като го знаем,

                намираме убежище

                и болката изтича от нас

 

 

Уолтър Сандс,

 

напуска дома си на четиринайсет години,

        след като ослепява доведения си баща, който го бие,

знае, че владее силата и може да се оправи в живота,

едър за възрастта си,

надвива при повечето сбивания

        (донякъде с помощта на силата си)

и обикновено печели на хазартни игри

        (по същия начин),

рядко се захваща със сериозна работа,

        освен ако не му служи за прикритие,

на осемнайсет години постъпва в Периферния патрул —

международна космическа служба, подобна на Бреговата охрана,

        за четиригодишен срок,

        тъй като иска да види

        какво има Там отвън,

много го харесват,

би могъл да стане офицер, ако бе останал на служба,

но той не желае,

        тъй като вече е видял онова, заради което е служил,

        и то му е достатъчно,

превръща се в мургав красавец,

избягва емоционалното обвързване,

        макар да обича хората

        поединично и на групи,

с единствено изключение —

        жени се на двайсет и осем, на трийсет се развежда,

        има дъщеря Сузана, сега шестнайсетгодишна,

        чиято снимка носи постоянно,

        повече не мисли за брак,

обича зрелищни спортове, пътешествия и исторически романи,

рядко прекалява с нещо,

пълен безбожник е,

        но се гордее,

        че притежава собствен кодекс на честта,

        който е нарушил само шест или седем пъти

        и винаги след това се е чувствал зле,

по принцип заслужава доверие, но рядко се доверява,

        тъй като е проникнал

        в твърде много глави,

така или иначе страда

        от чувството, че животът е

        и винаги ще бъде

        прекалено сигурно и безинтересно нещо за него,

        затова с удоволствие поема рискове,

        които обикновено се превръщат в безопасни начинания

        и оставят у него смътно разочарование

                това може да се окаже

                по-интересно,

                братко с късмет,

                щом не искаш мир,

                тогава ти желаем

                адреналин

 

 

Елизабет Брук,

 

дъщеря на Томас Ч. Брук, художник и скулптор,

и на Мери Манинг, концертираща пианистка и писателка,

по-малката от двете дъщери,

проявява артистичен и литературен талант от ранно детство,

всяка година прекарва ваканциите със семейството си

        във Франция, Ирландия

        или Луна сити,

учи в Швейцария и Пекин,

омъжва се за Артър Брук (първи братовчед)

        на двайсет и четири години,

овдовява на двайсет и пет,

бездетна е,

отдава се до самозабрава на обществена работа

        на Земята и извън нея

        през следващите шест години

        и разцъфтяващият й талант

        е за нея едновременно радост и мъка,

връща се към писането и рисуването,

        проявява изключително проникновение,

        разбиране на човешкия дух

        и владеене на техниката,

има щастлива връзка с високопоставен

        депутат през последните шест години,

винаги се чувства отчасти отговорна за смъртта на Артър

        заради поредицата

        от горчиви сблъсъци,

        след като открива, че той е хомосексуалист

                към тебе, сестро,

                на фона

                на непроменящото се минало

                изпитваме

                топлота

                и пълно разбиране

 

 

Джеймс Маккензи Айрънбеър,

 

наполовина шотландец, наполовина сиу-оглала,

роден в резерват,

родителите се разделят рано,

майка му го отглежда в Блумингтън, Индиана,

        и в Единбург, Шотландия,

        където работи в учебния отдел

        в тамошните университети,

проявява подчертани технически наклонности

        и телепатични способности

        още преди да навърши пет години,

рядко посещава роднините си по бащина линия,

първокласен бейзболист и футболист,

би могъл да стане професионален играч,

        но предпочита инженерство —

        следва със стипендията си на спортист,

най-добрият му приятел е ескимос от Пойнт Бароу,

        по време на обучението си в колежа

        прекарват летата в Аляска заедно

        като охрана на портала на Арктическия

        национален парк,

става баща на един син, сега вече юноша,

        който живее в Анкоридж,

по-късно служи в Периферния патрул,

        където телепатичните му способности

        привличат вниманието

        на властите,

включват го в определени случаи със задачи

        като тези, които им изпълнява

        Чарлс Фишър,

        така двамата се срещат

        и се сприятеляват,

оттогава насам работи по пет различни

едногодишни договора в областта на космическото инженерство,

        като прекарва половината година в орбита,

сега е в отпуск при сключен шести договор

        и очаква развода си със сестрата на Фишър, Пег,

        която работи в същата компания

        и живее в огромния цилиндров комплекс

        в Порт О’Нийл

        заедно с дъщеря им Памела,

присъства на погребението на баща си миналото лято

        и с изненада открива, че е дълбоко опечален,

        понеже никога не е познавал този човек,

изведнъж решава да зареже всичко

        и да учи музика —

        начинание, което започва

        след едномесечно отрезвяване,

        следва усърдно

        до настоящото повикване,

улавя се, че мисли все повече

        за смаления си баща,

        легнал в ковчега с кожено яке, украсено с мъниста,

        и за сина си,

        когото не е виждал от години

                ела по-близко, братко,

                там, където ние, които

                сме по-силни от сам човек,

                разбираме по-добре

                и поглъщаме повече болка

Хубаво е, че искаш да вървиш сред красота, красота да те обгръща отвсякъде, сине мой. Но по време на лов един ловец не бива да изрича молитви от Пътя на благословията, защото всички те трябва да благославят живота, а на тебе ти е нужна молитва за смърт. Към Говорещия бог трябва да се обръщаш и към Черния бог: Ая-на-я-я! Е-е-е! Това е времето, когато се прерязва гръклянът! На-я-я! На свещено място става прерязването на гръкляна! Ай-а, на-я-я! Прерязването на гръкляна се извършва сега на свещено място! На-я-я! Време е да прережеш гръкляна! Я-е-ни-я!

— Невинаги животът е онова, което трябва да бъде благословено.

Нощ. Той стои пред стената от силово поле. Наблюдава как скалата се разгъва.

— В съзнанието ти има облаци, ловецо.

— В съзнанието ми има много неща, Котко.

— Ти дойде. Сключваме ли сделката?

— Направи каквото те помолих и аз ще постъпя така, както ти поиска.

— Договорихме се. Освободи ме.

— Това ще отнеме около минута.

Масата се извиси и се превърна в бял стълб с едно единствено фасетно око, което се движеше нагоре. Били Сингър се приближи до мястото, където бяха разположени контролните устройства. Отвори кутията и намали силата на полето.

Основата на стълба се разцепи и от горната му част се отделиха крайници. На върха се оформи подобна на луковица издатина — окото се спря в центъра й. Раздвоената част заприлича на крака. Средата се стегна и изведнъж се превърна в тънък кръст. Главата се удължи и смътно заприлича на вълча. Раменете се разшириха, краката и ръцете станаха по-дебели. Излишната маса премина назад и се преобрази в широка опашка. Приличното на мъж същество беше високо над два метра и потъмня, докато се придвижваше напред с грация, която подсказваше, че тази форма вече е била отрепетирана.

Въпреки огромните си размери съществото се измъкна безшумно от заграждението и застана до човека.

— Предлагам да възстановиш силовия екран. Така може да изминат няколко дни, преди да забележат отсъствието ми. Свикнала съм ги на подобна гледка, след като приемах формата на части от околната среда и оставах така дни наред.

— Вече мислих за това — отвърна Били. — Но първо исках да видя как се променяш.

— Впечатлих ли те?

— Да. Правиш го бързо. — И той отново включи полето. — Хайде. Сега ще те заведа до една транспортна кабина. Ще трябва да пътуваш от моя номер, без да използваш картата ми, което ще изисква потвърждение от моя страна в другия край, тъй като ще трябва да премина пръв и…

— Зная как работят кабините. Дълго време нямаше с какво да се занимавам освен с мислите на тебеподобните.

— Тогава да вървим.

Били се обърна и тръгна през залата.

— Показваш ми гърба си. Не се ли страхуваш, не ще скоча върху теб и ще те разкъсам? Или пък твоята постъпка е планирана?

— Чувствам, че искаш да се изправиш срещу стрейджианката. Ако ме убиеш сега, ще загубиш тази възможност.

Сянка, безшумна като самия него, но вече някак по-човекоподобна отпреди и затова по-чуждоземна, застана до него от лявата му страна. Тя съвсем точно следваше бързината на крачката му, движението на ръцете, всяко потрепване. Усещаше силата й, докато се промъкваха през залата. Обитателите на клетките, покрай които минаваха, се раздвижваха неспокойно — и спящите, и будните. Били долови нотка на развеселеност в съзнанието на чуждоземното до себе си, последвана от излъченото „Сбогом!“, което накара съществата да се замятат като побеснели.

Били излезе навън, където вдъхна дълбоко нощния въздух. Създанието до него се отпусна на четири крака, после се отдалечи и докато вървяха напред, потъваше сред сенките и изникваше от най-неочаквани посоки.

Някъде високо горе започна да лае куче — звук, прекъснат по средата от шум от битка. Били не забави крачка, доловил с други сетива, не със зрението си, че Котката непрекъснато върви с него към транспортната кабина.

— Внимавай сега — каза той, — ще набера кода. Отправям се към малка обществена кабинка на няколко километра от мястото, което ще охраняваме. Ако в другия край изникне нещо, което не ти позволява да пристигнеш, ще използвам комуникатора. В противен случай бъди готова да ме следваш.

Една от близките сенки се отдели и плавно запристъпва към него. По размерите си сега приличаше още повече на мъж и от собственото си вещество бе създала нещо, което изглеждаше като дълго черно наметало. Масивното фасетно око бе хлътнало дълбоко в главата и бе замаскирано от съединителна тъкан по начин, създаващ впечатление за две блестящи, нормално разположени очи.

— Хрумна ми друго — обади се Били, след като я видя. — Смятам, че можеш да минеш дори там да има някой.

— Схващам насоката на мислите ти, макар и смътно. Ще оформя нещо, което да наподобява тъмни очила, и ще възприема цвят, по-близък до този на човешката кожа. Защо мислите ти са толкова забулени?

— Упражнявам се, за да заблудя противника. — Били вече влизаше в кабината. — Ще се видим скоро.

— Точно така. Не мога да изчезна толкова лесно от пътя ти, следотърсачо.

Съществото наблюдаваше как Били нагласи контролните механизми и изчезна от кабината. Тогава влезе и то. Протегна онова, което се бе превърнало в дясна ръка, и покри процепа, в който Били бе вмъкнал за малко кредитната си карта. Част от крайника се източи, влезе в отвора, известно време проучваше какво има там. Когато дойде повикването, съществото издърпа израстъка и се остави да го транспортират.

Странно, в съзнанието му прозвуча песен. Имаше ли нещо между отделните места, за да се пее така за мраз и желязо, огън и мрак? След секунда песента и споменът за нея изчезнаха.

 

 

Вървя между световете.

Вървя между световете.

Вървя между световете.

Вървя между световете.

Има нещо

пред мене, зад мене,

отдясно и отляво,

отгоре и отдолу.

Какво е то

от всички страни?

Алекс Мансин удари бутона, щом откри присъствието миг преди ръката на Уолтър Сандс рязко да се устреми в същата посока. Звън изпълни сградата и светлина заля моравите наоколо.

— Да

        — Мърси Спендър се изправи в леглото си и се присъедини към тях след секунда —

— Усещам ги

        — Ги?

                — включи се Фишър, след като остави книгата си —

        — Съществото е само едно.

— Човек

        — включи се Айрънбеър от съня си —

движи се странно

наблизо

Сингър

без съмнение

        — Не е човек

                — обади се Елизабет, прогонила сънищата си за делфини —

                Нещо друго

                изпълнено с омраза

                носи се с лекота

— Тогава заедно

                — присъедини се Сандс —

да проучим това

                Да

                да тръгнем заедно

Има един мъж

                който сега изчезва

и нещо друго

извънземно

                долавя присъствието ни

                също изчезва

с мъжа

        създанието не е онова

        което търсим

заедно с мъжа

то преследва

        общия ни враг

сега се оттегля

усети ни

        вече го познаваме

Ще ги проследим ли?

                изключете алармата

                охраната идва

                трябва да докладваме

— Аз ще следвам

                — и Мърси се оттегли —

звяра

ако мога

        — а аз — мъжа

                — отдалечи се Айрънбеър —

— макар следите

опасявам се

вече са изчезнали

                — тогава се разпръскваме

— ние ще докладваме

                — Мансин и Сандс се разделиха

 

На другия ден Били Сингър седеше, облегнал гръб на огромна топла скала, сред малка горичка на около четирийсет метра от пътя, до леденостуден поток. Ядеше сандвич с печено говеждо, съзерцаваше полета на птиците, вслушваше се във вятъра и наблюдаваше малка катеричка сред долните клони на едно дърво нагоре по течението, вляво от себе си.

— Нещо ловува наблизо — каза му съществото.

— Да, зная — мислено отговори той.

— Нещо огромно.

— И това ми е известно.

— Идва насам.

— Точно така. Какво е?

— Не мога да кажа. Влизай вътре. Ще наблюдаваме.

Били се изправи мълчаливо. Скалата се разцепи вертикално по средата и се разтвори като обърната мида. Още докато я наблюдаваше, кухината отвътре се уголеми, а външната повърхнина съответно се разшири. Той влезе и скалата се затвори.

Мрак, пронизван от няколко малки дупчици, гледащи напред…

Долепи око до една от тях. Стоеше с лице към потока. Известно време не се случи нищо. Още няколко отвора се появиха пред него, но участъкът, който наблюдаваше, остана непроменен.

Тогава чу плисък. Нещо приближаваше иззад храстите на завоя. Потокът на съзнанието му замръзна. Вече притежаваше само пасивното око на ловец, което съзира всичко пред себе си, без да разсъждава. Дишането му още повече се забави. Времето престана да съществува. Сега…

Най-напред — сянка. После иззад завоя бавно се появи рогатата глава. Елен, който пасе покрай потока…

И все пак…

Еленът направи ново движение напред, сега се видя цялото му тяло. Имаше нещо нередно в начина, по който пристъпваше и държеше главата си. Краката му не се прегъваха както трябва. И формата на главата му беше необичайна. Черепът се издигаше прекалено много над очите.

Форма на елен… Да. Може би добро уподобяване за някого, който е изучавал животното само по триизмерното му изображение. Несъмнено достатъчно точно, за да заблуди небрежен наблюдател. Но за Били това можеше да е само подобие на елен. Чудеше се дали Котката също го съзнаваше.

— Да — премина през мозъка му.

Незабавно съществото пред тях замръзна, както беше вдигнало единия от не съвсем изящните си предни крака. После главата започна да се върти под неестествени ъгли и да оглежда всичко наоколо.

След няколко мига създанието бурно се разтресе, цялото му тяло се извиваше, удължаваше, краката ставаха по-дебели, по-къси, сближаваха се.

А след това скочи и побягна обратно в посоката, откъдето беше дошло.

Още докато ставаше това, убежището на Били се разтвори, изхвърли го силно навън и още преди той да е стъпил на краката си, Котката отново бе започнала да приема формата на хищен звяр.

Без да чака метаморфозата да приключи, Били се втурна в посоката, в която бе поело съществото, нагази в потока, тръгна по него и изчезна зад завоя.

Погледът му обхождаше и двата бряга, но той не забеляза никаква следа, която да показва, че създанието е излязло от водата. Продължи да гази по-нататък по чакъл, пясък и хлъзгави скали, като се взираше все така внимателно.

Дълго време следваше виещото се русло. Но повече не чу шум пред себе си, нито пък откри някакви признаци, че съществото се е измъкнало от потока. Спря до купчина едър чакъл, за да проучи по-старателно мястото. В същото време долови нещо да се приближава отзад.

— Още напред! Още напред! — каза му Котката. — Докоснах се до съзнанието й. То ми убягва. Но от време на време тя се издава.

Той се извърна и отново се втурна нагоре. Със стремителни скокове Котката прелетя покрай него.

— Нещо става. Тя пак се променя. Сега е някъде далече пред нас. Тя… Загубих я…

Били продължи напред през потока. Котката се носеше все така бързо и след секунди изчезна от погледа му зад храстите. Може би след пет минути Били откри онова, което търсеше.

Имаше следа на нещо, излязло от потока. Проследи дирите напред и вдясно. Първият ясен отпечатък, който забеляза обаче, беше особен, тризъб. Ала бе достатъчно огромен и дълбочината му в такава твърда почва показваше колко масивно е създанието, по чиито следи вече знаеше, че върви. Дирята го изведе по-нататък на едно възвишение, а следващият отпечатък, на който се натъкна, разкриваше нова промяна във формата.

После попадна на още по-пресните дири на Котката, която продължаваше преследването. Нейните следи бяха доста раздалечени и дълбоки.

Пътят беше чист и той можеше да ускори крачка. Вървеше изключително бързо, изкачваше височини, спускаше се, след това се катереше отново и усети старата вълнуваща тръпка, когато дирите на плячката изчезнаха, за да се появят пак след четирийсетина метра по-леки, слабо променени, после се изгубиха пак. В съзнанието му изникнаха картини, опитът, придобит извън Земята, увеличаваше вродената му способност да ги рисува. Разчете правилно дирята и вдигна поглед навреме, за да види огромна тъмна маса да се плъзга над главата му в югозападна посока. И още докато бързаше да се покатери на едно дърво, разбра, че засега плячката е победила.

Добра се до удобна позиция единствено за да успее да съзре как тъмното нещо се скрива от погледа му зад ивица дървета в далечината.

— Колко хитро! — достигна до него мисълта на Котката. — Чудя се дали аз бих могла да го направя.

— Поне не се запъти към къщата — каза Били. — Май е най-добре да се върнем на наблюдателния си пост.

— Ти върви — отвърна Котката. — Аз имам намерение да опитам да я проследя. Ще се видим там по-късно.

— Хубаво.

Преди да слезе от дървото, забеляза между листата, че един участък над него е почернял и клоните са изпочупени. Не се бе случило наскоро, но той потрепери, защото едно от старите суеверия се изпречваше на пътя му точно в този момент. От всички дървета наоколо бе избрал да се качи точно на ударено от гръм. Лоша поличба… Докато слизаше, изпя част от Пътя на благословията. Тази част от него, която не се страхуваше от мълнията, сега беше далече, облечена в други дрехи.

Какво бе научила стрейджианката за онова, което я преследваше? „Котко, запази хладнокръвие — помисли си той. — Не се издавай в бесния унес на лова. Или твоите инстинкти са недосегаеми за въздействие дори от страна на тези, които преследваш?“

Слезе на земята и тръгна назад. Какво би направил Найенезгани?

Не знаеше.

Слънцето се плъзга по небето, лъчите от прави пак стават коси, носят се към водата заедно с реещия се втренчен мисловен поглед на Били, времето разплита възли, сянка от облак помрачава небето, докато ръка със самостоятелно придобити познания загребва сред пясъците на брега синьо, сиво, бяло, жълто, никакво червено, никакво истинско черно, няма значение птицата на клона над клекналата фигура на пеещ мъж, листата се поклащат от вятъра, риба в разтворима във водата содена бутилка се разнася от течението на реката.

Не мисли, загребва с шепи. Малко песъчинки в лявата длан под средния пръст. Обръща ръка. От показалеца се сипе пясък, палецът регулира падащия поток. Движение. Ръката не е забравила. Линиите. Ъглите. Има синьо, бяло и жълто. Наа-це-елит, Дъгата йей се оформя — пази юга, запада и севера, отворена е на изток. Вътре — тялото на Гръмотевицата Икне’ецо, прилеп пазител над главата й, посланик на Нощта на изток, стрела, аш-тин — на запад. Тук — огромна мощ. Един от непредсказуемите, опасни богове. Владетел на мълнията. Били си тананика откъси от Песента на планината, свършва, взира се. Взира се дълго.

Бавно осъзнаване. Да направи толкова странно нещо. Съзнателно или автоматично. От всички неща, които могат да се призоват, защо Гръмотевицата? Всъщност защо да се призовава каквото и да е? Както и да се стекат обстоятелствата, той ще бъде губещият. И все пак се устреми да докосне икне’ека’а, Мълнията, за да му предаде тя лек и сила, тъй като те бяха там, пред него.

А сега… Рисуваното с оцветен пясък през деня трябва да се изтрие, преди да залезе слънцето. Трябва да се изтрие със снопче свещени пера. Спомни си за черното перо в чах, извади го и го използва за тази цел, като хвърляше пясъка във водата.

 

 

Слънцето слиза по небето, търкаля се на запад.

Времето разплита възли.

Няма истински цвят.

Икне’ецо и Наа-це-елит се въртят

в кръга на речното течение

Сега пее. Били Блакхорс Сингър. В края на имението. Нощ. Пролетни съзвездия изпълват небето. Виенето на койотите заглъхна.

Откриха я отново вечерта, когато обикаляше, обикаляше на голямо разстояние, проучваше, внимателно напредваше. Бяха изчаквали.

Тя бе дошла бавно, маскирана под най-различни форми. Покрита с пяна, ровеща дупки, лееща се като поток. Те бяха изчаквали. Когато нощта напредна, тя нападна.

Котката беше зад гърба му — тъмна каменна подпора до самата стена. После огромна маса прелетя над главата му и закри звездите. Подпората се изтегли нагоре, сля се с кошмарно очертание на върха на стената. Сетне втора тъмна маса се понесе с въздушните течения, устреми се на по-голяма височина, заобиколи, проби нощта и се запромъква към къщата.

Изобщо не беше сигурен в кой момент се срещнаха и започна борбата, дали тя се водеше във въздуха, на земята, извън къщата или вътре. Но чу поредица от неземни крясъци приблизително по същото време, когато светнаха лампите в цялото имение. Остана неподвижен в сенчестия си ъгъл, заслушан в различните последвали звуци — трясъци, жужене, чупене на стъкла, няколко малки експлозии. Това продължи около минута, преди всички светлини да угаснат.

И той изчакваше. Не се сещаше за нищо, на което би могъл да се надява. Припомняше си различни неща и тихо запя песента.

После отново настъпи тишина. Той се вглеждаше в небето през разтегления миг. Думите му нито ускориха, нито забавиха преминаването си през нощта.

Дочу се единичен силен трясък, последван от няколко по-слаби. След това отново се възцари тишина. Малка светлинка се появи зад няколко от прозорците на горния етаж.

— Котко?

В предния край на къщата се появи огромна фигура, отпусна се на четири крака, бавно взе да се отдалечава от зданието. Нищо не се раздвижи, за да й попречи. Нощта остана спокойна. Били следеше с поглед приближаването на съществото. Знаеше, че е настъпило времето за края на песента. Носеше нож и лазерен пистолет с компютърно насочване. Ако това беше стрейджианката, той се чувстваше задължен да опита да я унищожи. Извади оръжието и постави палец върху бутона на излъчвателя.

— Така ли спазваш обещанието си, ловецо?

— Котко!

— Да, аз съм. Тя се сражаваше добре, но вече е мъртва. Смазах я. Да видим ли дали ще успееш да задействаш оръжието, преди да стигна до тебе? Разделят ни десет метра и аз съм готова за скок. Оръжието е по-бързо от мен, но какво ще кажеш за твоя палец? Аз ще зная момента, когато решиш да го мръднеш. Давай. Моментът настъпи…

— Не.

Били хвърли оръжието в храстите от дясната си страна.

— Не знаех коя от вас се приближава насам.

Той долови чувство на объркване, под което се криеше лека болка.

— Ранена ли си?

— Дребна работа.

И двамата останаха неподвижни.

Накрая Били обяви:

— Както ти каза, моментът настъпи.

— Ти не ми предлагаш да се борим.

— Не.

— Защо не? Ти си хищник като мен.

— Сключили сме сделка.

— Какво значение има, щом се отнася за живота ти? Очаквах съпротива.

Котката усети нещо като недоумение насреща.

— Дадох ти обещание.

— Но за мене това означаваше, че ти ще чакаш моето нападение тук и ще се браниш, когато му дойде времето.

— Съжалявам. Не съм имал това предвид. Сега нямам и намерение да се бия символично с теб. Искаш живота ми. Вземи го.

Котката започна бавно да настъпва, фигурата й все повече се снишаваше към земята. Когато отново вдигна глава, имаше огромно, рогато, озъбено, получовешко лице — брутална пародия на собственото лице на Били. В този момент Котката внезапно се изправи на задните си крака и вдигна глава на цели два и половина метра над земята. Гледаше свирепо отгоре.

Били потръпна, но не се отмести.

— Ти ми отнемаш голяма част от удоволствието, ловецо.

Били сви рамене.

— Нищо не мога да направя.

Котката започна да разперва огромни, ципести криле и да го обгръща с тях. След малко ги прибра и се превърна в тъмен, неподвижен стълб.

Най-сетне каза:

— Ако успееш да прехвърлиш стената, преди да те достигна, няма да те закачам.

Били не помръдна.

— Не — отвърна той. — Зная, че не мога да го направя. Няма да се опитвам само за да ти доставя удоволствие.

Стълбът разцъфна, разтвори се екзотичен цвят, сред който се показа тигрова глава. Тя се наклони към него.

— Ти ме преследва повече от седмица — най-после се обади Котката. — Докато мечтаех за смъртта ти, мечтаех и да съм твой ловец. Смъртта ти би трябвало да е достатъчна, ала аз не искам всичко да свърши за миг. Тревожи ме също така, че не зная дали подобно желание произтича от онова, което познавам най-добре — лова — или дали дългото ми умствено общуване с твоята порода не ме е научило донякъде да изпитвам радост, когато удължавам страданието на противника.

— И двете са достатъчно първични — отвърна Били. — Не бих се безпокоил за подобни неща.

— Не се безпокоя. Но копнея за лов и сега виждам, че само едно нещо може да те накара да ми дадеш възможност да те преследвам.

— И какво е то?

— Животът ти. Шансът да си го върнеш.

Били се изсмя.

— Аз вече съм се примирил със смъртта. Смяташ ли, че ти си единственото същество на този свят, озовало се на чуждо, неподходящо място, Котко? Моят народ — моят истински народ — също е мъртъв. Всички до един. Светът, в който се намирам сега, ми е чужд. Динех не са такива, каквито ги познавах навремето. Твоето предложение само ме накара окончателно да осъзная положението си. И съм готов за смъртта.

Котката се отдръпна.

— Преди години — каза тя. — виждах в съзнанието ти огромна гордост от способността на твоя народ да се приспособява. Сега казваш, че си загубил това чувство. Според мен това означава, че си станал страхливец, който търси смъртта като лесен изход.

Били се вцепени.

— Не е истина!

— Вгледай се в себе си. Аз ти дадох само извинение да се предадеш.

— Не!

— Тогава бори се с мене, Били. Насочи уменията си срещу мен още веднъж.

— Аз…

— Ти сега се страхуваш от неща, от които не се боеше преди. Страхуваш се да живееш.

— Не е така.

— Би ли го повторил четири пъти, човеко от племето?

— Дяволите да те вземат, Котко! Аз се бях приготвил, готов бях да се изправя пред теб! Но ти не се задоволяваш единствено с живота ми. Искаш да ме изпълниш с неувереност, преди да ме убиеш!

— Ако това ми е нужно, да. Сега разбирам, че не би било кой знае какво удоволствие да те убия като някакво безмозъчно парче месо, което чака да го заколят. Пълното ми отмъщение изисква лов. Затова ще ти направя предложение и държа да разбереш, че ще удържа на обещанието си точно както направи ти, Били Сингър, защото не мога да ти позволя да си по-силен от мене дори в това отношение. Тръгвай. Бягай. Скрий следите си, следотърсачо. Ще изчакам, докато според мен изтече един час — а аз съм доста добра в преценките си за времето, — и след това ще започна да те преследвам. Ти вървя по следите ми близо осем дни. Нека се споразумеем за една седмица. Остани жив през това време и аз ще се откажа от живота ти. Всеки ще тръгне по своя път, свободен от другия.

— И какви ще бъдат правилата? — попита Били.

— Правилата? Ако можеш да ме убиеш, преди да те убия аз, стори го на всяка цена. По който искаш начин. Върви, накъдето пожелаеш, използвай всичко, което избереш. Всичко е позволено. В лова няма правила. Остани жив през тази седмица и ще се отървеш от мене. Но няма да успееш.

— Кой знае.

— Какъв е отговорът ти?

Били се обърна, направи няколко бързи крачки, скочи и се улови за горния край на стената. Изтегли тялото си отгоре й с едно — единствено енергично движение.

— Започвай да броиш. — Той скочи от другата страна и се втурна да бяга.

Смехът на Котката го следваше в продължение на повече от минута.