Сидни Шелдън
Пясъците на времето (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Полковник Фал Состело изпушваше десетата си цигара. „Не мога да отлагам повече — реши той. — Най-добре е лошите новини да се казват веднага.“

Той пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, и след това набра телефонен номер. Когато чу гласа на Рамон Акока, каза:

— Полковник, снощи нападнахме лагер на терористи, в който ми бе казано, че се намира Хайме Миро и реших, че би трябвало да ви съобщя това.

Последва опасна тишина.

— Хванахте ли го?

— Не.

— Предприехте тази операция, без да се консултирате с мен?

— Нямаше време да…

— Но имаше време да оставите Миро да избяга. — Гласът на Акока бе изпълнен с ярост. — Какво ви накара да предприемете тази великолепно изпълнена операция?

Полковник Состело преглътна.

— Хванахме една от монахините от манастира. Тя ни заведе при Миро и хората му. Убихме един от тях при нападението.

— Но другите избягаха.

— Да, полковник.

— Къде е сега монахинята? Или и нея оставихте да избяга?

Тонът му беше покосяващ.

— Не, полковник — каза бързо Состело. — Тя е тук в лагера. Ние я разпитвахме и…

— Недейте. Аз сам ще я разпитам. Ще бъда там след час. Постарайте се да не я изпуснете, докато дойда.

Той затръшна слушалката.

Точно след час полковник Рамон Акока пристигна в лагера, където държаха сестра Тереза. С него бяха десетина души от Групата за специални операции.

— Доведете монахинята при мен — заповяда полковник Акока.

Сестра Тереза бе доведена до главната палатка, където Акока я очакваше. Когато тя влезе в палатката, той стана учтиво и се усмихна.

— Аз съм полковник Акока.

„Най-после“ — помисли тя.

— Знаех, че ще дойдете. Бог ми каза.

Той кимна любезно.

— Наистина ли? Добре. Моля седнете, сестро.

Сестра Тереза бе твърде нервна, за да седне.

— Вие трябва да ми помогнете.

— Ще си помогнем взаимно — увери я полковникът. — Вие избягахте от Цистерцианския манастир в Авила, така ли е?

— Да. Беше ужасно. Всички тези мъже. Те вършеха безбожни неща и… — Гласът й затрепера.

„И глупави неща. Оставихме теб и другите да избягате“ — помисли Акока.

— Как попаднахте тук, сестро?

— Бог ме доведе тук. Той ме изпитва така, както веднъж изпита…

— Освен Бог, също някакви мъже не ви ли доведоха ТУК? — попита търпеливо полковник Акока.

— Да. Те ме отвлякоха. Трябваше да избягам от тях.

— Вие казахте на полковник Состело къде може да намери тези мъже.

— Да. Злите хора. Раул е зад всичко това, разбирате ли? Той ми изпрати писмо и каза…

— Сестро, човекът, когото специално търсим, е Хайме Миро. Виждала ли сте го?

Тя потрепера.

— Да. О, да. Той…

— Отлично. Сега трябва да ми кажете къде мога да го намеря.

— Той и другите са на път към Ез.

Той се намръщи озадачен.

— Към Ез? Към Франция.

Думите й представляваха объркано бърборене.

— Да. Моника изостави Раул и той изпрати хора да ме отвлекат заради бебето, за да…

Той се опита да овладее нарастващото си нетърпение.

— Миро и хората му са се отправили на север. Ез е на изток.

— Не бива да им позволявате да ме върнат при Раул. Не искам да го видя никога повече. Разбирате това. Не бих могла да го видя…

Полковник Акока каза рязко:

— Въобще не ме интересува този Раул. Искам да знам къде мога да открия Хайме Миро.

— Аз ви казах. Той е в Ез и ме чака. Иска да…

— Вие лъжете. Мисля, че се опитвате да защитите Миро. Сега не искам да ви наранявам, затова ще ви попитам още веднъж. Къде е Хайме Миро?

Сестра Тереза го гледаше безпомощно.

— Не зная — пошепна тя и се огледа с блуждаещ поглед. — Не зная.

— Преди малко казахте, че е в Ез. — Гласът му бе като камшик.

— Да. Бог ми каза.

Полковник Акока изчерпа търпението си. Жената бе или слабоумна, или блестяща артистка. И в двата случая го вбесяваше с брътвежите си за Бога.

Той се обърна към Патрисио Ариета, неговия адютант.

— Паметта на сестрата се нуждае от подтикване. Заведете я в палатката на интенданта. Може би вие и вашите хора ще могат да й помогнат да си спомни къде е Хайме Миро.

— Да, полковник.

Патрисио Ариета и хората с него бяха част от групата, която бе нападнала манастира в Авила. Те се чувстваха отговорни за това, че бяха оставили четирите монахини да избягат.

„Е, сега можем да компенсираме това“ — помисли Ариета.

Той се обърна към сестра Тереза:

— Елате с мен, сестро.

— Да.

„Скъпи благословени Исусе, благодаря ти.“ Тя продължи да бърбори:

— Тръгваме ли сега? Няма да им позволите да ме заведат в Ез, нали?

— Не — увери я Ариета. — Не отивате в Ез.

„Полковникът е прав — помисли той. — Тя ни прави номера. Добре, ще й покажем някои нови игри. Чудя се дали ще лежи тихо, или ще крещи?“

Когато стигнаха до палатката на интенданта, Ариета каза:

— Сестро, ще ви дадем още един последен шанс. Къде е Хайме Миро?

„Не ме ли питаха това преди? Или това беше някой друг? Тук ли бе или… всичко е ужасно неясно.“

— Той ме отвлече заради Раул, защото Моника го изостави и той мислеше…

— Добре. Щом искате да е по този начин — каза Ариета. — Ще видим дали не можем да ви освежим паметта.

— Да. Моля ви. Всичко е толкова объркано.

Няколко души от хората на Акока бяха влезли в палатката, заедно с някои от униформените войници на Состело.

Сестра Тереза погледна нагоре, мигайки зашеметено.

— Тези хора ще ме заведат ли в манастира сега?

— Ще направят нещо по-добро от това — ухили се Ариета. — Ще ви пратят на небето, сестро.

Мъжете се приближиха по-близо до нея, заобикаляйки я.

— Каква хубава рокля носиш — каза един войник. — Сигурна ли си, че си монахиня, скъпа?

— О, да — каза тя. Раул я наричаше скъпа. Това не бе ли Раул? — Разбирате ли, трябваше да си сменим дрехите, за да избягаме от войниците.

Но тези също бяха войници. Всичко бе объркано. Един от мъжете блъсна Тереза върху леглото.

— Не си хубавица, но нека видим как изглеждаш под дрехите.

— Какво правите?

Той се протегна и разкъса блузата й, докато друг разпра полата й.

— Не е лошо тяло за възрастна жена, нали, момчета?

Тереза изкрещя. Погледна нагоре към заобиколилите я мъже.

„Бог ще ги убие всичките. Няма да им позволи да ме докоснат, защото аз съм негова. Аз съм едно с Бога, пиейки от неговия извор на непорочност.“

Един от войниците освободи колана си. Момент по-късно тя почувства, че груби ръце разтварят краката й и когато един войник се просна отгоре й, усети твърдата му плът да прониква в нея. Изкрещя отново.

— Сега, Господи! Накажи ги сега.

Тя очакваше гръмотевицата и яркия блясък на светкавицата, която щеше да унищожи всички.

Втори войник се качи върху нея. Червена мъгла се спусна пред очите й. Тереза чакаше Бог да се намеси. Почти не усещаше мъжете, които издевателстваха над нея. Вече не възприемаше болката.

Лейтенант Ариета стоеше до леглото. След всеки пореден човек той питаше:

— Достатъчно ли е това, сестро? Може да спрете това всеки момент. Всичко, което се иска, е да ми кажете къде е Хайме Миро.

Сестра Тереза не го чуваше. Тя крещеше мислено: „Унищожи ги със своята мощ, Господи! Изтрий ги от лицето на земята така, както направи с грешниците в Содом и Гомора.“

Невероятно, но той не отвърна. Бе невъзможно, защото Бог е навсякъде. И той знаеше. Когато шести мъж легна върху нея, изведнъж дойде прозрението. Бог не я слушаше, защото не съществуваше. През всичките тези години тя се бе заблуждавала, боготворейки висша сила, и му бе служила вярно. Но висша сила не съществуваше. „Ако Бог съществуваше, той би ме спасил.“ Червената мъгла се вдигна от очите на Тереза и за първи път тя видя ясно заобикалящата я обстановка. В палатката имаше поне десетина войници, чакащи реда си да я изнасилят. Лейтенант Ариета стоеше до леглото, гледайки. Войниците на опашката бяха в пълна униформа, без да си дават труда да се съблекат. След като поредният войник ставаше, следващият клякаше над нея и момент по-късно започваше.

„Няма Бог, но съществува Сатаната и тези са неговите помощници — помисли сестра Тереза. — Те трябва да умрат. Всички.“

Докато войникът проникваше в нея, сестра Тереза сграбчи пистолета му от кобура и преди някой да успее да реагира, тя го насочи към Ариета. Куршумът го улучи в гърлото. След това тя насочи пистолета към другите войници и продължи да стреля. Четирима от тях се строполиха на пода, преди другите да се опомнят и да започнат да стрелят по нея. Войникът върху нея пречеше да се прицелят добре.

Сестра Тереза и нейният последен похитител умряха едновременно.