Серия
Вещерът
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ostatnie Zyczenie, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 95 гласа)

4

— Нека да поговорим, Йола.

Имам нужда от този разговор. Казват, че мълчанието е злато. Възможно е, не знам. Във всеки случай, то си има своя цена. Която трябва да се плати.

На теб ти е по-лесно, да, не отричам. Ти си избрала доброволно мълчанието, ти си направила от него жертва за своята богиня. Аз не вярвам в Мелителе, не вярвам и в съществуването на други богове, но ценя твоя избор, твоята жертва, ценя и уважавам това, което вършиш. Защото твоята вяра и посвещение, цената за мълчанието, която ти плащаш, ще те направят по-добра, по-достойна. Поне могат да те направят. А моята невяра не може нищо. Тя е безсилна.

Питаш: в какво вярвам аз в такъв случай?

Вярвам в меча.

Както виждаш, имам два от тях. Всеки вещер има по два меча. Недоброжелателите казват, че сребърният е за чудовища, а стоманеният — за хора. Разбира се, това не е вярно. Има чудовища, които могат да се убият само със сребърния меч, но се срещат и такива, за които желязото е смъртоносно. Не, Йола, не всяко желязо, а само онова, което се съдържа в метеоритите. Питаш: какво е това метеорит? Това са падащите звезди. Виждала си неведнъж падащи звезди — къси, светещи чертички на нощното небе. Когато си ги виждала, сигурно си си пожелавала нещо, може би за теб това е бил поредният повод да повярваш в боговете. За мен метеоритът е само парче метал, което пада и се забива в земята. Метал, от който може да се изкове меч.

Можеш, разбира се, че можеш да вземеш меча ми. Виждаш ли колко е лек? Дори ти го вдигаш без усилие. Не! Не докосвай острието, ще се нараниш. То е по-остро от бръснач. Такова трябва да бъде.

О, да, често тренирам. Всяка свободна минута. Не бива да губя навиците си. И тук, в най-уединеното кътче на храмовия парк, дойдох също да се разкърша, да изхвърля от мускулите си противното, вредно вцепеняване, което ме обзема, течащата по жилите ми студенина. А ти ме намери. Забавно, от толкова дни се опитвам да те открия. Исках…

Нуждая се от този разговор, Йола. Да поседнем, да поговорим малко.

Казвам се Гералт. Гералт от… Не. Просто Гералт. Гералт от никъде. Аз съм вещер.

Домът ми е Каер Морхен. Средището на вещерите. Оттам съм. Има… Имаше такава крепост. Малко е останало от нея.

Каер Морхен… Там създаваха такива като мен. Сега вече не правят това, а в Каер Морхен не живее никой. Никой, освен Весемир. Питаш кой е Весемир? Моят баща. Защо се учудваш? Какво странно има в това? Всеки има някакъв баща. Моят е Весемир. Какво от това, че не е истинският? Истинския не го познавам, майка си — също. Дори не знам дали са още живи. И, общо взето, ми е безразлично.

Да, Каер Морхен… Преминах там през обикновена мутация. Първо изпитанието с Треви, а после — както обикновено. Хормони, билки, вируси. И отново. И още веднъж. Докато не се появи резултат. Казаха, че съм понесъл Трансформацията удивително добре, боледувах много кратко. И решиха, че съм достатъчно имунизиран и ме взеха за следващите си… експерименти. Те бяха по-тежки. Значително по-тежки. Но, както виждаш, оцелях. Единственият от всички, които избраха за експериментите. Оттогава имам бели коси. Пълно отсъствие на пигментация. Както се казва — страничен ефект. Дребна работа. Почти не пречи.

После ме обучаваха на всичко. Доста дълго. И най-накрая дойде денят, в който напуснах Каер Морхен и излязох по пътищата. Вече си имах медальон. Ето този. Със знака на Школата на Вълка. Дадоха ми и два меча — сребърен и стоманен. Освен мечовете носех със себе си убеждения, ентусиазъм, мотивация и… вяра. Вяра в това, че съм нужен и полезен. Защото, Йола, светът, изглежда, беше пълен с чудовища и зверове, а моята задача беше да защитавам онези, които са заплашени от тях. Когато потеглях от Каер Морхен, си мечтаех да се срещна с първото си чудовище, нямах търпение да дойде моментът, в който ще се изправя лице в лице с него. И дочаках този момент.

Първото ми чудовище, Йола, беше плешиво и имаше отвратителни зъби. Срещнах го по пътя, където заедно с колегите си чудовища, мародери от някаква армия, бяха спрели каруцата на някакви селяни и той беше измъкнал навън едно момиче, вероятно на тринайсет, а може би и по-малко. Приятелчетата му държаха бащата на момичето, а плешивият разкъсваше роклята й и крещеше, че й е време да научи какво е истински мъж. Това ми се стори ужасно смешно. Плешивият пусна момичето и се хвърли към мен с брадвата си. Беше страшно бавен, но силен. Падна чак на втория удар. Ударите не бяха много точни, но, бих казал, много ефективни — такива, че приятелчетата на плешивия избягаха, щом видяха какво може да направи с човек вещерски меч…

Не ти ли е скучно, Йола?

Нуждая се от този разговор. Много се нуждая.

Докъде бях стигнал? Аха, до първото си благородно дело. Разбираш ли, Йола, в Каер Морхен ми бяха набили в главата, че не бива да се забърквам в такива истории, трябва да ги отбягвам, да не се правя на странстващ рицар и да не върша работата на органите на реда. Излязох по пътищата не за да се правя на герой, а за да върша поръчаната ми работа срещу заплащане. А аз се намесих като първия глупак, когато не бях изминал и петдесет мили от подножието на планините. Знаеш ли защо направих това? Исках обляното в сълзи момиче да целуне ръката ми, на мен, нейния спасител, а баща й да падне на колене и да ми благодари. Вместо това бащата на момичето избяга заедно с мародерите, а момичето, върху което се беше изляла доста кръв от плешивия, зарева и изпадна в истерия, а когато се приближих, загуби съзнание от уплаха. Оттогава почти никога не съм се забърквал в такива истории.

Вършех си работата. Бързо трупах опит. Приближавах се до селските огради, спирах се при градинките в селищата и градчетата. И чаках. Когато хората ме плюеха, ругаеха и замеряха с камъни, си отивах. Ако някой излезеше и ми дадеше задача, я изпълнявах.

Посещавах градове и крепости, търсех обяви, окачени по стълбовете на кръстопътищата. Гледах за съобщения от рода на: „Спешно търся вещер. Заплащане — по споразумение.“ А после следваше оброчище, подземие, некропол или руини, горско дере или пещера в планините, отрупана с кости или воняща на мърша. И нещо, чиято единствена цел е да убива. От глад, за удоволствие, изпълнявайки нечие болно желание или по други причини, но да убива. Мантикор, виверн, мъглак, жагница, жиритва, ужасник, горски дух, гул, гравейр, върколак, гигаскорпион, кикимора, випер или някой от различните видове вампири. И имаше танц в тъмнината и размахване на меча. Имаше и страх и ужас в очите на онзи, който после ми връчваше наградата.

Грешки? Че как. Имаше.

Но винаги се придържах към принципите си. Не, не към кодекса. Понякога просто се прикривах зад кодекса. Хората харесват това. Онези, които имат кодекси и се ръководят от тях, ги почитат и уважават.

Не съществуват никакви кодекси, Йола. Още не е написан нито един кодекс за вещери. Аз си измислих свой кодекс. Просто го измислих. И съм се придържал към него. Винаги…

Всъщност не винаги.

Защото се е случвало уж всичко да ми е ясно, да нямам никакви съмнения. Просто е трябвало да си кажа: „А какво ми влиза в работата? Не е ли все едно, аз съм вещер.“ И да се вслушам в гласа на здравия разум. Да послушам интуицията си, ако не опита. Че дори и най-обикновения страх.

Трябвало е да послушам гласа на здравия разум…

Но не го слушах.

Мислех си, че избирам по-малкото зло. И избирах по-малкото зло. По-малкото зло! Аз, Гералт от Ривия. Когото наричат още Касапина от Блавикен.

Не, Йола. Не докосвай ръката ми. Контактът може да освободи в теб… Може да видиш…

А аз не искам да виждаш това. Не искам да го знаеш. Знам какво е моето предопределение, което върти меча като вихър. Моето предопределение? То върви след мен, но аз никога не поглеждам назад.

Примка? Да. Ненеке, изглежда, чувства това. Какво ме подлъга така тогава, в Цинтра? Нима трябваше да рискувам така глупаво?

Не, не и още веднъж не. Никога не поглеждам назад. И няма да се върна в Цинтра, ще я заобикалям като развъдник на чума. Никога няма да се върна там.

Да, ако пресмятанията ми са верни, детето трябва да се роди през май, около празника на Белетейн. Ако съм прав, това би било интересно стечение на обстоятелствата. Защото Йенефер също се е родила по време на Белетейн…

Да вървим, Йола, стъмва се.

Благодаря ти, че се съгласи да поговориш с мен.

Благодаря ти, Йола.

Не, не, нищо ми няма. Добре съм.

Съвсем добре.